Джорджия Боковън
Любовни песни (16)

Шестнадесета глава

Когато Флорънс влезе в бара, Джо тъкмо обслужваше единствения си клиент. Тя се усмихна и й кимна, Флорънс изчака мъжа да излезе и се приближи до барплота.

На Джо не й убягна угриженото й изражение.

— Да не се е случило нещо?

— По-късно ще обсъдим какво ме тревожи. А сега имам да ти съобщя нещо, което ще те заинтересува. Бастър Холистър ми се обади тази сутрин.

— И какво ти каза той? — наостри уши Джо.

— Изглежда Мейбъл е продала къщата, защото се е нуждаела от пари.

— Толкова ли е била задлъжняла?

— Около месец преди дипломирането на Брад, тя е направила ипотека на къщата. Казала на Бастър, че синът й ще се върне в Боулдър и ще поеме изплащането й. Бастър много добре си спомня разговора, защото го помолила парите от ипотеката да се прибавят към спестяванията й и да й бъде издаден чек за цялата сума.

— Това сигурно доста го е озадачило.

— Предполагам, че всеки, който се сблъска с такова странно поведение, би си помислил, че зад цялата тая работа стои някой мошеник. Мейбъл все пак успяла да убеди Бастър, че много добре знае какво прави, и той удовлетворил молбата й. После съжалявал, че го е направил, защото Мейбъл не е била в състояние да изплати дори една вноска от ипотеката. Банката тъкмо се е канела да я обяви за пресрочена, когато най-сетне се намерил купувач за къщата.

Джо поклати глава.

— Мейбъл не е споменавала пред никого за това.

— Сигурно се е надявала, че след като не успее да открие Карен, Брад ще се върне при нея.

— Но Брад не се е върнал и тя вероятно си е помислила, че Карен я е изиграла, и двамата с Брад са заминали някъде да живеят с нейните пари. Не се учудвам, че е възприела такова негативно отношение към тях. Не й е било никак леко да продължи да живее с тази мисъл.

Флорънс замислено присви очи.

— Ето затова останах много учудена, когато ти ми каза, че в последния момент Мейбъл е решила да остави бижутата си на Брад и Карен, независимо от всичко.

— Хората се променят… — отвърна не особено убедително Джо.

— Има още нещо, което според Бастър може да се окаже полезно за нас.

— И какво е то?

— Името на частния детектив, когото Мейбъл е била наела.

— О, чудесно! — възкликна Джо и прегърна приятелката си.

После се замисли и лицето й помръкна.

— Колкото повече напредваме в откриването на Карен — изрече тихо, — толкова по-несигурна ставам дали наистина го искам.

— Знаеш, че винаги можеш да се откажеш.

— Но как мога да спра точно сега?

— Просто спри и толкова.

— Ако го направя, непрекъснато ще имам угризения на съвестта. Аз трябва да знам…

В този миг телефонът иззвъня и я прекъсна. Джо и стана и вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Джо.

— Брад!

Сърцето й подскочи радостно.

— Не очаквах да ми се обадиш.

— На летището съм. Самолетът ми излита след десет минути, така че ще бъда кратък. Имало е инцидент на строежа и Джак Чапмън е пострадал.

— Съжалявам… Но как е станало?

— Загубил равновесие, докато проверявал свръзката на скелето.

— Ами той…

— Казах ти всичко, което ми е известно. В момента е подложен на спешна операция, но ще знам повече, едва когато се добера до болницата. Ще ти позвъня при първа възможност.

— Брад, ако има нещо…

— Сега трябва да вървя, Джо. Направиха последно повикване за моя полет. Обичам те. Не се съмнявай в това и никога не го забравяй. Непременно ще се върна за вечерята, която ми обеща.

— И аз те обичам…

Джо бавно остави слушалката и се обърна към Флорънс. Прехапа устни, опитвайки се да преглътне напиращите в очите й сълзи.

— Не знам какво ще правя, ако той реши да се върне при Карен — едва промълви тя. — Страхувам се, че когато всичко свърши, ще се озова в положението, в което Брад е бил през последните осем години.

— Не обичам да се повтарям, но ако искаш, все още можеш да се откажеш.

— Имам ли избор, Флорънс? Да живееш постоянно в съмнение е нетърпимо. Искам и мога да дам на Брад толкова много от себе си, но докато не се убедя напълно в любовта му към мен, нашата връзка не може да бъде пълноценна. А единственият начин да съм сигурна в Брад, е да открия Карен.

— При такива доводи не мога да споря с теб. А сега трябва да намеря Хауърд и да го запозная с нашето детективско разследване…

Джо изгледа изпитателно приятелката си.

— Никъде няма да ходиш, преди да ми кажеш и другата причина за идването си тук тази сутрин. Изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите.

— Да оставим това за някой друг път… — смънка Флорънс.

Джо отиде до вратата, окачи табелата „Затворено“ и скръсти ръце на гърдите си.

— Нямам никакво намерение да те пусна да излезеш оттук, преди да разбера какво се е случило!

Флорънс въздъхна и отвори чантата си. С треперещи пръсти извади „доброжелателното“ послание, което бе намерила под вратата на апартамента си тази сутрин, и мълчаливо й го подаде.

Джо го прочете и гневно го захвърли на една от масите.

— Имаш ли някаква представа чие дело е?!

Флорънс поклати глава.

— Беше пъхнато под вратата ми, когато се върнах от апартамента на Хауърд тази сутрин.

— Той знае ли?

— Още не. След като се разделихме, отиде да поплува и оттогава не съм го виждала.

— Не мога да проумея каква е причината да бъде написана такава гадост!

Флорънс уморено сви рамене.

— Може би завист.

— Казваш го така, сякаш се защитаваш.

— Просто се опитвам да разбера мотивите за подобно действие. Като си нямат друга работа, някои хора са склонни единствено да преувеличават нещата. Повърхностните драскотини се превръщат в гнойни рани. Завистта става справедлива кауза. Невъзможно е да се пребориш с такива хора, защото те разполагат с цялото време на света и притежават неизчерпаема енергия. Трябва или да им отстъпиш, или да не им обръщаш внимание, защото иначе те просто те съсипват.

По гърба на Джо пролази ледена тръпка.

— Ти как смяташ да постъпиш? — попита тихо.

Лицето на Флорънс беше непроницаемо.

— За нас с Хауърд има само един изход. Нашата връзка не може да продължава повече, независимо колко сме предпазливи. Всеки път, когато един от нас влезе в дома на другия, някой неизменно ще проследи продължителността на контакта ни. Всяко наше действие, дори най-невинното, ще бъде обект на сплетни.

— Но на теб какво ти пука?! — не можа да сдържа негодуванието си Джо.

— Какво ми пука ли?! Пука ми, защото цялата тази инсинуация постепенно ще унищожи най-прекрасния човек, когото някога съм познавала, и аз няма да позволя това да се случи.

— И мислиш, че като откажеш да се срещаш с Хауърд, това ще бъде по-добре за него?

— Моля те, Джо, опитай се да ме разбереш! — В очите на Флорънс проблеснаха сълзи.

— Когато си млад, ти се струва невъзможно да си представиш какъв би бил животът ти, ако нямаше право на избор. С Хауърд живеем тук, защото това е единственото място, където можем да си позволим да живеем. Размерът на наемите се определя от правителството според доходите. Да се преместим другаде, би означавало да изразходваме парите, които са ни необходими за храна. Да не дава пък Господ някой от нас да се разболее и да има нужда от лекарства. Освен това, да не забравяме, че ще загубя пенсията си. Такова решение не се взема лесно, нали?

— Съжалявам — промълви Джо. — Има ли начин да ти помогна?

Флорънс избърса една сълза, която оставяше мокра следа по бузата й.

— Най-доброто, което би могла да сториш за мен, е да си останеш моя приятелка.

Джо я прегърна през раменете.

— Готова съм на всичко заради теб, Флорънс. Дори ще направя опит да обуздая гнева си.

 

 

Единственият светъл лъч през следващите два дни беше телефонният разговор с Брад на сутринта след внезапното му заминаване за Каспър. Той съобщи на Джо, че Джак Чапмън е бил подложен на осемчасова операция и въпреки че останал в интензивно отделение, лекарите давали надежди за възстановяването му.

Колкото до обещанието на Джо пред Флорънс да запази спокойствие, то се оказа много трудно за изпълнение. Тя се улови, че внимателно изучава онези от своите клиенти, които живееха в жилищния комплекс заедно с Флорънс и Хауърд, и се опитваше да определи кой от тях би могъл да е авторът на писмото.

Ърни Бакстър забеляза странното й поведение.

— Какво те тревожи, Джо? — запита я той, след като поправи капещото кранче на мивката.

Джо спря да бърше петната от шоколад по една от масите.

— А теб какво те кара да мислиш, че нещо ме тревожи? — раздразнено му отвърна.

— Ако не те познавах достатъчно, бих се обзаложил, че се опитваш да изтриеш боята на тази маса.

— Напоследък доста неща ми се струпаха на главата…

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Не и в този случай, Ърни.

Звънецът над входната врата иззвъня и влезе пощальонът, който носеше голям кафяв плик.

— Днес бизнесът май не върви много — подхвърли той и й подаде плика заедно с останалата поща.

— Само затишие пред буря — механично отвърна Джо.

— Е, приятен ден и довиждане.

— Довиждане.

Джо започна да преглежда кореспонденцията си. Прехвърли набързо обичайните сметки и стигна до кафявия плик. Отначало се изненада, като видя името на подателя — Сюзън Висеньор. После си спомни, че беше пропуснала да даде на Карл домашния си адрес и затова тя бе адресирала пратката до бара й.

Остана загледана в плика известно време, като че ли отново стоеше пред прага на един свят, в който не беше сигурна дали иска да навлезе. До такава степен беше потънала в мислите си, че трепна, когато Ърни докосна лакътя й.

— Мивката е оправена и ако няма нещо друго за мен, ще си тръгвам.

— Благодаря… Какво ти дължа?

— Един голям ягодов сладолед с бадеми ще покрие сметката.

— Не бъди прекалено стеснителен, Ърни. Можеш да пазаруваш безплатно при мен още две седмици.

— А ти пък си прекалено щедра. Довиждане.

Щом остана сама, Джо си пое дълбоко дъх и отвори плика. Освен ксерокопия на писмата имаше и бележка.

„Скъпа Джо,

Имах възможност да използвам копирна машина, затова реших да ти спестя неудобството да изпращаш оригиналите обратно. С Карл ти стискаме палци, всичко да стане така, както ти го искаш. Ще се радваме, ако можем да помогнем с още нещо.

Сюзън.“

Джо разстла ксерокопията по тезгяха. Дълго се взира в тях, после изтри треперещите си ръце в престилката и взе първия лист.

Три часа по-късно, прекъсвана на няколко пъти от клиенти, тя прочете и последното писмо на Брад до Карл и Сюзън. Тъй като писмата бяха подредени хронологично, Джо постепенно си изгради представа за жената, която Брад беше обичал. Проследи развитието на тяхната връзка от първата им среща до дипломирането на Брад, когато той решава да се върне в Боулдър, за да говори с Мейбъл.

Когато върна писмата обратно в плика, Джо се почувства много изтощена. Едно беше да си представиш колко Брад е обичал Карен, а съвсем друго да съпреживееш тази любов, описана от самия него.

 

 

Около два след полунощ Джо завърши списъка си с фактите и данните за Карен, който трябваше да предостави на Алекс. Не пропусна дори размера на дрехите й и предпочитания годишен сезон. Кой знае защо, бе се надявала в писмата на Брад да открие причини да намрази Карен, но бе се получило точно обратното. Тази загадъчна жена й бе станала симпатична с упоритостта и трудолюбието си. Тя очевидно умееше да се справя с всяка трудна ситуация в живота си.

Джо си легна, спа лошо и сънува Брад и Карен заедно. Когато Брад й позвъни на сутринта, положи доста усилия, за да разговаря привидно спокойно с него.

— Как е Джак? — попита, за да избегне някои по-деликатни теми.

— Състоянието му се подобрява с всеки изминал ден.

— Обясни ли ти какво се е случило?

Брад се засмя.

— Попитах го за това днес, а той ми отвърна единствено с кръвнишки поглед.

— Искаш да кажеш, че знае каква е причината за злополуката, но е твърде притеснен да говори за нея.

— Ако си работил в дадена област в продължение на толкова години, колкото Джак, трудно ще признаеш, че си способен да допуснеш глупави грешки, които свършват по този начин.

— А как е съпругата му?

— Снощи за първи път напусна за малко болницата, след като докторът я увери, че Джак ще се оправи.

— Ще ходиш ли в Денвър на срещата с комисията по планирането следващата седмица? Бих искала да знам кога ще те видя отново…

— И аз бих искал да ти дам конкретен отговор, но имаме толкова проблеми с хотела. Изоставаме с няколко седмици. Трябва да наема допълнителен екип за строежа на болницата, който започнахме миналата седмица, а без Джак съм загубен. Някой трябва да следи нещата отблизо, така че не знам кога ще мога да се измъкна.

Тъй като Джо не му отговори, Брад добави нежно:

— Не ме изоставяй, Джо!

Тя се усмихна тъжно.

— Няма… Обичам те!

— Продължавай да ми го повтаряш. Като го знам, денят ми минава по-леко.

Разговаряха още около минута, преди да се сбогуват. Джо тъкмо остави слушалката и телефонът иззвъня отново.

Този път беше Флорънс.

— Бързах да те заваря, преди да тръгнеш на работа. Хауърд ми се обади тази сутрин, за да ми съобщи, че най-сетне е успял да открие следите на частния детектив.

— И?

— Страхувам се, че това, което ще ти кажа, няма да ти хареса. Той е починал преди три години и всички документи, свързани с бизнеса му, които дъщеря му съхранявала, са били унищожени при наводнение в апартамента й миналата година.

Джо почувства някакво странно облекчение при мисълта, че може би няма да бъде възможно да открие Карен, но тръсна глава и я прогони от съзнанието си.

— Ако видиш Хауърд преди мен, не забравяй да му благодариш от мое име за свършената работа.

— Какво ще предприемеш оттук нататък?

— Мисля да изпратя на Алекс цялата информация, която съм събрала до момента, и да изчакам неговото мнение. Впрочем, как реагира Хауърд на онова „доброжелателно“ писмо?

— Още не съм му казала…

— Мислиш да го запазиш в тайна ли?

— Не точно…

— Тогава какво?

— Много мислих за случилото се…

— Хайде, изплюй камъчето! — настоя Джо.

— Реших, че ще е най-добре да се престоря пред Хауърд, че той вече не ме интересува.

— Какво?! Не говориш сериозно, нали? Пък и Хауърд никога няма да ти повярва!

— Постепенно ще се принуди да ми повярва.

— Не те разбирам, Флорънс. Това ще го съсипе!

— Не повече, отколкото писмото. Ако успея да му внуша, че причината да престанем да се виждаме, е у мен, това ще му спести унижението да се бори с общественото мнение. Иначе той би се опитал да ме защити от клюките и подигравките, а няма никакви шансове за успех.

— И ти си въобразяваш, че като го изоставиш, ще го накараш да се почувства по-добре?

— Поне ще му остане гордостта.

Джо най-сетне осъзна саможертвата на приятелката си.

— Флорънс, толкова съжалявам… — промълви тихо. — Какво да кажа на Хауърд, когато ме попита за теб?

— Дълго мислих този въпрос и реших, че ще бъде по-добре за всички ни, ако известно време не идвам в заведението ти. Така ще можеш да кажеш на Хауърд, че не си ме виждала и не знаеш какво всъщност става.

— Ти си най-смелата жена, която познавам!

— Не съм смела, Джо, просто съм влюбена. Единственото нещо, което все още мога да направя за Хауърд, е да се опитам да го предпазя от болката, през която трябва да преминем.

Гневът на Джо към автора на анонимното писмо дотолкова се засили, че тя едва намираше думи да продължи този разговор. Затова под претекст, че трябва да се приготви за работа, побърза да се сбогува с Флорънс.