Берил Бейнбридж
Шивачката (8)

Осма глава

Цялата съботна сутрин Нели прекара до шевната машина, като се силеше да довърши ту едната, ту другата рокля.

— Искам си само черната рокля — каза Рита, като гледаше смаяно как сивият раиран плат и розовото кадифе се изреждат последователно под иглата на машината.

Марго се зае отново с домакинството, защото знаеше, че Рита разчита много на нова рокля за вечерта. Следобед Нели заяви, че има главоболие и Рита извика ужасена:

— Значи няма да довършиш новата ми рокля, лельо Нели?

А Нели отговори:

— Спокойно, Рита! И аз съм човек! Защо е това бързане?

— Искам довечера да бъда с нова рокля. Ще излизам със Сиси Бейнс и искам да съм с нова черна рокля.

— Не можеш да изцедиш вода от камък! — тросна се Нели. — Роклята не е готова още.

— Но снощи ти каза, че е почти готова.

Нели не можеше да разбере какво става с момичето. То стоеше сред стаята с изкривено от отчаяние лице, а само преди две седмици за нищо на света не би позволило да му купят нова рокля.

— Не ми даде да ти я изпробвам — отговори Нели. — Вместо това предпочете да си измиеш косата.

Рита не понасяше пробите. Сухите пръсти на леля й, когато очертаваха извивката под мишницата й или поглаждаха плата на рамото й, я изпълваха с отвращение. Трябваше да стиска зъби, за да не извика от погнуса. Живееше в постоянна близост с възрастната жена, сапунисваше белия й гръб в ръждясалата вана на горния етаж, а нощем се гушеше в топлата й фланелена нощница. Не можеше да разбере това внезапно отвращение, след като леля й Нели винаги бе толкова мила към нея и се съсипваше от работа. В 4:30, когато разбра, че положението е съвсем безнадеждно, тя изтича горе и погледна в гардероба си: кадифената рокля, синята атлазена, шита преди две години, всекидневните дрехи и една стара пола — нямаше нищо хубаво, нищо с къдри.

— О, моля те, Господи! — прошепна тя, легна върху тясното легло и зарови лице във възглавницата. Изпита отвращение към себе си, като се сети, че бе отказала да й купят нова рокля от магазина на „Лийс“ и че няма нищо по-фантазе, никакви гердани, нито дантелени кърпички или лъскави гривни за ръцете. Мардж влезе в стаята и каза, че с малко преправяне биха могли да направят нещо с кафявата копринена рокля от гардероба на Нели.

— Роклята е стара — продължи Мардж, — но има голямо деколте и лови окото.

— Не мога да облека роклята на леля Нели — извика Рита. — Просто ще трябва да се задоволя с това, което имам.

Но Марго извади роклята на закачалка от гардероба и я накара да я премери.

— Изпробвай я, мила! Защо не опиташ?

Роклята бе гладка при допир и макар да й беше голяма, в нея тя се чувствуваше като богата разглезена госпожица.

— Да, но виж раменете! Ами талията…

— Е, нали отгоре ще бъдеш с палто. Мога да я прихвана с карфици отзад.

Мардж среса косата й на кок, както понякога Валери Мандър носеше своята. После изтегли колосаната кафява панделка от колана на роклята, пристегна с нея стърчащите къси коси и я закрепи с фуркети. Събра излишната ширина на роклята в плоха и забоде две безопасни игли. Нямаха вазелин за веждите, но Марго слезе долу и се върна с малко размазан на кутрето си маргарин. Резултатът се оказа доста добър.

— Ами ако не дойде? — попита Рита, докато рисуваше с червилото кръгчетата на двете си бузи и ги разтриваше с пръсти.

— О, ще дойде, ще дойде — успокои я Марго, но в същото време си мислеше, че в края на краищата щеше да е по-добре — за Джек и Нели, — ако той не отидеше на срещата. Веднага щом момичето напусне безпрепятствено къщата, тя ще каже на Нели и ще се освободи от ужасното бреме на отговорността.

— Сложи си малко червило на устните, момиче — обърна се тя към Рита и добави: — Бледа си като мъртвец.

В същия момент си прехапа езика, защото видя застиналото от ужас лице на Рита. Детското й чело се бе набръчкало, а опънатата коса зад малките, безкръвни уши й придаваше строг израз. Мардж й даде златните си клипсове, които Джек й бе подарил миналата Коледа. Ако можеше да намери перлената огърлица, би й дала и нея, но вместо това донесе гердан от оранжеви и зелени стъклени мъниста и го закопча около врата на Рита.

— Изглеждаш по-възрастна — каза. — Погледни се в огледалото.

Рита искаше да блести като Валери, да бъде като нея пищна и темпераментна.

Видя лицето си в огледалото с розовите петна на бузите. Златните клипсове проблясваха на ушите й. Зелените стъклени мъниста лежаха върху деколтето на кафявата рокля. В профил извивката на носа й се губеше пред издадените й устни, намазани с лилаво червило.

— Не съм красива, нали? — попита тя отчаяно, а Марго отговори:

— Ами, изглеждаш чудесно, много си хубавичка.

И Рита трябваше да й повярва въпреки собствената си преценка. Иначе как би могла да отиде на среща с Айра! Изглеждаше суха, повехнала и крехка в кафявата рокля и цупеше нещастно очертаните от червилото устни. Седемнадесетгодишна, тя не си и представяше, че може да се завижда на отпуснатите й по детски рамене, на нежната извивка на шията й под евтиния мънистен гердан, на походката й, неловка поради това, че бе обута в най-хубавите обувки с високи токчета на Мардж.

Беше едва 5:15 и Джек току-що бе дошъл. Тя го чуваше как вика от антрето на Нели, че някой си бил умрял. Рита бе гладна, но не бе в състояние да яде; беше апатична, но същевременно не я свърташе на едно място. Гореше от желание да види Айра и да почувствува любовта му.

— Тръгвам — каза тя на Марго и надяна изпраните си бели ръкавици и мушамата, падаща свободно върху гърба й. Искаше да има време да приглади косите си в чакалнята на гарата и да се увери, че роклята й не виси отзад. Взе си довиждане с Джек и Нели и се изчерви от комплиментите им колко била елегантна, същинска млада госпожица. Знаеше, че това не е вярно, но желаеше да чуе, че е хубава. Отказа да вземе монетите, които й предложи Джек, защото си имала свои пари. Докато той пускаше парите обратно в джоба си, тя забеляза колко много бе остарял, колко набръчкано бе лицето му под познатата шапка. На входната врата бе принудена да се обърне и целуне леля си Нели — съвсем леко докосна лилавите си устни до напудрената старческа буза. Въпреки това остави бледоморава следа вляво от носа на леля си.

Целуна Айра по устните, изправена на пръсти, с премрежен поглед. Искаше да му покаже, че е благодарна за срещата им и че не е прекалено скромна.

— Значи си получил писмото ми? — попита.

— Да — измърмори той. — Онова момче ми го предаде.

— Ама ти не го ли познаваш? Не ти ли е приятел?

— Е, не го познавам чак толкова добре — и той погледна косата й, а после отмести поглед, докосна шията й с пръсти и попита: — Това не е оня гердан, дето зарови, нали?

Тя поклати глава и изпита радост, че поне веднъж не вали и вятърът не вдига вихрушка по прашната улица. После той каза, че искал да я заведе на кино — давали цветен филм за едно момче й неговия кон. Филмът се казвал „Моят приятел Флика“. Рита хвана ръката на Айра, но след малко я пусна, свали ръкавицата си и я пъхна в джоба. Искаше да усеща топлината на неговите пръсти.

Трябваше да се наредят на опашка пред киното на Лайм Стрийт, макар че нямаше да купят от най-евтините билети. Никога преди това не бе ходила на кино с момче, никога не бе сядала на задния ред между влюбените двойки. Щеше да се натиска с него и съвсем не се интересуваше, че това е просташко. Но изпитваше ужас да не би разпоредителката да дойде и ги освети с фенерчето си.

Айра бе толкова висок, толкова спретнат — черната му вратовръзка бе подпъхната в ризата, а ръбът на яката му бе добре изгладен. Мина й през ум, че кафявата й рокля е в тон с униформата му.

И все пак ужасно трудно й беше да бъде с него. Докато се влачеше бавно към входа на киното, тя се опита да завърже някакъв разговор, като едва се сдържаше да не го попита защо не бе дошъл под часовника миналата събота. Как само изгледа с нахалния си поглед пияната жена, която пресече улицата, клатушкайки се между колите! Как я стисна за рамото. Всеки път, когато я заговореше, тя се изчервяваше. Чудеше се как една жена издържа, когато е влюбена, а какво ли пък, ако се омъжеше. Това значеше да е обречена завинаги на трепетна несигурност.

Никога не бе чувствувала така собственото си тяло — не знаеше какво да прави нито с ръцете си, нито с краката си. В крайчеца на очите си усещаше песъчинки, също и в ноздрите, а червилото се бе размазало в ъгълчетата на устните й. Колко уязвима се чувствуваше; бе хем нещастна, хем щастлива. Болката, която изпитваше от неговото присъствие, беше почти толкова ужасна, колкото и мисълта, че би могла да живее без него.

 

 

Тъй като вечерта бе приятна, Джек изнесе кухненските столове навън в задния двор, за да поседят там с Нели. Мардж им отказа. Според нея да седиш навън, заобиколен само от бетон, било все едно да смяташ овена за агне. Оставало да поискат и раиран летен чадър, за да се настанят под него. Тя отвори прозореца на кухнята и седна на масата, загледана в тях. Нели бе скръстила благочестиво ръце в скута си, а Джек пушеше лулата си, пълна с чаени листа. Дворът се спущаше под наклон към портата и задната уличка и столовете не изглеждаха стабилни. Всеки момент, помисли си Мардж, могат да се плъзнат към тухлената стена, преди да могат да извикат. До ушите й долитаха откъслечни фрази от разговора им.

— … не е било лошо…

— … на масонската вечеря… добре замислено…

Гласовете им се носеха тихо из нощния въздух. Един самотен изтребител „Спитфайър“ описа широк кръг високо в измитото от дъжда небе, преди да вземе курс към морето.

— Е… това чака и нас…

— Бог да го прости…

Марго извика през отворения прозорец:

— Рита каза ли ви, че има среща пак със Сиси Бейнс?

И двамата не обърнаха внимание на думите й. Бяха се разположили спокойно в задния двор, а върху тях се сипеха дребни сажди от съседния комин. Мардж си помисли за Рита, която сега бе със своя приятел. Спомни си за мистър Ейвярд и за старата си работа в мандрата, където той бе управител; как се измъкваше тайно, за да се среща с него, когато Нели бе заета с шиене; как си намираше извинения в неделния следобед, за да не отиде с Нели и малката Рита в парка да хранят птиците! Ами оня път, когато Нели й даде букет от нарциси, за да ги положи на гроба на Мама, а тя вместо това ги подари на мистър Ейвярд. Той не знаеше какво да прави с букета, разбра го по лицето му. Държеше го с цветовете надолу, встрани до крачола си, подобно на полуразтворен слънчобран. Слава богу, че разрушиха краварника на Олсопс Лейн. Когато я накараха да се откаже от мистър Ейвярд, тя трябваше да напусне работата си в мандрата и бе ужасно да се събужда рано сутрин от мученето на кравите, които чакаха да бъдат издоени. Това й напомняше за него. Всъщност беше започнала да му омръзва много преди Джек да сложи край на връзката им. Мистър Ейвярд не можеше да понася как тя мами Нели. Често й казваше: „Но защо, Марго? Ти си зряла жена, защо се безпокоиш?“. А при това имаше такива установени навици, умееше да си прави добре сметката, когато станеше дума за пари. От него лъхаше някаква студенина. Безпристрастните му кафяви очи бяха прекалено предпазливи. Джек често казваше, че всеки, който е оцелял от окопите във Франция, е станал твърде чувствителен, защото веднъж вече е надзърнал в ада, преди да се върне отново на земята. В края на краищата тя бе благодарна на Джек, че се намеси, макар никога да не бе му доставила удоволствието да го признае. Когато изтича до мистър Ейвярд, обляна в сълзи, за да му каже, че Джек е наредил да прекъсне връзката си с него, той остана неподвижен като статуя в малката канцелария зад мандрата. Сякаш не знаеше, че трябва да й каже: „Ела при мене, Мардж! Остани да живееш с мен!“. В неговия поглед имаше нещо, което издаваше тревогата му. Изобщо не я прегърна, когато тя се притисна към него. „Няма да се върна в къщи — бе извикала през сълзи тя. — Никога няма да се върна там.“ А той й бе отговорил: „Малко е неудобно, Мардж. Нора се връща с децата следващата седмица. Не можеш да останеш при мен“. И така тя прекара цялата нощ на гарата Лайм Стрийт, където обясни на полицая, че е изтървала влака за Лондон. На Бингли Роуд се върна на зазоряване. Намери Нели заспала до прозореца с Рита в скута си. Нели й каза, че детето се безпокояло за нея цяла нощ, но когато Мардж протегна ръце към него, то изхленчи и се сгуши в Нели. Изобщо не искаше да отиде при нея.

Мардж погледна към Джек и Нели — все още в двора, притихнали за момент, уединени в малкото заградено с тухлен зид пространство. Спокойствието им я изпълни с ярост. Колко бяха доволни, когато бяха заедно, как се предпазваха един друг от външния свят! Навън, отвъд лабиринта от запустели малки улички и ниски къщи, градът се бе превърнал в истински Вавилон; клубовете и залите бяха претъпкани с чужденци — французи и американци, холандци и поляци, които танцуваха, плътно притиснали ливърпулските момичета под звуците на танцовите оркестри, — а Джек и Нели прекарваха съботните си вечери в разговори за погребения. Нищо чудно, че Рита се бе решила да направи скок в неизвестното.

Мардж се изправи, мина през кухненската ниша и застана със скръстени на гърдите ръце на стълбите, които водеха към задния двор.

— Нашата Рита си има приятел. Среща се с него вече няколко седмици.

Нели обърна бавно главата си към нея. На лицето й се изписа силна уплаха, сякаш Марго й каза, че току-що е счупила нещо в гостната.

 

 

Рита гледаше как момчето на екрана тича през пожълтелите треви — слабо момче с изрусяла от слънцето коса. Музиката се извисява в кресчендо, докато то тича като елен под синьото небе към коня край върбите.

Айра я целуна. Фуркетите се изплъзнаха от вдигнатата й на кок коса.

Момчето спира да тича и протяга ръка: къщата, облицована с греди, които имат кестенов цвят на слънчевата светлина, потрепва сред зеленината.

Тънката кафява панделка се изхлузи настрани от косата й и падна под седалката. Той покри ухото й с ръка и всички звуци изведнъж се смесиха и заглъхнаха под разтрепераните му пръсти — и дрезгавият глас на момчето, който примамваше животното, и музиката от оркестъра, и шумоленето на дрехите им. Вратът я болеше от усилието да задържи главата си обърната към него. Когато накрая я освободи от прегръдката си, тя докосна с любопитство устните си с върха на пръстите. Чувствуваше ги подути.

Майката на момчето стои на верандата на къщата, засенчила с ръка очи от слънцето. Едно куче тича между ровещите земята кокошки. Майката изтръсква сърдито престилката си. Кучето ляга по корем, умилква се, опашката му мете праха. Кокошките започват да кудкудякат и да кълват незаровените царевични зърна по земята. Долу край оградата някакъв мъж, облечен в работен комбинезон, набива колове в земята. Той повдига загорялото си от слънцето лице и вика на жената: „Не се ли е появил още?“. Тя поклаща глава. „Не се тревожи, жено!“, казва той. После дават лицето й отблизо. Тя търка с опакото на ръката розовата си буза, погледът й е зареян някъде отвъд нивите, към сините хълмове.

Айра вдигна полата на роклята й и я смачка в дланта си като хартия. Тя седеше и сякаш не съзнаваше действията му. Струваше й се, че шумоленето на роклята й изпълва целия салон, заглушава музиката и гласа на мъжа, който сега подвиква на кучето. Айра плъзна ръката си нагоре, към ръба на чорапа, и докосна крака й. Тя потрепера от страх и срам. Знаеше, че всички в киното гледат към нея, и очакваше всеки момент разпоредителката да освети жартиерата й с фенерчето си. Пръстите като пръчка ровеха в плътта й и дращеха кожата й. Трябваше да прехапе устни, за да се сдържи и не отблъсне ръката му.

Русото момче в каубойския панталон трие носа си в корема на коня и гали хълбоците му бавно и успокоително. То се мята леко през врата му и хваща свободно красивата му кестенява грива. След това го подкарва към хълмовете. Вятърът вее опашката на коня и отмята назад изрусялата коса на момчето, а то се смее, вдигнало лице към слънцето.

— Престани! — прошушна Рита. — Стига!

И тя го ощипа злобно по китката. Айра отдръпна ръката си и те останаха дълго след това неподвижни.

На екрана момчето плаче, застанало до портата, здраво стиснало юмруци. Сълзи текат надолу по бузите му, зад него се вие дим от горящи дърва, а майка му, облечена в дълга рокля и с небрежно паднали върху лицето й коси, го наблюдава.

Айра посегна да хване ръката й, свита в скута й, със забити в дланта нокти. Той отдели пръстите й един по един и ги обхвана леко със своите.

Тя гледаше как момчето крачи унило, с отпуснати рамене, към къщата. То влачи ботушите си в праха, навело ниско глава, отминава майка си, без да я погледне.

Рита виждаше светещия часовник на Айра в скута си и чувствуваше как кутрето му се движи като охлюв, описващ кръгчета върху дланта й. Изведнъж си спомни за онова момиче от училището, което й бе казало какво означава това. Тя знаеше и сигнала за съгласие — трябваше само да прекара палеца си напред-назад през неговия. Но не се решаваше да го направи. А може би в Америка този сигнал означава нещо друго, може би не бе разбрала правилно. Тя потръпна. Това леко усещане в дланта й бе далеч по-смущаващо от всичко, което той бе направил досега.

Момчето лежи върху шарената покривка. Майката седи на леглото до него. „Не се тревожи, сине! Просто няма смисъл!“

Айра се размърда на мястото си и започна да върти в ръце колана си, сякаш искаше да го разхлаби. Вдигна ръката й и я насочи надолу в мрака. Тя докосна острия ръб на копче, гънка плат и нещо хладно и лепкаво като маджун. В миг отдръпна ръката си. Замря на стола с буйно разтуптяно сърце, вперила очи пред себе си, в размазаната нива с блесналото над нея слънце.

 

 

Когато се прибра в къщи, вуйчо Джек бе все още там — седеше на края на дивана с шапка и палто, сякаш очакваше някого. Леля Нели бе на стола си, прибрала колене. Марго дойде от кухненската ниша и застана на вратата с нощница в ръце. Очите й бяха зачервени, като че ли бе плакала.

— Казах им — рече тя. — Мой дълг беше да им кажа.

— Няма нищо — отговори Рита и не излъга. Помисли си, че това не зависи от нея. Стоеше насред стаята и чакаше. Лицето й бе спокойно. Косата й висеше в безредни кичури.

— Загубила си едната обица — каза Нели.

— Не съм, в джоба ми е.

Тя извади златния клипс и го постави върху полицата на камината до сивата памучна макара.

— Не биваше да бъдеш толкова потайна! Трябваше да ни кажеш!

Рита продължи да мълчи, само мушамата й прошумоляваше в тишината. Гледаше остатъците от шкембето на масата. Изпод мушамата се подаваше ивица от кафявата й рокля.

— Умът ми не може да го побере. Защо трябваше да си избереш американец за приятел — започна Джек, но Нели го прекъсна яростно:

— Млъкни, Джек! Няма нужда да й опяваш сега!

Той тръсна глава, сякаш бе конят Флика, и разшири ноздрите си също като него. На всичкото отгоре беше обиден.

— Трябва да се запознаем с него — каза й Нели. — Трябва да го поканиш у нас!

Марго дойде от кухненската ниша с восъчнобледо след измиването лице. Тя тръгна към антрето, без да продума нещо, и след малко чуха стъпките й нагоре по стълбите. Котаракът се стрелна покрай глезените на Рита. Тя се наведе, вдигна го и започна да търка бузата си в козината му.

— Недей, Рита! Не знаеш къде е бил.

Но тя не им обърна внимание.

— Седни, момичето ми. — Джек тупна дивана до себе си. — Ние ти желаем само доброто.

Тя се провря между масата и дивана и седна до Джек, като настани Нигър върху коленете си.

— Чух, че баща му се занимавал с търговия във Вашингтон — каза леля Нели. — Какво точно, знаеш ли?

— Не знам — отговори Рита, заровила глава в чудесната топлина, която излъчваше котаракът.

— На колко е години?

Рита повдигна рамене и запуши ушите си за въпросите им. Джек каза, че са я възпитали като почтено момиче и бил убеден, че тя е добро момиче. Той постави ръката си върху коляното й и го потупа. Тя погледна надолу в краката си, обути в обувките на Марго. Помисли си, че наистина е добро момиче, но докога ли? Айра не споменаваше нищо за женитба. Никога не бе й казал, че я обича. Обувките бяха с един номер по-малки и я убиваха на пръстите.

— Рита, чуваш ли ме?

— Да, лельо.

Вуйчо Джек протегна ръка, котаракът отмести лапичката си. Джек потупа отново коляното й. Опитваше се да установи контакт. Изведнъж в главата й нахлу спомен. Бе се подхлъзнала на парче сапун в банята на леля Нели, когато беше малка. Счупи си нокътя на крака под вратата. Как само стенеше в голямото легло, че крачето я боляло. Леля Нели спеше, а Мардж измърмори насън: „Тихо, Рита! Сънчо ще те вземе!“. Измъкна се на четири крака от високото легло и стъпи върху студения линолеум. После тръгна насам-натам по площадката на стълбите, като хленчеше и кривеше лице, защото се страхуваше, че Сънчо ще хвърли пясък в очите й. Най-накрая Джек, който спеше на дивана долу, се събуди и викна: „Какво става? Кой е там?“. След това той проми крака и го превърза с носна кърпа, намазана с мехлем. За да я успокои, я взе при себе си на дивана. Тя се сгуши в него и изведнъж изпита странно усещане, като че някаква искра бе изхвърчала от огъня и бе обгорила кожата й — само че усещането бе от нещо влажно и студено, подобно на малко животно, сякаш внезапно изскочило от пижамата на Джек и докоснало китката й. Отдръпна се ужасена, лежеше с широко отворени очи в мрака. И той я попита: „Още ли те боли, момичето ми?“. Каза му, че я боли, но не смееше да се помръдне да не би излегналото се в чаршафа животно да я докосне отново.

Рита извърна лице от котарака и се вгледа в Джек, който й говореше. Очите му бяха скрити под притворените клепачи, а периферията на черната шапка засенчваше края на носа му. Изкуствените му зъби бяха равни. С помощта на Нели той се опитваше да й обясни какво го тревожеше.

— Това, което безпокои леля ти Нели и мен, мисля, че мога да говоря и от нейно име…

— Това, което ни безпокои…

— Не бива да правиш нещо, за което ще съжаляваш.

— Не искаме да бъдеш подлъгана.

Рита се взираше в него. Опита се да придаде хрисимо изражение на лицето си, та да изглежда, че възприема всичко, казано от тях.

— Искаме да направим това, което е най-добро за теб. Покани го вкъщи, да си поговорим с него.

— За какво? — попита Рита.

— Не се прави на глупачка! — възмути се Нели. — Само искаме да се успокоим.

— Ти трябва да разбереш това, Рита! — викна Джек. — Разбираш, нали?

— Какво й е на леля Марго? — попита Рита.

— Достатъчно е той само да е почтен.

Джек стана от дивана и каза, че трябва да си ходи. Но да тръгне веднага не можеше — имаше още нещо, което трябваше да обясни. Сякаш се надяваше, че думите по някакво чудо ще текат от устата му. Бе загубил навика да разговаря, можеше да плещи само шаблони.

— Е, добре тогава, Нели — каза той и несръчно докосна рамото й, а тя му кимна с глава за довиждане. Лицето й бе мрачно.

— Нещастието никога не идва само! — добави той, за да омаловажи малко нещата, а тя отново кимна с глава. Очите й бяха изпълнени с печал, като че през целил си живот бе видяла само лоши неща.