Джорджия Боковън
Любовни песни (12)

Дванадесета глава

Срещите на Брад бяха насрочени в една административна сграда на Шестнадесета улица и на Джо й се удаде възможност да се поразходи из магазините на търговския център „Табор“ — все скъпи и изискани бутици, които тя рядко посещаваше поради ограниченото си време и финансовите си притеснения.

После прекоси площад „Райтър“ и тръгна по улица „Лаример“. Сградите по нея датираха от средата на миналия век, бяха построени във викториански стил и имаха висока архитектурна стойност. Докато им се любуваше, часовете се изнизаха неусетно и когато пристигна във фоайето на хотел „Уестин“, Брад вече беше там и я очакваше.

— Как минаха деловите ти срещи? — запита го, сядайки на канапето до него.

— Ако всичко върви все така гладко, преместването може да се осъществи още през пролетта.

Той погледна празните й ръце, свити в скута.

— Нещата при теб май не са минали много добре.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не носиш никакви пакети.

— Направих тактически ход — усмихна се Джоузефин. — Преди да отида, където и да било, влязох в една картинна галерия и се влюбих в картина, която надвишаваше с няколко хиляди долара скромните ми спестявания. В сравнение с нея всичко, което видях след това, изглеждаше съвсем незначително.

— Това е нещо ново за мен. Харесваш изящните изкуства? Това означава ли, че рисуваш?

— В гимназията направо разплаквах учителя си по рисуване.

— Аз пък бях слаб в правенето на хартиени самолети.

— Приравняваш хартиените самолетчета с изкуството?

— Ей, за едно момче хартиените самолети са неизменна част от детството.

— Не се огорчавай. Може би, ако хапнем нещо, ще се почувстваш по-добре.

— Какво общо има яденето с… Да не си гладна случайно?

— Ужасно си проницателен.

— Докато се разхождаше, забеляза ли някое подходящо заведение?

— Ти май ме подценяваш.

— В такъв случай, оставям избора на теб. Да тръгваме.

Джо го заведе в едно фамилно ресторантче, където сервираха изключително вкусна домашна храна.

— Как откри това местенце? — попита Брад, щом седнаха на масата във вътрешния двор.

— С Флорънс веднъж дойдохме в Денвър да пазаруваме и тя ме доведе тук. Много е приятно. Не съм идвала, откакто започнах да работя шест дни в седмицата.

— Защо реши да работиш и в събота?

— Поради ред причини — скуката и нуждата от пари са най-важните от тях. От време на време ми се случва да изпитвам панически страх при мисълта, че не живея пълноценно.

— И тогава?

— Спомням си онова, което съм постигнала.

Сърцето на Брад се сви.

— Помага ли?

— Понякога…

— А в останалите случаи?

— Вземам една гореща вана и се преструвам, че не плача — сведе смутено поглед Джо. — После се чувствам по-добре.

— До следващия път.

— Защо ме измъчваш така?

— Защото предполагам, че ще дойде ден, когато ще те помоля да напуснеш Боулдър, и искам да знам дали ще възникнат затруднения.

Гърлото й пресъхна и тя престана да диша. Въпреки че с нетърпение бе очаквала да чуе тези думи, изпадна в паника.

Брад погали ръката й.

— Мислех, че вече си разбрала колко много означаваш за мен.

Джо направи усилие да се овладее.

— Ами… Карен?

Той я погледна в упор.

— Какво Карен?

— Не си играй с мен, Брад. Видях болката в очите ти, когато ми разказваше за нея. Ако не си успял да я забравиш напълно през последните две седмици, не бива да говориш с мен по този начин.

— Не се опитвам да скрия нищо от теб, Джо. Карен остави една празнота в душата ми и ми се струваше, че никой няма да е в състояние да я заличи… Докато не се появи ти.

Джоузефин мислено отправи молби към Бога това да е истина.

— И сега накъде? — попита тя и остави недоядения си сандвич.

— Много ми се иска да посетя някой музей на изкуствата — отвърна Брад, правейки се, че не е разбрал подтекста на въпроса й. — В Денвър има ли такъв музей?

Той се изправи и й протегна ръка.

Джо толкова силно желаеше неговото докосване, че изпитваше почти физическа болка.

Сякаш прочел мислите й, Брад я притисна в обятията си в мига, когато тя застана до него.

— Бих искал да намеря начин да ти докажа колко си ми скъпа — рече й нежно, взрян в очите й.

— Струва ми се, че току-що го направи…

Ръцете й се плъзнаха около кръста му и Джо чувствено го целуна по устните.

— Наистина ли се интересуваш от изкуство?

— За съжаление, в университета се занимавах единствено с архитектура. И смятам, че няма по-подходящо време от сега и по-подходящ човек от теб, който да ме запознае с останалите изкуства.

— Ами да вървим тогава.

 

 

В Денвърския музей на изкуствата Брад за първи път имаше възможност да се запознае с оригинални платна на Рембранд, Дега, Реноар и Пикасо, а Джо беше доволна, че бе успяла да го заинтригува. Часове наред обикаляха залите и се възхищаваха на творбите на големите майстори.

— Знаеш ли, невъзможно е да разгледаме всичко за един следобед — рече най-сетне Джо. — Можем да дойдем отново тук следващия път, когато си в Денвър.

— Слава богу — въздъхна Брад. — Вече бях започнал да се питам кога ли ще те озари тази мисъл.

— Но защо не ми каза по-рано?

— Исках сама да се сетиш.

— Бих казала, че първата ти стъпка в света на изкуството е истински успех.

Той я прегърна.

— Мисля, че си права. Има само един проблем.

— И какъв е той?

— След като видях оригиналите, никога повече не бих погледнал репродукция на каквото и да било. Което означава, че ще имам или голи стени, или празна банкова сметка.

— Тъй като нищо тук не се продава, мисля, че ще е първото.

— Жалко. Тъкмо бях хвърлил око на един Рембранд.

— Стори ми се, че Дега ти допада повече.

— Не и за дневната.

Джо се засмя.

— И какво ще правим сега, след като си тръгваме оттук?

— Приемаш ли покана за вечеря? Забелязах, че яде много малко на обяд.

Тя се замисли за миг.

— Имам по-добра идея. Защо да не приготвя аз вечерята?

И двамата отлично разбираха, че Джо предлагаше нещо повече от обикновена вечеря. Напрежението, което съществуваше между тях през целия ден, се засили още повече.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита Брад. Повдигна й нежно брадичката и потърси очите й.

— Да не би да се съмняваш в кулинарните ми способности?

— Много добре знаеш за какво говоря, Джо. Може би трябва да помислиш повече върху поканата си.

Въздухът наоколо стана твърде тежък и сякаш я задушаваше.

— Не ми трябва време. Осъзнавам какво правя.

— Тогава защо, по дяволите, стоим още тук?! — възкликна Брад с одрезгавял от възбуда глас.

Джоузефин следеше движението на устните му, докато той говореше, и се мъчеше да си представи какво ли ще е усещането, ако се слееха с нейните. По тялото й премина гореща вълна. Гърдите я заболяха от копнеж да бъдат докоснати и стомахът й се сви.

Изведнъж сбърчи вежди и лицето й пребледня.

— О, боже! — проплака отчаяно.

— Какво има? — разтревожи се Брад.

— Не мога да си спомня къде паркирах колата, след като те оставих!

— Това ли било? — въздъхна той с облекчение и я целуна по носа. — Ако се наложи, ще вземем такси, а колата ти ще потърсим после.

— Бинго! Спомних си! — засия Джо.

— Добре. Но ако нямаш нищо против, аз ще карам този път.

Джо не смееше да се помръдне от страх да не би всичко това да е някакъв чуден сън и с някое невнимателно движение да го прогони.

— Хайде — подкани я Брад, прихвана я през талията и я поведе към изхода. — Въпреки, че това място много ми харесва, нямам желание да прекарам нощта тук.

Тя затаи дъх и зачака. Нищо не се случи. В очите й се появи щастливо пламъче и устните й бавно се разтегнаха в усмивка. „Значи все пак не било сън!“

Когато пристигнаха, на вратата на апартамента й имаше бележка от домоуправителката. Джо я прочете и въздъхна.

— Трябва да сляза долу. Ейми ми е оставила съобщение при госпожа Кенеди. Тя е най-любопитната жена, която познавам. Забелязала те е и ако не сляза аз, тя ще дойде на посещение, за да те доогледа.

Брад забеляза собственическия блясък в очите й и преди да я пусне, устните му отново се впиха в нейните.

— Връщай се бързо, скъпа.

Джо се усмихна и му подаде ключовете.

— Дори цяла армия не би могла да ме задържи задълго далеч от теб.

Загуби десет минути, докато изкопчи от Джанет Кенеди съобщението, оставено от приятелката й. Най-накрая словоохотливата възрастната дама й предаде, че Ейми щяла да бъде по работа няколко дни извън града.

Джо си тръгна изнервена, но колкото повече се приближаваше към апартамента си, толкова по-малко мислеше за госпожа Кенеди. Обзе я плахост. Това чувство се засилваше все повече и повече, докато накрая я накара да спре. Недоумяваше какво да каже и как да постъпи, когато се върне при Брад. Даваше си сметка какво й предстоеше тази нощ, но не беше сигурна дали щеше да се случи преди или след вечерята, която беше обещала да приготви. Не знаеше дали трябва да влезе и да си сложи престилката или да си свали роклята. И в двата случая перспективите я плашеха.

Пред апартамента си отново се спря, за да събере кураж. В този момент до слуха й достигна един натрапчив рефрен от хубава стара балада, който звучеше от радиоприемника й.

Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.

Първото нещо, което видя, пристъпвайки през прага, беше Брад. Изразът на лицето му я накара да застине. Той така се бе потопил в някакъв свой свят, че въобще не я забеляза. В погледа му се четеше дълбока и безкрайна мъка.

На Джо не й бе необходимо много време, за да се досети, че той слушаше тяхната песен — неговата и на Карен. Заедно с прозрението дойде и острата болка, която прободе сърцето й и затрудни дишането й. Стомахът й се преобърна и за момент тя се уплаши, че може да й прилошее.

Джо простена високо, обърна се и побягна. Стонът й извади Брад от унеса му. Той веднага осъзна какво се беше случило и се втурна след нея. Догони я на стълбищната площадка, сграбчи я и я притегли към себе си.

— Пусни ме… — изхлипа Джо, опитвайки се да се отскубне от прегръдката му.

— Не и преди да ме изслушаш!

— Не искам да чуя това, което имаш да ми кажеш! — Гласът й трепереше от гняв и болка. — Върви си! Не разбираш ли, че не искам да оставаш повече тук?!

Брад бавно я пусна и отстъпи крачка назад.

— Ще си отида, ако наистина го желаеш, Джо. Но преди това трябва да ти обясня нещо.

По лицето й се стичаха едри сълзи.

— Какво би могъл да ми обясниш? Ти ме излъга! Всичките обяснения на света няма да ти бъдат достатъчни, за да промениш нещо.

— Защо мислиш, че съм те излъгал?

Джо ядно изтри сълзите си с длан.

— Каза ми, че си бил забравил Карен! Накара ме да ти повярвам!

— Но аз никога не съм твърдял, че ще мога да я залича от паметта си. Знаеш, че тя беше част от моя живот — важна част. Живяхме заедно година и половина. Независимо къде ще отида и какво ще правя, има неща, които винаги ще ми напомнят за нея, но това не означава, че ако днес и двете стояхте пред мен, бих избрал Карен вместо теб.

Брад изведнъж изпита отчаяна нужда да я прегърне, сякаш физическият контакт щеше да изрази чувствата му, за които в момента не можеше да намери думи. Протегна ръка към Джо, но тя се отдръпна.

— Твоята лъжа ми причини болка. Но по-страшното е, че заблуждаваш и самия себе си. — Думите едва се отронваха от свитото й гърло. — А това означава, че няма никакъв шанс за връзката ни.

— Грешиш, Джо. Имахме шанс. И все още имаме.

— Това не може да продължава повече, Брад. Никога не бих могла да забравя изражението на лицето ти в миговете, в които мислиш за Карен. Тя винаги ще застава между нас.

— Само в твоето въображение.

— Да… Всеки път, когато се любим, ще ме преследва натрапчивата мисъл, че си представяш Карен. Няма да мога да живея по този начин!

— Когато се любим, Джо, за мен няма да има съмнение кого държа в прегръдките си — отвърна тихо, но уверено Брад.

Хвана нежно ръцете й и този път Джо бе твърде уморена, за да се възпротиви.

— Обичам те, Джо.

Очите й отново плувнаха в сълзи.

— Щеше ли да повториш тези думи, ако сега Карен беше тук с нас?

Брад се почувства объркан. Чудеше се как да я накара да проумее, че Карен отдавна се бе превърнала в част от същността му, но споменът за нея не можеше да хвърли сянка върху любовта му към Джо.

— За мен е невъзможно да избирам между теб и Карен, затова ще трябва да ме оценяваш по друг критерий — отвърна бавно.

— Безсмислено е. Вече преживях достатъчно. Ще ми е нужно много време, за да забравя онова, което се случи между нас днес.

— Радвам се да чуя това, защото нямам намерение да ти позволя да забравиш дори един-единствен миг от днешния ден. Искам да запомниш начина, по който се чувстваше, когато ме посрещна на аерогарата. Отсега нататък искам да мислиш за мен винаги, когато до слуха ти достигне птича песен. А всеки път щом влезеш в музей и погледнеш някоя картина, аз ще бъда до теб. — Брад обхвана лицето й в дланите си.

— Ти ме обичаш, Джо. Господ ми е свидетел, че и аз те обичам. Любовта ни е нещо много ценно и не бива да я оставим да си отиде. Трябва да се борим за нея.

— Нямам сили да се боря…

— В такъв случай, аз ще се боря и за двама ни.

Джо забеляза, че се канеше да я целуне, и импулсивно понечи да се извърне, но нещо я спря. Устните им се сляха с безкрайна жажда. С въздишка, в която се смесваха радост и болка, тя разтвори своите, за да се наслади на целувката му. В този момент не можеше да остане безучастна, тъй като за първи път в живота си обичаше някого истински. Ласките му събуждаха нов живот в душата и тялото й, приканваха я да му повярва.

С огромно усилие на волята Брад я освободи от прегръдката си.

— Ще ти се обадя след няколко дни — промълви дрезгаво.

Джо едва се сдържа да не се хвърли отново в обятията му.

— Аз… само ще си взема чантата и…

— Не е нужно да ме изпращаш, Джо. Сам ще се придвижа до Денвър.

— Сигурен ли си…

Той погали влажната й буза.

— Напълно.

— Надявам се, някой ден да ти провърви, Брад…

Джо се опитваше да говори спокойно, макар че цялото й същество гореше от непоносима болка.

— Ще ми провърви, Джо. Няма да позволя щастието отново да ми се изплъзне.

Брад се наведе, целуна я и си тръгна, без да се обърне нито веднъж.

Джо остана на стълбищната площадка още няколко минути, преди да събере сили да се върне в апартамента си. Щом се озова вътре, мигновено изключи радиото. Внезапната тишина и пустотата на жилището се стовариха върху нея с такава сила, че й стана трудно да диша. Дълго броди от стая в стая, накрая не издържа и излезе. Спря се пред вратата на Ейми. Изпитваше болезнена необходимост да си поплаче на рамото й, но за зла участ, точно сега нея я нямаше.

Тръгна по пустите улици на Боулдър и вървя безцелно, докато небето на изток стана пурпурно и умората я накара да се прибере. Влезе в спалнята и се отпусна в леглото напълно облечена. Заспа почти веднага и се унесе в неспокоен сън.