Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
geneviev (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джорджия Боковън. Любовни песни

Американска. Първо издание

ИК „Слово“, Велико Търново, 1997

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-477-Х

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Пътуваха мълчаливо. Брад се мъчеше да се пребори с внезапно завладелите го чувства, а Джо не смееше да го попита дали ще се видят отново.

Когато пристигнаха пред дома й, времето се бе влошило и бе излязъл силен вятър. Самотният му тъжен вой още повече влоши настроението на Джоузефин. Заизкачваха се по стълбището и с всяко стъпало нагоре моментът на раздялата им се приближаваше все повече и повече. Пред вратата на апартамента си тя се спря и се обърна с лице към Брад. Не знаеше какво трябва да му каже.

— Благодаря ти… — продума най-накрая и притеснено се усмихна. — Ако пак ти се наложи да чакаш на денвърското летище…

Той я погали по бузата.

— Няма да се поколебая да ти се обадя — отвърна й тихо, без да откъсва очи от нейните.

Джо се изопна от възбуда при докосването му.

— Дори и да не ти се налага… — промълви с усилие.

Брад обхвана лицето й в дланите си, наведе се и ефирно я целуна. Джо изстена. Устните му отново докоснаха нейните, после още веднъж и още веднъж. Той почувства вкуса на печена ябълка, долови сладостта на дъха й и у него се надигна непреодолимо желание да обладае всяка частица на тялото й.

Целувките му караха сърцето на Джо да препуска лудешки. Пулсът й се ускори неимоверно и дишането й се накъса. Тя импулсивно протегна ръце и обгърна кръста му. В отговор дланите му се спуснаха надолу по гърба й и Брад я притегли още по-плътно към себе си. Целуна я чувствено и обходи с език кадифената вътрешност на устата й, насърчавайки я да направи същото с неговата.

Джо разкопча сакото му и ръцете й се плъзнаха зад врата му. Топлината на тялото му проникна през роклята й и гърдите я заболяха от копнеж. Затаи дъх в очакване. Това очакване беше много мъчително, но пръстите на Брад сложиха край на него, когато бавно започнаха да галят твърдите й набъбнали зърна. После дланите му се разтвориха и поеха очакващата ги пищна плът. Джо се извърна така, че да улесни действията им.

Брад имаше чувството, че ще експлодира от възбуда. Ужасно много време бе минало, откакто за последен път бе изпитал такава изгаряща, всепоглъщаща страст. Сега пред него стоеше дилемата или да я потисне, или да рискува да разруши крехкото приятелство, което се родило между него и Джо.

Решението дойде спонтанно. Той въздъхна дълбоко и внимателно я оттласна от себе си.

— Това е лудост… — изрече дрезгаво. Мобилизира цялата си воля, за да възвърне душевното си равновесие, после хвана ръцете й и ги целуна. — Май ми е минало времето да ухажвам една жена пред прага на дома й. Съжалявам.

— Можем да влезем вътре… — прошепна Джо.

Брад я изгледа изпитателно. Тези нейни думи почти мигновено разколебаха усилията му да контролира чувствата си.

— Би трябвало да откажа, но не мога.

Никога досега Джо не бе насърчавала мъж преднамерено. Но и никога досега не беше пожелавала някого, както сега желаеше Брад. Благоразумието беше оставено настрани и тя решително пренебрегна всички аргументи против действията си. Просто си каза, че постъпва така, защото чувства, че е правилно.

С треперещи ръце бръкна в чантата си и изтръпна. „О, не! — проплака мислено. — По дяволите, не и тази вечер!“

В бързината бе взела другата връзка ключове. Обърна се сконфузено към Брад.

— Не можем да влезем. Тези ключове са за колата ми, а тя е в гаража на Уалдо…

Няколко секунди стояха мълчаливо. Като видя колко е объркана и нещастна, той я прегърна и я целуна нежно по челото.

— Какво ще правим сега? Не можеш да прекараш нощта в коридора.

Джо отпусна глава на рамото му.

— Ще чакам Ейми да се върне. Тя има ключ от апартамента ми.

— Защо не провериш дали не се е прибрала вече?

— Едва ли. Има среща тази вечер.

— Под вратата й се процежда светлина.

— Така ли?

Джо неохотно се освободи от прегръдката на Брад и се приближи към апартамента на приятелката си. Ейми отвори още след първото почукване.

— Джо? Какво… Да не се е случило нещо?

— Нищо сериозно — обади се Брад, забелязвайки паниката в очите й.

— Забравила съм си ключа — смънка Джоузефин.

Ейми ги изгледа последователно.

— Разбирам — отвърна, като не особено успешно се опита да прикрие усмивката си. — Почакай. Ще донеса моя.

След няколко секунди се върна и пусна ключа в ръката на Джо.

— Не забравяй да ми го върнеш утре сутринта или следващия път ще трябва да си търсиш ключар.

— Няма да има следващ път — измърмори Джо.

— Беше ми приятно да срещнем отново — обърна се Ейми към Брад.

— Трябва да се видим за по-дълго някой път — усмихна се той. — А сега лека нощ.

— Лека нощ и благодаря за оказаната ми помощ — рече Джо и се отправи към апартамента си.

Когато най-накрая отвори вратата, тя просто не се сещаше какво да направи по-нататък. Брад й се притече на помощ.

— Трябва да вървя, иначе няма да успея да върна колата под наем, преди самолетът ми да отлети.

Той помилва лицето й.

— Ще дойда колкото е възможно по-скоро.

Не посмя да я целуне, защото се опасяваше, че ако го стореше, не би могъл да се контролира повече.

Раздялата натъжаваше Джоузефин, но от друга страна пък, тя се нуждаеше от известно време, за да премисли това, което се беше случило тази нощ.

— Ще те чакам — отвърна тихо и влезе, без да се обръща.

 

 

В събота щом се върна от работа, Джо се отби при Ейми, за да й върне обувките и чантата.

— Дадох роклята ти на химическо чистене — обясни на приятелката си, докато се настаняваше с чаша кафе в ръка в кухнята. — Надявам се, че няма да ти трябва преди вторник.

— Както вървят нещата напоследък, започвам да се съмнявам, че изобщо някога ще ми потрябва — отвърна й тя.

— Значи снощната ти среща е била провал?

— Излизала ли си някога с мъж, който цяла вечер обръща повече внимание на себе си, отколкото на теб?

Ейми се пресегна за бучка захар и я пусна в кафето си.

— След трите най-ужасни часове в живота ми, вече знаех всичко за този приятел и се хващам на бас, че дори не е запомнил името ми.

— Затова ли се прибра толкова рано?

Ейми се засмя.

— Измъкнах се от концертната зала по време на антракта и си взех такси. Здравата се охарчих, но си струваше всеки цент.

— Просто си тръгна ей така? Ами ако той се е обадил в полицията?

— Съмнявам се, пък и да го е направил, няма да може да опише на полицаите как изглеждам. Но стига сме говорили за мен. Искам да чуя за теб и Брад.

— Няма много за разказване.

— Не го увъртай, Джо. Хайде, чакам!

Джо не знаеше откъде да започне, защото вече беше започнала да се пита дали това, което се бе случило между нея и Брад, не беше само красив сън. Отиде до хладилника и наля малко мляко в кафето си.

— Харесвам го — каза най-сетне.

— И?

— Мисля, че и той ме харесва.

— Аз прочетох в погледа му нещо повече. Той не само те харесва, скъпа.

На Джо много й се искаше приятелката й да излезе права, но не можеше да забрави тъгата в очите му, когато говореше за Карен.

— Може би… Времето ще покаже.

Ейми стана сериозна.

— Какво има? Изплюй камъчето, Джо.

— Страхувам се, че чувствата ми към Брад се задълбочават… — Джоузефин се подпря на лакти и замълча.

Ейми търпеливо я изчака да продължи.

— Идеята за вечната любов ми изглеждаше прекалено романтична, докато не осъзнах, че се влюбвам в мъж, който изпитва такава любов към друга жена. Как бих могла да съпернича на Карен? Тя винаги ще си остане за него млада и хубава — такава, каквато я помни от преди години. Ако са преживели трудности или са имали спречквания помежду си, Брад сигурно отдавна ги е забравил. Не бих желала да мисли за мен като за нея.

— Не смяташ ли, че преувеличаваш? Всеки човек или почти всеки е изживял някаква нещастна любов, която остава в миналото. Такъв е животът — състои се от срещи и раздели.

— Но обикновено загубата на скъп човек е естествен край на контактите и взаимоотношенията с него. Дори след неочаквана смърт се организира ритуал за сбогуване. А Карен и Брад никога не са слагали край на връзката си — Карен просто си е отишла. И Брад се намира в същото положение, като съпругите на войниците, безследно изчезнали по време на война. Винаги съществува искрица надежда, която те свързва с миналото… Много мислих върху това — въздъхна тежко Джо. — Напоследък не мога да спя.

— Скъпа приятелко, смятам, че в момента си доста объркана, за да прецениш трезво нещата.

Ейми хвана ръката й и я стисна съчувствено.

— Защо просто не се довериш на сърцето си?

 

 

В понеделник вятърът утихна и Джо се зае да почисти апартамента си. Тъкмо бършеше прозореца в дневната, когато забеляза пощальона да пресича улицата. Сети се, че беше време да получи отговор от родителите си, и се втурна надолу по стълбите. Пресрещна пощенския раздавач пред входа.

— Очертава се хубав ден — рече й той вместо поздрав.

— Да, наистина — отвърна Джо.

Мъжът задели нейната поща от купчината вестници и писма, които държеше, и й я подаде.

— Този Брад Тайлър ти пише много често напоследък.

— Всъщност, той не е само един — засмя се тя. — Преди няколко седмици писах на около осемстотин мъже с това име.

— И очакваш отговор от всички?

— Надявах се да ми отговори само един от тях, но беше твърде наивно от моя страна. Предполагам, че нещата скоро ще се уталожат.

Джо се сбогува със словоохотливия служител и пое нагоре към жилището си. Влезе в дневната и започна да преглежда пощата — сметката за тока, сметката по кредитната й карта, една рекламна брошура и пет писма с подател Брад Тайлър. Нямаше особено настроение да чете писмата, но любопитството й надделя.

Първото беше от мъж, който твърдеше, че бил на смъртно легло и имал огромна нужда от пари. Вторият Брад Тайлър пък пишеше, че жена му била много болна, и разходите за лечението й непрекъснато се увеличавали. Третото писмо я накара да се засмее гласно — едно осемнадесетгодишно момче питаше дали е възможно да бъде осиновено от нея. Отдели го настрана с намерението да му отговори, когато й остане време. Преди да отвори следващото, погледът й попадна върху адреса на подателя — беше от Каспър, Уайоминг.

С треперещи ръце разкъса плика и се зачете.

„Скъпа Джо,

Пиша ти само няколко часа, след като се разделихме. Намирам се в самолета на път за Каспър, а ти си неизменно в мислите ми. Ако имаше начин, бих се върнал при теб още сега, макар да знам, че не е в твой интерес, нито в мой всичко да се развива толкова бързо.

Какво става с нас, Джо? Страхувам се да изкажа с думи това, което чувствам.

Не знам кога ще се видим отново. Чака ме много работа, за да успея да завърша хотела навреме. Ако се забавя, просто знай, че през цялото време ще мисля за теб.

Брад.“

Джо усети как по тялото й се разля приятна топлина. Страховете и съмненията й се разсеяха. Късното следобедно слънце заблестя още по-ярко през току-що измитите прозорци и отвън долетя весела птича песен.

 

 

Вторник се оказа доста напрегнат ден. Към два часа, когато върволицата от хора в бара беше особено голяма, Джо се обади на Флорънс и я помоли да дойде и да се заеме с обслужването на клиентите, докато тя самата приготви допълнително количество сладолед.

Флорънс се появи след пет минути, придружена от Хауърд. Двамата си вързаха по една престилка и се захванаха за работа. Хауърд застана на бар плота, а Флорънс влезе в задното помещение.

— Не мога да проумея откъде се взеха всички тези хора — въздъхна уморено Джо. Затвори фризера и започна да измерва съставките за поредната партида сладолед.

— Ако продължава така, ще трябва да си наемеш помощник.

— Съмнявам се, че ще бъде все така. Сигурно в града има някакво тържество, за което не сме чули и на което се дължи този наплив от клиенти.

— Май нямаш нужда от мен тук, така че отивам да помогна на Хауърд.

Джо се засмя.

— Ако тази клиентела се задържи за по-дълго, не смея да се надявам, че ще приемеш да работиш при мен.

— Внимавай с предложението си, Джо. Един ден някой може да се възползва от него — отвърна Флорънс и затвори вратата след себе си.

Както на всеки работен ден, и на този дойде краят. Джо замислено избърса ръцете си в престилката. Не знаеше как да се отблагодари на Флорънс и Хауърд за помощта, която й бяха оказали. Изключи възможността да им плати, защото те винаги възмутено отказваха да приемат пари от нея. Да им предложи безплатно обслужване също не ставаше, защото не бяха любители на сладоледа.

Излезе от задното помещение и се приближи към тях.

— Имам един проблем. Предлагам да изпием по чаша кафе и да ми помогнете да го реша.

Флорънс погледна Хауърд и сви рамене.

— Аз не бързам. А ти, Хауърд?

Той се усмихна.

— След два дни „Сивите пантери“ свикват събрание. Дотогава съм на ваше разположение. Но ще пропусна кафето, ако не възразявате.

Флорънс също се отказа от кафето. Джо наля три чаши минерална вода и седнаха на една маса.

— Задължена съм на приятелите си и имам нужда от съвет как да им се отблагодаря — започна тя.

— Забрави за това, Джо — отвърна Флорънс. — Вече ти казахме, че не бива да вдигаш толкова шум за малкото подкрепа, която ти оказваме понякога.

— Флорънс е права — добави Хауърд. — В края на краищата, за какво са приятелите, ако не да си помагат един на друг?

— Това, което вие направихте за мен, надхвърля границите на обикновената помощ. Днес не бих се справила без вас. Ще имам добра печалба и най-честно би било да я поделя с вас.

— Когато започнеш да се отблагодаряваш за помощта на приятелите си с пари, удоволствието от работата не се усеща — отсъди Флорънс.

Джо се сконфузи и нищо не каза. Настъпи неловко мълчание.

Хауърд най-сетне го наруши.

— Както и да е, не мисля, че ще ти откажем, ако ни поканиш на пица.

На Джо й се прииска да го прегърне.

— С какво заслужих приятели като вас?

— Скъпа Джо — отвърна Флорънс, — нима не разбираш колко много означаваш за мен и Хауърд? Ние трябва да сме щастливи, че те имаме до себе си.

Джо се изчерви.

— Е, тогава да тръгваме към пицарията.

— Първата бира е от мен — обяви Хауърд.

— В никакъв случай! — запротестира тя. — Тази вечер аз черпя. И не искам да чувам повече нито дума по този въпрос.