Берил Бейнбридж
Шивачката (9)

Девета глава

Вуйчо Джек дойде в канцеларията й по обяд, за да я изведе някъде да хапнат по сандвич.

— Но аз си имам сандвичи в чантата! — възрази тя.

— Нищо. Дай ги на някое от момичетата.

Рита отиде в гардеробната, за да си вземе палтото, смутена от идването му. Айра бе обещал да й телефонира някой ден в службата й и тя се страхуваше да напусне сградата, да не би той да я потърси в нейно отсъствие. Не познаваше никое от момичетата така добре, че да предложи сандвичите си, и затова ги остави на перваза под стенното огледало.

— Влез в асансьора — каза Джек, но тя отказа, предпочете да вземе тичешком петте етажа до облицования с плочки главен вход, като наблюдаваше украсената с орнаменти асансьорна кабина как скърца и се люлее надолу към основите на оградата.

— Е, и защо си дошъл? — попита тя, когато тръгнаха към една позната нему гостилница.

— Бях в града по работа — отговори той. — Има ли нещо лошо в това?

Джек искаше да я опознае по-добре; чувствуваше, че я бе пренебрегвал досега. Рита предугаждаше чувствата му, след като се бе пробудила от дългия си сън. Тя не го обичаше. Твърде дълго я бе оставил да живее сама — не беше нито добър баща, нито пък добър вуйчо. Прилепил се беше само до периферията на живота й така, както се прилепва кантът към тапет.

— Не трябва да закъснявам — каза тя, а телефонният звън звучеше в главата й. Всяка измината стъпка я отдалечаваше от гласа му.

— Е, хайде, имаш цял час на разположение.

За по-пряко пресякоха през разчистения от бомбардировките парцел до борсата за зърно. Видяха тълпа хора, скупчени около някакъв мъж, легнал в праха, гол до кръста, с голям отломък скала, който той балансираше върху гърдите си. Беше доста стар. Вързал бе панталоните си с връв вместо с колан. На ръката си имаше татуировка — фигура на жена с начервени устни. Партньорът му обикаляше с мека шапка, разклащаше я и подканяше за пари, преди да започне своя номер.

— Хайде, вуйчо Джек — каза Рита. — Дай му няколко пенита.

Любопитна беше да види и неговия номер. Но Джек не бръкна в джоба си.

— Нали уж бързаше? — отговори той.

— Искам да погледам.

Тя решително си проправи път напред, за да вижда по-добре. Мъжът остави на земята меката си шапка и тръгна към дървения чук, който се търкаляше в чакъла.

— Възнамерявам — викна той, като наперено плю в дланите си — да разбия това парче скала пред очите ви!

Стиснал здраво дръжката на чука, той го размаха над главата си, описвайки дъга, и го стовари долу. Мъжът на земята изпъшка тихо, като изви гърба си и вирна носовете на ботушите си нагоре към небето.

— Това е трик — каза Джек. — Виж, тука плува ли кораб? — и той посочи окото си.

— Шът! — прекъсна го Рита, като не отделяше очи от стиснатите юмруци на легналия в праха мъж.

Онзи с чука стисна зъби и замахва отново. Чукът се стовари още веднъж върху отломъка скала. Легналият мъж потрепера. Големият камък се разцепи на три парчета. Устата на жената от татуировката се разтвори, когато мъжът отпусна юмрука си.

— Хайде! — подкани я Джек нетърпеливо. Страхуваше се да не би пак да минат с шапката покрай него.

Рита търсеше постоянно отражението си по стъклените витрини и врати на магазините. Непрекъснато се оглеждаше, за да се убеди, че заслужава Айра. Бе започнала да носи косата си сресана на една страна и назад, откривайки ухото. Допирът на меките кичури коса, свободно падащи върху бузите й, я караше да се чувствува по-женствена.

— Да бе се сресала поне — каза Джек. — Имаш вид на ония от „Скотланд Роуд“.

Тя го последва намусена в „Карнарвън Касъл“.

Вътре той постоянно се озърташе за познати колеги-месари, хора от бранша му. Бе седнал срещу вратата и гледаше с очакване. Любопитството, с което оглеждаше всеки новодошъл, и разочарованието, когато не биваше разпознат, я караше да изпитва неудобство. Рита отпиваше от бирата и си мислеше, че ноктите й са пораснали. Той я попита дали нейният войник й се е обадил, но тя го сряза, сопвайки му се като леля си Мардж. Джек се опита да бъде търпелив. Каза й, че бил забелязал как бе гледала огърлицата на Мардж оная вечер, преди да отидат у Валери.

— Каква огърлица?

— Перлената, която си сложи леля ти Мардж.

— Е, и?

Въпреки че бе смутен от нападателния тон, с който тя му заговори, той успя да се овладее. Господ му е свидетел, че само се опитваше да бъде любящ баща! Тя бе станала потайна, затворена в себе си, беше се отчуждила от него и ето сега седеше отпусната на стола, нацупена, с разпилени коси.

— Просто забелязах как гледаше тази огърлица. Вкъщи съм прибрал две-три бижута, останали от майка ти. Помислих си, че може би ще ги искаш.

— Какви бижута? — попита тя.

— Един годежен пръстен и часовник, който й бях подарил. И една брошка. Не са кой знае колко ценни неща, но ти ставаш вече на възраст да ги носиш.

— Не ги искам!

Джек не можеше да я разбере. Беше се изчервила цялата, сякаш той я бе ядосал с приказките си.

— Мислех си, че е добре да ги имаш — додаде той.

— Остави ме на мира! — Гласът й прозвуча сприхаво. — Винаги си ми мислел доброто със закъснение! Досега не съм забелязала да си се загрижил за мен чак толкова!

Той бе смаян! Друго момиче бе наистина! Беше хранил пепелянка в пазвата си!

Някакъв мъж с черно палто и с вестник под мишница влезе в гостилницата. Щом видя Джек, той се спря, наведе се да го погледне по-отблизо и го прегърна през раменете като брат.

— Просто да не повярваш! — възкликна той. — Та това е Джек!

— Уолтър! — извика Джек, като скочи на крака и цялото му лице светна от радост. — Уолтър Прайс!

Рита си мислеше колко глупаво е цялото му суетене, начинът, по който се здрависваше с Прайс и мърмореше името му отново и отново, като че ли бяха любовници. Уолтър имаше малки мустачки, посивели по краищата. Той непрекъснато й хвърляше погледи през масата, като се мъчеше да се сети коя е.

— Това е Рита! — каза накрая Джек. — Нали си спомняш малката Рита?

Уолтър не можеше да си я спомни. Рита разбра това, но той се ръкува с нея, като разкопча изцапаните си кожени ръкавици и здраво стисна пръстите й. Джек и Уолтър започнаха да се препират кой да почерпи първи.

— Остави на мене, Джек.

— Не, Уолтър, не, не, аз просто настоявам!

И ето че той отиде до бара и остави Уолтър и Рита сами.

Тя се чудеше какво ще прави, ако Айра е телефонирал, докато седи тук, в гостилницата. Не знаеше къде да му позвъни. Не искаше да пита Валери Мандър. Тя щеше да се държи после така, сякаш е уредила всичко. Уолтър Прайс й говореше нещо настойчиво, наведен през масата към нея.

— Ами да, спомних си! Ти си Нелиното момиче.

Тя го погледна студено.

— Видях те за последен път, когато бе малка, не по-голяма от това — и той вдигна ръката си на височината на масата.

Тя се взираше в разстоянието между пода и разперените му пръсти, като че ли се виждаше като дете.

— Ей такова мъничко момиченце беше!

— Аз не съм момичето на Нели — сряза го тя, — аз съм дъщеря на Джек.

Уолтър имаше какво да разкаже на Джек. Търговията му в Алъргон се бе разраснала и той преуспяваше.

— Три камионетки! — учуди се Джек. — Ей богу, доста добре я караш!

Някъде в съзнанието си чуваше думите на Рита за миналото. Те му причиняваха болка, забиваха се като бодли в плътта му, щом си спомнеше за тях.

Веднага след като Уолтър отиде на бара да поръча на свой ред, Джек се обърна към нея:

— Не мога да те разбера, Рита!

— Пак ли съм направила нещо?

— Аз за това, което каза преди малко. Много съм огорчен!

Той сви устни, сякаш да скрие потрепването им.

— О, така ли? — отговори Рита саркастично. — Съжалявам!

— Какво знаеш ти изобщо за мен! — просъска той с ненавист в лицето й. — Какво знаеш за живота ми, откак се помина майка ти? Мислиш, че ми харесва да живея сам, да нямам дом и семейство?

Тя гледаше втренчено в пода, силно изненадана от начина, по който той показваше чувствата си.

Присъствието на момичето смущаваше Уолтър Прайс. А и Джек не беше същият. Когато спомена за доброто старо време в Алъртън, Прайс можеше да се закълне, че очите на Джек се напълниха със сълзи. Момичето седеше и ги наблюдаваше с презрително вдигната глава. След известно време разговорът замря. Рита се извини и отиде в тоалетната зад бара. Облегна се на облицованата с фаянс стена и се помоли Айра да не я е търсил; репетираше за кой ли път как ще разговаря с него, когато той й позвъни. „Здравей, Айра! Да, мили, аз съм! Между другото, леля Нели те кани на чай, иска да си поговорите…“ Рита беше страшно отчаяна, защото знаеше, че той няма да дойде. Какво ще им каже в къщи? Неговият отказ ще ги накара само да я презират за това, че той едва ли има сериозни намерения към нея. „Няма да дойде? А защо пък не?“, ще се изсмее надменно леля Марго, точно в нейния стил, и ще я огледа със съжаление. Въпреки целия й брътвеж колко важно било в любовта да даваш и да не скриваш чувствата си, тя ще бъде първата, която ще й се надсмее, ще се нахвърли отгоре й с език като камшик: „Значи, не можа да го задържиш, а, Рита? Остави го да ти се изплъзне от ръцете, така ли?“. Тя чуваше как телефонът звъни в момента, звънът му се разнася в канцеларията й. Алис Уентуърт, онази с големия бюст, вдига слушалката, разговаря с Айра, безочливо казва, че Рита я няма, но тя самата е на разположение, и си урежда среща да отидат на кино, а там няма да отблъсне ръката му в тъмното.

Рита изхлипа, присви очи, за да потекат сълзите. Плачът я облекчи. Представи си вуйчо Джек, сам-самичък горе, в стаите над месарския магазин, с черна траурна вратовръзка, как се отказва от малката си дъщеря. Спомни си пикника край пшеничната нива, когато бе превързал наранения й крак, разходката до къщата в гората. Преди Айра да влезе в живота й, нищо не можеше да я накара да страда, нищо не я натъжаваше изобщо. Ако животът й преди неговото появяване не бе толкова празен, той не би го запълнил така изцяло.

Тя напудри носа си и се върна при двамата мъже. Говореха за нея. Уолтър попита:

— Разбрах, че вече имаш ухажор, при това американец?…

Тя се изчерви, въпреки че намекът му й хареса. Усмихна му се, а той се почуди какво ли пък бе казал чак толкова, та й достави удоволствие. За довиждане се ръкуваха и тя му каза, че се радвала на срещата им.

Джек тръгна да я изпрати. На входа се спряха. Отсреща, през улицата, стара жена с черен шал на гърба продаваше цветя. Искаше му се да купи няколко карамфила за Рита.

— Съжалявам, че бях лоша — каза тя, като гледаше встрани.

— Няма нищо, момичето ми — отговори Джек, но гласът му потрепна от вълнение.

Постояха още малко мълчаливи. Той се изкашля и попита:

— Как се държи леля ти Марго напоследък?

— Според мен трябва да наблюдаваш леля Нели. Нещо й става.

Той зяпна от почуда:

— Какво има? Какво е направила?

— Леля Марго разправя, че продавала мебелите.

— Какво правела?

— Ами някои неща от гостната изчезнали.

— Какви неща?

— Не знам. Леля Марго казва, че една маса и няколко порцеланови дреболии са изчезнали.

— Не вярвам!

Той се шляпна силно по бедрото и една жена, която минаваше наблизо, се обърна. Всичко това му се струваше невероятно. Нели никога не би се разделила с Мамините джунджурии. И защо ли, та гостната бе за нея като Британския музей!

— Има само едно обяснение — добави. — Тя си прави шега с вас.

Рита трябваше да тръгва, обедната й почивка изтичаше. Джек целуна крайчеца на косата й, а тя бръсна с устни яката на палтото му. Изтича през улицата на другия тротоар, мина покрай загърнатата в черния си шал цветарка, чиито сребърни обеци се поклащаха на продупчените й уши.

 

 

Щом го видя, Марго разбра що за човек е. Преценката й не беше плод на въображението. Тя не можеше да претендира, че действително познава мъжете. Не бе изтънчена като Валери Мандър. Но веднага щом погледна момчешките му очи — сини и апатични — го разбра. Въпреки върлинестите си крака и гладките бузи, които явно не бръснеше, той бе мъж. Как само влезе в кухнята, където всички те стояха прави и го разкъсваха с поглед. Сякаш се бе изкачил на върха на хълм и оттам наблюдаваше лениво далечния пейзаж. Беше празен отвътре, не се стараеше да се хареса, не търсеше начини да направи добро впечатление. Прекара ръка по ниско подстриганата си русолява коса и седна там, където му посочиха. Нищо не можеше да го развълнува. За разлика от Мардж, той като че ли бе лишен от всякакви извинения и хитрини — беше неподправен. През цялото време, докато беше у тях и отговаряше на въпросите им с равния си лаконичен глас, тя не го улови нито веднъж да се трогне от нещо: нито от спомен, нито от копнеж по майка, баща, роден дом и родина — всичко онова, което бе оставил зад себе си. Тя бе свела поглед към синята покривка на масата — не най-хубавата, разбира се, Нели не се бе изсилила толкова — гледаше донесените чинии от бюфета в гостната, в които бяха наредили по малко домати, маруля и краставици. Домати отглеждаше самата Нели в сандъчета отзад, до стената на къщата, и ги оставяше да узреят на полицата над вратата в антрето. Той приемаше всичко за съвсем естествено, не беше от тези, които проявяват благодарност. Внезапно на Мардж й се прииска да вдигне от масата кимовия кейк, сливите и млякото, да му каже да си върви и никога повече да не идва. Вместо това слушаше Джек, издокаран в най-хубавия си костюм, който говореше за предишната война и за всички смели мъже, загинали във Франция.

Айра остана равнодушен: очите му се плъзгаха по Джек, сякаш той бе отражение във вода. Ядеше салатата, сливите, загребваше сладко с лъжицата и го мажеше върху хляба си. След известно време безсърдечието му я възбуди. Тя бе облечена в кафява семпла пола и кремава блуза — Нели й бе казала да не прекалява. Облегна се с лакът на масата и започна да върти копчетата на деколтето си. Искаше й се да му даде да разбере, че той й е пределно ясен. Искаше й се той да я забележи. Джек го попита дали Англия не му се струва необикновена в сравнение с размерите на Америка.

— Не намирате ли, че британците имат манталитет на островитяни, тъй като са островна раса?

Но Марго избърза да каже:

— Джек, какво значи „манталитет на островитяни“?

Знаеше, че Айра не е образован. Познаваше по изражението му, че в живота си не е ходил на училище. Нели винаги разправяше, че църквата била сама по себе си някакво образование — с риториката си, с възвишения си език, на който научава обикновените хора, с химните си, пълни с войнолюбиви фрази и богат подтекст, като „Напред, войници на Христос!“ или „Бори се за доброто с все сила!“. Човек можеше да заключи от приказките му колко много му липсва религиозно образование, колко елементарна е речта му, лишена от всякаква интонация и ритъм. Дожаля й за Рита, която въртеше вилицата си над остатъците от храна, смазана от бремето на любовта си към него. А самата тя, Мардж, беше разочарована. Колко хубаво щеше да бъде, ако той поне малко приличаше на темпераментния, едър Чък, който всеки път носеше със себе си уиски и мъжественост и превръщаше в коледен празник всеки божи ден.

— Мардж — прекъсна мислите й Нели, — помогни ми да вдигнем чиниите от салатата.

Щом останаха двете в кухненската ниша, Нели се нахвърли с остри думи отгоре й.

— Стегни се! Какво ти е бръмнало в главата?

— Той не ми харесва! — отговори Мардж и тръсна най-хубавите чинии в мивката.

— Напротив, доста симпатично момче е.

— Глупости! Нищо не струва! — И Мардж завъртя кранчето на студената вода до края, заглушавайки протестите на Нели. Имаше чувството, че е пила — присъствието на Айра я смущаваше. Бе уморена до смърт от всички тях, така учтиви един към друг.

— А сега, Айра — започна тя, след като бе измила чиниите и купичките, — сигурна съм, че Нели и Джек горят от нетърпение да узнаят как живееш в Америка.

Той се усмихна широко и се облегна безцеремонно на канапето. Рита се бе сгушила до него. Лицето й грееше от гордост и чувство за собственост.

Нели си мислеше, че той е добро момче, може би малко отнесено и срамежливо, но по-добре такъв, отколкото нахален, с поза на завоевател, от което се опасяваше най-много. Джек все казваше, че янките били нашественици, че следвали традицията, тръгнала от викингите. Вместо дългите лодки използуваха джипове — така бясно препускаха с тях из Ливърпул, като че ли бяха гестаповци. Но Айра не беше такъв. Лесно щеше да й бъде да отклони Рита от него. Той не представляваше никаква заплаха за Мамините мебели.

— Доколкото разбрах, баща ти работи във Вашингтон — добави тя и Айра отговори, че предположението й е точно. Не го каза надуто. Но не се и доуточни. Бог знае как Мардж бе разбрала — тя вече им го бе казала, — че баща му се занимава с недвижими имоти.

— Точно така, госпожо, точно с това се занимава.

И си взе още една филия хляб. Джек винаги твърдеше, че янките угоявали войниците си като прасета за пазар, но явно грешеше. Айра изглеждаше зажаднял за домашна храна, такава, каквато майка му навярно слагаше на масата.

— Имаш ли братя и сестри, Айра?

— Двама братя и четири сестри.

Рита повдигна глава, сякаш чуваше това за първи път.

— Католици ли сте? — попита Джек, а Нели зачака отговора с притаен дъх, защото знаеше какви чувства изпитва Джек към всички католици. Но Айра отговори, че не били никакви, и Джек се отпусна на стола си облекчено, като затършува в джоба си за тютюн.

— За бога! — възкликна Мардж. — Това се казва семейство!

Лицето й бе придобило някаква жълтеникава бледност, която раздразни Нели, а и с този меланхоличен израз на очите приличаше на кралица от трагедия. Тя винаги умееше да се поставя в центъра на вниманието! Младежът изобщо не сваляше очи от нея. Държеше ръцете си далеч от Рита. Не направи никакъв опит да я прегърне. В началото на седмицата Нели беше у семейство Мандър и бе видяла как Чък се държеше с Валери, която знаеше какво прави, разбира се, но бе отвратително да наблюдава Чък, който не сваляше ръце от нея, седнал на дивана, впримчил я в прегръдката си, без да се смущава от някого, а мисис Мандър се усмихваше и разглеждаше моделите в журнала, като че ли държането им бе достойно за разтръбяване навсякъде.

Джек бе раздвоен — колебаеше се между омразата и гордостта — гордост от дъщеря си, че е успяла да си намери приятел, и омраза към русия чужденец в униформа на предател, издънка на раса от мелези, чиято кръв бе смесица от различни националности. Нямаше нищо аристократично, нищо чистокръвно в него! Странно бе, че не притежаваше еврейска или негърска кръв! И на всичко отгоре този провлачен, развален английски, с мързеливите си гласни и недоизказаността на изреченията. Не го бе грижа, че гледа така фамилиарно Мардж, сякаш бяха играли като деца в един и същ заден двор. Навярно го правеше нарочно — преструваше се, че уж Рита не го интересува ни най-малко, за да ги заблуди. Мисълта за това, как се държи той насаме с нея, му бе неприятна. Ех, ако майката на Рита беше жива! Тя щеше да знае как да се справи с положението! Смътно си спомни решителното й болнаво лице, обсипано с лунички, пронизващия й поглед, от който нищо не убягваше. Тя винаги знаеше накъде духа вятърът!

Мардж разказваше една от своите истории за фабриката:

— Няма да повярвате докъде стигат някои. И то в стаята с взривните вещества, зад централната сграда. Това е нещо съвсем нормално…

Всички я наблюдаваха, хипнотизирани от жизнеността й. Чаят бе свършил, хлябът също, както и сладкото в купичката.

На Рита й се искаше да е сега в киното с него, да се целуват в мрака. Той бе толкова далеч от нея, когато слушаше леля й Мардж, въпреки че седеше до нея на дивана. Колко лесно го бе накарала да дойде у тях на чай! Той не бе й телефонирал, тя ги излъга, когато им каза, че бил телефонирал. А после само как бе тичала до гарата, уплашена до смърт, че може би няма да дойде там, под часовника. Цялата суетня, която бе създала в къщи — приготовленията с храната, лъснатото чукче на входната врата, гладенето на дрехите в чест на идването му, — всичко щеше да е напразно. Стори й се интересно, че той има толкова много братя и сестри. Ех, ако бяха женени сега, щяха да се качат горе в малката спалня, с благословията на всички — нямаше да има повдигнати вежди, нито предупреждения да се върнат преди здрач! Нямаше да правят нищо неприлично — просто щяха да си лежат под юргана, а Нигър щеше да се изтяга в краката им. Всичко щеше да бъде съвсем различно от сега. Щяха да си бъдат по-скоро приятели. Да се обичат. Страшно неприятен й бе погледът, с който той гледаше Мардж. Сякаш тя беше нещо изключително!

След чая играха на карти. Той не можа да проумее играта; каза, че никога преди това не бил играл руми.

— Много е просто, вземаш една карта от три, после две от три и една от четири и така нататък — обясни Рита.

Но той държеше картите в ръцете си като сляп. Джек реши, че това е негов плюс. Той не обичаше хазарта.

— Нека Айра да записва резултата — предложи Нели и донесе лист и молив.

Но той очевидно не желаеше да прави и това. Накрая Джек начерта линиите и написа имената им отгоре с хубавия си калиграфски почерк.

Валери Мандър дойде в 9 часа и протегна бялата си ръка над масата, размаха пръстите си, за да се изфука с годежния си пръстен.

— О, чудесен е! — възкликнаха в един глас лелите, като хванаха ръката й, за да разгледат отблизо малките бели камъчета.

Рита не я представи на Айра; искаше й се Валери въобще да не бе идвала. Тя изглеждаше така красива, в син костюм, с дълги червени нокти, и с пръстена, доказателство за любовта на Чък към нея. Той щял да им купи и хладилник, каза Валери.

— Какво? — не разбра Нели.

— Хладилник, за да пазим храната прясна — обясни Валери.

— Каква храна? — попита насмешливо Марго и всички се засмяха, защото си представиха оскъдните купонни дажби вътре в чудесния домакински уред, който щеше да дойде чак от Америка. Седяха край кръглата маса и споделяха щастието на Валери, отпиваха от чая и с привидна небрежност оставяха трохите от кейка да падат върху килима, сякаш бе нещо съвсем обичайно да имат гости в събота вечер.

В стаята започна да се смрачава, жълтият цвят върху бежовия тапет постепенно избледня. От съседния двор долетя жалното гукане на гълъбите.

Рита се почувствува отново неспокойна и нещастна. Взе каната за мляко и като си даде вид, че отива да я напълни, излезе от стаята, далеч от гласовете им и от потракването на чиниите. Облегна глава на вратата, водеща към задния двор. Чуваше гласа на леля си Мардж, оживен и възбуден. „Когато стояхме на пост пред «Кюнард Билдинг», той разправяше, че въобще не се разбира с жена си. Ако питате мен…“

В края на разказа гласът й се извиси, дрезгав и вулгарен; избухна буен смях, сподавен женски кикот и странно хихикане на мъж, което наподобяваше блеенето на заблудена в полето овца. Не, това не беше вуйчо Джек. Рита с ужас откри, че това бе Айра. Никога досега не бе чувала смеха му. Всъщност оттатък, в кухнята, не се водеше разговор, а всички слушаха монолога, настоятелния монолог на едно лекомислено момиче, станало център на вниманието. Макар че Мардж не беше вече момиче. Бе само една стара жена, с хлътнали бузи и малки сини вени, прозиращи под кожата й.

Вуйчо Джек влезе в кухненската ниша да търси кибрит. Усмихваше се доволно, развеселен от шегите и компанията. Видя Рита до вратата, облегнала глава на зацапаната хавлиена кърпа. Тя обърна към него поглед, изпълнен с много болка, поглед на преследвано животно, притиснато до стената.

— А, ти ли си, момичето ми? — попита той с много нежност в гласа си. — Хайде де, какво има?

Видът й го изплаши. Нямаше да му бъде трудно да я успокои, тя бе отново малкото му дете.

— Няма да се върна оттатък!

— Не бъди глупава. Защо трябва да се разстройваш от леля си Марго?

Бързината, с която трябваше да действува, изостри чувствителността му. За миг прозря какво я измъчва. Вдигна резето на вратата и я изведе навън, в задния двор, сгрян от последните лъчи на слънцето. Все едно че бяха на полето, с тези пухкави облаци на небето и това гугукане на гълъбите. Джек я прегърна през раменете и я поведе по наклонения двор. Той самият се изненада от думите, които изрече, докато крачеха по плочника. Вълчият боб бе клюмнал край стената на бараката.

— Трябва да имаш предвид, че леля ти Марго е била веднъж жената. Ти си вече голяма, не си дете, знаеш какво искам да кажа.

Пръстите му погалиха раменете й през черната рокля с бялата якичка. „Малкото девойче“, Нели я наричаше така и това й подхождаше. Придаваше й някакво достойнство, простота, която човек не мажеше да отмине. Приличаше на картина в рамка, от едно време, спомен от миналото. Джек бе развълнуван от страданието й, искаше да й предаде част от житейския си опит. Не беше живял чак толкова много на тоя свят, не бе преживял кой знае какво, освен смъртта на жена си и ада на окопите през войната.

— Защо се е залепила така за Айра? — проплака Рита, уморена от усуканите му приказки.

— Не се е залепила, мила ми Рита — започна той отново. — Ти не разбираш нищо.

Видя озадаченото лице на Нели, което надничаше иззад дантелените пердета; тя не можеше да проумее защо Джек се разхожда с Рита из двора.

— Но той не откъсва погледа си от нея!

— Ами! Не бъди глупава! Слушай, леля ти Мардж е забележителна жена! — Самият той не знаеше това, докато не го изрече. — Тя е по-различна от Нели и мен, дадено й е да носи друг кръст на този свят. Мога само да изкажа догадка, че…

Каква чудесна дума — догадка! Той се спря, обърна се кръгом и тръгна през двора, а гласът на Рита го последва, тъжен като на тези проклети съседски гълъби:

— Какво искаш да кажеш?

— Когато Мардж бе малка, не приличаше нито на леля ти Нели, нито на мен. Животът й бе по-труден. Живееше в създаден от нея ад. Никога не приемаше това, което Мама казваше за чиста монета. Ако Мама я накараше да направи нещо, тя трябваше да знае защо. Ние с Нели често я мислехме за глупачка. Питаше за всичко, сама си усложняваше живота. И ти си като нея, милото ми…

И отново, след като ги изрече, осъзна колко са верни думите му.

— Не съм като нея, не съм! — викна Рита, сякаш бе луда.

Кой знае какво си мислеха съседите. Сигурно бяха видели идването на американеца и сега предполагаха най-лошото — Рита е бременна, а той — Джек, се опитва да разбере това.

— Не си имала нищо с него, нали, Рита? — попита Джек, но тя, изглежда, не го чу.

— Защо да приличам на нея?

— Защото тя също като тебе не би приела това, което е за нейно добро. Често съм си мислел, че го прави нарочно, само за да усложнява нещата. Но не е така. Знаеш ли, Нели я разбира. Не бива да обръщаш внимание на разправиите им. Мардж е по-жизнена от всички нас.

— В какъв смисъл? — проплака Рита жално като агънце, оставено навън, в снега.

— Мардж винаги си мисли, че хубавото ще дойде тепърва. То не идва. Но тя не се предава.

— Не е вярно! — Гласът й бе злобен, но той продължи:

— Тя няма намерение да омагьосва твоя Айра. Просто така се държи.

Джек се запъна, разбирайки какво е изрекъл; почувствува, че думите му са ехо на страховете й. „Омагьосва“, такава смела дума и с толкова оттенъци в нея!

— Когато бяхме малки, леля ти Мардж разбираше всичко по-бързо, отколкото ние, останалите деца. Не искам да ти пълня главата с истории, но бих могъл да ти разкажа някои неща от миналото, от които ще ти се изправи косата.

— Джек, какво става там? Какво правите? — извика Нели от стълбите на задния вход.

— Нищо, Нели, просто си бъбрим.

Тя се прибра неубедена. Джек знаеше, че на нея не й харесва, дето така оставиха гостите си.

— Какви неща? — Рита бе все още под впечатление на думите му.

Ръката му тежеше върху рамото й.

— Едно време всичко бе по-строго, по-различно от днес. Ако не си биеш детето, значи го глезиш. Мене ме биеха на голо с колан. И Мардж я биеха най-редовно. Сега ти не можеш да разбереш това. И аз на твоята възраст не разбирах.

Той забеляза как някой пусна пердето на прозореца на съседната къща, сякаш бе дебнал иззад него. По цялата улица пердетата бяха спуснати плътно, макар че още не се беше стъмнило. Къщите приличаха на наредени една до друга кутии, пълни с тайни.

— Но леля ти Мардж не искаше да си вземе поука. Винаги упорствуваше. Знаеш ли, когато ти беше малка, тя искаше да се омъжи отново.

— Да, ама се отказа от него!

И през ум не бе му минавало, че Рита би могла да помни това.

— Не по нейно желание. Ние с леля Нели я накарахме. Ако Мардж се омъжеше, нито за леля ти Нели, нито за мене щеше да бъде изгодно. Леля ти Нели не желаеше да остане сама с тебе. А аз не исках тя да живее при мене. Тогава не желаех. Бях свикнал с този живот.

— С кой живот?

— Да бъда сам. Когато майка ти умря и леля ти Нели те взе, аз се примирих, след известно време, разбира се. Какво да правя! Цял живот са ме тормозили жени!

— Искам Айра да ме обича — каза тя, като че ли не бе чула нито дума от приказките му.

— Май не е точно така.

— Не искам да гледа все към леля Марго!

Колко абсурдно беше това, което се опитваше да прави — да я вразуми! Та тя беше още малка! Не би разбрала, че в началото любовта ти се струва като някакво избавление, а после постепенно се превръща в навик. Ех, от всяка върба свирка не става!

— Рита, почакай ме тук!

Джек не знаеше какво да прави. Нещо в решителното й лице, в тъжните й очи го бе изхвърлило извън пределите на взаимоотношенията им. Нямаше какво повече да каже. Не го биваше в обясненията. Времето щеше да я научи.

— Почакай тук, момичето ми!

После той нахълта в кухнята и видя отметнатата назад в забрава бяла шия на Валери Мандър, ухилената като клоун Нели, младия американец, приковал очи в Мардж като хипнотизиран.

— Айра — каза Джек, — Рита иска да ти каже нещо навън.

Всички млъкнаха и Айра трябваше да отиде. Беше се почувствувал силен, когато остана сам с трите жени — недостижим, като че ли се бе издигнал във висините.

— Да не смяташ да го окуражаваш? — започна Нели, щом Айра излезе.

— Стига, Нели — отговори Джек, — знам какво правя.

И той се почеса по крака зад жартиерите, които придържаха зелените му чорапи. Навярно го бе ухапал комар, макар че едва ли имаше комари в такова отвратително лято. От проклетата котка щеше да е — пълна с бълхи!

— Беше ми казала, че вашите не са от приказливите — заговори я Айра. — А не спряха дори за минута!

— Баща ми нещо откачи — каза Рита. — Никога не съм го виждала такъв.

— И за какво разговаряхте навън? Нямаше го вътре доста време.

Айра се бе облегнал на тухлената ограда и гледаше как Рита блъска портата с крака, за да я отвори широко.

— Мислех, че това не ти е направило впечатление!

— Време е да тръгвам — каза той. — Трябва да хвана влака.

Рита не искаше той да остане да спи у тях на дивана, още повече че леля Марго и Валери бяха в къщата. Как се обърка всичко! Струваше й се, че където и да отидеха двамата, тя щеше да бъде нещастна.

— Пръстенът е чудесен, нали? — попита тя и пред очите й блеснаха белите диаманти върху ръката на Валери с червения маникюр.

— На колко си години? — попита я той, като се взря в лицето й през сумрака.

— На седемнайсет. А ти?

— По-голям съм от теб!

— Но не много, нали?

Някой чукаше по стъклото на прозореца. Тя пусна портата да се затвори, за да не ги виждат от улицата.

— Ще ми телефонираш ли в службата?

— Разбира се.

— Но миналата седмица не ми се обади. Чаках те. Ако пак не ме потърсиш, да дойда ли на гарата?

— По-добре не идвай! Може би няма да имам отпуск. Не ми дават всяка събота.

Той й обърна гръб. Започна да скубе някакъв бурен, поникнал в процепа на стената.

— Тогава кога ще те видя? — Гласът й трепереше от отчаяние.

— Ще ти позвъня. Непременно ще ти се обадя. Но едва ли ще мога да изляза следващата събота.

— Искаш ли да отидем пак извън града? Бих могла да изляза по-рано от работа. Можем да отидем пак на онова място.

Тя му се молеше и го съзнаваше. Казваше му, че е готова да отиде с него в празната къща на брега на морето и да легне с него. Може би щеше да забременее. Всъщност бе сигурна в това, но щеше да рискува, щеше да направи всичко, само и само да го вижда.

— Сигурно следващата събота няма да ми разрешат отпуск.

— Рита, Рита! — Нели я викаше от къщата. Не желаеше да ги гледа как мяукат като двойка мартенски котки.

Някаква тъга обзе Рита. Тъга, че няма вече никога да го види, че няма да го обича и никога няма да има възможност да му покаже какво означава той за нея. Бе го очаквала цял живот, в гората, зад къщата с препарираната кокошка на прозореца. Той въплъщаваше хората от кошмара, който я бе уплашил до смърт. Той беше любимият човек, който щеше да пострада! В оная нощ, когато бе извикала насън, викът й бе за него; когато бе видяла статуята на голия мъж в цветната леха, това бе неговият образ. Ех, ако има време, тя би му показала колко много може да му даде, освен неприличните неща, които той искаше от нея! Ако той пожелаеше, тя би умряла за него!

— Ще ти се обадя. Може би утре.

Той си тръгна преди Валери Мандър, без да целуне Рита. Хукна надолу по улицата към Кабидж Хол, за да хване трамвая за гарата.