Джорджия Боковън
Любовни песни (3)

Трета глава

Когато стигна до входната врата на триетажната жилищна сграда във викториански стил, където живееше, Джо се наведе и надникна в пощенската кутия. Опита се да види дали в нея има нещо, заради което си струваше да прерови цялата си чанта, за да открие връзката с ключове. Изпод рекламната брошура на универсалния магазин „Хенли“ се подаваше крайчецът на бял плик. Сърцето й подскочи. „Сигурно е писмо! Още е твърде рано за обичайните сметки.“ Започна да рови за ключовете си.

— Трябва ли непрекъснато да ти повтарям, че ако сложиш ред в проклетата си дамска чанта, няма да ти се налага да прекараш половината от живота си пред заключени врати. Тя не е създадена да побира по един екземпляр от всичко, което притежаваш, а само най-необходимите неща.

Джо вдигна глава и се усмихна на Ейми Фейнстън, която се приближаваше по тротоара. Ейми беше една година по-възрастна от нея, само два-три сантиметра по-висока и малко по-закръгленичка. Двете толкова си приличаха, че често ги вземаха за сестри. Апартаментите им бяха един срещу друг, живееха тук от няколко години и бяха неразделни.

— Миналата седмица я подреждах и извадих всички ненужни неща — отвърна Джоузефин. — Но дотолкова съм свикнала да нося тези дрънкулки, че в крайна сметка ги върнах обратно.

Тя хвана чантата си за дръжките и разтръска.

— По дяволите! Чувам ги, че дрънчат, но не мога да ги намеря!

— Гледай мен.

Ейми бръкна в своята и без каквото и да било усилие извади оттам връзка ключове.

— Видя ли колко лесен може да бъде животът!

Джо започна да прави поредния си „изследователски“ опит и след като и той се оказа неуспешен, започна да вади едно по едно нещата си. Ейми се подпря на стената, оглеждайки колекцията й от вещи.

— Някой да се е навъртал около заведението днес? Или на път за вкъщи да си забелязала непознати мъже да се крият в храстите?

Джо я погледна с досада. Преди две вечери бе поканила Ейми на кафе. След като си бяха бъбрили за най-различни неща, бе й разказала за срещата си с Алекс и за съвета, който й бе дал. Бе имала неблагоразумието да й спомене, че на всичките осемстотин писма, които беше изпратила, е написала домашния си адрес. Ейми, практична както винаги, беше бесняла половин час. Според нея, Джоузефин би могла да се окаже жертва на някой умопобъркан Брад Тайлър, който си е въобразил, че тя носи парите от наследството със себе си или ги е скрила в апартамента си.

— Ако нямаш поне малко вяра в хората, ще свършиш също като Мейбъл Тайлър, Ейми.

— Поне ще доживея до преклонна възраст. Но не мога да кажа същото за теб, ако продължиш да разгласяваш наляво и надясно къде живееш. Някой ще те цапардоса по главата, както си вървиш…

— Открих ги! — извика победоносно Джо и размаха връзката с ключове, пренебрегвайки забележката на приятелката си.

— Съобщи ли на полицията за странното телефонно обаждане снощи?

— Защо? Това се случва поне веднъж в живота на всеки човек.

— С други думи, не си съобщила.

— Ако този човек се обади още веднъж, ще предприема мерки. Честна скаутска.

— Това изявление ще изглежда страхотно, когато го изпишат върху надгробната ти плоча.

Джо не отговори нищо и се зае с пощенската кутия. Ключалката заяде, но след известно време ключът все пак се превъртя и тя извади пощата си.

— Каня те на вечеря — обърна се към Ейми. — Но ми обещай, че няма да говорим повече на тази тема.

— Не можеш да ми затвориш устата толкова лесно. Откога? — засмя се Джоузефин.

Ейми никак не я биваше в кухнята и беше готова на всичко, само и само да не готви.

— Откакто получих покана за вечеря. Със Стийв ще ходим в китайския ресторант, а после на кино.

Изведнъж Джо осъзна, че много бе разчитала Ейми да си е вкъщи тази вечер — просто за всеки случай. „Държиш се като идиотка! — рече си мислено, опитвайки се да си възвърне предишната самоувереност. — Никой не се крие в храстите и никой няма намерение да те нападне в апартамента ти. Остави Ейми да развихря въображението си.“

— Това означава ли, че нещата между теб и Стийв се задълбочават?

Зададе този въпрос, колкото да прикрие тревогата си от предстоящата самотна вечер.

— Едва ли. Стийв е твърде самовлюбен, за да намери място в сърцето си за някой друг.

— Тогава защо си правиш труда да излизаш с него? Дори повторението на стар филм по телевизията е по-вълнуващо от вечеря с някого, който председателства клуба на собствените си фенове.

Вървейки към апартамента си, Джоузефин започна да преглежда пощата. Писмото, което беше зърнала през пролуката на кутията, беше от някой си Брад Тайлър от Прово, щата Юта. Нетърпеливо разкъса плика.

— Всъщност, понякога той може да бъде много забавен, но не е от типа мъже, с които една жена би искала да сподели живота си… О, извинявай…

Ейми едва не се блъсна в нея, когато Джо неочаквано се спря, втренчена в писмото.

— Какво толкова интересно има? — побутна я, изгаряща от любопитство.

Вместо отговор, Джоузефин вдигна листа така, че тя да може да чете през рамото й.

„Уважаема госпожице Уилямс,

Бях покрусен от вестта за смъртта на майка ми. Окуражи ме фактът, че преди да напусне този свят, си е спомнила за мен — дори ако наследството е малко.

Тъй като не споменавате какво доказателство ви е нужно, за да получа това, което майка ми ви е поверила, позволих си да приложа копие от свидетелството си за раждане.

Искрено се надявам да ускорите процедурата по изпращането на наследството, тъй като моята най-малка дъщеря — едно красиво и нежно дете, което досущ прилича на скъпата ми майка — не може да постъпи в болница за сърдечна операция, докато не внеса сумата, необходима за лечението й.

Колкото до чичо Хенри, не съм изненадан, че майка ми ви е говорила за него. Той беше нейният обичан брат, а аз — неговият любим племенник.

Искрено Ваш, Брад Тайлър“

Джо внимателно сгъна изписания лист и го сложи обратно в плика. Погледна Ейми в очакване на изражение върху лицето й от рода на: „Нали те предупреждавах!“.

— Е, добре… Може би един-двама ще се опитат да измъкнат нещо от това, което не им принадлежи.

Приятелката й я прегърна през раменете.

— Радвай се, че този Брад Тайлър живее в Юта, и че това място е много, много далеч оттук.

— Трябва да признаеш, че го е измислил доста умно. Пише, че прилагал свидетелството си за раждане, а после уж случайно забравя да го сложи в плика. Ако беше луд, не би се сетил за това.

Джо се опита да се усмихне безгрижно, но не се получи.

На Ейми й дожаля за нея.

— Сигурна съм, че като не получи отговор от теб, ще се откаже.

Джоузефин пъхна писмото в чантата си.

— В моменти като този разбирам защо те харесвам толкова много.

— Да вървим. Имам още няколко минути на разположение. Ще се качим горе и ще изпием набързо по чаша вино — предложи Ейми и я пропусна пред себе си.

Както обикновено, коридорът на първия етаж беше тъмен и злокобен. Джо се поколеба за миг, докато очите й привикнаха с мрака.

— Надявам се да няма повече такива писма — промърмори тя. — В противен случай ще бъда принудена да променя становището си относно мъжката натура.

Ейми въздъхна.

— Ако знам, че това ще свърши работа, самата аз бих ти изпратила няколко. Може да е за добро. Имаш нужда от нещо, което да те пораздруса.

— Много се лъжеш, ако си мислиш, че едно такова писмо може да ме „пораздруса“.

— Дори ако прибавим и среднощно телефонно обаждане?

— Едно-единствено телефонно обаждане, Ейми. — Джо стигна до площадката на втория етаж и замижа от светлината, която струеше от страничния прозорец. Когато посегна да пъхне ключа в ключалката, чу как Ейми ахна от уплаха. Почувства стягане в гърлото си, защото приятелката й никога не губеше самообладание. Обърна се бавно и проследи погледа й.

Предупрежденията на Ейми относно среднощните телефонни обаждания и дебнещите мъже придобиха реални измерения, щом различи мъжкия силует в дъното на коридора. Опита се да извика, но никакъв звук не наруши зловещата тишина.

Мъжът излезе от сянката и протегна ръка.

— Съжалявам, не исках да ви изплаша. Казвам се Брад Тайлър.

Джо простена и отстъпи назад.

— Как… как се озовахте тук? — заекна тя.

— Пристигнах с кола — усмихна се Брад.

— И защо дойдохте?

— Получих писмо от някоя си Джоузефин Уилямс, която живеела тук. Трябва да й задам няколко въпроса.

— Какви въпроси? — намеси се Ейми.

Брад скръсти ръце на гърдите си и се облегна на стената.

— Ако нямате нищо против, ще ги задам на госпожица Уилямс.

— Тя не живее вече тук — отсече Ейми, преди Джо да успее да отвори уста. — Замина за Денвър миналата седмица.

— Така ли? А аз си помислих, че умира от желание да научи нещо за чичо Хенри.

Джо едва не изтърва ключа си.

— Можете да кажете на нас… Ще й предадем информацията, когато я видим…

— Как да съм сигурен, че мога да ви се доверя?

— Говорете с нас или си вървете! — отново се обади Ейми.

— Разбирам.

Брад се поколеба за миг, сякаш обмисляше предложението й.

— Тъй като нямам друг избор, май ще трябва да говоря с вас.

Той се облегна още по-удобно на стената и поде:

— Срещнах чичо Хенри в един вехтошарски магазин, когато бях на осем години. От този момент станахме неразделни приятели. Поканих го на вечеря и той остана вкъщи десет години. Но една сутрин просто изчезна.

Брад направи пауза и срещна напрегнатия поглед на Джоузефин.

— Господ не го бе дарил с приятна външност, но душата му беше прекрасна. Майка ми мразеше чичо Хенри. И тъй като тя беше човек, който първо говори за нещата, които мрази, и после за нещата, които обича, не съм изненадан, че ви е разказала за него.

— Откъде разбрахте, че аз съм Джоузефин Уилямс?

Той се усмихна.

— Ами забелязах, че държите ключа от апартамента й в ръката си?

— Освен това?

— Желанието на вашата приятелка да ви защити беше твърде показателно.

Ейми се приближи и застана до Джо.

— Сигурна ли си, че той е човекът, за когото се представя?

— Да. Аз ще се оправя сама. Ти върви да се приготвиш за срещата си със Стийв.

— Ако ти дотрябвам, само ме извикай — рече Ейми и влезе в жилището си.

— Както виждам, май сте имала проблеми, свързани с писмото — подхвърли Брад.

— Положението не е чак толкова лошо. Просто пристигнахте не в най-подходящия момент.

Джо отвори вратата и го покани с жест да влезе.

— Както вече разбрахте, господин Тайлър, аз съм Джо Уилямс — подаде му ръка в антрето.

— Наричайте ме просто Брад.

— Съжалявам, че трябваше да се срещнем по такъв повод, Брад. Имам предвид смъртта на майка ви…

— Не се притеснявайте за това. Ако не греша, в писмото ви пишеше, че майка ми е починала миналата пролет.

— Случи се неочаквано… Била е у Флорънс Пикфорд и двете гледали телевизия. Майка ви почувствала стягане в гърдите и починала почти веднага.

— Радвам се, че Флорънс е била с нея.

— Двете бяха неразделни, особено през последните години. Майка ви нямаше много… Всъщност исках да кажа, че тя не водеше активен социален живот към края на дните си.

— Зная колко потискащо може да бъде общуването с майка ми — отвърна Брад, опитвайки се да й спести неудобството.

Джо му се усмихна признателно.

— Защо не се настаните удобно, докато аз приготвя по един студен чай? После ще поговорим за причината, поради която ви писах.

— С удоволствие.

Но вместо да седне, той пъхна ръце в джобовете на джинсите си и отиде до прозореца. Чувстваше се някак странно. Очакваше да го връхлетят спомените за последното му идване в Боулдър и за ужасните последици от него, но изпита само тъга. Сякаш нещо започнато отдавна беше завършено и животът му не можеше да продължи.

Джо влезе в дневната с поднос, върху който имаше две чаши чай и чинийка с бисквити. Брад се беше замислил толкова дълбоко, че не я усети. Тя се запита дали да се прокашля или да остави шумно подноса на масата, за да го извести за присъствието си, но се отказа и от двата варианта. Реши просто да се възползва от случая и да поразгледа сина на Мейбъл.

Трудно й беше да открие някаква прилика, защото двамата по-скоро си контрастираха. Мейбъл куцаше и се бе прегърбила от артрита, а Брад беше висок и строен. Нейната коса беше сива — неговата гарваново черна. Студенината в очите на Мейбъл я нямаше в сините очи на Брад. Флорънс се бе оказала права — той излъчваше някаква особена чувственост, която бе в състояние да развихри тайните женски фантазии.

— Намирате ли, че с майка ми си приличаме? — обърна се Брад, сякаш прочел мислите й.

— Не… Представях си ви много по-различен.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Хубаво е. Опасявах се, че… „По дяволите, какви ги дрънкам!“

— Не е нужно да ми давате обяснения. Зная по-добре от всеки друг какво представляваше майка ми.

Джо преглътна.

— Това е една от причините, поради която бях нетърпелива да ви открия, Брад. Мейбъл се промени доста година преди да умре. Може би проблемът със сърцето й я накара да осъзнае, че не й оставаше много време. Или просто възрастта се бе отразила на психиката й. Така или иначе, промяната настъпи…

Джо си пое дълбоко дъх, защото лъжите не се изговаряха лесно, а сега предстоеше най-голямата.

— Тя отчаяно се опитваше да открие вас и Карен и да ви каже колко много съжалява за неприятностите, които ви е причинила. Тъгуваше, че може би никога няма да види внуците си, и че вие и тя няма да имате възможност да наваксате загубеното през годините.

— Съдейки по думите ви, у нея наистина е настъпила удивителна промяна, откакто се видяхме за последен път! — възкликна Брад.

Джо не бе съвсем сигурна дали се справя добре с тази измислица.

— Както споменах в писмото си — продължи тя, — Мейбъл ми повери малко наследство. По-точно, няколко бижута, които да ви предам, ако някога се върнете в Боулдър. Бижутата били семейни и се предавали от поколение на поколение. Не можела да понесе мисълта да бъдат разпродадени на непознати хора.

Джоузефин сведе поглед.

— Впрочем, това е всичко, което ми остави за вас. И никакви пари. Мейбъл никога не се е съмнявала, че един ден ще преуспеете и няма да се нуждаете от нейната финансова помощ. Предполагаше, че няма да имате нищо против, ако дари парите, които й бяха останали, на любимата й благотворителна фондация.

— Коя е тя?

Джо отново преглътна. Това поне не беше лъжа.

— „Сивите пантери“.

Брад се замисли за миг и се засмя.

— Страхотно! Обзалагам се, че никога не е членувала в тази организация, но би подкрепила идеята, старите хора да се държат за правителството.

Тъй като повечето от приятелите й в квартала бяха активни членове на „Сивите пантери“, Джо понечи да му каже, че има грешна представа за фондацията, но после реши, че не е толкова важно и си премълча.

— Единственото бижу, което нося със себе си, е това. Тя свали пръстена с диаманта от ръката си и му го подаде.

— Останалото се намира в един от сейфовете на банката.

Брад се вгледа в него. Пръстенът бе принадлежал на баба му и тя му го беше завещала, съветвайки го да го запази за бъдещата си съпруга. Спомените отново го връхлетяха. „Боже мой! Толкова много болка, толкова ограбени и осакатени човешки съдби. И за какво?!“ С усилие си наложи да се върне в реалността.

— Благодаря ви.

„Аз бях права.“ Джо се почувства по-уверена в себе си. Планът й беше успял.

— Съжалявам само, че не ви потърсих, докато Мейбъл беше жива…

Ироничната многозначителна усмивка, с която й отвърна Брад, поразклати до известна степен самоувереността й.

— Надявам се, да нямате нищо против, че носих пръстена — рече, колкото да смени темата. — Майка ви не желаеше той да стои заключен, а да го носят и да му се радват. Помоли ме да ви предам, че би искала Карен да го носи. А после, ако имате деца, да го дадете на някое от тях…

Това си беше опашата лъжа. Когато Мейбъл й даваше пръстена, изрично я бе предупредила, че „курвата“, за която синът й се е оженил, не бива никога да се докосва до него.

Брад се вгледа в изящния продълговат диамант, повъртя бижуто в ръка и го пусна в джоба си.

— Нямам деца — каза тихо. — И Карен я няма.

— Как така я няма? — възкликна Джо.