Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (3)

Трета глава

Когато Лара отвори входната врата на бараката, на лицето на Уили грейна усмивка.

— Влизай момиче, влизай! Тъкмо си говорехме за теб и се питахме кога ли ще се появиш. — Лара се усмихна малко мрачно, лицето й все още беше червено, но за нейно облекчение никой не забеляза. Не беше очаквала от себе си такъв изблик на гняв, какъвто усети докато вървеше насам. Още повече се изненада на реакцията, която предизвикаха у нея разголените гърди на Карсън.

За какъв се мисли той! Кани ме да разгледам фотографиите на Блакридж, за да ми демонстрира отношенията си с евтина блондинка!

Още докато тази мисъл минаваше през главата й Лара осъзна, че няма право на никакви въпроси. Първо, защото си тръгна, без да каже дума и без да го предупреди, че ще го посети още същата вечер. Второ, ако той иска да се забавлява с евтини или луксозни блондинки в библиотеката си, това си е негова работа и трето… трето… В главата й остана само картината на това как той стои срещу нея с разкопчана риза и светлината очертава движението на всеки негов мускул, докато разтрива врата си. Нищо друго не можеше да направи, освен да се обърне и мълчаливо да си тръгне. Откакто Карсън я отблъсна, тя стана изключително срамежлива пред мъжете. Дори мисълта да се съблече или да бъде докосната я плашеше. Някога си мислеше, че да правиш любов е красиво, но от Карсън научи, че това може да носи и болка. Споменът, че се беше предложила и я отхвърлиха, се появяваше в най-неочаквани моменти и направо я смразяваше.

— Помниш Мърхинсън, нали? — извади я от унеса й Уили.

— Разбира се, здравей! — Лара поздрави и другите двама — Джим-Боб и Дъсти. — На кого трябва да благодаря, че се е грижил така добре за Шедоу?

Всички заклатиха отрицателно глави.

— Трябва да е работа на Карсън — каза Уили. — Когато разбра, че ще идваш, нареди да почистят къщата. Хвана кобилата и изкара бесовете от нея, не искаше да си счупиш врата. Шедоу беше като огън, особено след като не беше яздена почти година.

Лара зяпна. Не можеше да повярва, че Карсън си е направил труда заради нея. Той, който почти не й проговори на погребението на дядо й. Е, ако трябваше да бъде честна, тя не му даде възможност да направи или да каже каквото и да е. Когато й изказваше съболезнования гледаше през него, сякаш не го виждаше. По-късно, докато ридаеше на рамото на Йоланта, той седеше мълчаливо в креслото си с вид на човек, крайно изтощен от ударите на съдбата. Майка му — Шарън Блакридж беше починала само преди няколко седмици.

Лара неволно завъртя глава, сякаш искаше да прогони спомена за погребението на Чейен и за болестта на баща си, за която късно разбра. И двамата живяха активен живот в ранчото, което обичаха, нямаше за какво да ги съжалява. Само можеше да мечтае за смърт като тяхната, дошла след интересно и пълноценно съществуване.

Уили продължаваше да говори, без да забелязва, че вниманието й беше раздвоено между миналото и настоящето. Тя се усмихваше и автоматично поздравяваше всички работници, които се бяха събрали в бараката. Там бяха дванадесет мъже, повече, отколкото тя си спомняше някога да са живели във фермата. Стопанството процъфтяваше откакто болестта принуди Лари Блакридж да отстъпи управлението на своя образован и интелигентен осиновен син.

Мъжете, които живееха тук бяха на различна възраст. Това беше нещо естествено за големите ферми, които събираха за сезонна работа хора от най-различни места. Повечето от тях бяха родени в чифлици на запад, някои идваха от претъпканите източни градове, за да търсят работа в обширните земи, където се отглеждаха огромни стада добитък. Други, като Уили, бяха заклети ергени и се изчервяваха пред всяка жена, която не познаваха от детството си. Имаше и такива като Мърхинсън — разведени. Трети, като очарователния младеж Спър, нямаха никакви задръжки и се радваха на вниманието на жените, без през ум да им минава за брак.

Лара се усмихваше на приветливите лица, които я заобиколиха. Зад тях видя изтърбушени столове и изтъркана маса за карти, на която току-що бяха играли. Върху очукано бюро бяха пръснати листа за писане на писма, а в единия му край имаше купчина списания. Телевизорът пращеше, включен на някаква плоска забавна програма.

— Може би ви прекъсвам, моля, не ми обръщайте внимание, просто исках да поговоря с Уили за няколко минути. — Последваха неодобрителни възгласи. Спър стана и изгаси телевизора.

— Никакви такива — обърна се той към Лара. — Уили ни каза всичко за теб, но е забравил да спомене колко си хубава. — Лара сдържано се усмихна. Чарът на Спър беше вроден и той знаеше как да го използва, когато някоя жена предизвика интереса му.

— Сигурно винаги успяваш в убеждаването на жените — подхвърли сухо Лара като му даде да разбере, че с нея ще претърпи провал. Останалите веднага започнаха да се шегуват с неговите похождения. Той се засмя, очевидно въобще не се засегна от думите им, нито от острия тон на Лара.

— Това ли ще проучваш — любовта по тези места? — продължи той.

Тя усмихнато поклати глава.

— Не, нещо не толкова пикантно — историята на Рокинг Би от 1860 до 1960 година.

— Нямам спомени от тогава, ти също — той й хвърли възхитен поглед с блесналите си сини очи.

— Точно затова ме интересува. — Докато разкопчаваше раницата си отново ги погледна изпитателно и попита: — Наистина ли не преча?

— По дяволите, сладурче — намеси се Джим-Боб, почесвайки сплъстената си коса. — Играем джин цяла вечност, вече си знаем картите, преди да сме ги погледнали, никаква тръпка. Много по-приятно ще ни бъде да си говорим с едно хубаво маце.

— Ако познавате подобно, можете да отидете да си говорите с него — промърмори Лара докато ровеше в чантата си.

Мъжете се засмяха и се сръгаха. Уили гледаше с изражението на горд баща. Сега, когато на всички стана ясно, че няма намерение да флиртува с никой от тях, те се отпуснаха и започнаха да се държат естествено.

— Историята, която ще пиша не е официална — започна тя, като извади репортерския си касетофон. — Затова не ме интересува кой е бил президентът или местния управител по времето, за което ще ми разказвате. Искам да разкажа за живота и съдбата на хората от Рокинг Би, да чуя историите, които са ви разказвали вашите баби и дядовци и тези, които си разказвате помежду си и ще разказвате на своите деца и внуци. — Лара вдигна очи и се взря в лицата им, опитвайки се да разбере дали осъзнават, че случките, които за тях са банални, за нея са много важни. — Миналото на Рокинг Би се пази само във вашите спомени и в приказките, които сте чували за отдавна мъртвите ви предци. Някои от вас са прекарали тук целия си живот и докато са били млади са общували с по-стари работници, които също са живели тук от малки, те, от своя страна също са чували истории от по-старите. Тази верига ще ни отведе много назад в миналото. — По-възрастните кимаха утвърдително. Много от тях си спомняха младостта си преди повече от половин век, когато по-старите, които също са били млади преди повече от половин век са им разказвали различни случки за миналото. Работниците във фермата са като семейство, чиято история се предава от поколение на поколение. Или поне така беше доскоро. — Тя погледна към замлъкналия телевизор.

— Досега разказването на случки беше един от основните начини за работниците да прекарват свободното си време. Но нещата се промениха и аз искам да запиша всичко, преди безвъзвратно да е забравено. Дано всеки, който чете историята ми да може да затвори очи и да чуе гласа на миналото в гласовете на прародителите си, в тропота на конете и добитъка, във воя на бурите, да усети какво е било да живееш в Рокинг Би преди век.

— Сигурна ли си, че искаш да разбереш какви са жените тук, защото не за всички може да се каже, че са добродетелни — попита Джим-Боб, който беше любимец на дамите и жънеше успехи сред местните вдовици. — Самият аз съм преживял много неща, но също така съм чувал доста истории.

— Ако касетофонът ми започне да се изчервява, ще го сменя с някой по-стабилен модел — засмя се тя. — Хората тук не са светци, никой не е безгрешен. Не искам да идеализирам историята, разказвайте така, сякаш не съм тук. Ако присъствието ми ви смущава, ще покажа на Уили как да работи с касетофона и ще ви оставя сами. Или ако се притеснявате да говорите, можете да ми напишете това, което знаете. Но моля ви, не скривайте нищо заради това, че се смущавате да го споделите с мен. — Джим-Боб я погледна със съмнение.

— Някои от случките са доста сурови, ако питате мен.

Лара кротко се усмихна.

— Ако имаш предвид историята за нощта, когато бащата на Чейен тичал гол от града до тук, след като бил заварен в чуждо легло, няма да ме изненадаш с нещо ново. — Смехът на мъжете пресече думите й. — Аз съм израснала тук, нали знаете? И ако това ще ви успокои ще ви кажа, че повечето истории, които знам, съм ги научила от деветдесетгодишната сводница, която живее на Файърхол Ривър и която е работила във всеки бардак в Монтана. Както се досещате, едва ли нещо би ме шокирало.

— Това сигурно е Лиз — промърмори Уили.

— Да, тя ми заръча да те поздравя, ако те видя — не пропусна да го ухапе Лара. — И каза да те попитам дали все още обичаш да танцуваш бос по тревата.

Уили се изчерви до корените на косата, а останалите избухнаха в смях. Той също се засмя, а очите му издадоха, че се е сетил за случая. Веселата стара жена преди години го беше научила защо момичетата и момчетата са направени различни.

Историите заваляха. Лара дискретно нагласи касетофона и се приготви да слуша внимателно. Тази вечер нямаше да се опитва да насочва спомените им. Това щеше да направи по-късно, когато мъжете се отпуснат и свикнат да я виждат сред тях. След това щеше да ги разпита за най-старите случки и те сами щяха да се изненадат от това колко спомени пази паметта им. Човешкият мозък имаше удивителната способност да възпроизвежда неща, които смятаме за забравени.

— … старата петниста кобила щеше да изкачи хълма, ако преди това беше ударила едно кафе като останалите работници. — Мърхинсън спря, за да запали цигара. — Перкинс мислеше, че го будалкат и не можеше да повярва, че конят умира за кафе. След закуска го оседла и потеглиха. На стотина метра животното просто легнало по средата на пътя. Той го ритал, проклинал, но конят само извъртял глава към него и го погледнал с големите си очи.

— И накрая какво направил — попита Спър ухилен.

— Предал се и тръгнал да търси кафе. Върнал се с една конска доза.

— Това помогнало ли?

— Не, кобилата обичала кафето със сметана.

Смехът на Лара се смеси с този на мъжете. Тя обичаше да слуша историите, в които конете бяха основни действащи лица. В живота на работниците тези темпераментни и понякога упорити животни бяха постоянни спътници.

— Чувала ли си за Уайлд Блу? — попита Дъсти. Лара поклати глава въпреки, че името й звучеше познато. — Това беше голямо стадо, което бродеше наоколо още по времето, когато първите Блакридж дошли в долината. Индианците се опитали да хванат мустангите, но все едно гонели вятъра. Те пуснали по пасбищата на Монтана едни от най-красивите си кобили, за да привлекат конете. — Гласът на краваря беше слаб и треперещ. Той беше на повече от седемдесет години и беше роден тук. В главата му имаше толкова спомени, че с мъка подбираше тези, които бяха свързани с това, което разказваше. Лара се вслушваше в думите и в мълчанието, гласът му проникваше дълбоко в нея и тя ясно си представяше времето, когато конете са препускали свободни, преследвани от хора, не по-малко диви от самите тях.

Историите преливаха една в друга и образуваха река, която сякаш течеше през времето. От време на време тя незабелязано сменяше касетата, надписваше я и я прибираше в раницата си, без да прекъсва потока от думи.

Вероятно по-късно разговорът щеше да премине в груби веселби, които помагаха на работниците да се отпуснат след цял ден убийствен труд.

Танците на площада щяха да продължат до зори, от време навреме някоя двойка се скриваше в тъмното и после се връщаше, очевидно с нова, обща тайна.

При споменаването на танците лицето на Спър, който не взимаше участие в разговора, светна. След кратко убеждаване, Уили извади цигулката си, настрои я и започна да свири стари мелодии като учудващо бързо движеше пръстите си. Оказа се, че Спър е отличен танцьор, очевидно го беше наследил от родителите си, които бяха признати майстори на танца. Той започна да пее и да танцува с темпераментни, ритмични стъпки.

— На тази стъпка й викат „на луната, над планината“ — поясни Спър. Лара кимна. Не познаваше танца, но усещаше как краката й сами следват ритъма. От друга страна тези чудати танци я интересуваха, защото бяха част от миналото и настоящето на ранчото. Освен това нямаше нищо против мъжете да се позабавляват за нейна сметка.

— „На луната, над планината“ — повтори тя, — това ми звучи много… изморително.

— О, въобще не е трудно — запали се Спър. — Ето, ще ти покажа. — Той се протегна към нея. Тя малко се поколеба, след това му подаде ръце и пристъпи напред. Когато застанаха един срещу друг тя забеляза, че той е с ръста на Карсън и също толкова здрав. Младият каубой беше с бистро сини, живи очи и с дълги светли мустаци в стила на миналия век. — Готова ли си? — попита я той.

— Съмнявам се, но нека опитаме.

— Остави на мен — намигна й той. — Сега започваме с десния крак. — Лара покорно пристъпи напред с десния крак. Изведнъж усети, че е във въздуха и Спър я върти в кръг около себе си. Тя извика от изненада и се вкопчи в него, както се вкопчваше в непокорните коне. Той се засмя и внимателно я приземи. — „На луната, над планината“ — харесва ли ти?

— Ами…

— Още веднъж?

— Спър… — Вече беше късно, защото преди да е довършила изречението си отново се намери във въздуха. Този път той я завъртя два пъти като я вдигна още по-високо и я притисна по-близо. Мъжете тропаха с крака, аплодираха и подсвиркваха, а някои също танцуваха под звуците на старата цигулка. Лара вече не броеше колко пъти „излетя над планината и стъпи на луната“. Замаяна и останала без дъх, тя можеше единствено здраво да се държи за Спър. Накрая той се смили и я пусна на земята.

Изведнъж всички замълчаха. Лара прибра падналите върху лицето й кичури и погледна към вратата — там стоеше Карсън. Лицето му имаше твърдо изражение, а очите му бяха със студено жълт цвят като лятно небе по залез. Въпреки че стоеше в небрежна поза с ръце в джобовете, тялото му издаваше гневно напрежение.

— Някой да знае колко е часът? — попита той с глас, смразяващ като февруарски вятър.

— Към единадесет, защо? — отговори Спър.

— Утре ще е тежък ден — продължи хладно Карсън и прободе Лара с поглед. — Толкова ли дълго си живяла в града, че си забравила колко рано се става тук? Тях работа ги чака и едва ли ще могат да я свършат, ако очите им се затварят от недоспиване.

— Съжалявам, не разбрах кога е станало толкова късно — отговори тя, припряно спря касетофона и го натика в чантата си. — Няма да се повтори.

— Със сигурност няма — прекъсна я той и свали чантата от рамото й. — Дай аз да я нося.

— Чакай малко — намеси се Спър и я хвана за ръката. — Никой не може да ни държи сметка за това какво правим след вечеря до зори, така че ако искаме да ти помогнем за изследването, никой не може да ни спре!

Ако до този момент в стаята беше тихо, сега всички замръзнаха в очакване Карсън да избухне. Той беше известен със своя темперамент и тези, които го познаваха очакваха, че ще застреля работника на място. Вместо това той само погледна към него, Спър усети, че е направил грешка, но нямаше да върне думите си назад, защото той, както всички каубои беше горд и независим.

— Няма нищо, Спър — побърза да се намеси Лара. — Той е прав, аз не трябваше да… — Карсън я прекъсна с остро движения на ръката си. Тя прехапа устни, не разбираше защо той толкова се ядоса. Наистина беше късно, но не чак толкова, а доколкото знаеше, утре щях да вършат само рутинната си работа. Не ги беше увлякла в гуляй преди жигосване или коситба.

— Това сигурно е твоето така наречено „изследване“ — процеди той. — А може би проучваш как се свалят мъжете тук? — Карсън хвърли поглед към дясната й ръка. Едва сега Лара забеляза, че Спър все още държи китката й и бързо я дръпна. — Сега разбирам — значи ти ще обиколиш младите мъже от бараките и те като благодарност за твоята нежност и отзивчивост, ще ти помогнат за „изследването“. Сигурно добре ще се позабавляваш, ако нямаш нищо против да ти излезе име на лесна жена или още по-лошо… — Гневът, който Лара изпита само преди няколко часа сега се върна у нея с удвоена сила.

— „Лесна жена“ — повтори тя, с резки движения метна раницата си на гръб и извади косите си изпод презрамките. — Да, предполагам, че си експерт по „лесните жени“ или още по-лошо… като имам предвид блондинката, която те събличаше тази вечер. — Презрението й прозираше зад всяка дума. — Е, господин Експерт, ако не се влачеше с подобни „лесни жени“, едва ли щеше да мислиш, че всяка срещната жена е готова да скочи в леглото с първия мъж, който й го предложи.

Докато тя минаваше край него той се протегна, хвана я за рамото, наведе се и й прошепна така, че никой друг да не чуе:

— Може би си забравила кой предложи и кой отказа преди няколко години?

Лара го погледна в студените очи. Усети, че се смразява, срамът разряза душата й като леден бръснач. Сякаш това се беше случило вчера. Тя беше уязвима, гола, доверчива, горяща от желание, а той не. Карсън беше брониран, безмилостен и всичко, което искаше, беше да види срама й. Срамът, който не можа да скрие. Гола.

Нищо не се беше променило. Чувстваше се уязвима, както преди години. Тази мисъл беше опустошителна.

— Върви по дяволите. — Тя се разтрепери от унижение. — Върви по дяволите!

Лара се изплъзна и изхвръкна в нощта. Чу, че я вика по име, един път, после втори по-настойчиво, като в гласа му, освен гняв имаше и нещо друго. Въобще не се поколеба и дори не забави ход.

Карсън стигна до вратата малко преди бялата й риза да се загуби в тъмнината по пътя към къщата на Чандлър. Зад себе си чу, че някой се раздвижи в напрегнатата тишина. Със светкавично движение на коравата си ръка хвана Спър за рамото, когато той се опита да мине покрай него и да последва Лара и безцеремонно го повлече навън, където никой не можеше да ги чуе.

— Ще ти кажа нещо, каубой и няма да го повтарям! Слушаш ли ме добре? — изръмжа Карсън.

Спър отвори уста, за да каже нещо, но като видя металния отблясък на луната в присвитите очи на Блакридж реши, че доблестта може да се изрази и със сдържаност.

— Ти си нов тук — продължи той с остър тон. — Нищо не знаеш за Блакридж и Чандлър и няма да си губя времето, за да ти обяснявам. Достатъчно ти е да запомниш, че Лара Чандлър е моя. Разбра ли? — Спър се поколеба, след това кимна. Карсън го изгледа изпитателно, след това освободи ръката му. — Запомни го!

— Иначе ще ме уволниш, така ли? — в гласа на каубоя звучеше едновременно любопитство и агресивност.

— Не, ще те потроша от бой. Ако искаш да останеш на работа, след като ти зараснат раните си добре дошъл — Карсън се усмихна иронично. — Ти си добър работник Спър, един от най-добрите, като изключим това, че е крайно време да престанеш да пиеш. Но има много други добри работници, а Лара Чандлър е единствена.

Спър се ухили.

— Добре, знам, че живееш за едната чест Блакридж. Трудно е, но така трябва. Но знаеш ли какво, ако Лара ми беше дала и най-малък знак, щях да се боря с теб, защото тя си заслужава. Но тя не е дала повод за надежда на никого, така че е твоя, желая ти късмет, ще имаш нужда от него — вдигна рамене младият мъж. — И слепите разбраха какво значи поведението й. — Спър не каза нищо повече, но явно намекваше, че отказът на Лара се отнася и за шефа му.

По пътя обратно към къщата Карсън си мислеше за същото. Всичко изглеждаше толкова лесно, след като я видя как реагира при споменаването на други жени и при срещата със Сузана. Само видът на отворената му риза беше достатъчен, за да върне спомените й и точно на това разчиташе той.

Не очакваше, че тя ще побегне сякаш я гонеше дяволът. Преди Сузана да дойде седеше в библиотеката с надеждата, че Лара ще дойде още същата вечер. С разкопчаната си риза щеше да й припомни насладата, която бяха преживели заедно, а после щеше да я помоли да му направи масаж, за да облекчи главоболието му. Имаше вълшебни ръце! Единствено тя умееше така да прогонва болката, защото го правеше с усет и нежност.

Карсън изруга. Преди четири години нямаше намерение да я наранява, тази вечер в бараката също. Четири години трябваше да са достатъчно, за да е преодоляла обидата. Преди да види пристъпа на ревност само при споменаването на друга жена той се опасяваше, че е минало твърде много време и тя може да е забравила за месеците, прекарани заедно. Предполагаше, че през тези години не един мъж е копнял за това, което тя нежно предложи на него и което той отхвърли, обсебен от войната с баща си.

Както винаги при мисълта, че някой друг би могъл да познава топлото, красиво тяло на Лара, той стисна зъби до болка. Трябва да е бил голям глупак, за да я отблъсне, да я нарани и да направи своя живот истински ад. Сега вече нищо повече не можеше да направи, освен да внимава да не допусне отново тази грешка. Пропусна шанса да бъде първият, който да й разкрие тайните на любовта и щеше да съжалява за това цял живот. Мисълта как някой докосва младото й тяло го беше държала буден не една нощ през последните години. Споменът за болката и срама, които й причини, вечер го тормозеха не по-малко от копнежа по нея.

По същия начин изглеждаше и тази вечер — изненадана, засрамена и дълбоко наранена. Образът на бледото й лице го прониза като нож и той самият почувства болката, която не искаше да й причини. Тя беше толкова крехка и чувствителна като цвете, а той не можеше да се похвали с характера и поведението си. Фактът, че Лара все още е толкова уязвима го изпълваше едновременно с надежда и страх. Надежда, че все пак ще успее да я направи своя съпруга и страх, че твърде дълбоко е наранена, за да спечели отново доверието й.

Върви по дяволите! Върви по дяволите!

Думите й звучаха в ушите му докато вървеше към прашния син пикап. Скочи в него, затръшна вратата и натисна газта. Ако не се беше държал така тази вечер, но не успя! Проклетият му характер пак му направи номер и той едва не се хвърли върху Спър още щом го видя да държи Лара. С нетърпеливо движение включи фаровете на покрива, за да се опита да я намери. Караше близо до оградата и в тъмнината изникнаха само чифт очи на крава. Намали скоростта, за да може добре да огледа. Едва ли можеше да е стигнала толкова бързо до къщата, но по криволичещия път осветен от луната, нямаше и следа от нея. Автоматично спря, отвори портата на ранчото, вкара колата, след това отново излезе, за да затвори след себе си. Докато затваряше чу скърцането на дървото, което опираше в земята и си помисли, че трябва да я поправи, защото до края на лятото нямаше да може да се отваря. Ако тя въобще остане тук дотогава.

При тази мисъл отново изруга. Лара трябва да остане, той просто не може да допусне друга възможност. Всичко изглеждаше толкова лесно, след като майка му почина. Въпреки че Лара отказваше да говори с него, достатъчно беше да я примами по някакъв начин в Рокинг Би, времето и близостта щяха да стопят леда помежду им, защото той знаеше, че по природа тя не е студена. Точно обратното, беше неспокойна и страстна, също като майка си.

Карсън се намръщи. Не искаше да се замисля за любовницата на Лари. Беше възпитан да мисли за Беки Чандлър и копелето й като за врагове. Също като майка си, Карсън я обвиняваше за това, че Лари не беше добър съпруг и още по-малко добър баща. Години след това, твърде късно, за да го възпре от грешката, която направи с Лара, той осъзна, че вината е единствено в баща му, а не в синеоката жена, която той беше обичал вместо законното си семейство.

За Карсън беше трудно да се примири с факта, че баща му не го обича, но все пак се опита да го забрави и да го остави в миналото. Трябваше да насочи вниманието и енергията си към нещата, които зависят от него и са под негов контрол. И така постъпваше винаги — не се обръщаше към миналото, защото в него откриваше само болка, грешки и разбити мечти. Не познаваше биологичните си родители, а тези, които го бяха осиновили го бяха направили по причини, които нямаха нищо общо с любовта и желанието за дете. Нямаше корени, нямаше семейна история, която да му помогне да разбере самия себе си и да се чувства по-сигурен.

Но той имаше бъдеще, което зависеше от него. Беше го заслужил и не трябваше да позволи грешките от миналото да му го отнемат.