Джорджия Боковън
Любовни песни (4)

Четвърта глава

Брад се вторачи в нея, изненадан от внезапния й изблик на чувства. „Какво я засяга изчезването на Карен?“ — мина му през ума.

— Не съм я виждал повече от осем години.

— Осем години?! Искате да кажете, че през цялото това време с Мейбъл сте враждували заради нещо, което всъщност не е съществувало?!

Джо отпусна безпомощно ръце. Седмиците, прекарани в безпокойство заради бижутата на Мейбъл, вината, която изпитваше, че държи в себе си нещо, което по право принадлежи на друг, плановете й да открие Карен и Брад — всичко това се бе оказало напразно.

— Не мога да повярвам! И Мейбъл беше инат, но не би могла да стъпи и на малкия ви пръст.

Реакцията на Брад не закъсня. Заговори тихо, но твърдо.

— Не знам как сте успяла и защо изобщо сте си правила труда да ме намерите, но очевидно знаете твърде малко за мен. Всъщност, не бихте и могла да знаете повече.

— Какво да знам?! — почти извика Джо. — Упорит до мозъка на костите! Това е семейна черта. Крушата не пада по-далече от корена си.

Брад остави чашата си на масата, скръсти ръце и се взря в нея. „Това е лудост! Познавам тази жена едва от десетина минути, а тя вече ми чете конско за неща, които не й влизат в работата. И аз си седя и я слушам!“

— Бихте ли ми казала за какво, по дяволите, става въпрос?! Ако случайно сте забравила, госпожице Уилямс, не аз ви потърсих, а вие мен!

Гневът й се изпари също толкова бързо, както се бе появил, и Джоузефин въздъхна уморено.

— Съжалявам, нямах право да ви повишавам тон…

— По-добре да започнем целия разговор отначало — отвърна помирително Брад.

Настъпи неловко мълчание и въздухът се зареди с напрежение. Най-накрая Джо зададе първия хрумнал й въпрос:

— Кой от всичките Брад-Тайлъровци сте вие?

— А колко са общо? — засмя се той.

— Близо осемстотин. И то само в Колорадо и съседните щати.

— Аз съм този от Каспър, щата Уайоминг. Освен, ако няма още някой.

— Доколкото си спомням, беше само един.

Джо отпи от чая си, като през цялото време не сваляше поглед от него. Описанието на Флорънс се бе оказало доста точно. Очите му имаха необикновен цвят — никога не беше виждала такива: черните им зеници бяха опасани от светлосинята ивица на ирисите, която преливаше в тъмносиньо.

— Учудвам се, че в град с размерите на Каспър има достатъчно работа за един архитект — подхвана тя.

— Какво ви кара да смятате, че съм архитект?

— А не сте ли?

— Вие архитектка ли сте?

— Не съм, за бога! Защо решихте така?

— А вие защо решихте, че аз съм архитект?

— Тъй като сте следвал архитектура, просто си помислих…

Джо прехапа устни, но беше твърде късно. Бе се хванала в капана му.

— Имате ли представа колко е смущаващо, когато напълно непознат човек знае всичко за теб?

Тя сви рамене.

— Какво да се прави… Имам чувството, че винаги съм ви познавала. Или поне така се чувствах, преди да ви срещна.

— Трябва да изравним резултата.

— Какво имате предвид?

— Разкажете ми за себе си.

Джоузефин мразеше да говори за себе си, но осъзна, че може би това е единственият начин да го накара да й се довери за връзката си с Карен. Започна неохотно да изброява по-значителните събития в своя живот.

— Преместих се в Боулдър преди пет години да се грижа за баба си, която беше със счупен таз. Така се запознах с Мейбъл. Нейният апартамент беше срещу бабиния и всеки път, когато тръгвах да пазарувам, проверявах дали Мейбъл има нужда от нещо. Постепенно станахме приятелки…

— Предполагам, че вече не живеете с баба си.

— Тя почина една година след злополуката.

— Съжалявам — рече тихо Брад.

— Минаха четири години оттогава, а тя все още ми липсва.

— Споменахте, че сте се преместила в Боулдър.

— Да, пристигнах от Калифорния. Почти бях завършила последния курс в университета на Лос Анжелис, когато се наложи да дойда тук.

— Защо не се върнахте да продължите следването след смъртта на баба си?

— Това е дълга история.

— Аз не бързам — отвърна съвсем сериозно Брад.

— Баба отначало се възстановяваше бавно, но след първите два месеца вече не се нуждаеше от постоянни грижи, така че имах доста свободно време на разположение. Забелязах, че сладоледеният бар в търговския център отсреща бе започнал да запада, и споделих това с баба. Според нея затварянето на заведението щяло да бъде голям удар за нейните приятелки, защото то беше любимото им място за срещи. Накратко казано, поех сладоледения бар в свои ръце и започнах бизнес.

— И?

— Зависи дали измерваш богатството си в приятели или в злато.

— Значи не ви е провървяло със сладоледа, както сте очаквала?

— Меко казано. Нямаше как да стане това с клиентелата, която имах. Успях само да привлека някоя и друга група студенти, които минаваха покрай моя бар. Рядко се случваше да направя голям оборот. Общо взето, да продаваш сладолед в тази част на Боулдър, означава да работиш само за собствено удоволствие. Но криво-ляво съумях да се задържа на повърхността — добави Джо с нотка на гордост.

— Обмисляла ли сте възможността да продадете заведението и да се върнете в университета?

— Често си мисля за това — призна си тя.

— И какво ви спира?

— Съзнавам, че моите приятели няма къде другаде да отидат.

Джо прочете в погледа му нещо като насмешка и веднага парира:

— Почакайте малко. Преди да ме вземете за твърде сантиментална или за алтруистка, знайте, че много повече съм взела от тези хора, отколкото съм им дала от себе си.

— Значи заради приятелите си работите на загуба? — поклати укорително глава Брад. — Не е много практично. Между другото, не сте ли гладна?

Изненадана от внезапния обрат на разговора, Джо не можа да му отговори веднага. Остана неподвижна няколко секунди, а после кимна мълчаливо.

— Аз направо умирам от глад — рече той и стана. — Какво ще кажете за италианска кухня? Откакто напуснах Боулдър, не съм вкусвал добра италианска храна. Надявам се, че в „Лийнинг Тауър“ все още сервират онази невероятно вкусна лазаня. Цял следобед си мечтая за една голяма чиния от нея.

Джо се засмя.

— Преди три дни „Лийнинг Тауър“ все още работеше и не вярвам да има някакви проблеми. Може би италианската кухня ще ви задържи тук още известно време.

— Преди три дни? — намръщи се Брад. — Но щом сте била там само преди три дни, не мога да искам от вас да ми правите компания.

— Не се безпокойте. Само трябва да се преоблека.

— Изглеждате чудесно и така.

Тя му хвърли бърз, многозначителен поглед, за да му покаже, че не споделя мнението му, и се запъти към спалнята.

— В хладилника има още чай. Обслужвайте се — каза, докато затваряше вратата зад себе си.

Брад влезе в кухнята, отвори хладилника и се усмихна. Един негов приятел, поддържаше тезата, че ако искаш да разбереш какво представлява даден човек, просто надникни в хладилника му. На най-горната полица една до друга бяха наредени кутийки с диетична кола, пакет понички, опаковка прясно сирене, броколи и мляко. Очевидно Джо бе от хората, които често влизат в конфликт със самите себе си. Разумна, но понякога импулсивна. Държеше на хубавата си фигура, но сигурно и често посягаше към лакомствата. Броколите все още не бяха разпечатани, докато поничките бяха почти на свършване.

Брад си наля чай и се върна в дневната. Десет минути по-късно се появи Джоузефин и оповести, че е готова. Беше си облякла жълта муселинова рокля, която правеше косата й да изглежда сякаш обляна в слънчева светлина, а кожата й — златисто бронзова. Брад й хвърли очарован поглед и тя поруменя. А фактът, че през тялото й премина някаква особена тръпка, я накара да се изчерви още по-силно. „Наистина ли беше толкова отдавна, когато за последен път мъж ме погледна с открито възхищение, та сега се чувствам толкова уязвима?“

— Можем да тръгваме…

Джо се пресегна за чантата си и се запъти към вратата, като мислено се помоли Брад да не забележи смущението й.

Той се изправи и я последва.

Джоузефин отвори вратата на апартамента си и се озова лице в лице с Ейми.

— О, радвам се, че те заварих, преди да излезеш… — бързо каза тя. — Исках да те помоля да ми дадеш рецептата за сладкото от праскови… но ще ти се обадя по-късно. Между другото, кога ще се прибереш? — добави Ейми с престорено наивен вид.

Джо се оказа напълно неподготвена за странното й държание.

— Аз… не съм сигурна.

— Долу-горе? И без това ще стоя будна до по-късно.

Джо вдигна очи към Брад, но той само сви рамене.

— Ще се върнем преди полунощ — обърна се отново към Ейми.

— Чудесно. Утре сутринта ще започна рано с консервните. Е, приятна вечер.

Ейми се засмя нервно и отстъпи назад към апартамента си.

— Ще се видим пак около полунощ.

Джо я изгледа озадачена, махна й с ръка и заслиза по стълбите.

— Вашата приятелка винаги ли ви пази толкова старателно? — попита я Брад, щом излязоха на улицата.

— Да си призная, да. Изглежда в мен има нещо, което кара околните да си мислят, че ако не се намесят в живота ми, аз съм загубена.

— Вероятно защото твърде лесно се доверявате на хората, а това е опасно.

— Защо да е опасно?

— Не ви ли мина през ума, че щеше да бъде по-благоразумно да използвате кутия в пощенски клон, вместо да давате домашния си адрес, когато изпратихте онези осемстотин писма?

— О, не започвайте и вие, моля ви!

— Не съм изненадан от факта, че не съм първият, който го споменава.

— Всички кутии в пощенския клон бяха заети за два месеца напред.

— Защо тогава не използвахте адреса на бара?

— Мислих по този въпрос, но ми се стори неуместно.

— Учудвам се само, че не държите бижутата в апартамента си.

Джо смутено си премълча.

— В банката са, нали?

— Разбира се, че са в банката…

Преди време Ейми беше изпаднала в истерия, когато бе разбрала, че Джоузефин ги е скътала в килера, увити в стар шал, и насила я бе накарала да ги отнесе в банковия сейф.

Брад се спря на ъгъла и лицето му придоби замислено изражение. Спомените го връхлетяха като рояк пчели — някои обещаващи сладостта на меда, други — пареща болка.

— Какво има? — попита Джо.

— Израснах хей там отсреща.

Много от сградите в този район се считаха за исторически и архитектурни паметници. Къщата, която Брад посочи, беше една от най-големите и най-хубавите.

— Красива е.

— Прадядо ми дошъл в Колорадо без пукнат грош. Натрупал състояние от сребърните мини и се заселил в Боулдър. Построил тази къща и започнал да си търси невеста.

— Мислех, че по този край хората постъпват обратно — първо невеста, а после къща.

— Ако бяхте видяла снимка на прадядо ми Тайлър, щяхте да разберете причината да постъпи така.

— Да си привлекателен не е достатъчно — усмихна се Джо.

— Особено, ако не си и богат — намигна й Брад. Изчакаха светофара на кръстовището да светне зелено и пресякоха улицата.

— Вашето семейство кога продаде къщата?

Брад не отговори веднага.

— До днес не знаех, че е била продадена — рече най-сетне. — Никога не съм допускал, че би могла да принадлежи на други хора.

— Съжалявам, беше глупав въпрос… — смънка Джо.

Той сложи ръка на рамото й и усети как топлината й проникна в тялото му.

— Няма за какво да се извинявате. Не би трябвало да се изненадвам от нищо, което майка ми е направила или не е успяла да направи през последните десет години.

Брад присви очи.

— Всъщност фактът, че е променила мнението си относно Карен и е оставила бижутата си на мен и на нея, наистина ме изненада. По-точно, направо ме потресе.

— Флорънс сподели с мен, че преди години Мейбъл е била друг човек.

— Има моменти, когато се съмнявам дали този „друг човек“ изобщо някога е съществувал. Може би тя тогава просто е успявала да контролира истинската си същност заради баща ми.

Джо пребледня от горчивината в гласа му.

— Тази жена съществуваше, Брад. Аз я познавах…

— Може би, но всъщност това вече няма значение, нали?

„Какво ли му е сторила Мейбъл, че дори и след смъртта й не може да й прости?“ — запита се тя.

— Знайте, че ако не се отърсите от омразата, един ден ще свършите също като майка си.

Брад пъхна ръце в джобовете си.

— Говорите ми като проповедник. Очаквах повече от вас, Джо.

— Защо?

Обзе я внезапен гняв. „Какво право има да ме съди!“

— Познавате ме само от един час, а това е твърде кратко време…

Гневът й се примеси с чувство на вина.

— О кей… Да кажем, че и аз не ви познавам кой знае колко добре.

— Вие разполагате с мнението на една жена, чийто възглед за света беше изцяло променен, когато съпругът й почина. И това е всичко. Аз вече не съм онзи човек, който напусна този град преди осем години, и няма да ви позволя да мислите за мен като за същия човек.

— Не съставих мнението си за вас само по думите на Мейбъл. Флорънс също ми помогна. Освен това смятам, че имам добър усет за човешките характери. А това, което разбрах досега е, че сте упорит и озлобен човек. Откакто сте тук, не сте направил нищо, за да ме накарате да променя мнението си.

Брад се спря и нервно прокара пръсти през косата си.

— Да не би да ви е станало навик да се промъквате в живота на другите без покана?

Джо се почувства така, сякаш й бе ударил плесница.

— Идеята да вечеряме заедно не беше разумна — каза тихо и се отдръпна. — Защо не отидете сам? Аз ще се прибера в апартамента си. Можем да се срещнем в понеделник сутринта пред банката.

Той се пресегна, хвана я за ръката и се взря в очите й.

— Знам, че няма да ми повярвате, но обикновено съм много по-любезен. Ако обещая да не ви дразня повече, ще обмислите ли отново предложението ми за вечеря?

Вътрешният й глас я предупреждаваше, че ще направи грешка, ако остане с него дори само един час. Вътрешният й глас никога не я подвеждаше.

— Моля ви — нежно настоя Брад.

Джо го погледна и от гърдите й се изтръгна въздишка.

— Добре. Но първо ще установим някои основни правила.

Той се намръщи.

— Какви правила?

— Няма да се правя на психолог, ако престанете да избухвате всеки път, щом спомена нещо, свързано с миналото ви.

— Това ли е всичко?

— Засега. Междувременно можем да добавим и други.

— Трябва ли да подписвам споразумението?

— Думата ви ще ми бъде напълно достатъчна.

— Тогава я имате. Трябва обаче да ви кажа, че ако скоро не стигнем до ресторанта, ще се наложи да ме носите. Вече направо умирам от глад.

— Ами тогава да побързаме, защото не съм сигурна, че ще се справя с такава грамада.

 

 

След вечерята Брад я изпрати до вкъщи и Джо го покани на кафе. Вече бяха преминали на „ти“ и бяха успели да предотвратят всякакви конфликти, като се придържаха към безопасни теми на разговор. Брад й бе разказал за строителната си компания в Уайоминг и за плановете си да я разшири. Джо пък го бе развеселила със спомени от детството си в Колорадо Спрингс и от студентските си години в Лос Анжелис.

На прага на апартамента й Брад си помисли, че след три безсънни нощи вече отдавна би трябвало да си е в леглото. Но никак не му се искаше тази вечер да свърши и той я последва в дневната.

— Настанявай се — каза му Джо и се отправи към кухнята.

Брад се разположи удобно на дивана и когато тя се върна с поднос, върху който имаше две чаши димящо кафе, вече спеше дълбоко.

Джоузефин понечи да го събуди, но после размисли и се отказа. Извади едно одеяло от килера и го зави с него. След малко на входната врата се почука. Втурна се да отвори, удари пръста на крака си в масичката и прехапа устни, за да не извика от болка. Брад не се помръдна. Очевидно беше толкова уморен, че дори и топ да гръмнеше, пак нямаше да го чуе.

Открехна вратата и се озова лице в лице с Ейми, която тъкмо се канеше да почука отново.

— Започнах да се безпокоя. Минава полунощ.

— Всичко е наред — отвърна Джо и се насили да се усмихне, но нищо не се получи. — Легни си спокойно…

— Какво ти става?

— Ударих си пръста… Мисля, че е счупен.

— Дай да погледна. Кой пръст?

— Палецът.

Ейми внимателно побутна пръста й, после се изправи и огледа дневната.

— По дяволите! — изсъска тя. — Още един натрапник. Да не би да е останал без пукната пара и да не може да отиде на хотел?

— Просто е изморен. Заспа, докато приготвя по едно кафе. Сърце не ми даде да го събудя.

— Заради моето душевно спокойствие ще ми кажеш ли поне какво му е толкова чудесното и американското на този приятел, за да не се притеснявам за теб и да заспя спокойно.

— Той е по-специален мъж, скъпа. Повярвай ми.

Ейми се взря в приятелката си, опитвайки се да реши какво да предприеме.

— Ще бъда отсреща, ако имаш нужда от мен.

— Окей. Между другото, все още ли искаш рецептата за сладкото от праскови? — запита я дяволито Джо.

— Това беше най-доброто, за което можах да се сетя.

— Е, не беше върхът, но все пак ти благодаря.

— На твое разположение съм по всяко време. В края на краищата, кой ще се грижи за теб, ако не аз?

Джо имаше готов отговор, но си премълча. Пожела на Ейми лека нощ и затвори вратата. Минавайки покрай хъркащия Брад на дивана, се наведе и оправи смъкналото се одеяло. Хвана се, че задържа ръката си върху рамото му по-дълго от необходимото, и рязко я отдръпна.

Замислено се отправи към спалнята.