Берил Бейнбридж
Шивачката (2)

Втора глава

Бе към края на август, когато Валери Мандър покани Рита у тях на гости.

— Всъщност ще бъде нещо съвсем импровизирано, ще се съберем да си попеем — заизвинява се тя. — Но ще прекараш хубаво. Кажи на вуйчо си Джек, че си вече голяма.

И продължи по улицата, размахала чанта и наклонила леко глава, за да улови топлината на слънцето. Рита я видя най-напред в трамвая на връщане от работа, но не й се обади. Пътуваше от спирката Пиър Хед, притисната до прозореца близо до вратата. Когато трамваят спря срещу мястото на избухналата бомба, където някога бе магазинът на Блаклър, тя не обърна внимание на качващите се, само премести крака, за да не я тъпчат. Взираше се навън към обгорялата ливада на ъгъла и мислеше за Нели, която работеше в началото на войната тук, на щанда за платове срещу щанда за шапки; как само режеше с острите си стоманени ножици ярдовете копринен и вълнен плат, памучно кадифе, как се гордееше с големите топове плат, как ги поглаждаше с ръце и неодобрително оскубваше оръфаните краища. Но всичко е било напразно. Когато покривът се срути, детските колички, завивките и постелките от горния етаж се изтърсиха на по-долния, размесиха се с топовете плат на леля Нели, изпълзяха като змии в горящата нощ навън, полетяха в безпорядък заедно с модните шапки, запокитени от поставките си; обсипани с пайети нежни газени воалетки се свиха като паяжини и полетяха насам-натам, за да останат накрая погребани под тухлите и желязната арматура — сега тук имаше само трева и големи туфи бурени с едва покарали цветове в ръждивочервено и мораво. Върховете им се полюшваха, сякаш напръстничета, докато трамваят залиташе на ъгъла и почваше стръмното си изкачване към Евъртън Брау. Едва тогава тя погледна нагоре и видя Валери точно до себе си, повдигнала ръка в бяла ръкавица, за да улови кожената дръжка; главата й бе увита в кремав тюрбан, изпод който се подаваше диамантен клипс, защипан за ухото.

Рита наведе глава, за да избегне разговора, като се надяваше, че Валери няма да я забележи. Беше готова да скочи от трамвая и да хукне, щом им дойде спирката. Но пред кино „Кабидж Хол“ някакъв кон, впрегнат в каруца с въглища, се подплаши от един военен камион, който мина съвсем наблизо. Конят плъзна копита по паважа и отскочи към движението. Рита се поколеба, страхуваше се да изтича пред копитата му и чу Валери да я вика по име. Наложи се да извърви цялата Прайъри Роуд с нея. Почервеняла от яд, тя се усещаше неподходяща за компанията й. Не че изпитваше чувство за малоценност, по-скоро поразителната зрелост и увереност на по-голямото момиче я смущаваха ужасно. Валери беше над среден ръст, стъпваше по тротоара наперено с тежкото си тяло, облечено с рокля в зелено и бяло, ушита от леля Нели, повдигаше въпросително оскубаните си вежди, пърхаше с мигли, лъскави от вазелина, отваряше и затваряше влажните си уста, намазани с тъмновиолетово червило. Цялата беше страхотно лъскава.

— Леля ти Нели каза, че работиш на Дейл Стрийт.

— Да, от април.

— А каква е работата ти? Хубава ли е, Рита?

— Да, много хубава, благодаря.

— Всъщност какво работиш? — настойчиво, опитвайки се да завърже разговор, попита тя, като тракаше с високите си токчета край къщите от червени тухли, малките магазини и чорлавите платани, брулени на всеки ъгъл от вятъра.

— Нямам много работа. Понякога изпълнявам поръчки на мистър Бетс.

— Е, да, не е кой знае какво, нали? — В гласа й прозвуча критична нотка. — Доколкото си спомням, ти си добра по английски?

— Леля Марго ми намери работа при нея във фабриката в Спийк.

— Така ли?

Вече се виждаше тенекиената реклама за макарони, закачена върху стената на ъгъла с Бингли Роуд.

— Леля Нели каза, че там момичетата не били много порядъчни.

Вървяха под тъмносинята табела с яркожълт надпис, поставена на седемдесетина сантиметра височина, чийто ъгъл бе прояден от ръжда. Тъкмо Валери бе казала на леля Нели, че Рита била твърде бледа, за да носи ярки цветове… „Не й отиват на тена…“ И Нели се вслуша в думите й. Дотогава всяка зима Рита се бе чувствувала като пощенска кутия, натруфена с алено палто и подходящи по цвят чанта и шапка.

Пресякоха към отсрещния тротоар и навлязоха в сянката на противовъздушното скривалище в средата на улицата; бетонният му покрив беше на петна от дъжда, а една черно-бяла котка кръстосваше по него.

Точно тогава Валери я попита какво прави в събота вечер, въпреки че знаеше какво би могла да прави. И тя знаеше какво прави Валери. Мисис Мандър винаги разказваше на Нели за шансовете на дъщеря й, кой млад мъж я ухажвал, как била на чай с танци в „Райе“ или на вечеринка в „Локарно“, какво казала някоя си за нея на онова женско събиране. Нели често обсъждаше това с Марго и на тях явно не им се струваше странно, че онова, което изглеждаше в реда на нещата за Валери, беше лошо за другите момичета от тяхната улица. Те просто бяха лекомислени. Докато Валери, както все повтаряше леля Нели, без да й омръзва, бе чудесно момиче и наистина знаеше как да се грижи за себе си.

Леля Нели току-що бе отпратила застрахователния агент, станал по-богат със седмичните й шест пенса, когато Рита се прибра в къщи. Шестте пенса бяха парите за погребението й, та да не вкарва Джек в разходи. Около врата й висеше като шал шивашкият сантиметър, а в корсажа на черната й рокля бяха забодени цяла редица карфици. В неделя тя заменяше белия сантиметър с кожа от лисица и стиснала лапичките й в шепата си, отиваше сама на черква. Беше се изправила до дървения плот в кухненската ниша и овалваше три риби в брашно. Нареди на Рита да сложи масата и добави:

— Хайде, побързай, мойто момиче! Мисис Лайънс ще дойде на проба след чая.

— Срещнах Валери Мандър в трамвая — каза Рита, докато вземаше чинии от полицата над печката. — Ще канят гости в събота.

Тя занесе чиниите в кухнята и ги остави върху бюфета, за да махне карето от масата и пълната с карфици жълта ваза.

— Знам — отвърна Нели. — Щяло да бъде нещо импровизирано, с песни. Как беше облечена Валери?

— Тя ме покани.

Рита раздипли бялата покривка и я постла върху масата. Леля Нели бе така изненадана, че дойде с тигана в ръка.

— Ти какво й каза?

— Казах й: „Благодаря ти много!“.

— О, боже мой, не знам дали е разумно. Никак не съм сигурна.

Тя поклати глава и отиде да постави тигана обратно на печката. Рита нареди чиниите, ножовете и вилиците, порцелановата солница, спомен от Блакпул, каната за вода, лъжичките за пудинг и трите стъклени чаши, купени от „Улуърт“. Нели все така мълчеше. Само мазнината цвърчеше в тигана, докато се пържеше рибата. Рита седна на един стол встрани от масата и взе да суче края на покривката, избродирана с маргаритки, вторачила търпеливо безцветните си очи в стената. Над шевната машина висеше пейзаж: синьо езеро, лебед върху водата и зелена трева, която се преливаше в облачно небе. На стената имаше и прозорец, очертан от завесите за затъмнение, през който се виждаше тухлена стена и дървена врата към тясната уличка. Леля Марго щеше да влезе скоро през нея и да убеди Нели за гостито.

Рита наблюдаваше Нигър, котарака, който пълзеше тихо по покрива на бараката, където леля Нели държеше коритото и пресата за изцеждане на прането. Нели извика:

— А защо да не дойде с теб и вуйчо ти Джек?

— Валери Мандър каза да му кажа, че вече съм голяма.

Тя погледна леля си и я видя да се усмихва. Нели бе преизпълнена от възторг към нейното толкова откровено момиче. Поклати недоумяващо глава и разклати тигана, за да не загори рибата.

— Опасна е тази Валери — забеляза тя.

Веднага щом Марго влезе, храната бе сервирана на масата. Тя седна отстрани на камината като мъж, широко разтворила колене, и си сви цигара.

— Седни прилично! — каза леля Нели, като стържеше маргарин от една чиния и го мажеше пестеливо на хляба си.

Един от отвратителните навици на Мардж беше да не обръща внимание на това, което е в чинията й, докато то не изстине, а после казваше:

— По дяволите, Нели, та това е абсолютно студено!

Понякога вечер тя надълго разказваше за деня си във фабриката, като им предаваше с подробности шегите, които нейните колеги си подхвърляха през шума на машините. Тя обясняваше, че не можела да повтори всичко, което те казвали, защото трябвало да внимава с приказките — това можело да струва живота на някого. Нели се ядосваше и отвръщаше, че това било чиста глупост, по-скоро някои от тези жени се нуждаели от промивка на устата с карболов разтвор. Мардж разправяше, че десет минути преди сирената за края на дневната смяна инвалидите си тръгвали през страничния портал, двеста инвалиди на колички, с патерици, накуцвайки и залитайки надолу по полегатата рампа към тротоара — сякаш някоя болница се евакуира, обхваната от пожар. Скоро след това от главния портал излизали на групи, на потоци здравеняците върху велосипеди и се спускали към града. Колко груби били само и как бързо се докачали и сбивали. Жените били по-лоши и от мъжете. На мистър Нюъл, старшия майстор на нейния цех, му се предлагали всяка седмица различни момичета. Но тази вечер Марго нямаше какво да разказва. Седеше до празната камина, прокарваше върховете на пръстите си през рядката си коса с цвят на пясък и движеше рязко врата си от едната на другата страна, сякаш тактуваше някаква мелодия в ума си. Изслуша новините в шест часа и чак тогава седна на масата при тях. Разбърка чая си така яростно, че той се разплиска в чинийката.

— Сега пък какво ти е? — попита нападателно Нели, приемайки лошото настроение на Мардж за лична обида.

— Тези машини просто ми ходят по нервите! Всеки се оплаква от нервите си.

— Сама си си виновна! — каза Нели със задоволство. — Първо на първо, не беше необходимо да започваш работа във военната фабрика.

— Я стига! Нали ме мобилизираха!

— Онази служба в болницата на Белмонт Роуд си беше съвсем добра.

Те се изгледаха враждебно, предъвквайки храната. Рита попита:

— Там, дето бяха онези лоши момичета ли?

И двете се обърнаха и погледнаха племенницата си, в нейната розова рокля, с бялата памучна якичка, която можеше да се маха и пере отделно.

— Момичетата, на които бръснат главите, за да не бягат.

Тя си представи една облицована със зелени плочки зала, дългия, лъснат с восък коридор и две фигури по халати и чехли, които идваха насреща й. Над тънките им като стъбълца вратове стърчаха две голи глави с очи без мигли и хлътнали уста, а по крехките им заоблени черепи нямаше нищо, освен рядък мъх, който потрепваше при движение. Приличаха на паднали от гнездото си птички.

— Кой й е казал това? — попита Марго, въпреки че знаеше кой.

Нели бе склонила глава на една страна, сякаш слушаше радиото.

— Кой й е казал подобна тъпотия? — настояваше Мардж.

— Леля Нели каза, че имали въшки в косите си.

Искаше й се въобще да не бе заговаряла за това.

— Само заради гниди не се влиза в болница, Рита.

Леля Нели настръхна от отвращение.

— Толкова си вулгарна, Мардж! В тази фабрика си изпростяла невероятно.

Късче картоф падна от устата й в чинията. Огорчена, тя попи брадичката си със салфетка и поклати натъжено глава.

— Ти си едно глупаво момиче! Слава богу, че Мама бе пощадена и не видя какво излезе от теб!

Сякаш говореше за кекс, който не бе бухнал хубаво. Рита знаеше, че на леля Марго й се вие свят от негодувание. Никак не бе тактично да се прави такава забележка на някого, който бе прекарал десет часа върху фабричния под, облечен в тежко предпазно облекло, с изцапано от грес лице, с омотана около главата бяла кърпа. За леля Нели бе съвсем нормално да живее невесело, ден за ден, да пере, да търси храна, за да ги изхрани, да шие — така само запълваше времето си в очакване на химните, които щяха да я съберат с Мама на оня свят. Но друг бе животът на Марго, това глупаво момиче на петдесет години; сега Марго имаше нужда, като се върне в къщи, някой да я очаква. Колко безцветни бяха устните й, колко тъмни — сенките под очите й.

— Рита — викна леля й, като я погледна строго през масата. — Тези „лоши момичета“, както леля ти Нели сметна за угодно да ги нарече, имаха къде-къде по-лоши неща в себе си от гнидите. Нито пък им бръснеха само главите.

Тя се облегна на стола и се закиска на шегата си, та чак очите й се навлажниха. После млъкна, по-далеч не се осмеляваше да отиде и се задоволи с подигравателна усмивка, за да ядоса Нели. В ъгълчетата на очите й все още блестяха сълзите от смеха.

След като се нахраниха, Нели каза:

— Рита, кажи на леля си Мардж за Валери Мандър.

Тя говореше студено, с достойнство и същевременно събираше бавно чиниите, преди да ги отнесе в мивката. Марго се понадигна да й помогне, защото знаеше, че когато Нели е ядосана, придобива вида на страдаща с тази своя бяла вълниста коса, опъната от грубата шнола, с това разочарование в гънките на устата. Но като чу думите й, седна отново.

— Какво за Валери Мандър?

— Покани ме у тях на гости.

— Сериозно! — възкликна леля й, като я погледна удивено.

— Да. В събота.

— Какво каза леля ти Нели?

— Не знае дали е разумно да отида.

И двете се загледаха в бялата покривка, размишлявайки. Върху боядисаната в бежово стена часовникът отмери половин час. Чуваха как в кухненската ниша Нели разплисква с ръце водата, давайки си вид, че не следи разговора.

— А ти искаш ли да отидеш?

— Не знам.

— Няма ли да се стесняваш?

— Не съм стеснителна.

Рита срещна за кратко погледа на леля си и отново отмести очи, взирайки се в черната машина с железен педал, изкривен на една страна от тежестта на шивашкия крак.

— Тя няма какво да облече — каза Нели, като се показа от кухненската ниша и застана на вратата, триейки ръце в престилката си, за да ги изсуши.

— Е, това вече е прекалено! Обличаш половината от жените на улицата, а казваш, че нашата Рита нямала какво да облече.

Трябваше да признае, че е права. Нели винаги разсъждаваше трезво. Вероятно би могла да преправи нещо свое, ако детето наистина имаше желание. Нито едната, нито другата погледна Рита, за да види как се чувствува тя. Защо пък да не изтеглят купоните за дрехи, да отидат в магазина на Джордж Хенри Лийс и да купят плат за нова рокля. Така може би щеше да е най-добре.

Разговорът им бе прекъснат от мисис Лайънс, която дойде за пробата си. Рита се сви на дивана с книгата от библиотеката и с котката. Промърмори „добър вечер“ на мисис Лайънс и не вдигна очи от страницата, когато пълната дама свали полата си и застана по комбинезон върху килима.

Нели запали огъня в камината, за да не простуди мисис Лайънс. Свидеше й се всяко въгленче, което гореше през лятото, но не можеше да си позволи да загуби клиентелата си. Въпреки това бе необходимо известно време, за да се стопли стаята, и чак когато мисис Лайънс си тръгна, топлината на огъня се почувствува. Нели приготви чай, преди да отиде да си легне, разбърка с лъжичка захарта в чашата на Мардж и закри захарницата, преди Марго да си е сложила още. Лелите си облякоха фланелените нощници върху дрехите и след това се съблякоха. Разровиха огъня, за да се разпали, преди да си махнат корсетите. Момичето седеше безучастно на дивана, галеше гърба на котката, докато двете жени сумтяха и се мотаеха върху килима пред камината, мъчейки се да разкопчаят многобройните телени копчета, които ги стягаха, докато най-накрая, задъхани, победоносно се освободиха от големите розови долни дрехи и ги оставиха да паднат на пода, все още запазили формата на притежателките си, а малките люлеещи се жартиери проблясваха на светлината на огъня. Изтощени от толкова усилия, хипнотизирани от топлината на огъня, лелите стояха прави, търкаха фланелените нощници нагоре-надолу по стомасите си, вдишваха бавно и дълбоко. След малко седнаха от двете страни на камината и си събуха чорапите. Най-после върху вълнения килим се показаха неестествено жълтите им крака, чиито пръсти бяха свити навътре заради топлината.

— Рита — започна Нели и вдигна от пода полусмачканите корсети, навивайки ги прилежно като училищни карти. — Какъв да бъде моделът на роклята ти за гостито?

— Няма да е гости — отговори Рита. — Просто ще бъде нещо съвсем импровизирано.

Тя каза, че не разбира за какво е цялата тая суетня. Не искаше нищо да й преправят, нито пък се нуждаеше от нова рокля. Знаеше, че трябва да отиде дори и само заради Марго. Ако ставаше въпрос само за нея, можеше и въобще да не отиде. Но по някое време в събота Марго ще започне да си слага руж и пудра и ще съобщи, че отскача до семейство Мандър, за да заведе Рита. А Нели щеше да й каже, че се натрапва, двете щяха да започнат кавга и най-накрая, обръщайки се към нея, щяха да се сетят за времето и да й кажат да побърза да си среше косата, да се преоблече.

— Не искаш ли да бъдеш хубава? — викна Нели.

Но Рита не желаеше да говори повече по този въпрос. Качи се сама горе и си легна, като ги остави да мърморят край огъня.