Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (13)

Тринадесета глава

— Лара, тази канадска буря е прогонила няколко гмуркача към нашите места — извика Карсън от прага. — Ако бурята престане, можем да отидем на езерото и да ги послушаме как пеят на изгряващата луна. Това е най-прекрасното… — Той видя изражението й и думите застинаха върху устните му. — Лара, какво ти е, мила? Да не би отново да си болна, да извикам ли доктор Скот?

Тя затвори очи и направи уморен жест с ръка.

— Няма нищо, Карсън, не е необходимо да се преструваш повече.

Загрижеността му се смени с объркване.

— Да се преструвам? За какво да се преструвам?

— Че се интересуваш…

— Че се интересувам от…? Скъпа, не те разбирам.

— Че се интересуваш от мен — отговори тя и сложи ръка върху утробата си. — Че се интересуваш от нас.

— За какво говориш? — попита той и усети, че кръвта му се смразява.

— За греховете на бащите — с горчивина каза тя и усети как я връхлита неудържим гняв. Едва сега погледна към него, очите й бяха черни от мъка и разочарование. Тонът й бе напълно равен, сякаш лишен от всякаква емоция. — Говоря за историята, за ранчото и за неговите наследници. За мъжете, които обичат земята повече от всичко друго, дори от жените, които са им посветили живата си. За Лари, Шарън и Беки, за теб и мен, за Рокинг Би и за брака.

Тя наблюдаваше лицето му — изражението му стана по-мрачно от собствения й глас. Той видя отворения дневник и прочете последния пасаж. Изруга тихо, но най-ужасното беше, че в гнева му нямаше никакво разкаяние. Обърна се към нея и се опита да я прегърне.

— Лара… — започна той.

В този момент тя бе напълно сигурна, че жестоко я е излъгал и се дръпна назад.

— Недей, театърът свърши. Ти имаш своя мечта, аз моя, жалко само, че и двете ще останат неизпълнени.

Карсън хвана с ръце лицето й и го обърна към себе си.

— Не е така, както си мислиш. Исках те много преди Лари да напише проклетото си завещание. — Той пое дълбоко дъх, опитвайки се да се овладее. Нещастието, от което най-много се страхуваше, все пак го сполетя. — Любовта ни е прекрасна, не трябва да я губим! Когато мине гневът ти, сама ще го разбереш — настойчиво я убеждаваше той. — Трябва да го разбереш, защото аз няма да те пусна да си отидеш, малка лисичке!

— Защо? Ти получи това, което искаше — отмъщение и Рокинг Би. Или може би в завещанието на Лари има още нещо, което Чейен е пропуснал да спомене — например минимум срок съпружески живот? — сряза го тя и устните й се свиха в болезнена гънка.

Той леко премигна и това беше единственият признак на вълнение, който си позволи да покаже. Знаеше, че това ще се случи, но отчаяно се надяваше, че животът, който изградиха заедно, ще издържи на удара. Но в този момент го скова дълбоко, ледено съмнение. Твърде скоро се случи — тя изглеждаше бледа, отчуждена, студена и недостъпна като луната през зимата. По кожата му полазиха тръпки.

— Искаш ли да видиш завещанието? — мрачно попита той.

— Естествено, че искам. Омръзна ми да ме правиш на глупачка!

— Искаш отмъщение, нали? — каза той отчаяно и бавно отдръпна ръцете си от нея. — Не мога да те виня за това.

— Искам да разбера колко дълбоко съм затънала в измисления си рай — поправи го тя.

— Измислен рай, така ли виждаш времето, което прекарахме заедно?

— Спести ми фалшивия сантимент! Достатъчно ми е.

— Лара — умолително каза той и протегна ръце към нея.

Тя отново рязко се дръпна и ръцете му увиснаха във въздуха. Очакваше, че ще я загуби, но не знаеше, че ще бъде толкова болезнено. Успокояваше се с това, че го обича и се надяваше да разбере, че държи на нея, но не стана така. Беше рискувал, залагайки на силните й чувства, но загуби.

Карсън бавно отвори очи. Нищо не издаваше емоциите му, освен двете дълбоки бръчки край устните.

— Чейен е казал най-важното, останалото е просто — проговори той като с усилие поддържаше абсолютно равен тон. — В случай на развод, собствеността преминава в ръцете на децата ни, като аз ще управлявам имота до смъртта си. Ако разводът е по твое обвинение, внуците на Лари отново получават всичко, а аз просто изчезвам от ранчото, все едно никога не съм бил раждан, никога не съм живял тук… — Той изведнъж замълча.

— А ако няма внуци? — спокойно попита Лара. Карсън стана бял като платно, искаше да й отговори, но от устата му не излезе звук. Тя видя жестокия му страх при намека, че може да прекъсне бременността си и за миг гневът й се пропука от съжаление.

„Да можеше да ме обича поне малко — помисли си тя. — Защо дори в момента го съжалявам? Кога ще свърши всичко това? Нима детето, което нося, също е осъдено да носи кръста на миналото?“

— Не се притеснявай, Карсън — изморено каза тя. — Няма да загубиш Рокинг Би на този етап на играта. Няма да абортирам, само за да ти отмъстя. Историята на фермата е пълна с жестокост и отмъщения, не искам да продължава по същия начин.

Бавно затвори дневника на Чейен и го остави настрана. В този момент Лара осъзна много факти от миналото, за които досега нямаше обяснение.

— Разбирам защо не искаше да се ровя в архива на Блакридж, страхувал си се да не открия истината! Кога щеше да ми кажеш, след като се роди детето? Или може би въобще нямаше да ми кажеш?

— Ти беше щастлива — лаконично каза той. — Какъв смисъл имаше да те натъжавам?

Лара не отговори, единственото, което усещаше, беше собствената й болка, която заплашваше да я погълне. Не трябваше да позволява на страданието да я сломи, защото сега трябваше да мисли, да действа и да реши какво ще прави с остатъка от живота си. Въпреки усилията, не можеше да събере мислите си. Затвори очи и си пожела поне да заплаче. Усети как твърдата му ръка нежно се плъзна по лицето й.

— Толкова ли е лошо да си ми съпруга, малка лисичке?

— Беше хубаво докато си мислех, че наистина ме желаеш… и че някой ден може би ще ме заобичаш. — Гласът й се задави от сълзите, които напираха. Преглътна, но това не помогна — устните и очите й бяха сухи като пустиня. Цялото й тяло трепереше. — Животът ми с теб беше много красив, но сега вече знам, че никога не си ме искал. Господи, трябваше да ми кажеш защо толкова държиш да се върна в ранчото!

— Години наред те чаках. Ти се страхуваше от мен, ако ти бях казал, отново щеше да избягаш. С времето страхът ти изчезна. — Той жадно гледаше потъмнелите й очи и бледите, красиво изрязани устни. — Обичах да те виждам щастлива, лисичке, обичах да си в моето легло, да тичаш срещу мен усмихната.

— Да, вероятно много си се радвал, защото това са били сигурни признаци, че Рокинг Би ти е в кърпа вързано.

— Не е вярно… — започна Карсън.

— Престани! — извика тя изведнъж, като с мъка се овладя. — Истината е написана черно на бяло! Разбирам защо си направил всичко, дори бих могла да ти простя. Но непростимото е, че допусна отново да се влюбя в теб, или може би в това се състоеше отмъщението ти, че съм копелето на Лари?

Настъпи дълга тишина, Карсън изглеждаше остарял, самотен, съсипан.

— Спомни си за последните няколко месеца и ми кажи, вярваш ли в това, което ми казваш?

— А мога ли след като съм видяла проклетото завещание да вярвам в нещо друго?

Отново настъпи дълга, напрегната пауза. После той проговори с леден тон, който не бе чувала от месеци, а очите му добиха цвета на февруарско утро. Дори зад студенината тя усещаше мъката му и сърцето й се късаше.

— Точно затова не ти казах. Твърдиш, че ме обичаш, но знам, че не съществува любов, която би могла да приеме подобно нещо и не би могла да ми повярваш, че те искам, независимо от волята на Лари. Затова не ти казах нищо. Исках и двамата да се излекуваме от раните и да забравим миналото. Исках… — Устните му се свиха в тънка, тясна линия. — Не ти беше глупачката, а аз, защото познавам любовта по-добре от теб и въпреки това, продължих да се надявам. Шарън обичаше Лари и той направи живота й истински ад, Лари обичаше Беки и я съсипа, ти обичаше мен и аз… — Той направи рязко движение с ръка. — Любовта е ад. — Изведнъж Карсън се обърна и излезе от стаята. След няколко секунди тя чу как входната врата се хлопна.

Дълго лежа неподвижно, опитваше се да мисли, но съзнанието й бе сковано от болка. Накрая реши, че повече не може да стои в спалнята, наметна едно яке и бързо се отправи към единственото място, където щеше да се почувства добре — къщата на Чандлър.

Но и тук сякаш нещо се беше променило. Тя огледа познатите, остарели мебели озадачена, че се чувства чужда в собствения си дом. Познаваше всяка драскотина и всяка дупчица по стените и пода, избелелите цветове на килимите, звуците на порцелановите чинии и на сребърните прибори, скрити в очуканите дървени чекмеджета. Всяка стая, всеки прозорец, всяка светлина и сянка в старата къща сякаш мълчаливо я питаше: Помниш ли ме? Да, тя помнеше всичко. Но защо се чувстваше изгубена, самотна?

Обикаляше, оглеждайки всеки кът на къщата. Дойде тук, за да обмисли нещата, защото в ранчото на Блакридж това бе невъзможно. Всеки предмет там й напомняше за разочарованието.

Не искаше да си спомня как изглеждаше Карсън, преди да излезе от стаята. Имаше фермата, нали това искаше, земята, а не любовта? Тогава защо беше толкова тъжен и гневен? Дали не бе разбрала нещо съществено, дали не прави грешка или вижда нещата единствено от своя гледна точка? Може би категоричните заключения й пречеха да разбере цялата истина?

Веднъж вече й се бе случило да види изкривена реалността. Преди четири години беше толкова сигурна, че Карсън си тръгна, защото тя е незаконното дете на Лари. Толкова беше сигурна, а се оказа, че е грешала… Тръгнал си е, защото съвестта не му е позволила да прелъсти едно девствено момиче, за да си отмъсти. Завещанието на Лари не променяше този факт — Карсън имаше съвест.

В университета неведнъж беше чела научни теории, които деформираха историческите факти така, че да подкрепят предразсъдъците на автора. Винаги си мислеше, че подобни книги въплъщават най-страшната измама — интелектуалната, която се маскира като истина. Ето, и тя сега си спомняше единствено лошите неща от последните няколко месеца и очерняше добрите.

„Защо погледът му угасна, когато разбра, че съм открила истината? Та той вече е спечелил това, което иска. Нали така?“ — Отговори й само дивият вой на канадския вятър, който бързо носеше облаците над планините.

Изведнъж усети, че се задушава, не я побираше кожата й, стаята, къщата. Трябваше да излезе навън, над нея да бъде само сивото небе, да вижда единствено планините, да чува провлачените стонове на вятъра. Едва сега разбра защо майка й обичаше да се разхожда сама в най-силните бури — трещящите гръмотевици са заглушавали виковете й.

Вихърът на вятъра грабна вратата от ръката й и я удари в стената, но тя не забеляза. Изкачи се на един от хълмовете, които се извисяваха над къщата. Огромни облаци летяха край нея и се разбиваха от вятъра. Някои бяха с перлен цвят, други — черни като върховете, около които се виеха. Продължи пътя си, знаеше точно къде отива. Това беше едно място, където майка й я беше водила като малка, но тогава, вместо гръмотевици над земята се изливаше слънчева светлина. Беки ходеше там сама по време на буря, за да пие от силата на дивите ветрове.

Преди първите гръмотевици да разцепят въздуха, Лара стигна мястото. От гъстата трева се издигаше дълъг, скалист гръбнак. Някой камъни бяха заоблени и меки, други остри сочеха към небето. На едно място се беше образувала плитка пещера. Тя се сви в нея и обгърна коленете си с ръце. Мислите летяха в главата й като облаците, подгонени от яростния вятър, не можеше да ги спре, не можеше да забрави това, заради което избяга от къщата на Блакридж. Спомените кипяха в главата й, жестоките истини се бореха с вярата в любовта. Аргументите я връхлитаха един след друг.

Понякога, когато я докосваше, ръцете му трепереха.

Лъст, нищо повече, биологичен инстинкт, който няма нищо общо с любовта и нежността. Той не я обича.

Имаше търпение да изчака да отшумят страховете й. По никакъв начин не я притесняваше сексуално. Държеше на обещанието си дори когато тялото го болеше от желание.

Ако беше прибързал, тя можеше да избяга отново и той да загуби Рокинг Би.

Позволи й да го съблече, да го докосва, остави се гол и напълно уязвим в ръцете й. Каза, че целият й принадлежи и сам пое всички рискове. Можеше да не го прави, защото знаеше, че с всяка негова усмивка, с всеки поглед на прекрасните му очи, задръжките й малко по малко падаха. Можеше много по-бързо да постигне целта си, ако сам не си беше вързал ръцете с обещанието. Когато беше сигурен, че е готова да го приеме, отново не направи нищо и я остави сама да дойде при него.

Тя седеше неподвижно, в главата й беше пълен хаос. Ако единствената цел е била да я прелъсти, би било глупаво сам да си поставя ограничения, а Карсън не беше глупав мъж. Спомените й се върнаха в момента, когато той разбра колко силно я е наранил преди години — Лара отново видя съжалението и болката, които се изписаха върху лицето му тогава.

— Господи, малка лисичке — беше й казал той. — Понякога ми се иска сам да се обеся.

Изведнъж силно потръпна и от устните й се откъсна стон, който потъна в шума на вятъра — спомни си и други негови думи: Любовта е лъжа, измама.

Наистина тя беше лесна плячка. Хвърли се в прегръдките му, сякаш не я бе предал в миналото. Но всъщност не беше, не съвсем, защото беше спрял, преди да извърши жестокото си отмъщение.

После отново дойде студеното, обективно опровержение на топлината и любовта. Накрая все пак я излъга. Не й каза за завещанието на Лари.

Вятърът се виеше в долината и носеше студения дъх на приближаващата буря. Някъде в далечината тътнеха гръмотевици и тя усещаше вибрациите им с цялото си тяло. В краката й, разпилени по ръба на обширната равнина се виждаха ранчото и къщата на Чандлър. Това беше нейният дом, той й даваше сигурността, за която Карсън винаги бе копнял. Както всеки и той имаше нужда от свое място, което цял живот му беше отказвано само заради това, че не е плът от плътта на Лари. Самата тя не би могла да съществува, без да е сигурна, че има къде да се приюти, уморена от борбата с живота. Как е оцелял Карсън без незабележимото, но вечно присъствие на дома и без любовта на най-близките си?

Нищо чудно, че толкова силно иска Рокинг Би, защото за него ранчото олицетворява сигурността, която му е липсвала. След смъртта на Лари, фермата е трябвало да премине в неговите ръце, той го беше заслужил с години страдание и най-накрая беше спечелил дома, който по право му принадлежеше. Но завещанието на баща му изведнъж променя всичко — ако Карсън иска да получи наследството, трябва да се ожени за Лара и да я направи майка. Тя мълчаливо се запита дали наистина е очаквала от него да се откаже от мечтата на живота си, само за да пощади едно момиче, което преди четири години така бе наранил.

Мина й през ум, че Карсън започна с опитите си да я върне обратно в ранчото още преди година. Той сам се е обадил на университетския й наставник и му е предложил да изпрати представител на факултета в Рокинг Би. Тогава Шарън и Лари все още са били живи и той не е можел да предполага за завещанието на баща си.

„От години мечтая за теб. Сънувах те нощи наред и се събуждах разкъсван от желание“ — спомни си тя думите му и в главата й се роди нова мисъл — желанието, единствено то е ръководело поведението му. Но Лара сама не вярваше в това, защото обяснението беше доста елементарно за богатството от чувствата, което й показа Карсън. Нима един мъж полудял от нагон, би проявил такава нежност и търпение към една напълно неопитна жена. Или би седял дни наред край леглото й, докато тя е почти в несвяст и сексът е напълно изключен? Едва ли само желанието би могло да накара Карсън да захвърли работата си и да се върне вкъщи, за да я заведе на езерото и да й покаже патицата с малките й. Ако виждаше в нея единствено сексуален обект, не би заплакал при мисълта, че иска дете от него. Не.

След това отново я обхванаха съмнения и разсеяха топлите спомени. Всичко това е направил, за да подсигури владението си над ранчото. Сватбата е била само първата стъпка, следващата е трябвало да бъде детето, без което Карсън не би могъл да е напълно спокоен. Тя потръпна, въпреки че беше застанала на завет и вятърът почти не стигаше до нея. Не можеше да повярва, че той би могъл да е толкова студен и пресметлив, че така да планира и до край да симулира толкова нежни и искрени отношения, само за да е сигурен в наследството. Просто не вярваше в това. Мисълта й отново се върна назад в спомените, търсейки истината, която й се изплъзваше. Погледът й се рееше над полетата под краката й, сякаш земята можеше да даде отговор на въпросите, които я вълнуваха. В главата й като светкавица на фона на сивото небе прозвучаха гласовете на доктор Скот и на Карсън:

— Искам Лара да е добре… нужна ми е.

— Не държиш ли на бебето?

— Да, разбира се, но тя е по-важна за мен.

Карсън не би могъл да знае, че в този момент тя е чула думите му, което означаваше, че са искрени. Той държеше на нея повече, отколкото на детето, което щеше да му осигури контрол над ранчото. Въпреки това Лара продължаваше да е твърдо убедена, че над всичко за него е земята. А защо не? Той имаше право на дом, на свое собствено място, където винаги да бъде добре дошъл, където може да хапне, да се стопли и да поспи, а на сутринта да види до себе си някой, който нежно да му се усмихне. Място, където да бъде обичан, независимо от това, кои са родителите му и какви са недостатъците му.

„Аз не съм идеален. Запомни го и се опитай да ми простиш, ако те разочаровам“ — беше й казал той.

Дали я беше разочаровал?

— Той не ме обича! — Лара несъзнателно извика тези думи и ехото й ги върна.

Обичай ме, обичай ме, мен, мен! Тя скри лице в ръцете си, но мисълта й продължи трескаво да търси друга гледна точка, друга частица от миналото.

Нима това, че Карсън не я обича беше предателство? С какво щеше да е по-различен животът й, ако той наистина я обичаше? Дали щеше да е още по-нежен и страстен или може би по-загрижен, докато е болна, може би щеше да й обръща по-често внимание и да я обсипва с повече изненади и подаръци?

— Стига! Стига! — извика тя сякаш освен нея, там имаше и някой друг, който я измъчва. Но спомените й продължиха безпощадно да прииждат. Мисълта й трескаво работеше, подреждаше фактите, преосмисляше ги. Трябваше да оценява делата му — те, а не думите, щяха да разкрият истината. Никога не й беше казал, че я обича, но се отнасяше към нея като към най-ценното нещо, което има на света. Ако това не е любов, какво е тогава? А тя, която твърдеше, че го обича, го лиши от всички надежди само с няколко кратки, жестоки изречения. Нима това беше акт на любов?

Къде ли е сега мъжът, когото обича? Може би скита някъде в бурята, защото не може да понесе връщането в празната къща, която вече не може да бъде негов дом. Тя бързо изскочи от прислона на скалата. Вятърът се завъртя във вихър около нея и хвърли леден дъжд в лицето й. Нищо не чувстваше, не чу дори тътенът от гръмотевиците, който разлюля върховете. В главата й беше единствено ехото от собствените й мисли.

Изведнъж чу вик, първоначално й се стори, че е плод на въображението й, но вятърът отново донесе гласът на Карсън, който я викаше по име. Обърна се и погледът й се блъсна в синьо-черната стена на бурята, която се осветяваше само от светкавиците, танцуващи между небето и земята. Карсън яздеше през бурята толкова бързо, че сърцето й се сви. Извика го, въпреки че знаеше, че е невъзможно да я чуе. След няколко минути вече стоеше пред нея. Спря само за миг, колкото да я вземе на седлото пред себе си. Конят бясно препусна обратно, бързайки, подгонен от бурята към сухия обор. Бялата светлина на светкавиците осветяваше земята, а звукът на гръмотевиците беше толкова силен, че тишината в кратките промеждутъци беше като балсам. Лара се вкопчи в него, потрепвайки от ужас при всеки нов пристъп на бурята. Единственото, за което си помисли, беше, че сигурно дълго я е търсил под дъжда, без да предполага, че тя стои на сухо под скалата. Леденият дъжд е шибал тялото му, конят е можел да се подхлъзне или той да падне и да остане да лежи безпомощен в бурята, докато умре. Точно така се беше случило с майка й — пътят е бил хлъзгав, тя е паднала и не е успяла да се пребори със студа.

Лара го погледна в очите — искаше да го помоли да й прости за това, че не е била способна да го разбере, искаше да му каже, че го обича, искаше да му каже и толкова много други неща. Той също се опита да промълви нещо, но Лара видя само как се раздвижиха устните му, защото думите им потънаха в тътена на гръмотевиците.

Надигна се на пръсти, прокара ръце през тъмната му коса и го придърпа към себе си. Устните им бяха студени от вятъра, но Лара знаеше, че отвътре тялото му гори така, както нейното. Той я вдигна в прегръдките си и така я притисна, сякаш искаше да стане част от нея. Целуваше я едновременно диво и нежно, думите бяха излишни.

Бурята постепенно утихваше, заедно с нея заглъхваха гръмотевиците и наоколо се възцари тишина.

— Извинявай…

— … прости ми.

— Трябваше да ти повярвам…

— Моя любов. Обичам те. Обичам…

Разпокъсаните думи потънаха в тишината — фрагменти от споделени чувства и мисли. Никой от тях не разбра, кой моли за прошка и кой прощава. Любовта принадлежеше на двамата.