Джорджия Боковън
Любовни песни (2)

Втора глава

Джоузефин отиде до входната врата и окачи табелката с надпис „Отворено“. Пред сладоледения бар я нямаше обичайната опашка от нетърпеливи клиенти. С настъпването на лятото градчето бе опустяло. Университетът бе затворил врати и студентите бяха отпътували по родните си места. Преди обяд рядко се случваше някой да влезе в заведението и Джо разполагаше с много свободно време.

В указателя откри седемстотин осемдесет и два адреса и телефонни номера на хора с име Брад. Трябваше да се свърже с всеки един от тях. Идеята на Алекс се бе оказала добра, даже много добра. Започна от Колорадо, а после продължи със седемте съседни щата. Където нямаше посочен адрес, а само телефонен номер, тя го записваше с надеждата, че ако не получи отговор на писмото си, поне можеше да опита да се свърже по телефона.

Тъкмо когато се бе вглъбила в четене на указателя, звънчето на входната врата пропя и я накара да подскочи. На прага бе застанал Хауърд Уейклин — един от съседите й, който живееше в жилищния комплекс отсреща. До него стоеше високо около единадесетгодишно момиче по шорти и розова тениска.

— Съжалявам, Джо — рече Хауърд. — Не искахме да те стреснем.

— Бях се замислила… Обикновено никой не идва толкова рано.

Девойчето мушна ръце в задните си джобове и критично огледа обстановката.

— Това ли е внучката, за която сме слушали толкова много? — усмихна се Джо и без да очаква отговор на риторичния си въпрос, попита: — С какво мога да ви бъда полезна?

Добре знаеше, че Хауърд Уейклин не обича сладолед.

— Оказа се, че сладоледът е любимото лакомство на Сенди, и решихме да се отбием при теб, преди да отидем в парка.

„Щом Хауърд купува сладолед на внучката си в десет сутринта, значи гостуването не върви така, както беше очаквал“ — помисли си Джо и подаде ръка на момичето.

— Здрасти, аз съм Джо Уилямс.

То се поколеба за миг, преди да я поеме.

— Сенди Чанинг.

— Радвам се да се запозная с теб, Сенди. Разбрах, че си от Калифорния. В кой град живееш?

— В Модесто.

— Аз някога живеех в Бейкърсфийлд. През юли в Калифорния става доста горещо. Обзалагам се, че с удоволствие си се измъкнала за малко оттам, за да погостуваш на дядо си.

— Да, така ми се струва — намуси се момичето.

Джоузефин забеляза разочарованието в очите на Хауърд. По всяка вероятност, родителите на Сенди я бяха изпратили в Колорадо, за да останат известно време сами, а не по нейно желание.

— Бас държа, че ако прекараш само една седмица тук, толкова ще ти хареса, че после дядо ти ще трябва насила да те завлече до летището.

И двамата я погледнаха скептично. Време беше да смени темата на разговор.

— И така, какво да ви предложа? — попита тя и застана зад бар плота.

— Една топка ягодов сладолед с шоколадови пръчици и печени бадеми, една с фъстъци и една топка кокосов сладолед — издекламира Сенди.

Джо й подаде пълната купа с елегантен жест и оповести:

— Заведението черпи.

Хауърд поклати укорително глава.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че няма да успееш в бизнеса, ако раздаваш стоката си без пари. — И сложи пет долара в ръката й.

Докато чакаше да му върне рестото, той се огледа наоколо и погледът му се спря на купчината листи върху една от масите.

— С какво си се захванала?

Джо не му отговори веднага. Тук клюките се разпространяваха бързо. Опасяваше се, че ако хората, които познаваха Мейбъл, научеха, че търси сина й, нямаше да има никакви шансове да успее да реализира плановете си. Но от друга страна пък, съществуваше вероятността да се появи още някой, който би могъл да й помогне.

— Опитвам се да открия Брад Тайлър…

— Синът на Мейбъл? За какъв дявол ти е притрябвал?

— Просто си помислих, че трябва да узнае за смъртта на майка си.

— И сигурно ще дойде да потанцува на гроба й.

— Може би ще се успокои, като разбере, че враждата им най-сетне е приключила.

— Понякога си прекалено наивна, Джоузефин. Ако Брад Тайлър прилича поне малко на майка си, не се надявай да получиш благодарност за своите усилия.

— Не търся благодарност и затова едва ли ще се разочаровам.

— Е, ние ще си тръгваме.

Хауърд даде знак на Сенди да го последва.

— Не искам да ти отнемам повече време. Чака те доста работа — кимна той към листите.

Джо ги изпрати до вратата.

— Надявам се, че ще се видим пак, преди да си заминеш, Сенди.

Сенди кимна и измънка нещо под носа си.

Джоузефин отново седна на масата и се опита да се съсредоточи върху текста на писмата. Все още не беше написала нито ред, когато в заведението влезе вторият й клиент за днес — Флорънс Пикфорд — жената, която Мейбъл бе считала за най-добрата си приятелка.

— Ако беше дошла малко по-рано, щеше да се запознаеш с внучката на Хауърд. Ще стане истинска красавица, когато порасне — каза й Джо, след като си размениха традиционните любезности.

— Вече се запознах с нея. С дядо й я посрещнахме на летището в Денвър снощи. Малката изглежда опърничава. Нещо ми подсказва, че следващата седмица ще бъде трудна за Хауърд. Предложих му помощ, но той смята, че ще се справи сам.

Джо подозираше, че между Хауърд и Флорънс съществува някаква близост, но понякога те се държаха толкова хладно един към друг, че започваше да се съмнява в тяхното приятелство.

Флорънс се настани до нея. За своите седемдесет и три години тя имаше доста елегантна фигура, а лицето й беше интелигентно и одухотворено.

— Ще бъда откровена, Джоузефин. Луиз ми каза какво възнамеряваш да правиш и според мен, само ще си навлечеш неприятности, ако продължиш да търсиш сина на Мейбъл.

Джо я погледна изненадано. Не беше изминал дори един час, откакто Хауърд си бе тръгнал, а вестта, че иска да открие Брад, очевидно вече беше обходила целия квартал.

— Защо смяташ така?

Флорънс въздъхна.

— Ако откриеш този млад човек, той навярно ще се огорчи, като разбере, че Мейбъл му е оставила толкова малка част от наследството, и може да оспори завещанието. Помисли си за скандала и неприятностите, които ще последват. Знаеш, че Боулдър е малък град, а Тайлърови бяха сред основателите му. По-добре ще бъде Брад да не узнае тази история.

— Наистина ли мислиш, че ще се опита да оспори завещанието?

— Всъщност, Брад май не е от хората, които биха водили битка за пари. Доколкото го познавам, той не би постъпил толкова глупаво.

— Разкажи ми нещо повече за него.

Флорънс сбърчи чело и се замисли за момент.

— Навярно ще ти е трудно да проумееш моята преданост към Мейбъл. Някога тя беше човек, когото всеки би се гордял да нарече свой приятел. Не мога да забравя тази Мейбъл и изпитвам угризения да говоря за нея след смъртта й.

— Не смея да настоявам. Щом ти е трудно…

— О, всичко е наред. Мисля, че трябва да чуеш тази история, особено ако си решила да доведеш нещата докрай.

Тя се намести по-удобно в стола си.

— Брад се роди, след като Мейбъл и Джеймс бяха загубили всякаква надежда, че ще имат деца. Сигурно сама се досещаш, че в детството си не беше лишен от нищо. И въпреки че родителите му го обграждаха с много внимание и любов, той не беше разглезен. Беше най-уравновесеното дете, което някога съм познавала. Не искам да кажа, че никога не е създавал проблеми, но като цяло Брад беше синът, когото всеки родител мечтае да има.

Флорънс направи малка пауза и впери поглед пред себе си.

— Нещата вървяха добре до момента, когато Джеймс почина. По това време Брад беше в гимназията. След смъртта на Джеймс Мейбъл загуби контрол над себе си. Стана своенравна и капризна. Колкото и да се стараеше, Брад не можеше да й угоди. Сега, след толкова години, си мисля, че тя беше ужасена от мисълта, че наближава шейсетте, и че има до себе си едно вече пораснало момче, за което трябваше да се грижи сама. Всичко това й се отрази зле.

— Като знам какъв живот са водили младежите тогава, не бих могла да я виня за това, че е била загрижена и дори малко уплашена за Брад.

Флорънс сви рамене.

— Винаги възникват противоречия между две поколения. Родителите трябва да се опитат да разберат своите деца. Това е един вид изпит, който трябва да издържат. Но Мейбъл не успя. Когато дойде време Брад да постъпи в колеж, тя го беше оплела в мрежата си толкова здраво, че не можеше да си позволи да го пусне. Брад от своя страна нямаше търпение да се освободи от нея. Настоя да следва извън Колорадо, но тя заяви, че няма да заплати таксата за обучението му. Това не го спря — кандидатства за стипендия и започна работа на две места. Щом Мейбъл видя, че Брад въпреки всичко ще постъпи в университета в Айова, дори и ако трябва сам да се издържа, най-накрая промени решението си.

Джо тихо подсвирна.

— Сега разбирам защо появата на Карен е предизвикала толкова неприятности. Мейбъл е била на път да загуби сина си.

— В продължение на две години Брад отчаяно се опитваше да я накара да промени мнението си относно Карен.

— Защо Мейбъл не я харесваше?

— Смяташе, че не му подхождала. Брад направи огромна грешка, признавайки й, че е срещнал Карен в един бар, където тя работела като сервитьорка след лекциите в университета. Но това, че работеше в бар, не беше най-лошото — продължи Флорънс. — Карен беше с три години по-възрастна от него и имаше дете.

Тъй като Джо много добре познаваше Мейбъл, това, което чу, й беше напълно достатъчно, за да си представи как е реагирала. В очите на Мейбъл да има дете, без да е омъжена, Карен автоматично се нареждаше сред прокажените жени без надежда за изкупление на греха.

— Брад опита всичко, за да я умилостиви, но Мейбъл не отстъпи. Споровете им ставаха все по-разгорещени, докато накрая се скараха жестоко и той замина. Мейбъл не го видя никога повече. Вероятно сега има семейство и е преуспяващ архитект.

— Архитект?

— Следваше архитектура. Възнамеряваше да си основе собствена строителна фирма тук, в Боулдър. Искаше да въведе новите тенденции в строителството и да промени облика на града.

Тази информацията беше изключително полезна за Джоузефин. Архитектите имаха свои организации и тя би могла да ги помоли за съдействие. Вече знаеше каква ще е следващата й стъпка в издирването на Брад.

— Ти харесваше ли го, Флорънс?

Върху лицето на възрастната дама се появи топла усмивка.

— Много ми допадаше. Беше красив и учтив момък, а сините му очи бяха направо пленителни. Момичетата постоянно го търсеха по телефона и това вбесяваше Мейбъл. Тя смяташе, че е непристойно едно момиче да се обажда на момче, но това не притесняваше особено неговите почитателки.

— По твоите думи, започвам да си го представям като комбинация от Ричард Гиър и Робърт Редфорд.

Флорънс направи загадъчна физиономия.

— Когато го откриеш, ще се убедиш сама. После ще ми кажеш дали съм преувеличила.

— Това означава ли, че си променила мнението си относно моето желание да го открия?

— Хмм… Мисля, че има право да узнае за смъртта на Мейбъл. Може би това ще внесе покой в душата му.

Флорънс стана и се накани да си ходи. Джо я изпрати до вратата.

— Благодаря ти, че ми разказа за Брад. Имах нужда да чуя тази история. Сега съм по-уверена от всякога, че постъпвам правилно, като се опитвам да открия сина на Мейбъл.

— Надявам се, че ще ми благодариш и след като го намериш.

Джо замислено проследи с поглед старата жена, докато тя се скри зад ъгъла.

 

 

Брад подкара колата си по алеята към просторната едноетажна къща. Спря пред гаража, изчака вратата да се отвори и паркира. Беше ужасно изморен. Искаше му се само да се навечеря, след това да си вземе душ и да се отпусне в леглото.

Прекосявайки къщата, в която живееше вече четири години, със задоволство отбеляза, че в нея нямаше нито една излишна вещ. Отиде до малката масичка, където жената, която един път седмично идваше да почисти, беше оставила пощата му. Докато разкопчаваше ризата си, погледна към купчината писма и брошури. От дългото шофиране гърбът и раменете му се бяха схванали. Бавно разтри мускулите на врата си и реши, че кореспонденцията му може да почака до сутринта. Изведнъж един от пликовете привлече вниманието му — адресът на подателя беше в Боулдър, Колорадо. Вдигна го бавно. „Дж. Уилямс.“ Името не му говореше нищо. Влезе в кухнята, наля си чаша мляко и продължи да се взира в адреса върху плика. Не можеше да се реши да го отвори. С писмото в ръка отиде в спалнята. „Възможно ли е след толкова време майка ми да се е предала и да се опитва да се свърже с мен?“ — мина му през ума. Не би се изненадал, ако тя бе решила да го направи чрез посредник. Познаваше я много добре и знаеше, че едва ли би го потърсила лично.

Хрумна му, че писмото може и да няма нищо общо с майка му. Без да се колебае повече, разкъса плика, извади го и се зачете.

„Уважаеми господин Тайлър,

Пиша Ви това писмо в опит да открия Брад Тайлър, синът на Мейбъл и Джеймс от Боулдър, Колорадо. Трябва да му предам съобщение и малко наследство, поверено ми от неговата майка, която почина миналата пролет.

Ако вие сте човекът, когото търся, или можете да ми дадете някаква информация, която да ми послужи да го открия, настоятелно Ви моля да ми отговорите колкото е възможно по-скоро.

Моите почитания, Джоузефин Уилямс.

П.П. Ако знаете нещо за чичо Хенри, моля, добавете някой ред, когато отговаряте на писмото ми. Това несъмнено ще ускори нещата.“

„Майка ми е починала! — вцепени се Брад. — Умряла е, а аз не съм почувствал нищо?! Не трябваше ли в този момент да усетя загубата й?!“

Но вместо чувство на загуба го завладя дълбока тъга. Втренчи се невиждащо в прозореца. Скърбеше не заради жената, изминала земния си път, а за своите пропилени години.

Остана така няколко минути. Когато се обърна, по лицето му се стичаха сълзи. „По дяволите!“ — изруга мислено и захвърли смачканото писмо на пода.