Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (8)

Осма глава

— Сигурна ли си, че си добре — загрижено попита Лара.

— Да, докторът ми каза, че няма за какво да се притеснявам и че след няколко седмици ще ми мине. — Йоланта посочи към бинтования си глезен, въздъхна, сложи крака си на една възглавница и се облегна удобно в стария фотьойл, който заемаше половината от малката й стая. — Не се тревожи за мен, готвачът каза, че днес ще ми донесе храна, а племенницата ми утре пристига. А и работниците — те прекарват повече време тук, отколкото при кравите.

Лара се усмихна. Това беше самата истина. Откакто Йоланта се препъна в килима и си изкълчи глезена се случиха две неща: всички килимчета в Рокинг Би изчезнаха, а тези, които останаха бяха заковани и мъжете се редуваха да се грижат за старата жена, докато дойде племенницата й.

— Има едно нещо, което можеш да направиш за мен, ако нямаш нищо против.

— Естествено, че ще направя каквото искаш — съгласи се Лара, още преди да е чула желанието й.

— Карсън мрази яденето, което готви Мус. Ако можеш да му направиш нещо за вечеря, ще се чувствам по-спокойна.

— Разбира се.

— Благодаря ти, nina, но побързай, че виж кое време стана, а този голям мъж много огладнява и много яде — усмихна се лукаво Йоланта.

— Дали да не отида до града за продукти? — попита Лара и погледна часовника си.

— Не, в къщата има всичко необходимо за една жена. — Старицата бавно заклати глава. — Всичко — повтори загадъчно тя.

Лара затвори вратата след себе си и забърза към голямата къща. Нямаше нищо против да се погрижи за него, още повече, че напоследък той се хранеше повече в дома й, отколкото в ранчото. Надяваше се, че тази вечер ще има възможност да го помоли да й покаже останалата част от архива на Блакридж. Вече му беше намеквала за това, но всеки път, когато заговаряше по този въпрос, изражението му рязко се променяше и той казваше, че това ще стане по-късно. Понякога й минаваше през ум, че съжалява за обещанието си.

След като направи ревизия на градината и хладилника, Лара установи, че Йоланта има запаси, с които може да нахрани Рокинг Би и съседните ферми. Нямаше време да готви и затова реши да опече пържоли. Откъсна от градината няколко картофа и зеленчуци и тананикайки се зае със салатата.

Когато го чу да влиза в предверието, вечерята вече беше почти готова. Той се изми от праха и потта и събу ботушите си. Влезе в кухнята бос, въпреки че на прага имаше поставени чифт мокасини, които обуваше само в студените зимни месеци.

— Като усетих приятната миризма си помислих, че трябва да се извиня на Мус, задето му казах, че не харесвам манджите му. — Той застана зад гърба й, обви талията й с ръце и залепи устни на шията й. — Ти също ставаш за ядене, в опасност си, много съм гладен.

Лара бутна под носа му едно листо спанак. Той бързо го изгриза, стигна до пръстите й и я захапа. Тя се засмя, обърна се към него и го целуна. Откакто преди седмица заедно търсиха граничния камък, успя да се отпусне и започна да позволява повече физическа близост. Въпреки страстните му желания, той държеше на думата си, целуваше я, но не предприемаше следваща стъпка. Ако Лара искаше нещо повече от целувки, трябваше сама да поеме инициативата. Карсън безмълвно й даде да разбере, че няма никаква опасност отново да бъде отблъсната, защото този път тя е тази, която ще го съблече и ще реши дали го желае или не. Това, както пламенната страст и старателното му въздържание, я окуражаваше. Той правеше всичко възможно, за да я накара да се почувства сигурна във връзката им. Очевидно, освен темпераментен, Карсън беше прозорлив и чувствителен и това я очароваше още повече. Сега вече Лара откликваше на ласките му без страх.

Бавно я притегли към себе си и благодарение на чувствения си талант застана така, че телата им идеално съвпаднаха. Едновременно усетиха как кръвта им закипя. Въпросите кой дава, и кой получава, кой е ловецът и кой жертвата, вече не съществуваха. Целувката погълна и двамата. Лара отново усети в гърдите си топлина — обичаше да се притиска в силното му тяло и потръпваше от удоволствие, когато усещаше, че го възбужда.

След дълга целувка тя вдигна очи и едва сега забеляза признаците на умора върху лицето и тъмните кръгове около очите му.

— Карсън, изглеждаш толкова изтощен, не спиш ли добре, има ли нещо, което те тревожи? — При този въпрос тялото му сякаш се скова.

— Добре спя — отговори той и я целуна в ъгълчето на устата. Скри от нея, че нощи наред лежи буден и си блъска главата над въпроса дали да й разкрие цялата истина и да загуби всичко, за което беше мечтал или да продължи да чака, молейки се да не му се наложи да й каже. Имаше вероятност Лара никога да не открие истината, а ако това се случеше, щеше да бъде след години, когато тя ще бъде подготвена да го разбере или ще държи твърде много на живота, който заедно са изградили и ще му прости.

— Да не би да имаш проблеми с данъците… — колебливо го попита тя.

— Не — прекъсна я той малко грубо. — Лари е планирал всичко дори прекалено добре! — После стегна прегръдката си и подаде жадно устни.

Тя се зачуди какво искаше да каже с последното изречение, но както винаги опиянението от близостта му замъгли мислите й. Но някъде в съзнанието й остана впечатлението, че винаги, когато ставаше въпрос за Рокинг Би или за баща му, той сменя темата. Постепенно главата й се изпразни и цялото й тяло попадна във властта на желанието. Не можеше да си обясни непреодолимата си страст, знаеше само, че трябва да й се подчини и че иска да достави удоволствие на Карсън.

Те бавно се разделиха, разменяйки десетки малки целувчици в нежеланието си да прекъснат сладкия момент.

— Ще се изкъпя, сигурно мириша ужасно.

— Миришеш на мъж, който цял ден здраво е работил и яздил. Ухаеш невероятно!

— Ако продължиш да ми говориш така, ще ти предложа да ми направиш компания в банята — усмихна се той, но в гласа му прозвуча нотка сериозност. След това й обърна гръб и не можа да види как при тези думи зениците й се разшириха и дъхът й спря.

Тя се страхуваше от собствения си страх, който я сграбчваше всеки път, когато станеше въпрос да застане гола пред него. Но този път усети само лека тревога, която желанието бързо прогони.

— След колко време ще е готова вечерята? — попита той, без да се обръща назад.

— След колкото искаш.

— Дай ми петнадесет минути.

— Петнадесет — съгласи се тя. Този четвърт час й се стори цяла вечност. Накрая Карсън влезе в кухнята и тя се изпълни от мъжкия аромат и дълбокия му глас.

— Бих те целунал отново, но сам си нямам доверие, а и вечерята може да изстине, преди да сме свършили.

Тя погледна към влажната му коса, тъмни мустаци и усмихнати устни и реши, че също не би могла да вярва на своето самообладание.

Чевръсто сервира вечерята, седна от дясната му страна и започна да се храни. Задаваше му кратки въпроси за работата във фермата — за пасбищата, за кравите и телетата, за цената на месото и овеса. Суетнята на сезонната работа във фермата я очароваше. Усещаше дълбоко приемствеността в живота, защото по същия начин хората се бяха трудили в миналото, така работеха днес и по същия начин щяха да продължат в бъдещето.

— … ветеринарят каза, че смъртта на трите крави е съвпадение — поясни той.

— Притеснявах се, че добитъка, който си купил в началото на лятото е донесъл някаква зараза — въздъхна с облекчение тя.

— След смъртта на третата крава и на мен ми хрумна същото, но се оказа, че причината е възрастта. Освен това зимата беше тежка, а и раждането доста ги изтощи, все пак теленцата се оказаха здрави и издръжливи.

— Да, доста здрави, едното щеше да ми извади ръката, докато му давах да пие мляко.

Той се усмихна при спомена как тя стоеше разкрачена и с всички сили дърпаше бутилката от устата на якото биче. Карсън застана зад нея и я хвана за кръста, за да не падне, но така се разсмяха, че залитнаха върху сеното. Бутилката остана в устата на телето и то ги поля целите с мляко. Забравиха за кравите, за обора и за работниците, които бяха наблизо, Карсън я притегли в обятията си и я целуна така, че в тялото му се запали болезнено желание.

— Щом се справи с онова животно, няма да ти е трудно да отгледаш децата ми — каза той и се опъна в стола. Очите му изглеждаха жълто-кафяви на меката светлина в трапезарията.

Настойчивият му поглед я накара да затаи дъх. Мисълта да се грижи за неговите деца завладя мисълта и тялото й и предизвика буря от емоции. Тя осъзна колко би искала да усеща как в нея расте част от него и завинаги свързва съдбите им.

— Много бих искала — прошепна тя.

Той чу думите й.

— Лара — започна Карсън, но гласът му секнаха при вида на това как Лара облиза с език една трохичка. Обърна се към нея и захапа устните й. След дългата целувка той вдигна глава, дишайки учестено. Преди време тя се изчервяваше и се чувстваше неловко, когато забележеше страстта, изписана върху лицето му. Сега единственото, което я безпокоеше беше, че възбудата му удвояваше нейната и й ставаше все по-трудно да се владее.

— Ти направи кафе, а аз ще се погрижа за съдовете — неочаквано рязко стана той.

— Ще ти помогна.

— Скъпа, ако продължаваш да си пред погледа ми, рискуваш да те поваля на пода още сега — предупреди я той сурово. Видя как алените й устни леко се разтвориха и как дълбоко пое дъх. В този момент единственото, което искаше, беше да почувства под себе си топлото й, голо тяло. — Не ме гледай така!

— Как?

— Сякаш искаш да ме изядеш за десерт. — Очите му се бяха превърнали в две тесни, златни линии. Усети, че пулсът й е учестен и разбра, че у нея започват да се пораждат същите желания като неговите. Когато я видя как потръпва, трябваше да направи нечовешко усилие да не я сграбчи в прегръдките си.

— Значи кафе — каза тя и с мъка откъсна поглед от силното му тяло. За да отвлече вниманието си, той бързо започна да прибира чиниите от масата и след това ги занесе в кухнята. След няколко минути тя влезе при него и сложи кафеварката на огъня.

— Карсън? — предпазливо започна тя, страхувайки се да не наруши крехкото спокойствие на емоциите им.

— Аха.

— Може ли тази вечер да прегледам някои от документите и снимките на Блакридж? — решително попита тя сякаш се страхуваше, че той отново ще промени темата, както правеше всеки път.

Доскоро той нямаше защо да се страхува, че Лара ще попадне на архивите на баща му, но откакто ги беше използвал за примамка, тя всеки момент можеше да поиска да ги види. Карсън постоянно се опитваше да отклонява темата и да отвлича вниманието й, защото не искаше да я остави да се рови в миналото, което й принадлежеше така, както никога нямаше да принадлежи на него. Тъмната му сянка се простираше над настоящето и бъдещето като заплашваше да разруши зараждащото се доверие и любов. Но ако продължаваше да й отказва достъп до документите, тя можеше да заподозре, че това се дължи не само на ненавистта му към миналото и щеше да започне да задава въпроси. Ако това се случеше, тя нямаше да го остави намира, докато не получи всички отговори.

Вече се бе сблъсквал с нейната упоритост в търсенето на отломките от миналото, защото според Лара те бяха част от самата нея. Затова така настойчиво търсеше граничните камъни, които въпреки че нямаха пряка връзка с историята, която пишеше, все пак бяха част от нейния собствен живот. По същия начин щеше да разрови до дъно и архивите на Блакридж. Въпреки че Карсън беше отделил всички документи след 1960, все още се опасяваше, че в останалите има твърде много намеци, които биха я подсетили за завещанието на баща му, което бе напълно откачено, но юридически издържано. Страхуваше се от нейната интелигентност и прозорливост, но от друга страна осъзнаваше, че твърде дълго отлага изпълнението на обещанието си. Реши, че тази вечер беше крайно време да й позволи да види архива. Толкова мразеше, когато миналото го притискаше по този начин, но не му се случваше за първи път, нито щеше да е последен.

— Занеси кафето в библиотеката, но не пипай нищо преди аз да съм дошъл, вземи и коняка, може да си налея една чашка — равно нареди той.

Лара се изненада от тона му и от факта, че й няма доверие да я остави сама в библиотеката. Тя взе кафето и го сложи върху подноса, после отвори барчето, където имаше богат избор на питиета. Наля му чаша коняк и след кратко колебание сипа и на себе си. Както винаги въпросът за историята на Блакридж създаде напрежение. Тя предпочиташе да обсъдят проблема, вместо да се правят, че не съществува, но до този момент той упорито отказваше да разговаря на тази тема.

— В ляво има една гарафа, четвъртита — извика той от кухнята, без да вдига поглед от купчината чинии в мивката.

Тя огледа редицата кристални гарафи, които някога бяха гордостта на Шарън Блакридж. Всички те бяха пълни с различни видове питиета, имаше само една четвъртита, пълна с течност, точно с цвета на очите му, когато гледаше залеза над любимата му земя.

Вратата на библиотеката беше открехната. Тя я бутна с рамо и влезе с подноса. Навсякъде бяха разхвърляни кашони, сякаш използваха тази стая за склад. Единствено по бюрото на Карсън нямаше кутии, но то пък беше затрупано с листа и книги. За щастие намери място за подноса, без да й се налага да премества нещата, както й бе наредил той. Лара постави чашите на бюрото и наля кафе и коняк. Опитвайки се да не поглежда към съдържанието на отворените кашони седна в креслото, сместено между тях. Започна да пие от кафето си, като от време на време отпиваше малки глътки коняк, наслаждавайки се на наситения му аромат. Седеше почти неподвижно, за да не размести някоя от кутиите, които едва се крепяха една върху друга.

Почти всички кашони бяха нови. Всеки от тях беше надписан — „дагеротипи“, „сметки“, „лични дневници“, „стари фотографии“, бяха някои от заглавията, които успя да прочете. Почеркът беше един и същ, вероятно на Карсън, тъй като малко преди да умре, Лари Блакридж е бил твърде болен, за да сортира огромното количество документи, събирани поколения наред. Тя не забеляза, че той е застанал на прага и я наблюдава, докато тя оглеждаше наоколо. Любопитството и нетърпението й бяха очевидни и това беше естествено, защото историята на Рокинг Би беше голямата й страст, така както за него желанието да бъде „истински“ Блакридж се бе превърнало във фиксидея. Той безмълвно влезе в стаята, свали кутиите от дивана, седна и взе своята чаша. Усещаше, че всяка секунда мълчание увеличава интереса й. От изражението на лицето й разбра, че не е успял да скрие как се чувства в момента — вкочанен, затворен, твърд, в капан. Подпря с крак една от кутиите върху масата и я избута на земята — така му се искаше да не вижда около себе си единствено прашната история на Блакридж. Лара постави празната си чаша от кафе на освободеното място и прехапала устни се обърна към Карсън.

— Едва сега разбирам, колко нечестно постъпвам — тихо каза тя. — У дома има шест кашона документи на Чейен, но аз нямах куража да ги отворя. За мен е болезнена дори мисълта да видя всички тези снимки и спомени. — Тя затвори очи, борейки се със сълзите. — Така, вместо да се справя със собствените си чувства и да прочета онези книжа аз дойдох тук, за да те накарам да се ровиш в своята мъка. Извинявай Карсън, това е толкова егоистично от моя страна.

Той я обгърна с ръце и я постави в скута си. Притисна главата й върху рамото си и нежно я зацелува.

— Сладка малка лисичке — прекъсна я той. — Дори не можеш да си представиш какво значи егоизъм.

Устните й трепереха, но тя се опита да се усмихне.

— О, Карсън, понякога Чейен така ми липсва, че… — гласът й се задави.

— Поплачи си — успокояваше я той като галеше гарвановите й коси и целуваше челото й.

— Това не е болка, която се лекува със сълзи — изхлипа тя. Затвори очи и усети как присъствието му я изпълва с топлина. — Твоята прегръдка ме лекува.

— Да — прошепна той. — И с мен е така.

Те замълчаха — тишината в стаята се нарушаваше единствено от звука на ръката, галеща косите й. Накрая той проговори с толкова дълбок глас, че тя усети как звукът резонира в гърдите му.

— Лари беше като теб, обсебен от историята на Блакридж. Отдаваше голямо значение на рода, направил е генеалогични схеми, които започват от битката при Хейстингс и свършват до него. — Карсън издаде звук, който изразяваше едновременно ирония и гняв. — Съмнявам се обаче, че след прадядото сложил онези гранични камъни, които не можеш да откриеш, в тези схеми има някаква истина.

Той се протегна към коняка. Предложи и на нея и докато тя отпиваше, жадно я наблюдаваше с желанието сам да пие от нейните устни. Бързо прогони тази мисъл, защото първо се налагаше да й говори. Трябваше да й обясни ненавистта си към близкото минало и отчасти да задоволи любопитството й като насочи останалите въпроси в безопасна посока.

Карсън отпи глътка коняк, въздъхна, защото му предстоеше да говори по най-неприятната за него тема. Облегна се назад и притегли Лара към себе си. Едва забележимите движения на тялото й, докато търсеше баланс в новата поза, отново подложиха на пикантно мъчение сетивата му. Не знаеше, че може да желае една жена толкова много, по толкова различни начини. Не за първи път проклинаше родителите си за действията им, чиито последици все още заплашваха щастието му. Трябваше да се ожени за Лара преди четири години, когато тя все още го искаше, но тогава бе невъзможно.

— Известно време и аз бях луд по историята на рода като теб и баща ми. Тогава бях млад и все още вярвах, че един ден моят скъп осиновител ще ме възприеме като син, а не като подхвърлено дете.

Лара широко отвори очи. Искаше да го попита какво точно иска да каже с това. Нима Лари не е искал да осиновят дете и ако не е искал, защо го е направил? Но дълбоките линии на гняв и болка по лицето му я накараха да замълчи. Не искаше да задълбочава темата като му задава въпроси. Ако го слушаше внимателно, може би сам щеше да й разкаже всичко. Във всяка пауза той си наливаше още и още коняк.

— Но въпреки цялото ми старание и работа, въпреки горещото ми желание, Лари никога не погледна на мен като на свой син. Сякаш за миг не му хрумваше, че независимо от произхода едно дете приема за родители тези, които го отгледат и че това дете има нужда да обича и да бъде обичано — завърши той и направи движение, сякаш искаше да изгони спомените. — За него да си баща, означаваше единствено да продължи рода си със своята кръв, останалото смяташе за излишна сантименталност — каза той и отново отпи глътка от кристалната си чаша. — А Лари не беше много по чувствата като изключим майка ти, с която единствено е преживял нещо подобно на любов. Може би и към теб е имал нещо, но само защото си била негова кръв. Във всички случаи обаче, накара другите да го проклинат за това, което направи — горчиво добави той.

Лара постави ръка върху неговата, която машинално стискаше бедрото й. Не знаеше какво да му каже, но предполагаше, че това, което чувства дори е по-силно от думите му.

— Ти не си виновен за нищо — успокои го тя и допря ръката му до бузата си. — Всеки разумен баща би се гордял със син като теб.

Горчивият му смях я прекъсна.

— За съжаление Лари не бе особено разумен. — В гласа му прозвуча злоба. — Но сега всичко това е минало и погребано заедно с него. Проклет да съм, ако му позволя да провали живота ми, така както съсипа живота на толкова хора. — Докато произнасяше тези думи, той намери отговор на въпроса, който го държеше буден нощи наред. Не, нямаше да каже на Лара нищо. Тъжният резултат от борбата между Шарън и Лари Блакридж ще бъде погребан с тях самите и никога няма да види бял свят.

— За бъдещето — вдигна чаша той, — а миналото да върви по дяволите. — Карсън пресуши питието, протегна се, наля си още като здраво я държеше в прегръдките си. — Та докъде бяхме стигнали? А, да, до безценния архив на Блакридж.

Този път Лара не се обади, защото вече по-добре разбираше сарказма му. Всичко в тази стая му напомняше за семейството, към което отчаяно е искал да принадлежи, но Лари не му е позволил да се чувства нещо повече от чужд човек, който живее в чужда къща. Тя си представи какъв е бил животът му и изпита дълбоко съчувствие. На нея самата й беше трудно да расте като незаконно дете, но поне знаеше, че е обичана. Винаги бе предполагала, че Шарън по някакъв начин компенсира неспособността на мъжа си да се привърже към осиновеното дете, но сега вече дълбоко се съмняваше в това. Госпожа Блакридж очевидно бе по-скоро честолюбива, отколкото любяща жена.

— Ето ти ги — посочи той към купчината картонени кутии. — Някога доста време прекарах над тях, опитвайки се да открия ключа към сърцето на Лари. Мислех си, че ако знам повече за семейството някак по чудо мога да стана част от него. — Той грубо се засмя, но ръката, с която държеше Лара беше нежна. Наведе се и целуна копринените й коси.

— Прекарах изучавайки семейната история почти толкова време, колкото в университета — каза той. — Но това не ме направи Блакридж, нищо не можеше да ме направи такъв — това Лари ми повтори толкова пъти, че накрая повярвах. Затова след смъртта му исках да изгоря целия архив.

Дъхът на Лара спря само при мисълта толкова история да бъде унищожена. Тя го гледаше с широко отворени, потъмнели очи. Веднъж си бе помислила за усмивката му, че е студена, безчувствена, почти жестока и сега разбра защо беше така. Тази броня криеше болката и разочарованието на отхвърленото дете. С тъга осъзна, че смъртта на Лари е донесла облекчение на сина му — Карсън вече имаше дом, в който нямаше да се чувства нежелан. Тя нежно целуна стиснатите му устни. Той се обърна към нея и за миг очите му просветнаха като на пума, затисната в ъгъла. После започна бавно да я целува и тя усети дъха му с мирис на коняк. Когато отново я погледна, погледът му беше бистър и горещ.

— Тогава реших, че ако тези боклуци попаднат в добри ръце, от тях може да излезе нещо. Така че сега това е твое Лара, може би ти ще откриеш в него нещо повече от болка.