Берил Бейнбридж
Шивачката (5)

Пета глава

„Ако ме видят — мислеше си Рита, — ще отричам! За нищо друго няма да си мисля, освен за къщата с черешовите дървета в градината и няма да слушам какво ми говорят.“ Тя погледна през прозореца на автобуса и едва устоя на изкушението да се скрие под седалката. Нейният спътник, накривил над едното си око кепе с цвят на горчица, вдигна дългите си крака и ги постави върху извития парапет на прозореца. Искаше й се да не се дразни от неговата липса на съобразителност. Леля Нели казваше, че само простаците се държат на обществени места така, сякаш се намират в собствените си къщи. Рита забеляза, че е обут в хубави бели чорапи.

В трамвая, през целия път от Прайъри Роуд, тя не мислеше за предстоящата им среща. Ами ако на леля Нели й стане лошо и й позвънят в службата да се връща веднага в къщи? Би трябвало да си седи на мястото, додето стигнат тунела на река Мързи, но тя се намери права на платформата още когато трамваят мина олюлявайки се покрай Емпайър Тиътър, върху чиято стена бе залепена снимката на Джордж Формби. Скочи в движение и изтича до тротоара, притиснала чантата до гърдите си.

Постъпката й я изненада. Не вдигна очи от земята, защото бе развалила целия този сън. Вървеше унесена срещу тълпите от забързани хора, през площада с приклекналите за скок каменни лъвове върху площадката на „Свети Георги“ и светещата реклама „Джони Уокър“, закачена високо над хотел „Сименс“. Когато беше малка, вуйчо Джек я бе хванал една вечер за ръка и й бе казал: „Виж му шапката!“, и тя изведнъж видя как този светещ Джони си сваля шапката и марширува, а огромната бутилка уиски постепенно се изпразва заедно с отслабването на светлината. „Аз ли съм — мислеше си тя — или някой друг?“ и бързо крачеше по улицата, облечена в мушама, защото дъждът не спираше да вали вече цяло лято.

— Ама тук е отвратително — каза Айра, като гледаше разровените улици и калдъръма, гладко изтрит от големите конски каруци, които се носеха с грохот надолу по хълма до складовете с въглища зад гарата на Лайм Стрийт.

— Там, където ще отидем, е много хубаво — обясни Рита. — Е, не е като в Америка, но е хубаво!

Рита се почувствува по-добре веднага щом автобусът тръгна за доковете по пътя край захарните рафинерии на „Тейт и Лайл“ и складовете. През отворения прозорец нахлуваше миризма на влажно зърно, а отвъд бомбените разрушения се мержелееха корабите в реката.

— Вуйчо Джек — продължи тя — каза, че робите са построили доковете. На кейовете имало колове с халки, на които окачвали веригите им.

— Така ли? Тук наистина е отвратително.

Може би не трябваше да споменава за робите, тъй като той бе американец и бе свикнал с цветнокожите войници. Тя не умееше да води разговор; досега бе свикнала да й се говори, без да има нужда да отговаря, да наблюдава лицата на хората, без да си представи за момент дори, че и нея могат да я наблюдават. Да бъде сама с него й се виждаше ужасно трудно. Беше се отпуснала тежко на седалката, смутена от мълчанието му; вратът вече я болеше от усилието, което полагаше да не се обърне и впери поглед в него. Щеше да го изяде с очи само ако има и други хора! Така би се любувала на бледите лунички в седловините между двете страни на носа му, на почти невидимите извивки на русите му вежди, които бе забелязала още предишния път.

Автобусът бе излязъл вече извън града. Пътят с доковете, който водеше към Бутъл и отвъд, остана зад тях. Шосето лъкатушеше навътре, далеч от брега и замаскираните казарми и складове — не бяха още излезли на полето, но тук-там ниви разделяха групите от къщи, в градините растяха зеленчуци, на едно въже, опънато между две разлистени липи, висеше пране. Минаха по малък, извит като гърбица мост и видяха водни лилии, които се носеха по водата.

— Ооо! — възкликна тя, когато автобусът набра скорост и се спусна стремглаво надолу. А после продължи: — Близо сме вече — стрелвайки го с поглед.

Видя, че очите му бяха затворени, сякаш спеше. Надяваше се, че помни мястото и няма да сбърка: имаше пшенична нива и железни орнаментирани порти, които пазеха голямото имение. Вътре бе малката къща на пазача с черешата до стената. Това място й бе показал вуйчо Джек преди много години, на път за един негов познат фермер, с когото щяха да колят прасета. Отново бяха дошли тук в началото на войната и бяха седнали да похапнат край нивата.

— Когато дойдат германците — бе казал той, — помнете ми думата, че това ще стане, ще направят тая къща на пух и прах!

— Как така? — попита Рита, зяпнала в почуда, че това може да се случи, погледна през прозореца на малката къща и видя мушкато в саксия и дебела препарирана кокошка със ситни петънца по гърдите и с разкрачени крачета.

— Да не ми е името Джек, ако не дойдат с танкове! — отговори мрачно вуйчо Джек. — Бронирани танкове, които ще прегазят железните порти и къщата!

Рита си представи всичко това: огъващите се под натиска на танковете тухли, сгромолясващото се стълбище, някаква стена с все още висяща на пирон картина, препарираната кокошка, изкормена, запратена под черешата.

Когато наближиха Инс Блъндъл и обиколния път, отстрани на който растяха розови и бледоморави цветя, тя си помисли, че вече са стигнали. Автобусът взе завоя близо до банкета, закачайки клоните на някакво дърво, което отърка листата си в прозорците му.

— Господи! — извика Айра, стреснат от съня си; очите му отразяваха зеленото на биещия по стъклото листак.

— Не бива да богохулстваш! — каза тя и в следващата минута й се прииска да си прехапе езика.

— Стигнахме ли? — попита той, прозявайки се и протягайки дългите си ръце над главата.

Рита така се безпокоеше да не отминат мястото, че слязоха от автобуса километър и половина по-рано и трябваше да бъхтят по шосето, от двете страни на което имаше червени тухлени едноетажни къщи. Слънцето се бе показало, не печеше силно, но все пак грееше.

— Погледни градините! — каза тя.

И Айра погледна, но тя така и не разбра какво си мисли той за подравнените живи плетове, розовите храсти, пътеките до входовете, покрити с неправилни по форма плочки, осеяни с дребни алпийски цветя, бели, сини и жълти като лютиче.

„Не е ли прелестно — мислеше си тя, — не е ли прелестно!“ Спомни си за опушения заден двор на Бингли Роуд с единствената туфа вълчи боб, който покарваше всяка година до стената на бараката.

Пътят сечеше направо през гората. Принудени бяха да вървят един след друг, защото пътеката беше много тясна. Рита бе гледала по филмите жени, които вървят по безлюдни селски пътища, изпъстрени със слънчеви петна, за да се срещнат с любимите си или с непознати мъже, и всички те люлееха някак особено бедрата си, сякаш бяха голи отдолу. Самата тя вървеше сковано, чувствуваше се като закована кутия. Искаше й се да е по тънка лятна рокля под мушамата си, но леля Нели щеше да мърмори, а и тя не знаеше, когато се обличаше, че наистина има намерение да се срещне с американеца. Беше объркана, дали от вътрешен страх или от съмнение, че той няма да дойде там, на автобусната спирка, както се бяха уговорили. О, как й се искаше да е непоносимо горещо и слънцето да грее ослепително, да вървят хванати за ръка през зелената горска поляна и близостта им да ги кара да си говорят безспирно. Сега обаче те бяха чужди един на друг, думите чакаха да бъдат изречени.

Но много скоро всичко щеше да се промени, тя бе сигурна в това. Би желала той да вдъхне аромата на косата й, да усети гънките на роклята й, да хване ръката й за миг, както бе направил в гардероба, за да я погледне изпитателно. Рита толкова силно желаеше любовта да дойде при нея…

Железните порти си бяха на мястото, настрани от пътя, както и издяланите грифони върху каменните стълбове при входа, малката къща на пазача зад желязната ограда, прозорците, обвити с бръшлян, и черешата до стената.

Но когато изтича, за да погледне през железните порти в малката къща, не можа да види нищо. Къщата сякаш бе отстъпила по-навътре между дърветата.

— Имаше една препарирана кокошка — викна тя, — с жълта човка!

— Кокошките са хитри птици — каза той. — И ние си имаме една кокошка у дома, която си седи на стол до огнището и изобщо не се мърда оттам. Дори и ако я полееш с вода…

— Значи си имате домашни любимци в къщи?

— Не, имаме куче, коза и кобила, но нямаме животни любимци.

Страшно й допадна начинът, по който той провлече „ня-ама-ме“, сякаш бе филмова звезда, съвсем различен от обикновените хора.

— А аз имах заек, казваше се Тимошенко. Държах си нощницата в него.

— Какво си държала?

— Той беше торба с уши, за нощницата ми. Леля Нели ми го уши. Когато се разболях от дребна шарка, тя го подари на един детски дом, та да не се зарази.

Той поклати глава — от съчувствие или от неразбиране. Стоеше прав, ровеше с крак чакъла и наблюдаваше колите, които минаваха покрай тях. След малко каза:

— А сега, след като пристигнахме, какво ще правим?

— Просто ще се разхождаме — отговори тя. — Не можем да влезем вътре, къщата е частна собственост.

Рита се опита да си спомни в каква посока е нивата, отвъд гората или нагоре по пътя. Не искаше повече да върви пред него, самотна. Изтича през пътя, изтърколи се надолу по канавката, изкатери се на отсрещната страна с прогизнали обувки и чорапи, опръскани с кал.

— Тук е отвратително! — повтори Айра, като я погледна през канавката.

Той остана на пътеката, не отиде при нея, когато краката й потънаха в локвите вода и къпинените коренища. Изненада я огромното количество от разнообразни растения в гората, без да се смятат дърветата, изобилието от трънаци и шипки, които я нападаха от всички страни. Но това само й вдъхна решителност и дори не я ядоса.

— Има пшенична нива — извика тя, опитвайки се да върви редом с него, докато той, пъхнал ръце в джобовете, нехайно крачеше по пътя. — Баща ми ме доведе тук на разходка, когато бях малка.

— Баща ти?!

Рита изтърва тези думи, които нямаха нищо общо с тях двамата. Влачеше краката си през калта и се чудеше какво ли щеше да каже леля Нели, ако само й види чорапите. „Паднах от трамвая — щеше да й каже Рита — и едно куче се нахвърли върху мене.“ Въпреки тревогата си тя започна да се смее. Глупаво бе да се опитва да се измъкне. Вече виждаше веждите на леля си, повдигнати като на китайка, и чуваше изненадания й глас: „Падна от трамвая?“ Върху непроницаемото й лице веждите, сиви като косата й, с изключение на обагрените в кафяво краища, бяха повдигнати в недоумение. „Бутнаха ме отзад, лельо Нели, а после ме заръфа едно куче.“ Всичко това й напомни часовете по английски в училище, когато трябваше да се намери най-подходящата дума за нещо.

Тя се задъхваше, издавайки хрипливи звуци от своята страна на канавката, тъпчеше къпините под краката си, косата й се бе изплъзнала от металните шноли.

— Ти полудя ли, какво ли? — попита той.

— Мисля си за леля Нели, какво ли ще си каже, ако ме види.

— Бомба си, нищо ти няма.

Това бяха негови думи, беше я забелязал най-после. Пътуването в автобуса, когато така жестоко си бе затворил очите, напълно равнодушен към нея, вече нямаше значение. Дърветата свършиха: пред погледа им се ширна огряната от слабите лъчи на слънцето триакрова пшеничена нива, неожъната поради лошото време, светлокафява, под едно небе, изпъстрено с разкъсани бели облаци.

 

 

Мардж бе помолила Нели да се отбие в магазина на Брек Роуд и да й купи цигари. Трябваше да отиде на чай у едно момиче от службата й, а докато се върнеше в къщи, магазинът щеше да е затворен. Нели смяташе, че е пълна глупост да се замъкнеш в нечия къща след уморителния работен ден, но не можеше да я спре. Понякога Мардж бе непреклонна. На Нели й беше неприятно да държи вечерята й топла във фурната. Мразеше да шие и да усеща тая миризма на готвено. Тя витаеше във въздуха, проникваше през плата дори, но нищо, веднъж поне можеше да й го позволи! Нели не искаше да бъде строга, да налага ограничения, но си остана завинаги тази, която командуваше, макар и само по отношение на домакинството — подреждане, боядисване, разпределяне на семейния бюджет, а Мардж беше тази, която се подчиняваше. Тя би направила всичко, което поискат от нея, дори и да е най-глупавото. Намеренията й бяха добри, но й липсваше упоритост. Приличаше на буен пламък, който гасне без гориво. Как само се беше въодушевила, когато дежуреше към Пожарната команда въпреки бронхита си; всяка вечер слизаше до центъра на града, дебнеше от покрива на Кюнард Билдинг с пълна кофа с пясък и алуминиева каска на главата. Отначало беше страшно запалена, а после взе да се измъква все по-рано и по-рано за в къщи, да се извинява и отлъчва самоволно.

Не можеше да издържи дълго. Когато една вечер се върна със синина на брадата си, с вонещ на уиски дъх, тя сама разбра, че с това свърши малкото й приключение. Истината е, мислеше си Нели, като забиваше иглата отзад на кафявата си шапка, че не само на Мардж й е трудно да запази интереса си към нещо. Самата тя беше започнала да отстъпва от бойната линия. Нели непрестанно се взираше към външния свят, ослушвайки се за сигналната тръба, и искаше час по-скоро да дойдат подкрепления. Бе доверила тревогите си на мистър Барнс, свещеника от църквата „Свети Емануил“, доста свестен човек, но естествено ограничен от пола си, за да разбере проблемите й. Тя толкова много се тревожеше, че сутрин, щом се събудеше от звъна на будилника върху нощното шкафче, вместо да благодари на бога за това, че все още диша, си мислеше за мебелите на Мама. Дали няма да се изкривят от влагата през зимата, дали няма да се разсъхнат от слънцето през лятото? Дали не са се деформирали през нощта? Всякакви видове разлагане има — разсъхване, плесенясване, че и дървесни червеи. Мардж не би си дала труд да забърше с оцет политурата на бюфета или да пусне щорите през летните следобеди, за да не избелее килимът. Мразеше я. Веднъж, през една особено студена зима, тя бе зашила долната риза на малката Рита така, че да не я сваля. Нели би могла да довери на мистър Барнс и душевната си умора от безкрайните сметки с купони, за да свърже двата края, от опашките в магазините, но трудно би му признала робуването си на махагоновото и палисандровото дърво, след като мистър Барнс непрекъснато я съветваше от амвона да обърне внимание и на полските цветя. Ако тези цветя бяха нейна собственост, би прекарала целия си живот в грижи за запазване на прелестта им. Тя вървеше по пътя умислена, усмихна се бегло на една-две съседки, които й кимнаха в отговор, притискаше здраво пазарската чанта към черното си вталено палто. Сърцето я заболя при мисълта, че мебелите на Мама могат да попаднат в салон за разпродажба, или още по-лошо — във вехтошарския магазин на Брек Роуд. Дано здравето й не се влоши! Често се събуждаше нощем. Мардж спеше до нея в леглото, а тя си припомняше съвсем ясно епизоди от миналото, несвързани един с друг; екскурзия като дете до родното място на Емили Бронте; татко в сукнения си костюм; Мама седи върху рядката трева на голия хълм на фона на небето и примигва на слънцето, повехналото й лице е с цвят на сепия. Или пък тя самата седи на чина в училище и наблюдава с отворена уста как някаква муха, попаднала в лъч от светлина, удря крилете си по стъклото на прозореца. Лежеше, прекарваше език по сухите си устни и се взираше в мрака на малката стая.

Извървя цялата Прайъри Роуд и при кино „Кабидж Хол“ зави по Брек Роуд, без да се замисли за действията си, без да забележи нищо, ни дърво, ни магазин, ни превозно средство. Разбира се, всичко се бе променило: кратерите от бомбите бяха заравнени и развалините разчистени, но тя бе все пак смутена, задето бе дошла чак дотук, без да обърне внимание на нищо по пътя. Вътре, в магазина на ъгъла, попита за цигарите на Мардж.

— Добър ден! Чудесен ден, нали?

Продавачката отговори, че денят наистина е чудесен, но че има цигари само за постоянните си клиенти. Носеше розов тюрбан с някакъв восъчен грозд, забоден отляво, и обеци-висулки с пурпурни гроздове. Нели ококори очи в почуда. Опря пръсти върху тезгяха и обясни, че Мардж е постоянна клиентка и винаги си купува цигарите тук, но ще закъснее тази вечер и тя, Нели, бе дошла да ги купи.

— Съжалявам, мила, но те познавам толкова, колкото Лаурел и Харди.

— Но тя идва всяка вечер! Тя е слаба и носи зелено палто и…

Но Нели всъщност не можеше да каже как изглежда Мардж; колкото и да се мъчеше, не можеше да опише чертите на лицето й. След всичките тези години, прекарани заедно! Очите й зашариха по стъклените буркани, наполовина пълни с бонбони в чудни цветове, наредени върху полици, издигащи се чак до тавана; между рекламите за тютюн, шоколад забеляза фигурката на моряк със ситни капчици морска вода по бузите и тази на конте, наметнато с пелерина, което й се усмихваше снизходително, с очи като на Рудолф Валентино. Тя стоеше в кръга от светлина, заслепена от белите точици в зениците му, а прашните слънчеви лъчи проникваха през високо поставения прозорец на магазина.

— Тя винаги си купува по десет „Абдулах“. Всяка вечер!

— Съжалявам, мила! Вече ти казах.

Нели не чуваше нищо друго, освен ударите на собственото си сърце. Вкопчи се в тезгяха за опора, неспособна да се мръдне. Върху него имаше буркан с ликьорени бонбони във формата на змии. Изпита силно желание да вдигне буркана и да го разбие в лицето на жената — точно там, където краищата на пепелявата й коса пламтяха на слънцето, а малките гроздови зърна потрепваха.

— Съжалявам, мила. Но нали виждаш в какво положение съм?

Нели я виждаше по-скоро нарисувана като Кармен Миранда върху някаква театрална завеса, която се издуваше напред и се полюшваше, сякаш в магазина бушува вятър. Премаля й от гняв. Излезе навън и тръгна към къщи. За трети път този месец й ставаше лошо от необуздана ярост, при това за нещо съвсем незначително.

 

 

Те седяха край пшеничната нива. На разстояние един от друг. Той още не бе хванал ръката й, нито пък се бе опитал да я целуне. Беше клекнал върху влажната от дъжда земя до тясната канавка, която минаваше край нивата. Беше го попитала за някои книги, но той бе отговорил, че не чете много, а когато спомена за поезия, той я изгледа с любопитство, без да каже нищо.

— Леля ми Марго чете много.

— Така ли?

— Чете всякакви книги. Веднъж намерих една книга. Криеше я в чекмеджето си.

— Сериозно?

— Отвратителна книга! Нали загряваш, мръсна!

— Как така мръсна — попита той и очите му се оживиха.

— Е, нали се досещаш, за мъже и жени.

Искаше й се да не бе започвала този разговор.

— Ами ти как разбра, че е такава книга?

— Не бъди глупав! Трябва само да прочетеш първата страница. Сигурно си виждал подобни книги, нали си войник!

— Такива книги не ме интересуват — отговори той. — Виждал съм снимки в списания, но не съм чел нито една такава книга.

Рита почувствува, че той я упреква, осъждайки заедно с нея и леля Марго.

— Аз прочетох само малко от нея — защити се тя. — Не знам леля откъде я има.

— Тя не ми заприлича на жена, която чете такива книги.

— О, леля ми Марго е потайна. По-рано е била женена за някакъв войник, но той се отровил от газ във Франция и умрял.

Айра пъхна ръка между коленете си и зарея поглед в равното поле, проследявайки лентата на шосето, която се виеше като река в далечината.

— Един я ухажваше, когато бях малка, но тя го заряза.

— Наистина ли?

— Не го обичаше достатъчно и не се бори за него.

На Рита й се струваше, че той се чувствува неловко с нея. Всеки път, когато го погледнеше, изпитваше болка, че не може да прекара пръсти през косата му или да докосне бузата му. Как й се искаше той да захвърли пръчката, с която ровеше в жълтата земя, и да й обърне внимание.

— Хайде да тръгваме. Морето е хей там.

— Както кажеш.

Той вървеше предпазливо, като се стараеше да не изцапа грижливо лъснатите си обувки, и стъпваше внимателно по блатнестата пътека покрай черната разорана нива. Когато стигнаха до един междуселски път, тя хвана краищата на бодливия тел и ги разтвори, за да може той да мине, без да си закачи униформата. Самата тя би желала да мине през телената ограда от другата страна на пътя и да тръгне направо през тревата към хоризонта и към тъмната редица от къщи покрай морския бряг.

— Господи! — въздъхна Айра с облекчение, че най-после бе стъпил отново на здрава почва. Рита тропна с крак:

— Можеш да използуват други думи, когато си ядосан! Не бива да богохулствуваш!

— Е, стига де, Рита!

Но тя тръгна възмутена надолу по тесния междуселски път към завоя, където имаше полуразрушен червен хамбар, чийто тенекиен покрив се беше схлупил сред няколко бряста. Той я настигна, прегърна я през раменете, но без никаква любов, щипна я и я разтърси. Тя притихна в очакване.

— Какво има?

— Нищо.

— Предполагам, че леля ти Мардж няма да изпита никакви угризения на съвестта, ако каже „Господи!“. Прекалено си чувствителна, щом се горещиш за някаква си дума.

— Престани!

Тя се освободи от прегръдката му. Засегната бе, че той всъщност похвали леля й, предпочитайки я пред нея. Но в следващата минута чу тропот на крака и песен иззад хамбара. Клекна с наведена глава до копривата и ошмулените къпинови храсти и се престори, че връзва връзката на обувката си. Сякаш я бяха хванали, че се побратимява с неприятеля, така както беше сама, на някакъв междуселски път, с един американец. Той се облегна на гъстия жив плет, захапал стрък трева, и се зазяпа във взвода войници, които се появиха откъм завоя, марширувайки с разтворени ходила като Чарли Чаплин, в черни ботуши с тъпи бомбета.

„Очите са ми замъглени,

не виждам нищо,

къде са моите очила,

забравих да ги донеса.“

Провлачен и тъжен вопъл бе песента им, протест, че трябва да вървят в такъв топъл следобед.

„… къде са моите очила,

забравих да ги донеса.“

Айра изсвири оглушително с уста, когато те минаха покрай него, без да му обърнат внимание.

— Недей! — изсъска тя, свита в мократа трева, като въртеше в ръце връзките на обувките си.

Устремили поглед напред, изопнали рамене, войниците размахваха ръце и маршируваха със ситна крачка по междуселския път. Враните литнаха от брястовете и се спуснаха върху ръждясалия покрив на празния хамбар.

— Недей! — викна тя отново, като се изправи и задърпа ръката му, а той, свил пръсти в устата си, свиреше, изправен по средата на пътя. Рита издърпа ръката от устата му, цялото й лице бе почервеняло от яд.

— Защо се правиш на палячо!

— Какво ти става? — попита той и пъхна ръце в джобовете си, като я изгледа намръщено.

Сега, когато войниците бяха отминали, тя съжали, че бе избухнала.

— Те не ви обичат, нали знаеш!

— Кой не ни обича? — попита той, пронизвайки я със своите студени, по-скоро сиви, отколкото сини очи, които отразяваха пътя.

— Нашите „томита“^[1]. Те не обичат янките. Заради парите, които получавате.

— Нямаме неприятности с „томитата“. Нали сме съюзници?

— Е, да — потвърди тя неубедително. — Но имаше сбивания в Ливърпул, при Сточна гара. Това за никого не е тайна.

— Така ли? — промърмори той, като се отвърна от нея и започна да рита живия плет.

Рита не знаеше как да поправи станалото. Също като леля си Нели тя никога не можеше да се извини. Закърши ръце и впери безпомощно очи във враждебния му гръб.

— О, не исках да кажа това! — промърмори.

За нейно облекчение той се отдръпна от живия плет и сви рамене. Но изразът на лицето му бе студен. Тя го погледна крадешком, опитвайки се да разгадае погледа му, но той бе безизразен, не разкриваше нищо.

— Извинявай, Айра!

Очите й се насълзиха. Той й се усмихна снизходително и тя веднага си възвърна настроението, успокои се. Пътят водеше към морския бряг. Минаха по една покрита със сгурия пътека над железопътната линия и пресякоха някаква нива.

— Ако искаме, можем да се върнем с влака — каза тя.

— Гладен съм — оплака се Айра, но тя не го чу. Земята бе равна, небето бе отрупано с бели облаци.

Рита тичаше пред Айра между живите плетове, извити навътре от постоянно духащия откъм морето вятър. Стигнаха до тясната запустяла ивица земя до самия бряг и пред погледа им изведнъж изникна цяла редица изоставени къщи, засипани с пясък. Той гледаше с любопитство пустия път и буренясалите градини пред къщите.

— Сигурно от бомбардировките?

Тя не знаеше.

— Къщите са близо до доковете и може би хората са се уплашили и са ги напуснали. Но не ми изглежда да са бомбардирани.

— Сигурно са бомбардирани — отвърна той, навярно съдейки по останалите без стъкла прозорци и разпилените по пътя останки.

— Ама хората са наистина големи глупаци! Аз самата бих предпочела да живея тук, отколкото в Анфийлд.

И тя изтича до най-близката къща, влезе през отворената врата в дълъг коридор, водещ към стая с изглед към морето, в задната част на къщата.

— Ела! — подкани го тя. — Ех, че е хубаво тук!

Той я последва без ентусиазъм, от погледа му не убягнаха кучешките и човешките изпражнения по пода и изпоцапаните парчета от вестник. От прозореца се виждаше малка градинка с храсти касис и порутена стена, стърчаща в пясъка.

Нели й бе направила два сандвича за обяд, а бе увила и няколко бисквити. Рита ги извади от чантата си и ги показа на Айра. Той протегна нетърпеливо ръце към тях, но тя ги прибра отново в чантата си, като щракна решително закопчалката.

— По-късно! Аз никога не обядвам преди един часа!

Такава си беше, придържаше се към установения ред.

В градината намериха ягоди, скрити под сиво-зелените листа, натежали от пясъка. Тях поне тя не притежаваше. Наблюдаваше Айра как се разхожда из занемарената градина, как сяда на повехналата морава. Искаше й се да дойде при нея. Той се облегна на порутената стена и се загледа към брега, в оплетените кълба бодлив тел, които се въргаляха разкъсани и ръждясали по пясъка. Бетонните кнехти бяха набити в редици, за да отблъскват приземяващите се вражески самолети.

— Не си много разговорлив — отбеляза тя, засегната от безразличието му.

— Така е, не съм от най-разговорливите. Във всеки случай страшно съм гладен, за да говоря.

Тя отвори чантата си, извади сандвичите и му ги даде. Той се излегна по гръб върху стената, запрати книжната обвивка към брега и хвана хляба в двете си ръце. Кепето му се изхлузи и падна встрани, на тревата. Тя видя ухото му, прилепнало към главата, и ивица обръсната глава, там, където започваше светлорусата му коса.

— Леля ти Марго ли направи сандвичите? — попита той, дъвчейки.

— Ами! — отговори тя с насмешка. — Тя не си губи времето с такива работи.

Почувствува се неудобно: беше подло спрямо леля Марго, но едва ли би се съгласила, че всъщност изпитва ревност към нея.

— Леля Марго хич я няма в домакинството и тям подобни. Нели върши всичко това.

— Каза ли на лелите си, че имаш среща с мен?

— Не исках да им кажа.

— Не те ли пускат да ходиш на срещи?

— С тях не говоря много-много за такива неща.

Той не отговори нищо, сплете ръце зад главата си и притвори очи.

След известно време тя отвори чантата си, извади перлената огърлица на майка си и я остави на тревата. Огледа се за нещо остро, с което да копае. Намери назъбена половинка от керемида, паднала от покрива, коленичи и започна да дълбае в пясъка. Когато свърши, постави огърлицата в плитката дупка и я зари с пясък. Накрая запрати керемидата в съседната градина и заравни земята с обувките си. Откъсна клонче от разцъфнал касис, израснал край стената, и го посади на мястото, където бе скрила огърлицата. Като триеше ръка в мушамата си, тя отиде до него и се надвеси над лицето му. Миглите му потреперваха.

— Преструваш се, значи — каза тя. — Изобщо не спиш.

Над горната му устна бяха избили капчици пот, а зъбите му матово пробляскваха там, където устните се бяха разтворили. Тя го разтърси леко и усети как тялото му се стяга под пръстите й, за да се задържи до стената.

— Какво зарови в земята?

— Тайна! Това си е моя работа!

Тогава той се изправи и я разтърси доста грубо за раменете, като приближи продълговатото си лице към нея. Неочаквано я целуна. Толкова внезапно и силно, че чак я заболяха венците. Отдръпна се от устните му и зарови лице в куртката му, за да скрие широката си, радостна усмивка. Най-после се случи! Той я обърна към себе си и като я улови за бедрата, се притисна към нея. Толкова силно я бе хванал, че всички кости я боляха, особено там, където краката й опираха о порутената стена. Но това нямаше никакво значение! Чувството за собственост пламна в нея като буен, всепоглъщащ огън. Най-после някой й принадлежеше! След войната той ще я заведе в Щатите, ще имат дълга черна кола и роял с ваза цветя върху капака. Ще имат също къща с веранда и дървени стълби; тя ще тича надолу по тях в бухнала рокля и по сандали. Леля Нели ще разказва на мисис Мандър колко заможно живеят, колко много я обича Айра и как непрекъснато го повишават в службата.

— Какво каза? — попита той със зачервено лице.

— Какво работиш, когато не си войник?

Той бе стиснал косата й в два кичура от двете страни на главата, превивайки врата й. Устата й се отвори като на риба.

— Боли ме!

Той я пусна веднага и направи крачка назад, а тя го последва сляпо, гушейки се в него, доволна, че стига до гърдите му, прегърнала го непохватно, а главата й бе пълна с мечти.

— Какво работиш, когато не си войник?

— Нямам работа. Поне нищо постоянно.

Той вдигна ръка към гърдите й, сякаш да я отблъсне от себе си, но пръстите му започнаха да опипват плата на роклята.

— Остави ме! — извика тя шокирана и го отблъсна с главата така, че той политна и едва не падна. — Не бива да правиш такива неща. Не е прилично!

Тя вече го желаеше друг, повече по вкуса й — да бъде по-разговорлив, да я разпитва за това-онова, да й говори за бъдещето, да я целува нежно по устните, без да бъде груб.

Той седна на стената, победен, и се почеса по главата. Рита изпитваше презрение към него, защото не знаеше как да се държи с момиче. Но въпреки това го обичаше. Приближи се тромаво до него, прегърна го, избутвайки главата му към тесния отвор на роклята си, и започна да го гали зад ухото, сякаш бе някаква котка.

— Целувките ми харесват — започна тя с тон на стара мома, — но не искам да правим нищо неприлично.

— Не мога да те разбера — отговори той. — Не виждам какво неприлично нещо съм направил.

Приливът вече идваше, морето превземаше сушата, вълните заливаха постепенно редицата от бетонни кнехтове.

Рита потупа Айра по гърба успокоително, сякаш той бе паднало на земята дете.

— Е, не беше чак толкова ужасно — промърмори тя безпомощно.

Той обви леко талията й с ръка, но не се опита да я целуне. Тръгнаха към най-близката гара, за да хванат влак до града. Близо до касата за билети имаше кръчма и той поиска да купи нещо за пиене, но тя каза, че леля Нели не би одобрила това. Беше се обесила на ръката му и бърбореше през цялото време, изпълнена с увереност, а когато седна на тапицираната седалка в купето, изпъна напред краката си с окъсаните чорапи и калните обувки, така че всички да ги видят. После хвана с две ръце дланта на Айра, като че пазеше някакво малко животинче да не избяга.