Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (6)

Шеста глава

Лара изключи касетофона, протегна се и раздвижи пръсти. Въпреки че гърбът й се бе схванал, а ръцете я боляха от дългото писане на допотопната машина, която единствено можеше да си позволи, с усмивка погледна към грижливо подредените изписани листа. Уили накрая се предаде и разказа предпазливо цензурираната история за това, как танцувал бос по тревата с Лиз Тиклинг. Накъсаните му, колебливи думи точно характеризираха едно време и общество, в което извънбрачните връзки имаха само едно име — „сладострастие“. Беше съвсем ясно, че за Уили, а вероятно и за известната на всички Лиз, това е било нещо повече, защото едва ли лека жена като нея би проявила толкова нежност и търпение, за да прелъсти едно ужасно срамежливо момче.

Тя отново зачете текста, но не виждаше думите, а чуваше гласа на Уили:

„… И аз си свалих обувките, защото ако объркам стъпката, можех да я настъпя. Тя ми се усмихна и тихичко се засмя. Беше сладка и топла като лятото“.

Лара знаеше, че отсега нататък нямаше да вижда Уили само като мрачен, стар каубой. Винаги когато го погледне, щеше да си го представя като младо, чернокосо момче, едро за годините си, което държи в прегръдките си жена, а тя му показва стъпките на различни танци. Точно за това искаше да пише — не за светци, а за живота на обикновените хора от Рокинг Би. Те бяха родени и израснали тук в света, създаден от техните родители. Този свят не беше идеален, както не бяха безгрешни и тези, които го населяваха. Болката, омразата и смъртта бяха повече от щастието и любовта. Въпреки това, дори в най-лошите времена, хората се обичаха и създаваха живот в сърцето на смъртта. Именно те оставяха след себе си нещо добро, за разлика от много крале и завоеватели, които преминаваха като разрушителна стихия през историята.

Тя се усмихна, листът се изплъзна измежду пръстите й и падна на старата дъбова маса. Лара знаеше, че нейната гледна точка към историята никога няма да стане така популярна, както тази на амбициозните и суетни учени, които търсят сензации във великите световни събития. Естествено, тези събития не са маловажни, но те изграждат само мимолетната, външната страна на историята, зад която се крият вечните човешките емоции, мечти и желания. Те са истинската, непреходна история, защото династиите се сменят, а границите се променят.

— Лара? — гласът на Карсън прекъсна мислите й.

Дъхът й спря и пулсът й се ускори. Бяха минали две седмици, откакто двамата сключиха примирие на върха на хълма по пътя между двете къщи. Виждаха се привечер, след като тя свършеше с ровенето си из документите и старите фотографии. След вечеря просто разговаряха, той споделяше как е минал денят му във фермата, а тя му разказваше за интервютата, които беше направила. След като откриха, че имат обща страст — играта на крибидж, прекарваха часове наред над костната дъска, направена от рогата на огромен елен, който прадядото на Карсън застрелял преди век.

— Вратата е отворена — извика му тя. Щеше й се да не се беше отплесвала толкова, защото сега вече беше късно да взима душ и да се преоблича за езда. При мисълта, че държи да изглежда добре пред него, отново усети напрежение. Не трябваше да се интересува дали я харесва или не, но не можеше. Когато тръгна към вратата усети, че сърцето й бие учестено, а коремът й се сви на топка. Той стоеше на прага — дори със свалена шапка, трябваше леко да се приведе, за да влезе.

— Какво има, скъпа, изплаших ли те? — попита той като видя напрегнатото й изражение.

— Не, нищо… Очевидно си по-едър от тези, които са строили къщата. — Цветът на очите му преливаше от зелено до жълто.

Той я огледа с поглед на собственик, който дори не се опита да скрие.

— Не се притеснявай, ти също си по-едра от жените по онова време. Идеално си пасваме, помниш ли?

Тя замълча, изненадана от намека. От онази нощ на хълма, единственото, което си беше позволил досега беше да стисне ръката й на прага на къщата, а в момента погледът му можеше да подпали снежна планина.

— Карсън, ти обеща — едва чуто каза тя.

— Не съм те докоснал — усмихна се той като гледаше непослушните къдрици, които се спускаха край лицето и докосваха алените й устни.

Наистина, физически не я докосваше, но очите му я прегръщаха и тя усещаше флуидите, които й изпращаше. Не искаше да си признае, че го желае, както и че иска да му се харесва. У нея се бореха страхът и страстта.

Но Карсън видя само страха и усмивката му помръкна. Успокояваше се, че няма за какво да се притеснява, бяха минали едва две седмици, но колко още трябваше да чака — два месеца, шест, шестнадесет? А може би завинаги я бе изгубил заради глупавата грешка в миналото. Той затвори очи, борейки се с ужаса, че с времето Лара може да не се промени и никога да не спечели доверието й. Нямаше да позволи това да се случи. Нямаше да позволи миналото отново да излезе победител и да му отнеме всичко, за което мечтае. Изведнъж почувства болка във всеки мускул на тялото си, последица от умората, която го връхлетя, защото крадеше от съня си, за да може да свърши всичко във фермата и след това да бъде по-дълго с нея. Несъзнателно започна да разтрива врата си, който го болеше от многото работа, от напрежение и от липсата на душевен покой.

— Карсън? — въпросително го погледна тя. Мразеше да вижда как очите му потъмняват. Той я погледна като се опитваше да се усмихне. — Приготвих храна за пикник, ако ти… Знам колко си зает и… — Тя замълча и направи несигурен жест с ръка. — Лицето му изведнъж просветна.

— Умната лисичка, как си разбрала, че имам нужда да се откъсна малко от сметките и работата?

— Защото времето е прекрасно — бързо отговори тя зарадвана, че е успяла да прогони мрачното му настроение. — Всеки би се сетил, че в такъв ден разходката е полезна за здравето.

— Имаш ли бански?

Тя кимна.

— Вземи го, ще отидем на Лонг Пул.

— Достатъчно ли е топло? — попита Лара като си представи бистрите, зелени води на най-хубавото място за плуване и риболов в Рокинг Би.

— Е, ще плуваме по-бързо — пошегува се той. — Или теб те е страх като малко пиленце?

— Напротив — побърза да отговори тя. — Станах член на Полар Биър Клъб още щом проходих. Бях толкова малка, че можеха да ме закачат на въдица и да ме пуснат във водата като червейче.

Карсън се засмя, бръчиците около устата му изчезнаха и изражението му стана по-спокойно. За миг ръката му докосна лъскавата й коса и въпреки че той я дръпна като опарен, тя усети допира чак до петите си.

Трябва да взема някои неща. Седни.

— Страхувам се, че ако седна, веднага ще заспя — прозя се той.

— Върху печката има кафе.

— Нямаш представа какво бих направил в момента за чаша кафе!

— Тогава по-бързо си налей, за да не разбера — усмихна се тя.

— Пиленце — подметна зад гърба й.

— Аз съм лисичка, не си ли спомняш. Лисицата не е пиленце, тя яде пиленца. — Тихият му смях я обнадежди. Обичаше, когато се смееха и се шегуваха заедно. Дори това, че в очите му от време на време проблясваше желание й харесваше.

Докато среса косата си и приготви багажа, той вече беше изпил две чаши кафе. Сякаш се съживи, може би от кафето, а може би от вида на синия й бански, който се подаваше от чантата. Не каза нищо, но тъмните му вежди се повдигнаха в очакване.

Решиха преди отново да се заровят във фотографиите от Рокинг Би, да поплуват и да обядват.

До Лонг Пул бяха само няколко мили, но по пътя трябваше да преминат през шест огради. Всеки път като добре възпитаните фермерски деца, Лара излизаше от колата и отваряше портата. На третата тя промърмори, че сигурно я е поканил да плуват, за да отваря вместо него. Със сериозен тон той се съгласи, че е точно така, след което се засмя лукаво. Този смях отново я постави нащрек.

Снеговете се бяха стопили и езерото бе бистро и пълноводно. Въпреки името си, то не беше много голямо, най-обширните му места не надхвърляха стотина фута ширина. Самата река също не бе дълбока, с изключение на някои от вировете по течението й, които достигаха до двадесет и пет фута и преливаха през пролетта. Водата се вливаше в горния край на езерото, пенеше се и преливаше в бяло, зелено и синьо. Течението стигаше до по-плитката част, където водите се успокояваха и подслоняваха малки пъстърви.

Езерото бе оградено от плачеща върба и речни камъни, някои от които по-високи от Карсън. Те разпънаха трапезата върху гнездо от трева, което беше на завет зад една от скалите. Бледият гранит отразяваше слънчевите лъчи и на това място температурата беше малко по-висока.

С въздишка на облекчение Карсън седна и изу ботушите и чорапите си, хвърли шапката си настрана, разкопча ризата си до пояс и нави ръкавите й. Лара прехласнато наблюдаваше бързите му, спокойни движения. Винаги се бе любувала на силното му тяло. Той се обърна към слънцето и сърцето й бясно заби, когато на лицето му се изписа насладата от топлите лъчи. Никога не бе срещала някой, който така да умее да се радва на природата и така пълно да използва всичките си сетива, за да я усети.

— Можеш да се преоблечеш, няма да поглеждам — предложи той, без да отваря очи.

Лицето й пламна, но със сигурност не от слънцето. Само мисълта да се съблече гола пред него я ужасяваше, защото събуждаше кошмарните спомени от миналото. Дори в бански щеше да се чувства напрегната.

— Няма да се преобличам, не е достатъчно топло за къпане — каза тя гледайки встрани.

Той внезапно отвори очи, видя страха в очите й и усети как тъмното минало изведнъж помрачи слънчевия ден. Понечи да й каже, че е много топло, но замълча, защото знаеше, че не температурата я притеснява. Спомни си, че тя беше гола, а той напълно облечен, когато преди четири години бе излязъл от дома й. Вероятно си го спомняше по-добре от него и нямаше желание да се повтори унизителната ситуация. Изруга наум и свали ризата си. Надяваше се, че ако плуват заедно, това ще й помогне да се отпусне. Дори очакваше, че у нея ще се породят някакви желания, когато го види в бански костюм. Вместо това, спомените увеличиха страховете й.

Тя поглъщаше с поглед мускулестото му, жилаво тяло. Беше толкова възхитена от гледката, че не усети как го зяпна. Не предполагаше, че под дрехите му се крие толкова сила. Краката му бяха дълги и добре оформени, тъмно окосмени. Под джинсите си беше по бански, а тенът му показваше, че често идва на езерото. Раменете му бяха точно два пъти колкото нейните, имаше тясна талия и стройни крака, които се дължаха както на тежкия физически труд, така и на неизвестното, но много добро генетично наследство.

— За какво мислиш — едва чуто попита той. Думите му бяха тихи като шума на вятъра в тревата.

Лара се любуваше на слънчевата светлина, която го обливаше като злато и правеше всяка част на тялото му да блести.

— Родителите ти трябва да са били с перфектна физика — автоматично отговори тя.

За миг той си помисли, че Лара говори за семейство Блакридж, но после осъзна думите й и сам се заразглежда, сякаш за пръв път се виждаше. Опита да се види през очите на жена, чието собствено нежно, дребно тяло беше в пълен контраст с неговото мускулесто телосложение. Хрумна му, че при тази разлика във физическата сила е цяло чудо да му има такова доверие и че трябва да е много смела, за да остава насаме с него. Но Лара не само му вярваше, но на нея тази разлика очевидно й харесваше.

— Ти си неповторима — поклати глава Карсън.

— Какво? — погледна го с изненада тя.

— Аз съм два пъти по-едър от теб и сигурно ти изглеждам като изгладняло гризли. Логично би било панически да избягаш от мен, а вместо това ти спокойно стоиш тук и ми обясняваш, че родителите ми са били перфектни. Наистина си невероятна. — Той се засмя и й подаде ръка. — Ела тук малка, смела лисичке. Скочи във водата с твоя опитомен мечок.

Тя се усмихна срамежливо и му подаде ръка. Сплетоха пръсти, докато дланите им се допряха и Лара усети как сладка тръпка мина през тялото й. Засмя се на гримасата му, когато се натъкна на острите камъчета, които ги чакаха в засада по пътечката към езерото.

— Нежни стъпала — закачи го тя.

— Точно така — съгласи се той и с лукава усмивка я изведе на ръба на гладка скала, надвесена над най-дълбоките води. — Въпреки че ходя бос вкъщи, всяко лято трябва отново да привиквам към острите камъни. Но си заслужава да се поубодеш. — Седнаха един до друг. — Мъжете се научиха никога да не ме безпокоят, когато идвам на Лонг Пул, защото знаят, че тук искам да остана насаме със себе си.

Тя го погледна с крайчеца на окото си. На лицето му все още имаше следи от напрежение, но от водата и слънцето явно започваше да се отпуска. Самата тя усещаше успокояващото въздействие на езерото. Вълните я хипнотизираха, шумът на реката я унасяше, а слънчевите лъчи галеха тялото й. Усети как дълбоко в нея оковите на болката, която години наред бе приемала за неизбежна се разкъсваха. С всяка глътка въздух, която поемаше, спокойствието идваше като отмъщение за страданието.

Искаше й се самата тя да е в бански, за да може свободно да усеща топлината и вятъра, всеки сантиметър от тялото й да поема слънчевите лъчи и бавно да се отпуска и разтапя. Дори самата мисъл да се съблече трябваше да я изплаши, но слънцето и ромолящата зелена вода бяха освободили съзнанието й. От години не се бе показвала съблечена, откакто той затвори врата след себе си и я остави със смразена душа.

Това е минало. Аз съм в настоящето. Махнете се, спомени! Оставете ме да мечтая под слънцето, толкова е хубаво!

Затвори очи, облегна се назад и обърна лице към слънцето. Карсън я гледаше с копнеж, искаше му се вместо топлите лъчи неговото нежно докосване да гали тялото й. Представи си как седи облегната на гърдите му и той целува първо дланите, после красивата извивка на шията й. Тя го гали докато разкопчава блузата и сутиена й и след това прокарва ръка по гърдите й. Въображението веднага се отрази на тялото му. Реши да се изкъпе и скочи на крака. Ако тя забележи възбудата му, едва ли ще се чувства спокойна в негово присъствие и най-вероятно веднага ще побегне.

Лара чу звуците от пляскане във водата и отвори очи. Карсън плуваше към плитчините, когато стигна дотам се обърна и заплува обратно. Тялото му пореше водата с бързината и грацията на видра. Спомни си, че е бил в отбора на колежа през най-силните му години и наблюдавайки движенията му си помисли, че със сигурност е допринесъл за този успех. Той се чувстваше напълно естествено във водата, за разлика от повечето фермери от Монтана. Плуваше с лекота, без напрежение, но с мощни тласъци. Вероятно красотата му е разбила сърцата на много момичета. Може би баща му също е бил добър плувец, но това беше нещо, което нямаше да разбере, защото Карсън никога не бе проявявал интерес към биологичните си родители. Както й беше казал преди две седмици, не обичаше да гледа назад. Ако понякога говореха за миналото, то беше по нейна инициатива, въпреки че никога не засягаха болезнени теми. Спокойно говореше за историята на фермата, разказваше забавни случки от каубойския живот, но когато станеше дума за Блакридж или Чандлър, или за последните четири години, веднага отклоняваше темата.

Плясъците във водата прекъснаха мислите й. Вятърът отслабна и на скалата стана горещо. По кожата й се спуснаха капчици пот, прииска й се да поплува. Карсън вече правеше петнадесета или шестнадесета обиколка на езерото, без да показва признаци на умора.

Лара стана от ръба на скалата и отиде до мястото, където бяха оставили багажа си. Извади банския си и започна бавно да се съблича, наслаждавайки се на освобождаването от дрехите. Единствено когато трябваше да смени бикините и сутиена си го направи припряно. Банският й бе възможно най-семплият, който успя да намери на старите рафтове в местния магазин. Целите бански, изрязани високо над хълбоците не бяха по вкуса й, нито й харесваха бикините, съставени само от две връзки и малка препаска. Накрая все пак успя да подбере един съвсем стандартен син бански от две части, който донякъде я задоволи. Слънцето галеше като с перо голата й кожа. Искаше й се да затвори очи и да легне, за да усети топлината с тялото си тяло.

Водата беше малко по-хладна. Тя застана нерешително на ръба на скалата и потопи единия си крак. Някъде от дълбините под нея изплува тъмна сянка. Карсън се появи над водата, изтръска мократа си коса и застана неподвижно като правеше бавни движения с ръце, за да се задържа над повърхността.

— Ела — извика той като я гледаше изпод полуотворените си мокри мигли. За негово облекчение умората от плуването и студената вода не позволиха на тялото му да реагира на прекрасните й форми. Тя няколко пъти колебливо се надвесваше над водата, след което се отказваше. Искаше му се да я дръпне при себе си и да пирува с всяка нейна част.

— Сигурно ще ми кажеш, че водата е топла? — попита тя с надежда.

— Наистина е много топла за сезона.

— „Плитката лъжа може скъпо да ти струва“ би казал Шекспир в този случай.

— Не съм чак толкова зъл, скъпа — засмя се той.

Лара го погледна с недоверие, след което се гмурна във водата, после задъхана показа глава.

— Ти си дебелокож, как не си посинял от студ! — извика тя, опитвайки се да си поеме дъх.

— Просто попадна в студените течения под скалата, ела, ще поплуваме и ще се стоплиш. — След няколко обиколки на езерото тя наистина се стопли, след още няколко се измори, легна по гръб и се остави да я носи течението. Карсън забеляза, че не е около него, върна се обратно и заплува край нея.

— Открих тайната на съвършеното ти тяло — задъхано каза тя.

— Плуването? — усмихна се той, поласкан от думите й.

— Точно така. Сигурно баща ти се е гмуркал, а майка ти е била сирена.

— Това обяснява всичко, с изключение на перките — напълно сериозно отговори той.

— Перки? — възкликна тя и огледа изящното му, силно тяло. — Нямаш перки.

— Да, нямам, но имам козина.

— Да, вече всичко ми е ясно — продължи Лара.

— Какво ти е ясно?

— Защо на мен ми е студено, а на теб не — лаконично отговори тя.

Той си спомни как кожата й блестеше под слънцето. Наистина, беше толкова гладка и нежна, без нито едно косъмче, с изключение на едно-единствено, интимно място. С усилие се отърси от тези мисли.

— Май е време да излизаме? — предложи той.

— По какво позна?

— По треперещите ти, посинели устни.

Тя се обърна към брега и усети как ръцете му се сключиха в обръч около бедрата й, загреба вода в шепи и го поля. Преди да я пусне, пръстите му се плъзнаха надолу по краката й. Изведнъж Лара усети слабост в цялото си тяло, но успя да излезе от водата преди Карсън да изскочи навън само с едно точно движение. Той изтръска косата си и намокри всичко около себе си — ако тя беше направила същото с гъстата си, дълга коса, направо щеше да го удави.

Тръгнаха към мястото, където се бяха установили. Лара се убоде на един от скритите в тревата камъни, дъхът й секна от изненадващата рязка болка и тя изохка. Той без предупреждение я вдигна на ръце и спокойно продължи напред.

— Аз съм бил с нежни стъпала! — пошегува се той. Погледна я бегло и после се концентрира върху пътя, не защото криеше някаква сериозна опасност, а защото се страхуваше, че ще забележи желанието в очите му. Гърдите й изкусително напираха под банския, а водните капчици блестяха като диаманти в браздата помежду им. От студа зърната й се втвърдиха и ясно се очертаваха под синия плат. Той добре си спомняше времето, когато се получаваше същото, но не от студ, а от влагата и топлината на устните му. Желанието това време да се върне го разтърси непоносимо.

— Ето, стигнахме — каза той с най-небрежния тон, на който беше способен и я спусна на земята. С бързо движение извади хавлията й и я наметна. — Стопли ли се?

— Благодаря — кимна тя съзнавайки, че гласът издава вълнението й. — Толкова си силен. — При тези думи тя потръпна — искаше й се да не беше казвала подобно нещо, или поне да не бе прозвучала така благоговейно. — Не съм свикнала да ме носят на ръце — побърза да поясни тя защо му беше направила комплимента. — Не си спомням от шестгодишна някой да ме е вдигал.

— Силата идва, когато имаш желание за това — сериозно отговори той, докато подсушаваше лицето си с хавлията. После настървено започна да бърше косата си и стисна зъби, за да не й каже, че въобще не усети тежестта й и че за него е голяма радост и малкото доверие, което му оказва. Тя му позволи да я вземе на ръце! Този факт го изпълни с топлина, по-силна от слънчевата.

Лара седна и зарови лице в собствената си кърпа доволна, че възприе думите й така, сякаш всеки ден ги чуваше. Вероятно наистина често го ласкаеха, особено жените и имаше защо. Яростно задърпа връзката, която стягаше косите й опитвайки се да я свали. Щеше й се никога да не вижда как силните му ръце прегръщат друга жена.

— Хей, по-спокойно — извика той, коленичи зад нея и внимателно отблъсна ръцете й. — Остави на мен.

Без да дочака разрешение, внимателно започна да разплита сплъстените й коси, докато тъмните кичури паднаха свободно върху гърба й. Взе хавлията си и попи водата от косата й, след това започна с бавни движения да я подсушава. Докато масажираше главата й тя почувства такова удоволствие, че несъзнателно издаде тих звук. Напрежението, което почувства, когато я вдигна на ръце се изпари. Той не направи никакъв опит да задълбочи интимността, въпреки че очевидно я желаеше, което ясно личеше по възбудената му плът под банския. Страстта му не я плашеше — трудно би могъл да скрие признаците на желанието си, но можеше да си наложи да не избързва и да не иска от нея нещо, което все още не бе готова да му даде.

— Къде е гребенът ти — попита той. Топлината й преминаваше през кърпата и той я чувстваше с крайчетата на пръстите си. За миг ръцете му замряха. — Освен, ако имаш нещо против?

Лара бавно отвори очи, хипнотизирана от масажа.

— Да имам против? — премигна тя срещу светлината на слънцето и отново притвори очи. Черните арки на миглите хвърляха тъмни сенки над скулите й. — Какво да имам против? — унесено попита тя и блажено въздъхна.

Карсън се усмихна, наведе се и я целуна по косите толкова леко, че тя въобще не усети. Хвърли поглед наоколо и забеляза червения й гребен, който се подаваше изпод захвърлените джинси. Внимателно разреса косите й докато не заприличаха на ебонитово ветрило, разтворено над раменете й. След това намери в багажа четка и с бавни, твърди движения изсуши напълно косата й. Копринените кичури се увиваха около пръстите му сякаш с любов.

След първите няколко минути Лара се отказа да се бори с одобрителните възгласи, които неволно се изплъзваха от устните й. Сресването на косата се оказа също толкова неочаквана наслада, както препичането на слънце. Карсън жадно поглъщаше всеки неин признак на удоволствие и го приемаше като знак за надежда. Четката падна ненужна на тревата, той прокара длан по лъскавата й коса, наслаждавайки се на допира. Тя напълно се успокои и се изтегна назад в скута му.

— Много си добър в това — каза му с отпаднал глас. Главата й се отпусна и вече реагираше съвсем слабо на натиска на пръстите му. Нямаше сили да контролира мислите и въпросите си. — Кой те научи? — продължи тя, но бързо замълча. Не беше нейна работа с кого е бил и какво е правил. — Няма значение, аз просто…

— Ти ме научи — прекъсна я той, навеждайки се ниско над косите й, вдъхвайки аромата им. — Никога няма да забравя как в края на деня масажираше главата ми, как лекуваше напрежението и разочарованията и ме успокояваше. — Думите му бяха като балсам, преминаха всички защитни прегради, зад които се криеше и я накараха да се просълзи.

— Наистина ли така си се чувствал? — прошепна тя и се обърна към него.

— Тези красиви очи, те ме плениха. — Той се наведе и съвсем леко целуна устните й. — Да, наистина, така беше, бях твой пленник. — При тези думи Карсън забеляза как спомените се върнаха в очите й като тъмни сенки. Знаеше, че за нея те означаваха повече болка, отколкото блажено спокойствие и веднага се упрекна наум, че припомняйки миналото, помрачи този сладък миг. — Щом като не си забравила неприятните неща, защо не си припомниш и хубавите? Аз си спомням всичко и неведнъж съм се събуждал облян в пот. Удоволствието, Лара, спомни си и него. Искам да ти помогна да видиш миналото по нов начин, за да не продължава да стяга живота ни като ледена верига, обричайки завинаги бъдещето ни.

Тя затвори очи и потръпна, сама не разбра от какво — дали от страх или от спомена за изражението на желание и възбуда, което беше видяла върху лицето му, когато вдигна глава от гърдите й, след като дълго ги беше целувал. Копнееше устните му отново да докоснат тялото й, да усети топлината и желанието му и в същото време се страхуваше отново да преживее всичко това.

— Какво толкова те плаши? — попита я той, опитвайки се да бъде спокоен. В същото време беше готов да я разкъса, само и само да намери отговори на въпросите, да сложи край на своята и на нейната болка и веднъж завинаги да погребе миналото. — Някога бил ли съм груб с теб?

Тя мълчаливо поклати глава.

— Страхуваш ли се, че бих направил нещо, което не искаш?

Тя отново поклати отрицателно глава. Въпреки огромната му физическа сила, не това я плашеше. Дори тогава, когато го е водело само отмъщението, той винаги е бил нежен.

— Харесва ли ти да те докосвам — продължи той меко, но настоятелно.

Тя кимна, но не посмя да го погледне в очите, защото Карсън веднага щеше да улови всички страхове и надежди, които таеше.

— Тогава какво има, малка лисичке — той повдигна брадичката й, но тя продължи да държи очите си затворени, накрая преглътна и с мъка отговори.

— Просто се страхувам отново да ти се предложа.

Настъпи дълго, напрегнато мълчание. Той изпитателно наблюдаваше красивото й, притеснено лице. Изведнъж се усмихна и докосна с пръст устните й, сякаш ги целуна.

— Тогава ще се наложи аз да ти се предложа — засмя се той.

— Какво? — отвори очи Лара.

— Да, наистина, това ще бъде голяма жертва от моя страна — продължи Карсън привидно сериозно, но очите му закачливо блестяха. Подаде й ръка. — Вземи ме, скъпа, целият съм твой. Можеш да сресваш косата ми, да ме масажираш, докато се разтопя в ръцете ти, да ми говориш, да пътуваш с мен, да гледаме заедно залеза, можеш да ме събличаш и обличаш, да ме докосваш, да ме използваш както искаш. — Изведнъж лицето му стана сериозно и очите му придобиха златен цвят. — Единственото, което няма да ти позволя, е да ме напуснеш. Никога вече, Лара, това е минало, а миналото е мъртво.

Погледът му беше настоятелен, също като протегнатите му ръце. Тя бавно постави длани в неговите. Карсън не отрони нито дума повече и това мълчание сякаш подсили ефекта на думите му. Той беше неин. Сега тя трябваше да реши, какво да прави с този подарък.