Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (12)

Дванадесета глава

— Мислех си, че съм успяла да те излъжа да ми донесеш материалите за работа, но сега вече се съмнявам — каза тя между целувките.

Лицето му се озари от закачлива усмивка. Въпреки че Лара беше на крака от седмица, сърцето му се свиваше всеки път, когато си спомнеше, колко безпомощна я намери в библиотеката.

— Наистина, опитвам се да те накарам още малко да си починеш — призна той и погледна към нея — тя седеше на леглото, кръстосала крака по турски. — Искам да отложиш работата си, докато се възстановиш напълно. Вярно е, доктор Скот твърди, че вече можеш да яздиш, но аз не мисля така. Изчакай ме, докато се върна.

— Не се притеснявай за мен — успокои го тя, трогната от загрижеността му. Взе ръката му и я поднесе към устните си. — Здрава съм, чувствам се като нова — каза Лара и положи длан върху леко заобления си корем. — Чувствам се по-добре от всякога. Спокойно можеш да отидеш във фермата, само като си помисля, колко работа отложи заради болестта ми през последните две седмици.

— След като ти мина треската, за мен беше истинско удоволствие да съм около теб. — В очите му изведнъж се появи блясък, той се поколеба, после добави: — Ако знаеш само, колко много ми даваш — повече, отколкото мога да изразя с думи. Ще съм много щастлив, ако мога да ти върна поне част. — Вратата се затвори след него.

Тя остана сама, но беше невъзможно да се чувства самотна, защото споменът за топлия му поглед сгряваше сърцето й. Усмихна се и се протегна към папката с правните дела на Рокинг Би от 1940 до 1960 година.

Чувстваше се по-жизнена от всякога, затова бързо се справи с купчината документи. Повечето се отнасяха до дребни заеми за семена и торове, с кратки срокове за изплащане. Някои от тези заеми дори не бяха заверени нотариално, а просто нахвърляни на ръка в бележника.

Един от документите събуди интереса й. Беше подписан от Лари с дата седемнадесети март, 1949, но не беше изготвен от фамилията Донован. С него се удостоверяваш взимането на голяма сума от някой си Монро Уайт, без никаква лихва.

— Уайт — повтори на глас тя. — Дали не съм чувала и преди това име? Може би е някой роднина на Блакридж, иначе кой би дал назаем толкова пари, без залог и лихва? — Разтвори документа и го зачете. С всеки ред недоумението й нарастваше. Иронично си помисли, че вероятно това е заради присъщата тромавост на правния стил. Въздъхна и отново започна да чете първата страница. Постепенно схвана, че това е брачният договор между Шарън Харингтън и Лорънс Блакридж. Монро Уайт беше дядото на Шарън по майчина линия. Тя се абстрахира от тежкия стил и суровите факти блеснаха на повърхността. Шарън, двадесет и четири годишна става съпруга „във всеки смисъл на това понятие“ на Лорънс, двадесет и четири годишен. Зестрата на стойност петнадесет хиляди долара съпругът й ще получи непосредствено след сватбата. Фамилията Уайт гарантира в бъдеще, докато бракът е валиден, да дава заеми без лихва и залог за развитието на Рокинг Би.

Документът съдържаше още няколко страници, но смисълът му беше ясен. Монро Уайт беше купил почти банкрутиралия Лари за своята любима, за съжаление доста непривлекателна внучка. Блакридж не се беше оженил по любов, а от отчаяние, защото това е била последната му надежда да спаси фермата, която е давала смисъл на живота му. Очевидно Уайт е бил доста хитър, тъй като договорът не позволяваше на Лари да се разведе, без това да погуби ранчото му. Ако Шарън от своя страна искаше да се разведе, тя щеше да прехвърли правото на собственост на Блакридж, но той трябваше да изплати всички заеми, а евентуалните деца от брака щяха да останат под нейна опека.

Лара въздъхна и сложи настрана договора. Едва сега успя да си отговори на въпроса, защо Лари не се беше оженил за майката на незаконното си дете. Той наистина е обичал Беки, но любовта му към земята е била по-силна. Колкото до Шарън, слуховете бяха, че в началото отчаяно е обичала младия и привлекателен мъж, който иначе никога не би спечелила без помощта на парите. По-късно тя бе започнала да го мрази с яростта на унижена и отхвърлена жена.

Лара посегна към останалите документи. В продължение на шест години по-късно не се случваше нищо съществено, с изключение на едно писмо от доктор Майо Клиник, с което той информираше, че Шарън Харингтън е стерилна и медицината не може да й помогне. Три седмици по-късно се явяваше нов документ, който също не беше изготвен в кантората на Донован. В замяна на „определена сума“, която не беше посочена, анонимна жена се съгласяваше да даде за осиновяване детето си на семейство Блакридж. Два месеца по-късно, бебето й Джо До официално става Карсън Блакридж, син и наследник на Шарън и Лари Блакридж. В деня на осиновяването на сметката на Рокинг Би постъпва сумата от сто хиляди долара, преведени от името на Монро Уайт.

От очите й бликнаха сълзи. От проучването си знаеше, че последните три години преди осиновяването са били опустошителни за ранчото. Сякаш всички злини наведнъж са се изсипали върху Рокинг Би — цената на телешкото паднала, имало силни бури и много болести. Лари все по-дълбоко затъвал в дългове, накрая е трябвало да избира между мечтата си да има кръвен наследник и фермата. В нито едни записки Лара не намери и намек за любов към осиновения син. Навсякъде откриваше единствено страстта му към земята.

Несъзнателно постави ръка върху корема си, сякаш искаше да убеди нероденото дете, че е желано и че ще бъде обичано. Никога нямаше да бъде пионка в борбата между родителите му така, както е бил Карсън, никога нямаше да позволи да се чувства отхвърлено и пренебрегнато. Шарън е искала да има семейство и е купила съпруга и детето си — съгласието на Лари е струвало сто хиляди долара. Тя тъжно се замисли за детството на Карсън, как ли се е чувствал с баща, който не го е искал? Очите й се насълзиха, но тя бързо се овладя. Ако се поддаде на емоциите, щеше да загуби обективността, която се изискваше за изследване като нейното. Остави за по-късно тъгата за малкото, самотно момче, което се бе превърнало в неин любим.

С мрачно изражение продължи да рови в купищата хартия. За малко щеше да пропусне документът, който разкриваше истината за нейното собствено раждане. Това беше още един договор за заем, подписан от Уайт, който пълнеше празната хазна на Рокинг Би и впоследствие щеше да позволи удвояване земите на ранчото. Така Лари щеше да постигне мечтата си и да създаде истинска империя. Това, което й направи впечатление, беше датата на документа — шест месеца преди нейното раждане. Той съдържаше отделна клауза, с която Лари се задължаваше по никакъв начин да не признава бъдещото си дете. В случай, че той почине преди Шарън, ранчото автоматично щеше да стане собственост на съпругата и на осиновения му син. Ако тя го изпревареше, нейната част трябваше да се наследи от Карсън, като Лари щеше да продължи да я управлява административно. В случай, че Лари преотстъпи правата си върху фермата на друг, ако я продаде или заложи, той щеше да е длъжен веднага да изплати всички заеми на Уайт в пълния им размер. Ако признаеше незаконното си дете, също щеше да загуби Рокинг Би, защото за него е било непосилно да изплати огромните заеми, трупани през годините, освен ако не продаде самата земя.

Господи — помисли си тя и с трепереща ръка постави листа настрана. — Сигурно Шарън до болка е мразела Лари, майка ми и мен. Четиридесет години е държала Рокинг Би като меч над главата на съпруга си. Той от своя страна, вероятно й е отговарял със същото заради това, че го е принудила да осинови Карсън и го е лишила от кръвния му наследник. Това е била голямата му мечта — неговото дете да остане в земите, които от гражданската война насам винаги са били на Блакридж.

Разкритието облекчи старата й болка — баща й не я беше признал, не защото се срамуваше от нея. Мъжът, който се усмихваше толкова нежно пред обектива на Беки, не презираше детето от незаконната си връзка. Той беше попаднал в жестоки обстоятелства и въпреки че до известна степен сам беше виновен за това, резултатът за него беше истинско нещастие.

Изведнъж през ума й мина смразяваща мисъл. Карсън трябва силно да е мразел нея и майка й, защото баща му е обичал истински единствено тях.

— О, Карсън! — възкликна тя като продължаваше да гледа листа хартия, без да го вижда. — Колко ли ужасно си се чувствал? И каква ирония, че от такава омраза се роди толкова красива любов. Ако преди четири години не се беше запознал с мен, воден от желанието за отмъщение, едва ли някога щеше да ме видиш като нещо повече от жив символ на твоето нещастие. — При спомена за онази ужасна вечер преди четири години, от очите й бликнаха сълзи, но вече не от унижение. Тя плачеше от облекчение, че най-накрая е успяла да разбере Карсън и да сподели болката му. — Моя любов, как си успял да ме пощадиш, как си надмогнал желанието за отмъщение, което те е терзало цял живот? — прошепна тя.

Затвори очи, опитвайки се да не заплаче при мисълта, че едва сега започва по-дълбоко да познава своя любим, съпруг, приятел и баща на детето й. Съдбата му е била толкова жестока, че той все още отказваше да говори за миналото и не можеше да повярва в любовта. Не го обвиняваше — ако тя беше израснала, наблюдавайки как любовта съсипва толкова хора, едва ли щеше да има смелостта да рискува с чувство, което очевидно носи само нещастие.

— Някой ден ще разбереш, Карсън — промълви тя, прокарвайки длан по дебелия, гладък лист хартия в скута й. — Миналото е зад нас, тяхната омраза и нещастие не ни засяга. Ние вече извоювахме любовта си.

Сълзи обливаха лицето й. Няколкото реда, които прочете, промениха представите й за миналото и настоящето. Това, което разбра беше тъжно, но много полезно, защото вече нямаше да се изненадва от мрачния поглед, с който понякога я наблюдаваше мъжът й. Той никога не е бил обичан и все още му се струва невъзможно да повярва в любовта й, защото живее в постоянен страх, че ще му бъде отнета.

Да погребем завинаги мъртвите и да живеем с живите. Миналото може да унищожи настоящето. Колко пъти Карсън й беше казвал тези думи в една или друга форма? Омразата му към миналото беше по-дълбока от нейната любов към историята. Това бе напълно обяснимо, защото миналото почти го беше разрушило и той все още се бореше срещу мъртвия, леден товар на спомените. Лара знаеше, че ще е дълъг и мъчителен процес. Миналата нощ се събуди и видя как седи буден в леглото. Докосна го и усети, че кожата му е студена и влажна от пот. Помисли, че отново има грипна треска, но когато го попита какво му е, той й отговори, че е сънувал, че тя си отива. После правиха любов — той вложи толкова емоции и страст, сякаш искаше да станат едно същество и никога да не се разделят. Накрая заспа, но дори в съня си здраво я притискаше към себе си, като че ли се страхуваше да не я изгуби. А тази сутрин, преди да я остави, затрупана от документи й каза:

— Стой тук! Чакай ме докато се върна!

Лара напразно се опитваше да пресуши сълзите, които се лееха като река по лицето й. Толкова силно му съчувстваше, че самата тя изпита болка. Искаше да отиде при него, да се хвърли в прегръдките му и да му каже, че го обича и че никога няма да го напусне. Това щеше да успокои повече нея, отколкото него, защото той отдавна беше свикнал със страданието, а нейното сърце за първи път така се късаше.

— Мисли с главата си! — заповяда си тя и избърса сълзите. — Не можеш за един ден да промениш неща, които са се трупали години наред. Ти вярваш в любовта, защото винаги си била обичана. Карсън ти позволи да го обичаш, дай му време любовта да стане част не само от настоящето, но и от миналото му и той ще може да погледне бъдещето без страх. Само така можеш да го излекуваш. Прегръщай го нощем, когато се събуди, бъди до него сутрин, обичай го.

Лара си наложи да престане да мисли за него и отново се зае за работа. Прегледа и сортира правните документи, които обхващаха последния двадесетгодишен период от историята на Рокинг Би. Когато накрая свърши, сложи надписи върху спретнатите купчини и въздъхна с облекчение. Обичаше работата на изследователя, но последните няколко часа бяха мъчителни за нея. Най-трудната част — събирането на фактите, беше приключена и сега й оставаше само да го подреди и напише. Като награда за усърдната си работа реши да отдели време за дневниците на Чейен, които Карсън й беше донесъл от къщата му. Обичаше да чете дълбоките, вдъхновени описания на земята, с които бяха пълни записките и се забавляваше от чувството му за хумор, с което разказваше за хората и за живота. Беше прочела всичките му дневници с изключение само на един, писан по нейно време, защото книгата й не обхващаше този период. Освен това, досега все още не се чувстваше достатъчно силна, за да се срещне със собственото си минало, но след като разкри обстоятелствата в живота на Карсън, нейната собствена история й изглеждаше като песен. Лара взе тежката, подвързана с кожа книга, сложи я в скута си и се облегна назад. Един от нейните най-трайни детски спомени беше как Чейен отключва шкафа, изважда оттам дневника и отива в кухнята. Много нощи го беше заварвала да пише, внимателно да лепи снимки и да прикрепва писма и бележки към записките си. Често го молеше да й даде да прочете книгата, но той винаги отказваше като твърдеше, че всяка история трябва да се чете, след като бъде написан краят й. Тогава Лара не можеше да спори с него, но все пак дойде времето, когато беше казана и последната дума.

Тя разгърна първата страница и пред очите започна да тече собственото й минало. Попадна на снимка на майка си, когато е била на четиринадесет години, на която тя бе изправена между двама едри мъже — Чейен и Лари. Беше обгърнала двамата с ръце и засмяна гледаше към Лари с кокетството на жена, в близост до привлекателен мъж.

Той от своя страна я гледаше малко изненадано, сякаш не е очаквал от нея такова отношение. Снимката беше направена две години преди раждането на Лара, но под нея Чейен беше написал със стегнатия си почерк: „Понякога си мисля, че всичко започна оттам, с датата на рождението й“. За миг й се прииска да затвори дневника, защото сякаш шпионираше чужд живот, но после се усмихна — всеки историк надничаше в съдбите на другите, но най-трудно беше да се срещнеш със собственото си минало.

„Притеснявам се за Беки.“ — беше първото изречение от цяла страница тревожни размисли на бащата за твърде красивата му дъщеря, но името на Лари Блакридж никъде не се споменаваше. Следващите няколко месеца Чейен почти не беше отварял дневника, с изключение на няколко стандартни кратки бележки за добитъка и земята. Накрая тя стигна до няколко реда написани и подчертани по-късно, като датата на подчертаването им беше отбелязана в полето — една година преди раждането й.

„Жената на Лари сигурно е истински ад за него, защото той е по-често у нас, отколкото вкъщи. Бети обича да готви за «своя мъж», на него очевидно също му харесва. Никога не съм го виждал така весел.“

По-нататък имаше още няколко страници, разказващи за живота в ранчото. Следващите листа бяха откъснати, като беше останало само едно лаконично обяснение: за някой неща е по-добре да не се говори. Лара веднага се досети, че липсващите страници са описвали чувствата му, след като е научил за бременността на дъщеря си. Тя затвори очи при мисълта, че раждането й е причинило толкова мъка на хората, които обичаше. Прехвърли следващата страница и на гърба й видя портрет на новородено бебе, малко и набръчкано, което гледаше ококорено в обектива. Снимката беше залепена по-късно върху записките на Чейен за отглеждането на добитъка при студено време. В долния й край беше написано с почерка на майка й:

„Това е денят на твоето раждане, дъще. Родих те моя и само моя. Ти си единственото нещо, което имам. Ще те нарека «Лара», което означава «даряваща светлина», защото ти си светлината, която ми донесе любовта на Лари. Здравей Лара Чандлър, с твоите розови бузки и малки пръстчета. Обичам те“.

От очите й потекоха сълзи. Лара прокара пръсти по редовете, сякаш искаше да погали жената, която ги беше писала и която не доживя да види дъщеря си пораснала. Изведнъж усети колко много неща не беше казала на майка си, между които и това, че също много я обича.

Върху снимката имаше още няколко реда, добавени по-късно от Чейен:

„Открих я след погребението на Беки. Мисля, че това е по-добър начин да се приветства раждането на едно дете от отровата, която бълвах, след като разбрах, че е бременна“.

Четейки тези редове Лара си помисли, колко трудно е било за Чейен да преодолее разочарованието и да го превърне в силна любов. През целия й живот, той я караше да се чувства като най-обичаното и желано дете в семейството, достойно продължение на рода му.

— Ти беше рядък човек, дядо — прошепна тя. — Даде ми толкова много, радвам се, че живя достатъчно дълго, за да мога да ти се отблагодаря със своята обич.

Страниците минаваха една след друга под пръстите й, разкривайки любовта на Беки към Лари. Чейен приемаше със стоицизъм това, което не можеше да промени. Само от време на време гневът му се появяваше на повърхността, насочен единствено срещу несправедливото страдание на най-невинния участник в историята — Лара.

„Кралица кучка днес отново се появи пред къщата на кон. Каза ми да не водя «копелето» на Коледното тържество. Отговорих й, че по-скоро бих я пратил по дяволите, отколкото да огорча единствената си внучка и ако не иска да ни вижда там, ще трябва да застане с пистолет на вратата.“

Няколко дена по-късно беше добавил:

„Лари се извини заради жена си и каза, че Лара е добре дошла на тържеството. Аз му напомних, че е крайно време да сложи намордник на кучката. Не я обвинявам, че мрази Беки, но защо трябва да си го изкара на най-сладкото дете“.

Страниците хвърчаха една след друга. Пред погледа й течеше историята, чиито смисъл се променяше с всеки ред, с всяка нова мисъл и с всеки нов поглед към нея. Беки загива в буря като оставя след себе си малката си дъщеря, която не може да разбере къде е отишла мама. Любовницата на Лари е починала като оставя след себе си един съкрушен мъж, който с всеки изминал ден без любов, става все по-жесток и коравосърдечен. Умира дъщерята на Чейен, за която той е знаел единствено, че обича силно, но неразумно. Починала е конкурентката на Шарън, оставяйки на госпожа Блакридж единствено желанието да отмъсти на съпруга, който никога не я е обичал.

През всичките тези години осиновеното момче мечтае за любов, но никога не я получава, накрая той решава, че единственото трайно човешко чувство е желанието за отмъщение.

Смъртта на Беки по странен начин сплотява Лари и Чейен. Те често се търсят, понякога за да говорят, понякога само за да помълчат заедно. Всяка криза в живота на Лари беше записана с все по-неясния почерк на дядо й. По времето, когато Лара навършва четиринадесет, Шарън вече е болна от рак и й правят първата операция. След това настъпват усложнения и мъжът й се среща с Чейен.

„Лари настоява да направя всичко възможно Лара да не се омъжи, преди Шарън да е починала. Аз му отговорих, че тя е едва на четиринадесет и все още е рано да мислим за това. Той не каза нищо, само ме погледна. Знаех, че е бил с Беки преди тя да навърши петнадесет. В този момент ми идваше да го убия. Отдавна не се бях ядосвал толкова.“

След това името на Лари дълго не се споменаваше. Чейен пишеше за живота в ранчото, за гордостта си от оценките й в училище и за съжалението, че не е достатъчно богат, за да я изпрати в колеж. Годините минаваха с всяка страница. Стигна до времето, когато работеше в кафенето.

„Притеснявам се за Лара“ — беше записал той и през нея мина ледена тръпка. Тревогите му бяха ехо от спомена му за Беки.

„Чух, че Карсън я обикаля. Той е добър човек и от него става фермер, но му липсва нежност, а тя е крехко същество. Мислех да я предупредя, но няма да го направя, всеки сам решава за себе си. На осемнадесет е, а го харесва от тринадесетгодишна.

По дяволите, трябва да благодаря на Бог, че Карсън не я е забелязал по-рано или може би я е забелязал, но е бил достатъчно почтен, за да не прелъсти дете.

Добре че Кралица кучка е много болна и не и е до клюки, иначе щеше да направи черен живота на мъжа и сина си.“

От тук нататък с влошаване здравето на Чейен, той все по-рядко беше писал в дневника си. Отбелязваше първия удар, който получи Лари, както и своята сърдечна криза. Дългата агония на Шарън също се споменаваше като написаното за нея свършваше с датата на погребението й.

Лара разгърна следващата страница, започна да чете и усети как ужасяващата реалност я сграбчва в ледените си ръце. Прочете един пасаж, после го препрочете — не вярваше, не желаеше да му вярва. Въпреки че й беше трудно да приеме истината, тя беше пред нея и разкриваше съвсем нови факти от миналото, които сразиха душата й. Искаше да хвърли настрана дневника, да изкрещи, че не му вярва, да скъса страницата и да я изгори, но вместо това мълчаливо препрочиташе редовете.

„Изписаха ме от болницата и за първи ден съм вкъщи. Приятно ми е у дома, но знам, че се върнах тук, за да умра. Отдавна ми е време, единственото, което ме задържа на този свят е малката Лара. Тя е толкова крехка и беззащитна. Надявам се да намери достоен мъж, но се съмнявам, че ще доживея да го видя. Не се заглежда много по мъжете, откакто с Карсън скъсаха преди няколко години. Чудя се дали…“

Тук изречението беше прекъснато. После Чейен продължаваше:

„Лари дойде. Каза ми, че най-накрая е успял да надхитри Кралица Кучка. Тя си мислеше, че е направила всичко възможно, за да лиши евентуалните му кръвни наследници от ранчото, но веднага след като починала, той променил завещанието си. След смъртта на Лари, ако Карсън до една година не се ожени за Лара, губи наследството. Освен това, бракът трябва да е пълноценен — до две години Лара трябва да роди дете или да докаже, че е стерилна“.

Лара с мъка откъсна очи от редовете, които четеше за стотен път надявайки се, че не е разбрала добре. Със студена, трепереща ръка обърна страницата — това беше последното, написано от дядо й. Отново се върна назад като си помисли, че въображението й си прави шеги, но съдържанието на текста беше същото. Затвори очи, светлината, която нахлуваше през прозореца направо я ослепяваше. Опита се хладно и рационално да обмисли разкритието си, но мисълта й се въртеше около едно и също — Карсън жестоко я беше измамил.

Всичко е театър. Никога не ме е искал, нито преди четири години, нито сега. Всичко е театър. Никога не ме е искал. Никога.

По-добре щеше да се почувства, ако можеше да заплаче, но от очите й не потекоха сълзи. Изведнъж цялата й сила се изпари и тя се почувства стара и изморена, неспособна на гняв и страдание, сякаш беше в чуждо тяло, сякаш това не бе нейният живот.

Беше толкова сигурна в себе си и в любовта си, толкова вярваше на Карсън, но сега разбра, че е грешала. Това е била причината да не й казва, че я обича. Никога не чу от него тези думи. Преди четири години е искал чрез нея да отмъсти на баща си, но не му е стигнала жестокост, за да го направи. Преди четири месеца отново е имал нужда от нея, но този път, за да получи Рокинг Би. Това беше „грешката“, която й каза, че е направил, когато я молеше да се върне при него. Преди четири години я беше оплел в мрежите си и после я беше изпуснал, защото не е знаел за условията, които Лари щеше да добави към завещанието си.

Вече беше ясна и причината, поради която Карсън не я предпази от бременност. Не е било заради силната му страст, нито защото е имал желание за дете. Нямал е търпение по-скоро да подсигури собствеността си над фермата. Също като Лари, Карсън обичаше единствено земята и също като него, заради фермата се ожени за жена, която не обича.

Тя чу, че входната врата се хлопна. Искаше й се да я няма тук, да замине някъде далеч, но беше твърде късно — беше затворник на собствените си илюзии, вече бе омъжена и бременна. Освен това обичаше мъж, който се интересуваше единствено от ранчото. Дали така се бе чувствала и майка й — като в капан, който сама си е поставила? Влюбена в неподходящ човек, прикована със златни вериги за любовта си и затова неспособна да избяга. Историята се повтаряше една и съща от поколение на поколение. Дъщерята беше като майката и синът като бащата — амбициозен и алчен. Тя с горчивина си помисли, че може би историците бяха прави като считаха, че не любовта, а именно алчността движи света. Такъв беше животът.