Берил Бейнбридж
Шивачката (4)

Четвърта глава

Когато влязоха в къщата на семейство Мандър, Марго не можеше да не почувствува, че е излишна. Нямаше поканени съседи, а Сирил Мандър бе довел няколко свои колеги по служба, за да се изфука. Тя предполагаше, че няма да се водят политически разговори или да се изказват мнения за хода на войната. Нито пък, че ще има пасти и няколко бутилки бира върху бюфета. Къщата гъмжеше от американски войници и наконтени млади момичета. Трите стаи на първия етаж бяха натъпкани до последен предел. Масата в антрето бе отрупана с войнишки шапки с цвят на горчица; приличаше на препълнена със сандвичи чиния. Марго бе поразена, както винаги, от ослепителната светлина, която излъчваха лампите в антрето, гостната и кухнята. Стоеше и примигваше, а младият мъж, който ги бе придружил дотук, й помогна да си свали лекото палто. „Благодаря ви“, каза му тя и после го повтори високо вместо Рита, която мълчеше, когато му позволи да й махне розовата жилетка от раменете. Валери носеше черна пола с лачен колан на кръста. От нея бликаше въодушевление и великодушие. Каза, че Рита нямало да дойде, ако не бил я довел Чък. Чък кимна лениво с глава и тя го хвана подръка, като се притисна до него.

На Марго й направи впечатление доста странното му име. Несъмнено бялото на очите му бе малко по-мътно от обикновеното, а очните му ябълки бяха малко по-изпъкнали. Спомни си всички истории за английски момичета, които се женеха за американски войници и после раждаха черни деца. Човек никога не можеше да е сигурен, докато не е станало твърде късно. Джек казваше, че всички свестни американци били напуснали Англия още преди откриването на втория фронт, готови да нахлуят в Европа, и само сганта била останала — обслужващият войнишките столове персонал и автомобилните монтьори. Мисис Мандър нямаше търпение да й разкаже всичко за Чък. Валери се запознала с него на една танцова забава преди седмица и оттогава насам излизали заедно почти всяка вечер. Били на ресторант, на театър, ходили в някакъв хотел край Уиръл, много шикозен по думите на всички.

— На театър! — учуди се Мардж.

— Гледали някаква пиеса — каза мисис Мандър — с актьори!

— Той сигурно е червив с пари.

— Не виждам нищо лошо в това, а изглежда много запален по Валери, нали?

Тя се взря в Мардж, като се опитваше да разчете мислите й, и внимателно следеше устата й, сякаш бе глухоняма.

— Изглеждат близки — каза Марго, като наблюдаваше младия мъж до камината. Обраслата с черни косми китка с часовник от чисто злато върху нея висеше над бялото рамо на Валери.

— Така е, права си! — извика мисис Мандър весело и й пъхна чаша уиски в ръката, след което я остави сама. Заклати се като гъска към вратата във вечерната си синя рокля с широка пола.

Сирил Мандър свиреше бавно на пианото, сякаш не бе сигурен в мелодията. Беше в най-хубавия си син костюм. Белите му маншети се подаваха повече, отколкото трябва, а сребърните копчета блестяха на светлината. Върху капака на пианото имаше керамична кана, пълна с лупина, и снимка на сина им Джордж в моряшка униформа. Всеки път, когато Сирил удряше акорд, цветята потрепваха и поръсваха цвета си върху клавишите. Валери ровеше в шкафа за плочи.

Мардж се чудеше дали семейство Мандър постъпват мъдро, като пълнят къщата си с чужденци и ги оставят да се държат, както им скимне. Наистина бяха във война и тя разбираше, че начинът на мислене е друг, но все пак още съществуваше думата отговорност. Мисис Мандър си заслужаваше да я направят горда баба на някое бабанка-негърче.

След като отпи от питието си и потрепери от силата му, Мардж излезе в антрето да потърси Рита. Палтата от парапета бяха смъкнати на пода. Видя жилетката на Рита цялата смачкана. Наведе се да я вдигне. Сирил Мандър се приближи зад нея и я хвана за бедрата. Тя се смути ужасно. Той й каза, че тя трябва да се запознае с гостите — не бива да разваля удоволствието на другите. Сирил взе дрехите от ръцете й и ги хвърли небрежно на стълбите. После изблъска Мардж, стиснала жилетката в ръка, към всекидневната. Джек мразеше Сирил. Казваше, че бил спекулант и свиня, което не беше много любезно от негова страна. Марго по-скоро го харесваше, макар и не интимно. Той беше направил добри пари от старо желязо и обичаше да се фука, но бе за предпочитане пред потиснатия, меланхоличен Джек и мъченицата Нели.

— Какво мислиш за последното завоевание на нашата Валери? — прошепна в ухото й Сирил и замачка рамото й с голямата си ръка. Разтърси я като кукла.

Топлината от огъня бе нетърпима. Такова безразсъдно хабене на въглища посред лято!

— Харесва ми новата решетка на камината — каза тя, но той не я слушаше. Камината нямаше полица, където да си остави чашката, а само малък перваз от кремави плочи и огледало в претенциозна фестонирана рамка над него. Виждаше отражението на лицето си — влажно, сякаш току-що бе излязла от морето, очите й гледаха втренчено. Зад нея се отразяваше танцуващата млада двойка, прилепнали буза до буза. Двойката се въртеше и плъзгаше извън огледалото.

— Това е моята приятелка от нашата улица — каза Сирил, като я бутна напред, без да пуска рамото й.

— Приятно ми е — промърмори Марго на двамата младежи, които стояха на килима пред камината, и се ръкува с единия. Той й се усмихна сърдечно, при което върху пълните му бузи се появиха красиви трапчинки, и отиде да й напълни чашата отново. Мардж придържаше Сирил изправен и бе готова да го спаси, ако той политне напред. Близостта му и топлината от буйните пламъци, бучащи нагоре в комина, я караха да се поти. Пое пълната чаша от младия мъж и като направи усилие да се поизправи, изгълта набързо питието, преди Сирил да го е разлял. За последен път бе вкусила уиски преди четири години при едно затъмнение, когато един чиновник от службата за предпазване от въздушни нападения й бе дал малко, за да се успокои. Спомни си за този случай с горчивина. Затъмнението я завари на път за в къщи, тя се подхлъзна на бордюра и на брадата й изскочи цицина. След това Нели разправяше, че била пияна.

— Тази малка дама — говореше Сирил — е съпруга на войник във всяко отношение.

Обхванат от някаква внезапна меланхолия, той пусна Мардж и втренчи поглед в килима.

— Къде е разквартируван вашият съпруг, мадам?

Американецът я гледаше, почтително наклонил настрани глава. Напуши я смях и се задави от питието. Колко лъскава бе намазаната му с брилянтин коса, колко гладка — кожата под очите му! Гърдите й се надигаха и спускаха от усилието, което полагаше да потисне смеха си.

— Ей там горе! — изхриптя гласът й, а очите й се завъртяха към тавана.

— Боже Господи! — промърмори Сирил, като поклати глава и се прозя.

Двойките напуснаха местата си и се отправиха към средата на стаята, където затанцуваха притиснати под звуците на грамофона. Застанал върху кожения диван на колене, сякаш се канеше да скочи неочаквано навън в тъмното, Сирил се мъчеше да отвори прозореца. Изтощен, той се отпусна и подпря челото си на възглавниците, с гръб към блъскащите се една в друга танцуващи двойки. Жълтите завеси леко се полюшваха от течението.

— О, боже! — отбеляза Марго. — Мистър Мандър явно добре се е насвяткал!

Младежът с трапчинките я покани на танц. От очите й се стичаха сълзи, когато започнаха да играят фокстрот върху килима. Глупаво беше наистина да се танцува в такава малка стая — ту се блъскаха в бюфета, ту се препъваха в килима. Тя се задъха още преди да успеят да се завъртят.

— Добре ли сте, мадам? — попита я той, като взе следите по бузите й за сълзи на страдание.

— Да, да — увери го тя и извърна глава от страх да не би пак да прихне в смях.

Нямаше смисъл да му обяснява какво изпитва към съпруга си, умрял по време на предишната война — та това бе толкова отдавна. Преди всичко тя едва-едва го познаваше тогава, та камо ли да си спомня за него сега, след толкова много години. Винаги й се бе струвало, че той бе по-близък с Нели, отколкото с нея, като я гледаше как се грижеше за него преди смъртта му. Когато и да се качеше горе на пръсти, Нели й казваше да си отива, почивал си бил, а на погребението именно Нели плака достатъчно и за двете. Изпита облекчение, когато плочата свърши и младият мъж пусна китката й. Избърса очите си и го остави да напълни отново чашата й с уиски от бутилката на бюфета. Не се почувствува виновна; уискито не бе дошло в къщата им по честен път, тогава защо да не се възползува и тя? Преди много години Джек й бе дал тампон, напоен с уиски, против зъбобол. Нели й бе казала презрително: „Извади ги! За какво са ти? Направи си изкуствени!“. И тя си направи, въпреки че трябваше после шест години да ги изплаща. Рита ходеше най-редовно на зъболекар, но сега времената бяха други. Рита? Тя излезе в антрето да я потърси. Входната врата бе отворена към улицата. Мисис Евънс от номер девет се бе навела от прозореца на спалнята си, за да вижда по-добре какво става у съседите. Марго мярна зелена кадифена рокля и висок войник с ръце в джобовете, облегнат на живия плет. Тя се поколеба дали да не викне, но в този момент мисис Мандър я извика от кухнята: „Мардж, Мардж, ела да ми помогнеш да приготвим храната“. Не можеше да откаже, защото не бе от предварително поканените гости.

— Нашата Рита е вън — каза тя — с един войник. Дали няма нещо лошо в това?

— Глупости! Та тя е на седемнайсет! — отговори мисис Мандър.

Натрупаната върху масата храна имаше съвсем предвоенен вид — цял бут шунка в ложе от кафяво желе, купа с истинско масло, бяло като мляко, а върху голяма чиния се издигаше висока пирамида от портокали.

— Чък настояваше да има повече храна — каза мисис Мандър.

— Аз никога не съм била център на вниманието, нали? — попита Марго.

— Какво не си била? — Мисис Мандър спря да реже хляба.

— Не можеш да кажеш, че са ме приемали сериозно.

— Мардж, пила си доста — забеляза мисис Мандър с облекчение.

— Никога не съм чувствувала — продължи Марго, като зачопли шунката с пръсти, — че са ми обръщала кой знае колко внимание. А аз си имам грижи.

— Разбира се.

— Ти имаш Сирил и Джордж, и Валери.

— Ами ти имаш Рита.

— С нея не е толкова лесно. Ние я имаме и я нямаме.

В този момент в кухнята влезе Чък и помоли за един портокал.

— Ще играем на една игра и ни трябва портокал — каза той, взе един от чинията и започна да бели кората му.

— Чудесно! — рече мисис Мандър. — А каква е играта?

— Окото на Наполеон — отговори Чък. — Валери я знае.

И той излезе, стиснал плода между острите си като на вълк зъби.

След известно време антрето се оживи от гласове. Няколко момичета влязоха в кухнята, кикотейки се, и седнаха до Марго. Тя вдигна глава и се опита да се съсредоточи. От гостната се чуха писъци. Появи се млада жена в сив костюм, която извиваше дясната си ръка и се преструваше, че стене от ужас: „Ужасно е, наистина е ужа-а-сно!“.

Едно по едно момичетата бяха отвеждани в другата стая. Накрая дойдоха и за Марго.

— Махайте се! — запротестира тя, но те завързаха очите й и я отведоха. Усещаше, че я държат мъжки ръце, когато я въртяха в кръг.

— Сега се намирате на борда на флагманския кораб. — Гласът беше непознат за Марго, някой я вдигна нагоре и я залюля като бебе.

— Ооо! — изписка тя. Пред очите й заиграха светли петънца.

— Нощта е бурна, морето е развълнувано. Сега ще се срещнете с Наполеон, най-великия английски адмирал.

Нечия суха длан стискаше ръката й. Тя седна върху нещо меко и еластично.

— Здравейте! Приятно ми е да се запозная с вас.

— Здравейте! — повтори Мардж и разтърси нечия ръка.

— А сега опипайте главата му — каза гласът и тя погали нещо хлъзгаво като атлаз, на баклавички, като калъф за чайник.

— Глупости! — изкрещя тя. — Но това е калъфът на чайника.

— Това е неговата здрава ръка, а това е болната.

Този път пръстите й опипаха превързана китка, доста обемиста. Въздухът около нея бе изпълнен с шепот, указания и потиснат смях. Седнала безпомощно на канапето, в най-хубавата си копринена рокля, тя приличаше на куче, което души.

— Това е здравото око на Наполеон — обади се момичешки глас и ноктите на Мардж докоснаха кожа. Тя почувствува трепкащата очна ябълка под клепача.

— А това е болното око на Наполеон!

Изведнъж нещо сграбчи здраво пръста й и го намушка в месо, във влажно и сочно месо. Тя се разпищя пронизително и цялата потрепера от отвращение, докато дърпаха кърпата от очите й. Видя Чък, който се хилеше насреща й, а в дланта му лежеше неприлично намушкания на пръста й портокал. Сирил се размърда до нея, събуден от суматохата. Дръпна я надолу към себе си и тя остана да лежи върху бялата му риза с разтуптяно сърце.

— Не Наполеон, а Нелсън! — възрази Мардж и затвори очи.

Когато се събуди, стаята бе в мрак, с изключение на светлината от огъня в камината. Във фотьойла до стената седеше двойка, а на пода дремеше младеж. Тя едва успя да се надигне, освобождавайки се от прегръдката на все още спящия Сирил, и си помисли за Рита. Мисис Мандър беше в кухнята сред остатъците от храна.

— Чувствуваш се по-добре, нали? — попита тя. — Отделих ти малко шунка.

И й подаде чинията, в която имаше розова шунка и намазана с масло филия хляб.

— Трябва да намеря нашата Рита.

Усещаше кисел вкус в гърлото си и се чувствуваше така, сякаш бе работила цяла нощ.

— Вероятно е горе — каза мисис Мандър. — Играят на „сардини“.

— „Сардини“?!

— Двама се крият и който ги намери, се крие заедно с тях. Нали разбираш, момчета и момичета, всички заедно! — Тя намигна с гримираното си око. — Никога ли не си я играла?

— Последната им игра не беше правилна — сопна се Марго. — Изобщо не се казва „Наполеон“.

Тя постави решително чинията с шунката на масата и излезе в антрето. Бедата с къщата на семейство Мандър беше, че претендираше да е по-различна от тяхната, на Нели и Марго. В нея нямаше нищо, по което Марго да се ориентира. Всичко старо бе вдигнато и сменено с нещо модерно и непознато. Под стълбището, където трябва да стои шкаф, имаше ниша, осветена с лампа. Бяха избили голям прозорец в антрето, до самия вход. „Да има повече светлина“, беше казала мисис Мандър. Светлината трябва да е навън, за какво иначе хората живеят вътре? Във всеки случай това с прозореца беше чиста глупост, като се има предвид, че бомбардировките можеха пак да започнат. А нищо чудно да им пуснат и някоя „Фау“ и тогава щяха да съжаляват за тухлите.

На най-долното стъпало седеше двойка влюбени.

— Извинете — каза Марго, — искам да се кача горе.

Те се притиснаха до парапета, за да й направят място да мине. Войната бе направила всички разпуснати и безсрамни. Не само янките бяха такива. Ами всички ония шеги, дето се носеха за момичетата от Земеделската армия^[1], които лягали в сеното с италианските военнопленници.

Целият горен етаж бе потънал в мрак. Опита се да запали лампата в предната спалня, но навсякъде бяха налягали двойки — по леглото, на пода — и тя бързо я изгаси, но все пак успя да мерне Валери, изтегната върху майчиното си легло, замаяна в прегръдките на Чък.

— Валери — попита тя високо, — къде е нашата Рита?

Валери отговори с приглушен и странен глас:

— Крие се някъде, лельо Мардж.

— Рита! — извика Марго вече съвсем разтревожена.

Другата стая беше празна. Не се чуваше никакво дишане. Тя запали лампата. Видя малко легло и голям гардероб. Стоеше и не знаеше какво да прави. Не бе в характера й да прави сцени в чужди къщи. Виж, ако Нели беше тук, щеше да надникне под леглото и в гардероба, но това бе стаята на Валери, нейна собственост, пълна с принадлежностите й и тайните бурканчета с крем за лице. Изненада се от оскъдната мебелировка — линолеум на пода, а върху него евтин, малък квадратен килим, купен от пазара Бъркънхед. Не бе очаквала да види това! Къде бе пищността, стилът, който Валери показваше в тоалетите си? Марго отвори гардероба и погледна в него. Между роклите и костюмите на ситно райе стоеше Рита, опулила се насреща й, без да се допира до младия мъж с дълго, кльощаво лице.

След първия момент на изненада Рита каза:

— Това е Айра. Той е американец.

— Приятно ми е — измърмори Марго, а Рита излезе от гардероба.

Той я последва. Вървяха пред нея надолу по стълбището, нехайно, без да бързат. В кухнята тя видя ясно лицето му — безцветни очи и коса, безкръвни устни. Той и Рита си приличаха като брат и сестра. Той изобщо не изглеждаше страшен, не бе едър, а слаб като ловджийска хрътка, с дълги провиснали ръце и с ходила като на слон. Рита бе съвсем спокойна, седеше на масата и отпиваше замислено билковото питие от глухарче с репей. Той не продумваше; бе се облегнал на стената, сякаш му се спеше, и наблюдаваше момичето.

— Лельо, искаш ли да си отиваме? Омръзна ли ти?

— По-добре е да си отиваме, пък и не съм си взела ключа…

— И леля Нели ще ни чака — каза Рита, като завърши изречението вместо нея.

Тя благодари на мисис Мандър за чудесно прекараното време и без да погледне младежа, излезе в антрето. Мисис Мандър даде на Марго книжна салфетка, пълна с шунка, и глава лук от туршия за Нели, та да я успокои, въпреки че не го каза.

— Довиждане, Валери — извика Рита от стълбите. — Благодаря ти много, че ме покани.

На улицата бе топло, тъмно и вятърът бе утихнал. Чуха дрънченето на трамвая през две улици.

— Значи не е чак толкова късно! — учуди се Марго.

— Само да се видиш на какво приличаш! — каза Нели, щом зърна умореното й лице с размазаното червило по ъглите на устата.

Костюмът на мисис Лайънс, обърнат с подплатата от сива тафта навън, проблясваше върху подпълнения торс на шивашкия манекен.

— Как прекара, мойто момиче? — Джек попита Рита.

— Благодаря, добре! — Тя отиде веднага да си легне, без дори да си измие лицето и зъбите.

— Какво стана? Кои бяха там?

— Играхме на разни игри — отговори й Марго.

— Игри?

— Знаеш какви игри се играят, като си на гости — криеница, танци…

— Криеница?

— Горе в гардеробите. — Тя се размърда на стола си, съзнавайки, че бе казала само част, а не всичко. — Изморена съм, Нели. Ще ти разкажа утре сутринта.

— Ще ни разкажеш сега! — рече Нели строго. — Доста странно гости е било, изглежда. А какво пяхте?

— Никой от съседите не беше поканен — каза Марго.

— Кой свири на пианото?

— Изобщо не пяхме. Имаше само янки от лагера и приятелки на Валери.

— Мисис Евънс изпя ли „Благослови този дом“?

— Казах ти, че никой от съседите не беше поканен! — Марго едва сдържаше раздразнението си да не проличи в гласа й. — Мисис Мандър ти изпрати малко шунка. — И извади от чантата си увития в салфетка пакет.

— Много мило от нейна страна — каза Нели и разтвори пакета, — но ние с Джек вечеряхме по едно яйце и варени домати.

Нещо тревожеше Марго, нещо, което искаше да назове само ако би могла да намери думите. Тя желаеше да го сподели с Нели и Джек, защото усещаше, че то щеше да я представи в благоприятна светлина, като човек с чувство за отговорност и здрав разум. Но как да го изрази? Тя започна:

— Чудя се дали е естествено Рита да е… — и не можа да продължи.

Нели попита остро:

— Да е каква?

Марго се замисли:

— … такава мълчаливка.

Не бе това! Джек я погледна безизразно.

— Искам да… тя не дава да разбереш какво чувствува, външно…

— Глупости! — прекъсна я Нели и си спомни оня следобед, когато Джек бе казал на Мардж да напусне мистър Ейвярд. И тримата си го спомниха, дори и Марго, чиито мисли бяха объркани. Джек и Рита бяха отишли с камионетката да посрещнат Мардж от работата й в болницата на Белмонт Роуд. Тя се бави дълго и той, като всички мъже, принудени да чакат, бе доста ядосан, когато най-накрая се качиха в колата. Изтърси й го без никаква деликатност, грубо й заяви, че той и Нели са решили тя да даде пътя на мистър Ейвярд. Мардж възрази, не виждала защо трябва да постъпва така, а той й каза, че жените на нейна възраст изкуфяват, и тя се разплака. А детето, опряло лакти на предните седалки, се кокореше в двете лица пред себе си — на Джек, бледо от вълнението, и на Мардж, със стичащите се сълзи по бузите. На светофара на Прайъри Роуд тя скочи от камионетката и хукна през глава надолу по улицата. Джек я последва с колата, като викаше от прозореца: „Глупачко такава! Вразуми се, жено!“ Мардж изкрещя, побесняла от възмущение: „Обичам го! Няма да се откажа от него! Няма!“. Една стара жена, загърната с черен плетен шал, който стискаше с малката си бебешка ръка, сякаш го бе закопчала с брошка отпред на пазвата си, се спря и се обърна да гледа. Джек скочи от камионетката на паважа, настигна Мардж и започна да се бори с нея, опитвайки се да я върне обратно в колата. Тя се изскубна от него и затича като момиче по страничната улица; косата й бе изскочила изпод шапката, а петите й се мятаха във въздуха. На Джек му се стори, че чу бебешки плач, като мина покрай старицата в черно, но когато се качи в камионетката, видя, че Рита плаче. После, на Бингли Роуд, Нели му се разсърди: „Не биваше да правиш така — скара му се тя, — не биваше пред детето!“. Взе малкото момиче и го залюля в прегръдката си. „Искам леля Марго!“ — нареждаше то и тичаше към вратата, но не можеше да достигне резето. На Нели не й оставаше нищо друго, освен да седне с него в гостната, да обърне стола към прозореца и да отметне дантеленото перде, така че да може да наблюдава цялата улица. Зачакаха. Два пъти тя се опита да отнесе момичето горе в леглото, но то се будеше и избухваше отново в ридания. Останаха цяла нощ върху зеления плюшен стол. Отвреме-навреме Нели се унасяше, момиченцето се изхлузваше от скута й и закриваше бузата си с ръка, за да я предпази от карфиците, набучени в корсажа на лелината рокля. После небето просветля като тогава, когато бяха обявили войната или когато Мама се помина. Кривокракият мъж се зададе по улицата с дългия си прът, за да угаси лампите.

— Просто ми е чудно. Нещо не съм спокойна — додаде Марго, като наблюдаваше как Нели, с полепнали по полата й конци, чопли шунката в смачканата салфетка, а Джек тъпче листенца от чай „Кардоума“ в лулата си.

— Не ми е ясно как можеш да пушиш този боклук — каза Нели. Тя стана, стисна здраво шивашкия манекен в ръце, сякаш мяташе прът, и се затътри към антрето. Раздели с крак двете кафяви плюшени завеси под стълбите и го изтърколи в тъмното на сигурно място.