Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Love Songs, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Миглена Големанова, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- geneviev (2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джорджия Боковън. Любовни песни
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1997
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-477-Х
История
- — Добавяне
Девета глава
Докато завиваше с велосипеда си край жилищния блок, Джо за малко не се блъсна в Ейми.
— Кажи ми в коя от роклите си изглеждам най-добре — попита я, щом влязоха във фоайето.
— Първо трябва да знам къде ще ходиш.
— Ресторант „Флагстаф“.
— Тогава бялата рокля с черните кантове. Впрочем, за какво е цялата тази суетня?
— Брад ще дойде отново в града.
— Разбирам. Случаят изисква нещо съвсем специално.
На третия етаж Ейми припряно отключи апартамента си, хвана Джо за ръката и я отведе в спалнята.
— Имам точно каквото ти трябва. Тя бръкна в гардероба и извади една семпла, но изключително елегантна зелена рокля.
— Брад направо ще се разтопи, като те види.
— Не съм сигурна…
Ейми преметна роклята през ръката й и я избута към вратата без думичка повече.
— Ти си красива жена, Джо, и е крайно време да обърнеш внимание на този факт.
Джо погледна часовника си. Имаше на разположение по-малко от четиридесет и пет минути, за да се приведе във вид, достоен за тоалета й.
— Сега ти отстъпвам, само защото нямам време да споря с теб.
— Ще запомня тези мили думи. А сега върви да се приготвиш. Хмм… я почакай малко.
Ейми изчезна за няколко секунди и се върна, държейки в ръка елегантни обувки и подходяща чанта в същия цвят.
— Забравих да ти дам това.
— Пожелай ми късмет — измънка Джо и подозрително огледа фините черни ремъчета, които трябваше да крепят краката й върху впечатляващо високите токчета. — Чувствам, че ще имам нужда от него.
— Не ти трябва късмет. Номерът е да забравиш с какво си облечена и просто да бъдеш естествена. Моята рокля и твоята външност е комбинация, на която никой нормален мъж не би могъл да устои.
Двадесет минути по-късно Джо вече седеше пред огледалото и оправяше току-що изсушената си коса. Сложи си набързо лек грим и посегна към роклята на Ейми. Задържа я пред себе си и я огледа. Въпреки че това произведение на модата беше привидно непретенциозно отпред, гърбът беше дълбоко изрязан и не позволяваше да се носи обичайното бельо. По принцип Джо нямаше нищо против да ходи без сутиен, но само когато си обличаше обемисти пуловери или свободни блузи. Гърдите й бяха доста едри и това я притесняваше. Тази рокля определено не би ги прикрила, а точно обратното.
Тъкмо се бе запътила към гардероба, за да вземе черно-бялата си рокля, когато телефонът иззвъня.
— Пресметнах, че сигурно вече си готова и имаш нужда от моралната ми подкрепа — оповести Ейми.
— Ейми, не мога…
— Разбира се, че можеш. Просто си спомни какво ти казах. Облечи роклята и после забрави за нея.
— Добре… — отвърна Джо, не напълно убедена.
— Обади ми се утре сутринта да ми разкажеш как е минала срещата.
— Нима няма да ме чакаш да се прибера довечера? Мислех, че си по-любопитна и загрижена за мен.
— Бих те чакала, но ще излизам и не знам кога ще се върна.
Джо затвори телефона и без повече да му мисли, нахлузи роклята и я изпъна по тялото си. Все още не смеейки да се погледне в огледалото, обу обувките на Ейми и си сложи перлените обеци. Накрая не издържа, престраши се и погледна отражението си в цял ръст.
От устата й се изтръгна неволна въздишка. „Това наистина ли съм аз?!“ Изглеждаше така, както винаги бе желала да изглежда — елегантна и дори самоуверена. Мислено благодари на Ейми. Само едно нещо можеше да я направи още по-привлекателна — перлената огърлица на Мейбъл.
Брад спря колата си пред жилищния блок и погледна часовника върху таблото — оставаха още пет минути до уговорената среща. Влезе във входа и започна бавно да изкачва стъпалата, стараейки се да убие времето, но се улови, че колкото повече приближаваше апартамента на Джоузефин, толкова повече забързваше крачка. Не си направи труда да обмисли странното си поведение, а вместо това се отдаде на изключително приятното чувство, което го бе завладяло, откакто бе говорил с нея.
Преди да почука на вратата й, отново погледна часовника си и се усмихна — бе изкачил трите етажа за малко повече от минута.
Дълги години се беше учил да не показва чувствата си и сега тези „тренировки“ много му помогнаха да не ахне, като видя Джо.
— Огърлицата изглежда прекрасно… Радвам се, че си я сложила.
Забележката му не беше особено уместна, но при тези обстоятелства тя бе единственото, което му дойде на ум. Джо докосна хладните перли.
— Все още не съм сигурна, дали ще я приема или ще ти я върна, но тази вечер не можах да устоя на изкушението и си я сложих.
Тя смутено се усмихна и се отмести встрани.
— Ще влезеш ли за малко?
Брад се опита да отклони поглед от полюшващите се едри гърди под плътно прилепналата й рокля. Външният й вид го свари напълно неподготвен и се нуждаеше от време, за да се овладее. Едно нещо знаеше със сигурност — не биваше да остава насаме с нея в апартамента й.
— Ако си готова, можем да тръгваме. Ще отидем малко по-рано в ресторанта и ще пийнем по нещо на терасата.
— Само да си взема чантата.
— Между другото — рече Брад, когато Джо се върна, — изглеждаш великолепно.
Тя се изчерви, но пък напрежението, което съществуваше между тях до този момент, се стопи и нещата си дойдоха отново на мястото.
— Благодаря — отвърна му. — Ти изглеждаш не по-зле от мен.
Брад носеше скъп, очевидно шит по поръчка, тъмнокафяв костюм, бледожълта риза и раирана вратовръзка. Джо за първи път го виждаше в одежди, различни от обичайните — джинси и спортна риза. Но независимо как е облечен, той винаги бе елегантен и уверен в себе си.
Докато пътуваха, бъбреха непринудено за незначителни неща и си разказваха новините от последните дни.
Пътеката през ресторанта към терасата беше доста тясна и Джо беше принудена да върви на няколко крачки пред Брад — нещо, което му даде възможност да проследи реакциите на мъжката част от посетителите на заведението. Нито един мъж не пропусна да забележи нейната поява.
Настаниха ги на една маса близо до перилата, откъдето се разкриваше великолепна гледка към стръмните планински върхове.
— Мислиш ли, че ако живееш в къща с такъв изглед, впоследствие няма да станеш безразличен към красотата? — попита Джо.
— С всичко се свиква.
Тя вдиша дълбоко въздуха, наситен с аромата на планински бор.
— Някой ден, ако имам късмет, ще проверя лично.
— И когато откриеш след време, че си се наситила на любимата си природа, какво ще направиш?
Джо се замисли сериозно, преди да отговори.
— Ако това се случи, ще сторя всичко възможно да си върна онова, което съм загубила.
Брад видя решителността в очите й и не се усъмни, че ще го направи.
Сервираха им напитките и Джо започна да му разказва за най-новите забележителности на Боулдър. Когато слънцето се скри зад планината и светлините на града започнаха една по една да осейват пейзажа, разговорът им придоби по-интимен характер и не след дълго дори красотата на околната среда беше напълно забравена.
Измина цял час, преди келнерът да наруши уединението им, за да ги извести, че масата им е готова. Те го последваха по стълбите към главната зала. След като се настаниха, Брад прегледа листа с вината и поръча шампанско.
— Обичам шампанско — прошепна му заговорнически Джо. — Но трябва да те предупредя, че никога не мога да спра навреме.
— И какво толкова ужасно се случва, когато надхвърлиш допустимата граница?
— Заспивам.
Брад се засмя.
— Тогава ще трябва да те държа под око. Представям си какъв шум ще се вдигне, ако се наложи да те преметна на рамо и да те отнеса до колата.
— Сигурно ще успееш.
— Да опитаме ли?
— Искаш да заспя?
Въпросът й беше съвсем невинен, но накара сърцето му да подскочи. Представи си я заспала в леглото, но не сама…
Джо се пресегна и го докосна.
— Добре ли си?
— Какво?…
— Изглеждаше някак странно.
Той хвана ръката й и нежно я погали.
— Просто си мислех какво удоволствие ми доставя да бъда с теб тази вечер. Благодаря ти, че прие поканата ми.
Джо изтръпна цялата, но се насили да се усмихне.
— Не бих те оставила да чакаш сам на летището в Денвър седем часа.
— Това ли е единствената причина, поради която се съгласи да излезеш с мен?
— Не… Истината е, че исках да те видя отново — призна си тя.
— Радвам се.
Келнерът сервира шампанското, а веднага след това друг келнер дойде да вземе поръчката им за вечеря. Джо предпочете агнешко задушено, а Брад си избра ростбиф по виенски.
— Все още не си ми казал по каква работа си в Денвър — напомни му тя, когато останаха отново насаме.
— Смятам, че е време строителната компания „Тайлър“ да се разрасне.
— Това означава ли, че ще работиш наблизо?
— Много е вероятно. Може би някой ден дори ще преместя главния офис в Денвър.
— А какво ще стане с бизнеса ти в Уайоминг?
— Надявам се да продължи да се развива. Един от моите мениджъри е много свестен човек и е с мен, откакто основах строителната компания. Ще му поверя управлението на офиса в Каспър.
— В такъв случай, ти ще живееш и работиш в Денвър постоянно, така ли?
— През по-голямата част от времето. Ще се наложи да пътувам често, ако бизнесът продължи да се разраства със сегашните темпове.
Джо се загледа в чашата си с шампанско.
— Когато се захванах със сладоледения бар, мечтаех си някой ден да имам верига от такива заведения.
— И какво се случи?
— Впоследствие осъзнах, че не желая да прекарам целия си живот в трупане на инвестиции. Всъщност, аз не притежавам предприемачески нюх и сигурно щях да се проваля.
— Да работиш шест дни в седмицата, както ти правиш, никак не е лесно.
— Напоследък открих, че бавно, но сигурно заведението се превръща в смисъл на живота ми…
Брад не каза нищо и търпеливо я изчака да продължи, страхувайки се, че би могла да се затвори в себе си.
— Чувствам се много объркана от това откритие. Не такъв живот планирах, когато бях в колежа. Винаги се връщам към един и същ въпрос — къде сбърках?
Очите й срещнаха неговите.
— Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?
— И аз имах своя голяма мечта. Исках да стана втори Франк Лойд Райт. Често си мисля колко лесно оставих тази мечта да ми се изплъзне. Може би някой ден, когато нещата вече не могат да се променят, ще съжалявам, че не съм я преследвал по-упорито.
— Моят проблем е, че не знам какво всъщност искам да направя с живота си, така че най-добре е да оставя нещата такива, каквито са.
Брад докосна с пръст носа й.
— Сигурен съм, че съвсем скоро ще си наясно по кой път да поемеш.
— Но дотогава ще съм пропуснала толкова много неща — усмихна се Джо.
Сервираха им вечерята и те смениха темата на своя разговор.
Когато келнерът им предложи десерт, Джо категорично отказа да сложи каквото и да било повече в устата си. Накрая взеха компромисно решение да си поделят една печена ябълка в сметанов сос.
Брад погледна часовника си.
— Ако в скоро време не те отведа вкъщи и не поема към летището, ще се наложи да ти гостувам повторно.
— Нямам нищо против… — промълви Джоузефин.
Брад не бе сигурен дали тя се шегува или говори сериозно. Много му се искаше да е второто и ако беше друга жена, не би се поколебал да отмени резервацията си за полета и да прекара нощта с нея. Но Джо беше твърде важна и твърде специална за него, за да постъпи така.
— Оценявам жеста ти. Но една нощ на твоето канапе ми е достатъчна.
Вълна на облекчение се разля по тялото на Джоузефин. Бе му отвърнала така, очарована от магията на великолепната вечер, но почти веднага се бе усъмнила в благоразумието на думите си.
— В такъв случай, по-добре да тръгваме.
Брад заобиколи масата и й помогна да стане. Ароматът на парфюма й замая главата му. Меката светлина на лампионите хвърляше отблясъци върху нежната кожа на гърба й и той едва се стърпя да не я погали. Представи си как ръката му се плъзга по изящната й плът, как устните му обхождат шията й и се спускат надолу по деликатната извивка на гръбнака чак до талията й. Тръсна глава, за да прогони тези изкусителни и опасни видения.
Когато излязоха от ресторанта и се отправиха към паркинга, той приятелски я прегърна през кръста, но този наглед невинен жест го разтърси, сякаш се докосваше до нещо удивително и непознато. И в същото време то като че ли отдавна се беше превърнало в част от него самия. „Как можах да я сбъркам с Карен, когато я целунах при водопада? Джо по нищо не прилича на нея!“ — помисли си и се усмихна. Тя не приличаше на никого от познатите му, защото принадлежеше на един друг свят — неподправено невинен и чист — свят, който отдавна беше загърбил.
Спомни си усещането на устните й върху своите и почувства болка в слабините. Отдръпна ръката си от талията й, за да не позволи на тази болка да се превърне в страстен копнеж.