Ан-Мари Кларк
Романтично предложение (7)

VII

Беше нахълтал в ателието и сега стоеше пред бюрото на Сюзън. Минаваше осем вечерта и Руби отдавна си бе отишла. Сюзън го наблюдаваше със сърдито сбърчено чело.

— Знам, че все още си ми ядосана и не желаеш да имаш нищо общо с мен — започна той. — Но аз искам да бъда с теб, Сюзън! Та аз те обичам, по дяволите! И за да се убедиш в искреността на думите ми и в сериозността на намеренията ми ще ти направя едно предложение.

— Не се интересувам от предложенията ти — отвърна Сюзън с леден глас.

— По-добре да обсъдим всичко това на вечеря. Сигурно тази вечер няма да излизаш отново с онзи двойник на Редфорд.

— Какво имаш предвид, като казваш „двойник на Редфорд“? — запита нападателно тя. — И освен това, защо се интересуваш толкова? Ник Рандал е един извънредно приятен мъж и аз много го харесвам.

— Повече от мен? Отговори ми, Сюзън! — Роджър се подпря на бюрото и се наведе към нея.

— Остави, Роджър. Нека бъдем делови, ако изобщо има за какво да разговаряме двамата.

— Да, има за какво да говорим. А сега да вървим, да вечеряме.

Сюзън нервно се засмя.

— Да не си полудял? Нямаш право да разполагаш, както ти хрумне с времето ми.

— Просто искам да ти направя едно предложение, което ще те заинтересува — той настойчиво впери поглед в очите й. — Става въпрос за чисто делови работи. По-точно искам да ти докажа, че не съм имал и нямам никакво намерение да те засенчвам в професията, нито пък да ти отнемам клиентите. Държа да си изясним нещата и да изгладим недоразумението заради Тед Хоукинс.

Сюзън се облегна назад в стола си.

— Кажи тогава, каквото имаш да ми казваш.

— Тук, просто ей така на крак? — Роджър се усмихна. — Делови въпроси се обсъждат най-успешно пред чаша добро питие.

Погледът й не се смекчи, когато отвърна нетърпеливо:

— Искам съзнанието ми да остане бистро, така че говори направо, Роджър.

Той въздъхна тежко и Сюзън отново установи, че изглежда по-добре от всеки друг мъж, когото познаваше. Ах, колко обичаше това лице! Прекрасните очи, предизвикателната усмивка на чувствените устни. Сивият костюм подчертаваше с невероятно изящество, съчетано с очарователна небрежност стройната му атлетична фигура.

Роджър извади цигари от джоба си.

— Може ли?

— Дай и на мен, ако обичаш — Сюзън протегна ръка.

Той запали две цигари и й подаде едната. Познатият интимен жест я обърка. Ако сега се поддадеше, Роджър бързо щеше да се възползва от ситуацията. Но тя не искаше да знае нищо повече за него, изобщо не я интересуваше…

Той пристъпи към прозореца и се вгледа в неясните очертания на отсрещните високи сгради. После рязко се обърна и, срещнал погледа й, заговори направо:

— Какво ще кажеш да обединим агенциите си? Ще бъдем най-силните, най-добрите в Ню Йорк. Как ти се струва? Никаква конкуренция вече, а вместо това — колегиално сътрудничество.

Сюзън свъси вежди. Роджър наистина беше един много обигран, находчив мъж. „Значи сега по този начин е решил да се сближи с мен.“

— Защо не казваш нищо, скъпа? — гласът му прозвуча гальовно и тихо. — Не ти ли се струва добра тази идея?

Тя нервно изтръска пепелта от цигарата си. Изобщо не й беше лесно да запази спокойствие.

— Струва ми се, че не си ме разбрал правилно, Роджър. Не искам да имам повече нищо общо с теб.

— Окей, аз също не искам да се любя с теб. Дори и на сън не бих си позволил да мисля за такова нещо. Направих ти едно чисто делово предложение. Защо не ми отговориш конкретно — допада ли ти то или не?

— Добре те познавам, Роджър, не забравяй това.

— О, не, Сюзън, все още не ме познаваш, не и достатъчно. Наистина ужасно съжалявам, че те лъгах. Само да можех да те убедя, че всичко това за мен не беше просто обикновено удоволствие, нито пък някаква повърхностна авантюра без всякакво значение! Никога не съм имал намерение да ти се надсмивам и да се забавлявам с теб. Е, добре, отначало в самолета, когато ти беше толкова ядосана, признавам, че ситуацията ме развесели. Но по-късно в Лос Анжелис наистина се влюбих в теб. Тогава почувствах, че нещата са сериозни, че за пръв път в живота си започвам да обиквам една жена, че за пръв път изпитвам желание да бъда с нея постоянно, много дълго време, може би завинаги… Ах, как бих искал да ми повярваш, Сюзън!

— Мислех, че ще разговаряме делово.

— О, Сюзън…

— Чисто делово идеята ми допада. Наистина можем да спечелим доста от това. Двамата заедно ще бъдем силни, така че никой конкурент няма да може да ни застрашава и да ни измести.

— Именно — кимна Роджър.

— Но не желая абсолютно никакви лични допирни точки — подчерта тя. — Нищо между нас не може да бъде същото, каквото беше преди. Така че недей да си градиш напразни илюзии.

— Обещавам ти го, въпреки че с течение на времето ще се убедиш, че наистина съм имал напълно почтени намерения спрямо теб. Но да не говорим повече за това. Нека да отидем да вечеряме и да обсъдим на спокойствие подробностите, какво ще кажеш? Бих могъл също да ти покажа ателието си, ако желаеш. Имам много планове и няколко изгодни ангажимента. Мисля, че ще ти бъде интересно, а и трябва още от самото начало да знаеш, че съм напълно честен и лоялен спрямо теб. Не искам да имам никакви тайни, в които ти да не си посветена.

Сюзън смачка цигарата си и се изправи.

— Добре, да вървим да видя ателието ти. Естествено, трябва да обмисля всичко още веднъж. Не мога да взема окончателно решение още тази вечер.

— Това не е и необходимо.

Малко по-късно двамата се настаниха в колата на Роджър и потеглиха към неговата рекламна агенция. Във внушителната на вид сграда, където се намираше офисът на Роджър, по това време само малък брой прозорци бяха осветени. Тук нямаше частни апартаменти. Качиха се в асансьора, който ги отведе до трийсет и втория етаж.

На Роджър му беше много трудно да запази деловия си вид и тон при тази толкова вълнуваща близост на Сюзън, но нямаше друг избор. Не искаше да развали всичко още от самото начало. Затова започна да й разказва за клиентите си и за плановете, които имаше във връзка със съвместната им рекламна дейност. Тя го слушаше много внимателно. Това, което й предлагаше, съвсем не беше лишено от смисъл и сериозни шансове за успех. Как само се бе ядосвала, когато той й отмъкваше най-важните поръчки изпод носа! Сега на всичко това щеше да се сложи край. С Роджър щяха да станат партньори и вече нямаше защо да се страхува от него като конкурент. Но дали наистина щеше да успее да запази твърдостта си и да мисли само за работа, когато щеше да бъде постоянно толкова близо до него? Все още чувстваше, че й коства много усилия да се противопоставя на невероятното му обаяние, все още усещаше, че й е изключително трудно да се бори срещу изкушаващото му еротично привличане.

В ателието Сюзън не пропусна да се запознае дори и с най-дребната подробност. Роджър я разведе навсякъде, показа й всичките си проекти и тя не можа да не се възхити на идеите му. Когато той после й изложи вижданията си за методите им на работа след сливането на двете агенции, Сюзън беше взела окончателното си решение с твърдото убеждение, че ще постъпи правилно като се съгласи. Въпреки това не искаше да му го съобщи веднага, за да го подържи още малко в напрежение.

— Всичко, което казваш, ми звучи разумно — обобщи накрая. — Ще размисля и в следващите дни ще ти дам окончателен отговор. А сега искам да се прибера вкъщи. Вече е девет и половина.

— Няма ли да вечеряме?

— Не, няма да вечеряме. Имам достатъчно продукти в хладилника. Ти естествено би могъл да си организираш една забавна вечер и сигурно все ще си намериш подходяща компания.

Роджър изпита желание да й каже нещо съвсем лично, нещо мило, но погледът й го накара да се въздържи. Ако сега допуснеше грешка — край на деловото съдружие. Не му се искаше да рискува, така че двамата напуснаха агенцията и се упътиха към асансьора.

— Кой всъщност е този Ник Рандал, с когото те видях в „Клуб 21“? — попита, когато влязоха в кабината.

Беше празна. Вратата се затвори плавно и безшумно след тях.

— Има фирма за бельо и аксесоари — отвърна лаконично Сюзън. — Впрочем, той вече одобри плановете ми за една рекламна кампания.

— Вероятно не само плановете ти… — подметна Роджър, но тя не обърна внимание на забележката му.

Облегна се на стената на асансьора и се загледа встрани. Изглеждаше много сладка в яркочервения си костюм, под чието сако носеше тънка бяла блузка без яка. Тясната пола очертаваше стройните й бедра и стигаше едва до коленете. Роджър я поглъщаше с поглед и почувства, че устата му пресъхна. „Господи, как ми се иска да я докосна, да я взема в прегръдките си!“ Тъкмо обмисляше, дали все пак да не й каже нещо нежно, когато асансьорът внезапно спря. Секунди по-късно светлината угасна.

— Какво стана? — попита тревожно Сюзън.

Той отиде до вратата и натисна алармения сигнал, обаче нищо не помръдна. Асансьорът стоеше като зазидан.

— Веднага ще забележат и ще ни помогнат да излезем. Не се притеснявай, Сюзън.

Роджър измъкна запалката от джоба си и освети таблото отстрани. Отново натисна няколко копчета, но без никакъв ефект.

Сюзън започна да се изнервя и като че ли да се страхува малко. Това беше някаква клаустрофобия навярно. Тесните пространства винаги я потискаха. Струваше й се, че вече не й достига въздух и ужасена посегна към гърлото си.

— Искам да изляза оттук!

— Успокой се, Сюзън. Няма да продължи много. Такива неща никога не траят дълго.

Пламъкът на запалката намаля, трепна и се стопи.

Сюзън започна да трепери. Почувства, че я обзема паника.

— Защо светлината угасна?

— Сигурно токът е спрял. Но ти недей да се вълнуваш толкова, скоро всичко ще бъде наред.

— Не мога да не се вълнувам. Искам да се махна оттук. Не мога да остана повече в тази кутия. Ще се задуша.

Роджър направи нещо със запалката си, щракна я и пламъкът отново се появи. Усмихна й се окуражаващо. Очите му, пълни с нежност и топлота, срещнаха нейните.

— Авария в електроснабдяването… — гласът на Сюзън стана несигурен и изтъня. — Но ако наистина е това, може да продължи дълго, Роджър.

— Не се страхувай, скъпа. Аз съм при теб. Нищо лошо няма да се случи.

Тя направи няколко крачки напред и заудря с юмруци по вратата, като същевременно високо извика за помощ.

— Няма смисъл, Сюзън. Ние сме някъде между петнайсетия и двайсетия етаж. Никой не може да те чуе, така че си пести силите.

Сюзън се обърна към него.

— Защо ли дойдох тук!

— Кой можеше да го предположи! Да не мислиш, че на мен ми е приятно да висим затворени тук?

Тя скри лице в дланите си и тръпките й се засилиха. Пламъкът отново угасна.

— Подръж светлината още малко — прошепна Сюзън.

— Не знам колко газ има още. Трябва да бъдем пестеливи.

— Какво означава това? — попита тя напрегнато, почти без да диша от страх. — Мислиш ли, че може да минат часове, преди да ни освободят?

— Естествено, че не. Но все пак никога не се знае.

— Ще се побъркам, Роджър. Вече не знам какво трябва да направя. Ще умра от страх.

И Роджър заудря с юмрук по вратата. Той също извика високо, въпреки че много добре да съзнаваше, че е безполезно. Сюзън започна да хлипа.

Роджър се пресегна към нея и я прегърна. Нежно я притисна към себе си и успокояващо започна да милва раменете и гърба й.

— Само още малко търпение, мила.

— Може би няма никой в сградата. Вероятно ще ни намерят чак утре сутринта. А дотогава може и да сме мъртви.

Той се засмя.

— Имаме достатъчно въздух. Нито един асансьор не е херметически изолиран, това е абсолютно забранено! Наистина не трябва да се страхуваш, Сюзън. Няма да се задушим.

След няколко минути тя се разхлипа отново.

— Недей, мила — рече й Роджър нежно и я целуна.

Стана внезапно и естествено, като от само себе си. Когато езикът му леко докосна устните й и сякаш питащо, бавно се плъзна между тях, Сюзън отвърна на целувката му. Вътрешното й напрежение изчезна. Паниката, която я беше обзела в тясното помещение, се стопи. Всичките й сетива се съсредоточиха единствено върху горещите устни на Роджър и й се стори, че някаква огромна страстна вълна я обля цялата и я понесе във вихъра си. Онова силно чувство към Роджър, което така добре познаваше, отново сграбчи тялото й и го разтърси в сладострастни тръпки. Пламналият като пожар копнеж я разтапяше и прилепваше все по-плътно в обятията на този мъж.

— Мразя те… — отрони тя, когато най-сетне се отделиха един от друг.

Но изявлението й не прозвуча убедително, а по-скоро така, като че ли беше казала точно обратното.

— Сюзън, скъпа, не бива да правим това още веднъж — отвърна Роджър. — Но, Господи, имаме нужда от него. Имам нужда от теб. Разбираш ли, луд съм от копнеж по теб. Желая те, толкова те желая!…

— Не чу ли нещо? — Сюзън се озърна.

Двамата замълчаха и се ослушаха. Но не се чуваше нищо. Асансьорът беше неподвижен и около тях все още цареше непрогледна тъмнина.

Роджър отново протегна ръка в мрака и я притегли към себе си.

— Трябва да имаме още малко търпение. Сигурен съм, че не може да продължи дълго.

Устните му докоснаха лицето й, после откриха нейните, разтваряйки ги нежно с език. Ръцете му се плъзнаха нагоре към гърдите й, докоснаха ги — първо почти незабележимо, а после с все по-бурна настойчивост и страст започнаха да ги галят. Той почувства, че желанието му все повече нараства и побеждаващата му сила като гореща стрела опъва тънкия плат на панталона. Все по-диво и безразсъдно се вкопчваха един в друг и устните им безпощадно се пареха и хапеха, разтапяйки бликащата нажежена страст в дълги зашеметяващи целувки. Забравиха къде са, забравиха всичко около себе си, възприемайки сетивно единствено устремените си едно към друго тела.

— Сюзън!… — простена Роджър в устните й и ловките му ръце разкопчаха блузата й, жадувайки за нежната й гола плът.

Бавно и възбуждащо устните му докосваха шията, раменете й, спускайки се все по-надолу към заоблената мекота на гърдите й. Когато езикът му се плъзна и заигра около едното й настръхнало връхче, тя високо изстена.

— Искам те цялата! Толкова те искам! — страстен шепот се отрони от устата му. — Невероятно много ми липсваше, любима…

Сюзън дишаше тежко. Беше като в транс — напълно отдадена на възбуждащата инерция, която разпалваше чувствеността й и тласкаше разтрепераното й тяло към сладостната стремителност на Роджър. Някакво диво чувство на удовлетворение я обхвана, когато той в този момент съвсем бавно пъхна ръка между бедрата й и плавно я плъзна нагоре към пламтящата й в неутолим копнеж вагина. Дръпна настрана влажната коприна на бикините й и пръстите му помилваха клитора й толкова умело, че Сюзън безпаметно изохка и коленете й се разтрепериха.

— Обичам те, Сюзън, обичам те! — изхриптя Роджър. — Не мога да издържам повече.

Тялото й отново се устреми напред. Имаше чувството, че ще експлодира под галещите му длани. Как само я докосваше… Как раздразваше и възбуждаше най-чувствителната й плът, така че тя пламтеше от желание и се разтваряше като пъпка, готова да поеме мъжествената му сладост.

Сюзън се притисна към него. Вече знаеше, че няма връщане назад. Бяха достигнали до тази точка на взаимно лудо привличане, където не можеше да има повече колебания и въздържание. Трябваше да се случи, тук и веднага…

— Ще вляза в теб, скъпа, сега… — прошепна Роджър и свали бикините й.

Тя се отпусна в ръцете му, които здраво обхванаха заоблените й полукълба и я повдигнаха. Роджър шумно си пое дъх и проникна дълбоко в нея. Само след няколко безумни секунди и двамата едновременно достигнаха невероятното върховно освобождаване. Писъкът на Сюзън се сля с хриповете на Роджър. Стенещите им устни се впиха, докато дивата страст се отдръпна, разтапяйки се в нежна, всеотдайна целувка.

Останаха дълго прегърнати и долепени един до друг. Роджър тихо и успокояващо шепнеше в ухото й и покриваше лицето й с ефирни целувки. Сюзън вече не изпитваше паника, страхът й бе изчезнал. Напрежението й беше отминало, заменено от приятно чувство на сигурност и закрила в обятията му.

— Ами, ако някой ни беше изненадал — сети се тя по едно време и тази мисъл предизвика у нея едно непознато възбуждащо гъделичкане в корема й.

— Бяхме съвсем сами. Никой не можеше да ни види — отвърна Роджър. — О, Сюзън, трябва отново всичко да бъде както преди. Ти и аз — ние си принадлежим. Не можем да си обърнем гръб просто така.

Тези думи внезапно я върнаха в действителността. Какво бе станало с нейната твърда решимост и устойчивост? „Какво направих? Нали исках да имам само служебни контакти с Роджър.“ Беше проявила слабост, чувствата към него я бяха подвели и победили. В този момент изпита срам от самата себе си. Бързо оправи дрехите си и едва сега напълно осъзна ситуацията, в която се намираше.

Когато Роджър протегна ръка към лицето й, тя рязко обърна глава.

— Не ме докосвай повече, Роджър! — каза бурно. — Аз не го искам.

— Напротив, Сюзън, искаш го. Искаш го точно толкова, колкото и аз. Почувствах го. Усетих колко много се нуждаеш от мен.

— Бях обезумяла от страх.

Той тихо се засмя.

— Не, Сюзън, не беше само това. Беше нещо друго и ти го разбираш много добре. Ела, ела да те прегърна. Ние се нуждаем един от друг, трябва да бъдем заедно.

— Остави ме. Сега вече отново съм на себе си и знам какво да правя. Искам да се махна от тук. Искам най-сетне да изляза от този проклет асансьор! — отново заудря гневно по вратата.

Роджър щракна запалката и Сюзън се обърна към него. Очите й блестяха. Той с умиление се загледа в лицето й и пак почувства у него да се надига познатото желание да я целуне, да бъде нежен с нея.

— Наистина ли нищо не може да се направи? — гласът й прозвуча колебливо.

— Можем само да чакаме.

— Не издържам вече. Този въздух…

Роджър прибра запалката в джоба си и отново я взе в прегръдките си. Не можеше да му се изплъзне в това тясно пространство.

— Тук е като в гроб.

Той нежно погали косите й.

— Не мисли за такива неща, Сюзън. Ще ни открият. Асансьорът е едно съвсем нормално средство за придвижване и няма нищо общо с гроб.

— Ако дойдат чак утре сутринта…

— Разкажи ми за твоя мистър Рандал — предложи Роджър, за да отклони мислите й в друга посока.

— Той не е моят мистър Рандал. Но е ужасно мил. Изключително симпатичен.

— И не е толкова луд, колкото съм аз, нали?

Сюзън усети как страните й се обливат в пареща червенина. Радваше се, че Роджър не може да забележи това.

— Никога не би го направил в асансьор — каза тя тихо.

— Обаче беше хубаво, беше прекрасно. Ти също го почувства.

Сюзън замълча. И без това нямаше никакъв смисъл да отрича. Реакцията й беше прекалено красноречива. Просто не й достигнаха силите да се противопостави. Това неописуемо чувство на удовлетворение…

— Говори ми! Кажи нещо! — помоли тя изведнъж. — Разкажи ми за работата си. Как ще бъде, когато започнем да работим заедно?

„Въздухът не стана ли прекалено плътен и тежък?!“

Сюзън отново си представи, че не може да диша и страхът й се засили.

Роджър усети, че паниката е на път повторно да я завладее и бързо започна да й говори. Разбираше, че трябва да я разсее и успокои. Започна да й излага нови идеи, които му идваха в момента на ум, описваше й вероятни подробности и картини от бъдещото им съдружие и се опитваше да я въвлече в разговор. Минутите като че ли се влачеха. Времето сякаш беше спряло. Роджър крадешком поглеждаше светещия циферблат на ръчния си часовник. „Защо не идва никой?“

Изтощени и с растящо отчаяние двамата седнаха накрая върху мекия мокет. Роджър все още говореше, но внезапно и той усети, че трябва да полага усилия, за да прикрива постепенно промъкващата се и у него нервна напрегнатост. Бяха изминали повече от два часа, когато изведнъж лампите светнаха. Сюзън скочи и радостно въздъхна от облекчение. Роджър също се надигна. В този момент кабината леко потръпна и асансьорът бавно потегли надолу. Сюзън се хвърли на врата на Роджър и щастливо се усмихна.

— Благодаря на Бога!

Когато стигнаха долу, разбраха от портиера, че наистина е имало авария в електричеството и резервният агрегат не се е задействал.

— А сега? — попита Роджър, щом се озоваха на улицата и дълбоко вдишаха хладния, наситен с бензинови изпарения нощен въздух.

— Искам само да си отида вкъщи.

— Ще те откарам.

Сюзън запали цигара, когато се настани отпред в колата до Роджър. Все още се чувстваше малко засрамена и потисната. „Да проявя такава слабост! Мога ли сега да си позволя да бъда резервирана и хладна към него?“

Когато пристигнаха пред жилищната сграда, където се намираше апартаментът й, Роджър угаси мотора и въпросително я погледна. Тя смачка цигарата си в пепелника.

— Ще обсъдим всичко по-нататък, през следващите дни — каза и понечи да слезе.

Той я хвана за ръката и я задържа.

— Не може ли да се кача горе?

Сюзън се отдръпна.

— Не. Трябва да забравим случката в асансьора.

Роджър се засмя и поклати глава.

— Не мога, Сюзън. Наистина не мога, а съм сигурен, че и ти няма да можеш.

— Лека нощ, Роджър…

Тя отвори вратата и изскочи. Бързо влезе във входа и се изгуби от погледа му. Той въздъхна и потегли. Вече не се чувстваше толкова отчаян и потиснат, както през последните дни. Внезапно го обзе една надежда. „Сюзън ще се върне при мен!“ Усещаше това с цялото си същество.

 

 

Сюзън беше напълно объркана в чувствата си към Роджър. От една страна, все още се чувстваше много наранена, задето я беше лъгал толкова време, но от друга — постепенно започна да се уверява в искреността на влечението му към нея. Въпреки това нямаше намерение да се поддаде толкова леко. Не искаше да го улеснява прекалено.

Руби остана малко изненадана, когато разбра, че занапред Сюзън ще работи съвместно с Роджър Гордън, но вътрешно се радваше на този факт. Все пак двамата щяха да бъдат една чудесна двойка. Вярно, че все още се гледаха като куче и котка, но това щеше да мине. В края на краищата, дори и слепец би забелязал, че са влюбени до полуда един в друг.

Сюзън непрекъснато работеше като бясна. Доставяше й удоволствие идеите й да бъдат все по-добри от тези на Роджър. И когато за пръв път нейните проекти бяха предпочетени от един клиент пред тези на Роджър, тя беше на върха на триумфа си. Конкурентната надпревара, която преди съществуваше между двамата, сега беше приела съвсем друга форма.

Естествено, след онази вечер в асансьора той се опита да поднови връзката си с нея. Но Сюзън запази леденото си държание и по всякакъв начин се стремеше да му покаже, че отношенията им са чисто делови и не надхвърлят служебните контакти. Роджър вече с отчаяние се питаше, какво още трябва да предприеме, за да я убеди в силата и искреността на любовта си.

Тя в същото време напълно си даваше сметка, че го обича. Нямаше смисъл да крие това от себе си и да се опитва да заличи чувствата си. Тайно се разкъсваше от копнеж по този мъж и единственото, което желаеше с цялата бурна страст на сърцето и тялото си, беше да лежи отново в обятията му. Но просто отказваше да се поддаде на това желание. Все още се чувстваше наранена и измамена и Роджър трябваше да си плати за това.

Преговорите с Ник Рандал водеше винаги сама. Беше започнала да се занимава с този случай лично и държеше сама да го довърши. Роджър нямаше нищо общо с тази работа. Знаеше, че той се ядосва и й се искаше да вярва, че я ревнува. Тази мисъл я караше вътрешно да тържествува и я изпълваше с приятно задоволство. Смяташе, че страданията му са напълно заслужени и все повече се увличаше в удоволствието си да го дразни.

Ник Рандал доста често започна да я кани на вечеря или на театър. Двамата заедно посетиха дори няколко премиери и очевидно им беше приятно да се срещат не само служебно. Роджър беше извън себе си от гняв и ревност, но с последни усилия се въздържаше да не й прави сцени.

Очевидно Ник Рандал беше влюбен в нея. Още при първата им среща красивото, интелигентно момиче напълно го омагьоса и завладя мислите му. В главата му се зароди идеята да завоюва Сюзън и да я спечели за себе си. Но тя все още му се изплъзваше. По някакъв необикновен начин, незабележимо точно как, тя поставяше невидима преграда пред него точно в мига, когато искаше да й разкрие чувствата си директно, и това понякога напълно го объркваше и разколебаваше. След това Сюзън отново започваше да флиртува с него, така че дори и най-смелите му надежди отново се възраждаха. Вече не знаеше какво да мисли. Едно нещо беше съвсем сигурно: Сюзън не беше момиче за една нощ и явно не искаше само една случайна любовна авантюра. А какво всъщност иска — именно на този въпрос Ник не можеше да си отговори.

Една вечер, след като през целия ден бяха работили заедно в ателието му и бяха изгледали първия рекламен филм за новата му колекция, отидоха в същия френски ресторант, където Сюзън бе открила истинската самоличност на Роджър. Както обикновено, Ник я беше поканил на вечеря. Този път искаше да й предложи заедно да опитат нещо от специалитетите на френската кухня.

В мислите си Сюзън все още беше отдадена на работата си. Най-голямото й желание в момента бе да доведе до успешен завършек рекламната кампания на Ник. Всичко трябваше да бъде перфектно изпипано, дори и най-дребният детайл. Още след първото излъчване на рекламата по телевизията собствениците на магазините за бельо трябваше да бъдат толкова заинтересувани и убедени, че веднага да се втурнат да изкупуват аксесоарите и нощниците на Ник Рандал, за да отрупат с тях рафтовете си.

— Защо сте толкова замислена? — Ник леко докосна с върха на пръстите си ръката й.

Тя се усмихна и отметна назад русите си къдрици.

— Питам се, дали Шерилин е най-подходящата да представя новата колекция в телевизионната реклама. Струва ми се някак прекалено директна и делова. Малко е напрегната и отсечена в движенията си…

— Боже мой, пак мислите за работа, Сюзън. Струва ми се, че поне веднъж можем да поговорим и за нещо друго.

— Но много е важно да открием най-подходящата манекенка — обясни разпалено Сюзън. — Иначе всичко ще пропадне.

— Сюзън, моля ви, нека утре да говорим за това — Ник я погледна над ръба на очилата си и й се усмихна.

Тя отпи глътка вино от чашата си. „Колко е симпатичен този Ник Рандал!“, помисли си и установи, че тази преценка й идва наум за кой ли път. Напомняше й за някой мил, по-голям брат любимец. Но чувствата й към него нямаха нищо общо, с каквото и да е сексуално привличане. Искаше да го има като добър приятел, нищо повече.

— Толкова често излизаме заедно, а вие все още сте така неразгадаема и хладна. При това аз много разчитам да ви направя впечатление. Какво трябва да сторя, за да постигна целта си?

Сюзън се засмя.

— Как да ви обясня? Не зная какво очаквате, Ник? Не сме ли идеални партньори? Не си ли пасваме чудесно в работата? Аз мисля, че това е достатъчно.

— Но за мен не е — отвърна той. — Аз искам повече, Сюзън. Да ви призная ли нещо?

„По-добре не“ — искаше й се да каже, но замълча.

— Аз се влюбих във вас. Защо виждам такова учудване на лицето ви? Това толкова невъзможно ли ви се струва?

Сюзън отново отпи от чашата си. „Дали не стигнах прекалено далеч в играта си? Дали не си позволих повече от допустимото? Но аз изобщо не желая Ник. Исках да накарам Роджър да ревнува, това да, но никога не съм имала намерение да се впускам в някаква по-сериозна връзка с Ник Рандал. А и как бих могла, след като обичам Роджър…“

— Защо не казвате нищо, Сюзън? Толкова ли съм ви неприятен?

— Определено не — уверено му отвърна. — Аз много ви харесвам, Ник.

Той въздъхна.

— Обаче има и едно „но“, така ли?

— Не искате ли да останем приятели? Аз много държа на това.

— Явно, не съм създаден просто за приятелство с една жена. Но аз имам време. Ще чакам. Може би ще промените мнението си. Може би един ден ще стигнете до заключението, че все пак аз съм подходящ мъж за вас. Нищо не би могло да ме направи по-щастлив.

Сюзън се почувства като хваната натясно. „Трябва ли да разкажа на Ник за Роджър? По-добре не. В противен случай Ник ще се отдръпне и аз няма да мога повече да карам Роджър да ревнува.“

— Когато ме гледате така, струва ми се, че бих могъл да повдигна цяла планина и да я поставя в краката ви — каза тихо Ник.

— Какво ще я правя? Дори не бих могла да я преместя — отвърна Сюзън и се засмя очарователно.

— Какво означава за вас истинското богатство, Сюзън?

— Много, може би — тя сви рамене. — В края на краищата, аз живея от парите, които изкарвам. И колкото повече печеля, толкова по-добре бих могла да живея.

Той отпи от виното и я погледна внимателно и настойчиво.

— Аз имам изключително много пари, Сюзън, вие знаете това. Бих могъл да ви предложа един прекрасен живот.

— В парите ви ли трябва да се влюбя?

Ник остави чашата си на масата.

— Вие сте права, това беше глупава забележка от моя страна. Но в моето положение всеки би включил всички резерви в действие, за да завладее една жена.

— Да завладее… Звучи като че ли сме на война.

— Не бъдете толкова иронична. Знаете какво имам предвид.

— По-добре да поговорим още тази вечер за Шерилин — помоли Сюзън с толкова обезоръжаваща усмивка, че Ник само успя да кимне с въздишка.