Сюзън Донъл
Покахонтас (28)

Глава 27

Хичъм Хол, Норфолк, юли 1616

Седмиците, изпълнени с любезността на семейство Ролф, отлетяха като минути. Топлите слънчеви утрини започваха мързеливо, докато жените от къщата си ходеха на гости в една или друга стая, преди да слязат за обяд. В следобедите имаше чай заедно с децата и веселие върху зелените ливади. После идваха дългите вечери, които продължаваха почти до сутринта, с прегръдки на приятели и опиянение. На Покахонтас й се искаше тези дни никога да не свършват, фигурата й се позаглади от богатата сметана, която се появяваше почти във всяко ястие. Но нейната отговорност към „Вирджиния Къмпани“ не можеше да бъде пренебрегната и настъпи утрото за целувки за сбогом, сълзи и обещания.

По време на седмиците, в които беше обвита от семейна любов, тя започна да мисли без страх. Първоначално само копнееше да се върне при Джон Смит. Тя реши, че гладът в тялото й не бива да бъде пренебрегнат. Беше смесен с любовта, която изпитваше към него, и дългите години на раздяла. Тя трябваше да го има, само за малко. Първите нощи в Хичъм Хол бяха пълни с кошмари и Джон Ролф нежно я разхождаше из спалнята, докато спре да трепери.

Но спокойното ежедневие в провинцията омекоти яростните колебания в нейните чувства. Докато дните минаваха, тя започна да вижда, че макар и повечето от зрелия й живот да е потопен в страст към Джон Смит, тя трябва по някакъв начин да се откаже от него. Когато наблюдаваше сина си да се търкаля и да играе в краката на баща си, тя знаеше, че дълбоката привързаност и преданост също са силни чувства и са достатъчни за нейния бъдещ живот, защото тя беше щастлива. Знаеше също, че задължението и отговорността бяха така дълбоко насадени в нея, че ако ги пренебрегне, сигурно би разрушила самата себе си така, както би изстреляла стрела през сърцето си. Тя знаеше всичко това, докато стигна бавно до решението си, но как ще постъпи, когато види Смит?

Бренфорд беше достатъчно отдалечен от центъра на Лондон, така че семейство Ролф можеха да водят спокоен живот до връщането им в Лондон в късна есен. Но дори и там, почти всеки ден от седмицата сгорещени и мръсни посетители галопираха до вратата на тяхната къща. Ролф не престана да се учудва как Покахонтас използва своите дипломатически умения, за да задоволи техните въпроси и интерес към Новия свят.

Веднъж на тържество близо до тяхното село, Покахонтас видя от разстояние Смит. С туптящо сърце, тя издърпа разочарования Томас от шутовете, които го очароваха, и го вкара в каретата им. Беше сигурна, че Смит не я е видял. Изпитваше непрекъснат страх, че неочаквано, когато е беззащитна, ще налети отново на него и тогава ще бъде загубена.

Кралят и кралицата летуваха през лятото с двора си в близкия Уиндзорски дворец. Желаейки пак да видят своята екзотична посетителка, те я поканиха на бал. Минутата, в която Покахонтас погледна към кралския пратеник, който й донесе вестта, тя разбра, че скоро ще се срещне със Смит. Кралицата беше вежлива домакиня и се стараеше да кани хора, които имаха общи интереси.

В деня на бала семейство Ролф отседнаха в странноприемница в Уиндзор. Покахонтас се облече внимателно в рокля от жълта коприна. Пръстите й трепереха, докато помагаше на прислужницата да нагласи хладните перли около врата й; беше благодарна, че съпругът й не беше много наблюдателен. Той не усети, че гласът й е напрегнат.

Вечерта беше достатъчно топла, така че тя се нуждаеше само от леко наметало за близкото пътуване до двореца. Всяка друга нощ тя би се зарадвала на гледката от бърборещи гости в техните многоцветни коприни, които се движеха като цветя, накланящи се от вятъра.

Покахонтас го видя веднага, когато влезе в балната зала. Танците вече бяха започнали и Смит партнираше на слаба дама, чиято коса беше сламеноруса. Докато те се движеха в такта на танца, Покахонтас помисли, че трябва веднага да избяга, защото никога не беше го виждала толкова красив, толкова желан. После очите им се срещнаха. Когато по-късно в галиарда ръцете им се докоснаха, устата на Покахонтас беше толкова суха, че не можеше да преглътне. Докато бавният танц продължи и за кратко време отново бяха партньори, Смит попита бързо дали да й донесе малко вино. Нейното кимване беше достатъчно поощрение, така че когато се върна, я помоли да се разходят заедно из градините. Докато вървяха по пътека извън двореца, Покахонтас постави ръка на устните му, за да спре думите му, и избърбори с дрезгав от усилие глас:

— Не мога да продължавам да се срещам с теб. Не мога да бъда твоя съпруга, а не мога отново да мамя съпруга си.

Гърлото й беше все още много сухо и тя започна да кашля. Когато Смит я прегърна през раменете, топлината на тялото му почти напълно я обезкуражи. Тя бързо се отдръпна и продължи:

— От детството ми ти си част от мен, в моята кръв, в моето сърце и почти във всяка моя мисъл. Израснах чрез теб, борих се за теб и убих заради теб. Аз те обичах по начин, по какъвто никога няма да мога да обичам друг мъж, но сега ти казвам, че не мога отново да се срещам с теб, никога.

Покахонтас се обърна, но Смит я задържа и я притисна до себе си. Когато лицето му се доближи до нейното, болката в сърцето й беше толкова силна, че тя едва помръдна. Успя да се откъсне от него и да избърза към двореца.

Следващата сутрин тя не си спомни нищо от остатъка на вечерта. Знаеше, че сигурно е танцувала и говорила както обикновено, защото съпругът й беше весел, хвалеше я цялата вечер и я обсипваше с комплименти.

Когато сервираха закуската, той каза:

— Сандис ми каза, че Джон Смит е говорил снощи с него. Той е променил плановете си и ще тръгне почти веднага за Новия свят. Иска да изследва Вирджиния между Джеймстаун и Нова Скотия.

Някак си Покахонтас успя да изкара остатъка на месеца в Бренфорд, но когато тя и Ролф накрая се приготвиха за връщането си в Лондон, тя знаеше, че никога повече няма да чува името Бренфорд, без да чувства меланхолия. Не само сърцето й беше разкъсано, но Томас си поряза крака и раната се възпали. Когато ги посети лекар и искаше да пусне кръв на Томас, Покахонтас и Мехта молиха Ролф да не му позволява. Казаха, че това би развалило доброто му настроение. Тогава поухатаните потърсиха билки от местния пазар. Всеки ден правеха пластир от пресни билки и го налагаха на крака на детето ден и нощ. Не след дълго малкото момче се възстанови.

Когато семейство Ролф се върнаха в Лондон, Покахонтас хвърли цялата си енергия да произнася речи и да посещава вечери. Тя се опитваше да не откаже посещение, независимо колко беше трудно, защото искаше да е заета. Сър Едуин Сандис даде бал в Гилд Хол за всички търговци и аристократи, които бяха инвестирали във „Вирджиния Къмпани“ и за бъдещите инвеститори. Покахонтас предизвика сензация, когато слезе по стълбите, облечена в бяло кадифе, бял рюш, перли и диаманти. По-късно кралят и кралицата организираха бал с маски, а клюките отбелязаха, че кралицата танцува всички танци с херцога на Бъкингам, а Уелският принц се навърта около екзотичната чужда принцеса, която блестеше в смарагдовозелено.

Бен Джонсън дойде да ги посети в странноприемницата „Бел Совидж“. На рамото си носеше копие на торбата на Томоко, която висеше от два ремъка. Изработена от сатен вместо от кожи, тя беше настоящата лондонска мода. Покахонтас беше чувала за брилянтността на Джонсън, неговото място за срещи в кафенето и способността му да се колебае. Той беше толкова очарован, че седя четиридесет и пет минути, без да свали очите си от нея. Покахонтас каза по-късно на Ролф:

— Изтърпях го заради усилията му за авантюрата във Вирджиния, но къде остана знаменитият му език?

Покахонтас не забрави по-малко щастливите си приятели. Тя отиде до Тауър, придружена от сър Уолтър Ралей, за да посети своя приятел, затворника граф Нортхамбърлънд, по-големия брат на Пърси. Сърцето й се сви, когато видя студената каменна стая и се зачуди как някой може да съществува жестоко затворен година след година, без право да излиза навън.

— Никога не свикнах с това, скъпа лейди, но гледката е забавна — каза застаряващият аристократ, като махна с ръка към тесния процеп на прозореца, гледащ към река Темза.

Графът беше толкова трогнат от нейното внимание, че я помоли за перлените обици, които носеше, така че да може да приспособи за тях сребърни халки, използвайки оръдията, с които правеше забележителните си опити, докато е в Тауър. През зимата тя го посети три пъти и с графа го насърчиха да направи още едно пътуване до Вирджиния, след като бъде освободен от крепостта. Тя каза на изследователя, че това ще бъде отплата за загубените в затвора години.

Един студен ден през декември, когато мъглата прииждаше от реката и поухатаните палеха огньовете в удобните стаи на странноприемницата, Джон Ролф дръпна настрани Покахонтас.

— Време е да се връщаме във Вирджиния и живота ни там — каза Ролф. — Едуин Сандис ми каза, че посещението ни тук е увеличило стотици пъти интереса към колонията. Трябва да се върнем вкъщи и да се подготвим за вълна от емигранти.

— Знам, че отсъствахме от земята си много дълго, но не желая да напусна този красив град! — Покахонтас скръсти ръце в скута си, взирайки се в огъня.

— Предлагам да тръгнем с кораба на Нейно Величество „Джордж“, който тръгва през март. Ако желаеш да останеш още малко…

— О, не! — Покахонтас не искаше да рискува да остане сама в град, където може да срещне Джон Смит.

— Джеймстаун ще изглежда тих след вълненията на живота ни тук — отговори Ролф, — но навярно отново ще ни поканят след няколко години. Във всички случаи аз ще те доведа.

Покахонтас се усмихна.

Бяха последните седмици от посещението им в Лондон. Кралят прие Покахонтас на аудиенция, за да говори за нейната успешна колония, а сър Едуин даде в нейна чест прощален прием. Пред гостите, най-богатите търговци на Лондон, Сандис благодари на нея и съпруга й за изключителните усилия, които те положиха от името на „Вирджиния Къмпани“.

Преди да пристигне през юли, тя никога не беше и сънувала, че толкова ще се привърже към Лондон. Тя, разбира се, беше любопитна и малко уплашена; дойде в Лондон да изпълни дълга си и да присъства на церемония, но пътуването й не беше нито едно от двете. Беше превратен момент в живота й и когато тя стъпи далеч от английската земя, ще остави завинаги назад младото момиче, което предложи живота и любовта си на Джон Смит. Тя знаеше, че някой ден ще се успокои. Болката за Смит ще престане и нежността и привързаността, която изпитва към Джон Ролф, ще се задълбочат. Ще има и други деца, защото тя искаше да има голямо семейство. След като разбра, че ще идва на посещения в Лондон, тя с нетърпение зачака да се върне в любимата си Вирджиния със своите съпруг и син. Имаше толкова много да постига, още толкова много да учи, толкова много, за което да живее.