Джорджия Боковън
Любовни песни (11)

Единадесета глава

— Не мога да повярвам, че изядохме всичко това! — възкликна Джо, след като хвърли поглед към празните чинии.

— Аз също — засмя се Флорънс и се обърна към Хауърд. — Ако беше истински джентълмен, щеше да си признаеш, че си излапал по-голямата част.

— Дори до една трета от лакомствата не успях да се добера — запротестира той.

— Много любезно от твоя страна — промърмори Джо. Хауърд премигна насреща й.

— Твоят нов кавалер не би постъпил така, нали?

— Какъв кавалер?

— Изключително привлекателният мъж, с когото са те видели във „Флагстаф“ миналия петък — отвърна Флорънс вместо него.

— Но откъде…

— Минала си покрай Ърни Бакстър и дъщеря му, без дори да ги забележиш. Ърни каза, че се бил опитвал на няколко пъти да привлече вниманието ти, но цялата вечер за теб съществувал само един мъж.

— Предполагам, че вече всички знаят…

— И всички се радват за теб — кимна Флорънс.

— Ти си на двадесет и шест, Джо, а все още живееш сама — добави Хауърд. — Животът е забавен само, ако е споделен с друг човек. Ние много те харесваме и искаме да си щастлива.

— Какво ви кара да мислите, че Брад и аз сме нещо повече от приятели? Добре, признавам, че го харесвам, но през последните години съм харесвала много мъже и нито един не е влязъл в живота ми.

— Просто се радваме за теб, това е всичко. Брад е чудесен млад мъж — отвърна Флорънс.

— И не е като останалите — добави Хауърд.

— Сигурно ще ме сметнете за глупава, но не мога да се отърся от чувството, че ако позволя нашата връзка да стане обществено достояние, тя ще загине.

Флорънс се вгледа в младата си приятелка. Спомни си времето, когато самата тя бе била влюбена. Тогава бе изпитала същия страх.

— Разбирам — отвърна тихо. — Но когато почувстваш нужда да поговориш с някого, аз ще съм до теб.

— Благодаря ти.

— Дори и да не ти се говори, ние пак ще се появим — вметна Хауърд.

Джо се засмя и стана.

— Какво ще кажете да повървите до ъгъла с мен?

— Ако желаеш, ще те изпратим до вкъщи — предложи й Флорънс.

— Не проумявам откъде черпите тази енергия — поклати глава тя. — Аз съм направо капнала от умора, а вие се държите така, сякаш цял ден сте седели, без да вършите нищо.

— Именно онези скучни дни, през които не правим нищо, ни изморяват най-много — рече Хауърд, подавайки чантата на Флорънс.

 

 

След като обичайната неделна тълпа от клиенти си замина, Джо остана насаме с празните съдове и изпоцапаните маси. Тъкмо се опитваше да изсипе един пакет кокосово брашно, когато телефонът иззвъня. „По дяволите!“ — изруга мислено и се пресегна за слушалката.

— Ало, тук е „Сладоледени изделия“. Какво мога да направя за вас?

— Имаш ли представа колко предизвикателно звучи това?

— Брад?! Кое звучи предизвикателно? „Сладоледени изделия“?

— Не, „какво мога да направя за вас“.

— И колко предизвикателно звучи?

— Какво ще кажеш, да ти обясня утре?

— Утре ще бъдеш в Боулдър?

Джоузефин се опита да запази спокойствие, но вълнението се прокрадна в гласа й.

— Е, не точно в Боулдър. Идвам по работа в Денвър. Ще ми отнеме няколко часа сутринта, но след това съм свободен. Някъде по обяд мога да бъда при теб.

— А защо да не те посрещна на летището? Няма да се налага да вземаш кола под наем.

— Сигурна ли си, че искаш да дойдеш? Какво ще правиш, докато съм зает с бизнеса си?

— Знам само, че не искам да чакам нито минутка повече, отколкото е необходимо, за да те видя!

„Ето, че го казах — мина й през ума. — Не мога да си върна думите обратно.“

— Наистина умееш да накараш човек да се почувства добре — отвърна й нежно Брад.

— Получих писмото ти… Не очаквах да се обадиш толкова скоро.

— Липсваше ми много.

— Кой е полетът ти и кога?

— Полет номер 807, каца в девет и двадесет и две минути.

— Трябва ли да нося карамфил или нещо друго, за да ме разпознаеш?

— Няма да е необходимо. Повярвай ми… Всяка частица от твоето красиво тяло е в съзнанието ми.

Джо беше доволна, че в заведението нямаше свидетел на внезапната червенина, която изби по шията и лицето й. Вдигна празния плик от кокосовото брашно и започна да си прави вятър.

— Мислех да те попитам какво да си облека, но ще реша сама.

— Изненадай ме.

Сбогуваха се и прекъснаха линията.

 

 

Джо нави будилника да звънне в пет сутринта, но това се оказа излишно. След като няколко часа се въртя в леглото прекалено развълнувана, за да заспи, стана и започна да се приготвя. И този път не бе пропуснала да се посъветва с Ейми. По нейно настояване се спря на елегантния костюм в бледожълт цвят.

Тойотата изглежда бе в добро настроение тази сутрин, защото запали още с първото завъртане на ключа.

След четиридесет и пет минути Джоузефин вече навлизаше в многоетажния паркинг на денвърското летище.

Аерогарата гъмжеше от народ. Току-що беше кацнал самолет и група бизнесмени бързаха да я напуснат, а заминаващите пътници се трупаха около информационните монитори в средата на фоайето. Джо потърси на екрана полет номер 807, откри го и се запъти към дъното на залата. Стигна до терминала, откъдето трябваше да се появи Брад. Погледна часовника на стената — оставаха още десет минути. Седна и кръстоса елегантните си крака. Не обичаше да чака. Чакането я отегчаваше, а днес то й се струваше като истинско мъчение. Някакво заглавие в сутрешния вестник, оставен на стола до нея, привлече вниманието й. Взе вестника и се зачете. Съвсем скоро осъзна, че не нищо от прочетеното не влизаше в главата й. Пък и въобще не й пукаше кои облигации ще бъдат най-изгодни през следващите шест месеца.

Вдигна очи и сред тълпата съзря Брад. Стоеше на десетина крачки от нея и я гледаше. Джо се почувства много странно. Сърцето й заби лудо и тръпка на копнеж премина като спирала по гърба й. Забрави обещанието, което си беше дала — да приема нещата спокойно и разумно — скочи от мястото си, затича се към него и се хвърли в протегнатите му ръце.

— Господи, колко ми липсваше! — прошепна й той. Притисна я силно, после се наведе и я целуна. Потънали в своя собствен свят, двамата не обръщаха внимание на потока от пътници, които с усилие си проправяха път покрай тях.

— Отдавна ли ме чакаш? — запита най-сетне Брад, без да откъсва поглед от лицето й, сякаш искаше да утоли някакъв свой ненаситен глад.

Джо не смееше да се довери на гласа си, затова просто поклати глава.

Той я прегърна през талията и се отправиха по коридора към изхода на залата.

— Добре ли пътува? — рече Джо, опитвайки се да подхване някоя безопасна тема, която да я върне на земята.

— Полетът беше нормален, но ми се струваше, че никога няма да свърши.

— Колко време се пътува оттук до Каспър?

Вместо да й отговори, Брад рязко я дръпна встрани и я отведе в един тих ъгъл. Взря се в нея толкова настойчиво, че Джо започна да се чувства неловко. Но когато я дари с една от прелестните си усмивки, всичко отново си дойде на мястото.

— Сигурно се чудиш защо се държа по този начин — започна той, като прокара ръка през косата си. — Но тази сутрин в самолета ми се случи нещо много странно. Бях започнал да си мисля, че не е възможно да си толкова прекрасна, колкото те помня. Но когато те видях отново… Не, никоя жена не би могла да бъде толкова красива, колкото си ти.

— Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Просто ти давам да разбереш, че понякога мога да сгреша.

Джо се усмихна.

— Аз също бях малко нервна преди тази среща… — Устните им се докоснаха за миг.

— Бих искал да имаме на разположение целия ден, но не е възможно.

Брад хвана ръката й и тръгнаха отново.

— Ако имаше начин да се измъкна от тези срещи, бих го сторил, но трябва да се видя с един човек, който заминава за Европа следващата седмица и ще отсъства месец и половина.

— Това има ли нещо общо с преместването на строителната компания „Тайлър“ в Денвър?

— Точно с това са свързани всичките ми ангажименти. След като вече взех решение да извърша преместването, нетърпелив съм да разчистя пътя си, за да се захвана с истинската работа.

— Избра ли вече мястото на преместването?

— Един от моите посредници прави проучвания на офертите.

Стигнаха до паркинга.

— А сега накъде? — запита Брад.

Джо посочи тойотата.

— Не е много представителна, но сме стари дружки и се разбираме добре. Обещала съм й, че ще я боядисам, ако ме изкара и тази зима.

— Никога не съм се опитвал да подкупя, което и да е от моите превозни средства — засмя се той.

Джо отвори вратата на колата и седна зад волана, а Брад се настани на седалката до нея.

Тя понечи да запали двигателя, но Брад сложи ръката си върху нейната и й попречи да завърти ключа на стартера. Останаха така няколко секунди.

— Подай ми ръката си.

— Ти вече я държиш — отрони тихо Джо.

— За това, което искам да направя, ми е нужна другата.

Тя протегна ръката си. Брад я пое и я сложи на сърцето си. Дъхът й замря, когато почувства учестеното му туптене.

— Това беше единственият начин, който можах да измисля, за да ти покажа какво изпитвам към теб.

Джо склони глава на рамото му.

— Как мислиш, колко време ще ни бъде нужно да преодолеем тази лудост?

Той погали бузата й.

— Трябва просто да се опознаем по-добре. И точно това ще правим през целия ден.