Берил Бейнбридж
Шивачката (10)

Десета глава

Марго се записа в драматичния състав във фабриката. Набираха допълнително хора за коледната пантомима. Още от дете й казваха, че от нея ще стане артистка. Работниците имаха голям избор за развлечения: футбол и билярд за мъжете и гимнастика за жените; лекции през обедната почивка за това как да се разнообрази храната, как от стари чорапи да се направи подходящ подарък за рожден ден. Преди това тя не бе проявявала интерес към подобни занимания, но с настъпването на зимата и приближаването на празниците щеше да й бъде приятно да е сред хора, които се веселят и пеят. Докато не я приемеха, нямаше да каже на Нели. Двете си бяха разменили реплики по повод държането й с приятеля на Рита. Марго реагира възмутено, като заяви, че нямала намерение да седи и мълчи цяла вечер, понеже всички останали са сякаш с отрязани езици. Щеше да бъде облекчение за нея поне една вечер от седмицата да не си е в къщи. Струваше й се, че къщата е наелектризирана с емоции и напрежение, може би защото лятото свършваше и трябваше да мисли за зимата. Нели неуморно мъкнеше мебели нагоре по стълбите — хвана я на „местопрестъплението“ с бамбуковия цветарник. Рита блуждаеше из къщата с тъжен и отнесен поглед и ту си тананикаше, докато се приготвяше за сън, ту седеше на дивана със смъртнобледо лице, неспособна да говори. Отвреме-навреме Марго мярваше израз на такава уязвимост и отчаяние върху лицето й, че бе принудена да отмества погледа си. Нямаше намерение да се намесва. Рита трябваше да дойде при нея. Беше изминала почти седмица, откакто Айра дойде на чай у тях. Щом той излезе от къщата им, тя веднага забрави колко застрашителен и неподходящ й се бе сторил за Рита. Спомняше си само, че беше много млад и нямаше какво да разкаже за себе си.

Нели бе наминала у Джек през седмицата. Той се страхуваше да не се случи нещо лошо с Рита — съвсем си е загубила акъла по този янки! Умът на Нели, изглежда, бе зает с други неща. Тя отказа да обясни защо складирва мебели горе, в стаята без прозорци. След припадъка в колата бе станала по-мека, като че жилото бе изтръгнато от характера й. Вършеше домакинската си работа с такъв разсеян вид, сякаш кроеше нещо на ум. Присъствието на Рита и на Нели в къщата потискаха Марго. Един-два пъти тя се отби у семейство Мандър. Точно в седем часа джипът профучаваше по улицата. Валери изтичваше към стълбите. Чък скачаше от джипа си, преди още моторът да е угаснал, и се хвърляше напред в очакващите го ръце като изхвърлен от катапулт, и всичко това караше Марго да се смее. Цветята в ръцете му — рози, карамфили, малки перести клонки, папрат — се смачкваха о гърдите на Валери, когато заравяше лицето си в тях, а бузите й пламтяха като букета. Двамата винаги се смееха и прегръщаха, наричаха се един друг „скъпи“ и „бейби“ като на филм. Той винаги им носеше подаръци, същински Дядо Коледа: кутии с цигари, златна запалка за Валери, ръчен часовник за отсъствуващия Джордж. На бюфета им винаги имаше уиски, консерви с храна в килера и пакети истинско масло в новия хладилник. Марго разбираше Джек — янките наистина напомняха на окупатори, плячкосващи страната, а семейство Мандър се надпреварваше да се побратимява с врага. Нищо чудно, че съседите гледаха подозрително джипа, който спираше пред вратата им. Контрастът между живота в къщата на семейство Мандър и меланхолията, просмукала дома на Нели, бе непоносим за Марго. Струваше й се, че бяга да се скрие от голям черен облак, който се събира в небето.

В събота вечер Рита не се приготви да излезе. Тя остана да лежи горе в стаята си и каза на Марго, че има главоболие.

— Но Айра няма ли да те чака?

— Не, няма. Тези дни е на учение.

— Учение? — учуди се Марго.

Но Рита затвори очи и не каза нито дума повече. Цяла седмица бе чакала телефона да иззвъни, макар и да знаеше, че е безнадеждно. Беше се затворила в себе си, изпълнена със самосъжаление. Нямаше приятели, нямаше хоби, нямаше други интереси, освен Айра. Ненавиждаше го заради жестокостта му към нея. Мечтаеше за отмъщение, за деня, в който той най-накрая ще й позвъни, а някой в службата й ще му отговори, че тя се е омъжила и е напуснала. „Всичко стана съвсем внезапно, като в роман — щеше да му каже Алис Уентуърт, — замина с някакъв морски офицер — холандец!“. Тя си спомни моряка, разквартируван у тях през първата година на войната, неговото приятно, разсеяно лице, цивилния му, избелял и протъркан костюм, малкия черен куфар, в който държеше униформата си.

Леля Марго го бе харесала. Веднъж той й купи някакъв плат за рокля. Взе я със себе си да разгледа кораба му, а после тя каза, че не й разрешили да се качи на борда. Рита си представи Айра във войнишката куртка с цвят на горчица, с черната вратовръзка, представи си също как свежда златни ресници под наперено килнатото кепе, за да покрие небесносините си очи. Лежеше на леглото и стенеше, изпитваше желание да замахне с юмрук срещу него.

— Тя не може да я кара все така! — каза Марго на Нели. — Да лежи горе и да се терзае. Не е хапнала нищо цял ден!

— Трябва й време — отговори Нели. — Ще се съвземе постепенно.

— Но те не са се скарали. Той просто е на учение. Няма причини да се държи така.

Нели кроеше горната част на годежната рокля на Валери. Шумът, който вдигаше ножицата, като режеше плата и стържеше повърхността на масата, раздразни Марго.

— Колко ти струва този плат? — позаинтересува се тя.

— По четири шилинга метъра — отговори Нели.

— Изиграли са те. Видях подобен плат на витрината на „Уортън“. Кълна се, че беше с шилинг по-евтин!

— Кой магазин „Уортън“? — попита Нели, без да вдигне глава.

— Магазинът близо до къщата на Етъл Фриман, зад ъгъла, където беше магазинът „Фрисби Дайк“.

— Етъл Фриман никога не е живяла до „Фрисби Дайк“ — възрази Нели. — Сигурно имаш предвид някоя друга.

— Хайде сега! Колко пъти съм ходила там!

— Не е била Етъл Фриман!

Нели никога не се предаваше, никога не признаваше, че греши и това вбесяваше Марго. В такива случаи Нели й приличаше на захапал жертвата си булдог, който по-скоро би умрял, отколкото да я пусне.

— Записах се в драматичния състав — каза Марго предизвикателно, като очакваше, че сестра й ще направи някаква унищожителна забележка.

Но този път Нели не подметна, че това е глупаво, нито попита колко време ще продължи новото й увлечение.

— Хубаво! — измърмори тя, притисната между масата и дивана, докато оформяше с ножицата извивката под мишницата. Бе захапала върха на езика си от старание да отреже плата точно. Искаше да придаде съвършена линия на роклята. Много харесваше Валери. Въпреки различните им възгледи за живота тя искрено се възхищаваше от нея. Не бе потайна и винаги оставяше впечатление, че знае как да се справя с всяка ситуация; бе самоуверена. Нели смяташе да й подари роклята, въпреки че все още никой не бе споменавал за сватба, нито пък бе загатнал колко дълго ще продължи годежът.

Семейство Мандър имаха намерение да го отпразнуват с прием, на който да поканят съседите, войниците от лагера на Чък, роднини от Йоркшър — наистина голямо тържество. Никой не знаеше още колко ще продължи войната и дали Чък ще бъде изпратен в чужбина. Всичко бе съвсем неопределено.

— Ако войната свърши, Чък ще остане ли тук, или Валери ще хукне за Америка? — попита Марго.

— Откъде да знам! — отговори Нели. — Ти се виждаш по-често с тях, отколкото аз.

Джек дойде и те изслушаха новините по радиото. Рита остана горе. Той я повика да изпие чаша чай с бисквити. Тя се защура из кухнята като заблудено животно, ръсейки трохи от устата си и разливайки чая в чинийката.

— Стой настрана! — викна й Нели; страхуваше се да не изцапа зелената тафта върху масата. И Рита избяга горе; очите й бяха налети със сълзи от обидата. Тръшна ядосано вратата на спалнята след себе си.

 

 

Във вторник съобщиха на Марго да се яви на прослушване в стаята на драматичния състав на следващата вечер.

— На какво? — извика тя ужасена. — Не мога да се явя на никакво прослушване!

— Само искаме да чуем гласа ти, момиче! Не те молим да ни разбиваш сърцата с Шекспир!

В сряда сутринта, когато будилникът иззвъня в шест часа, тя продължи да стиска плътно очите си.

— Ставай, Мардж! — каза Нели, като я ритна по глезена. — Будилникът иззвъня.

— Чувствувам се ужасно! — простена тя. — Толкова ми е лошо! Ще отида по-късно на работа, когато се посъвзема.

— Хайде, снощи ти нямаше нищо!

Но Нели не би могла сама да я измъкне от леглото, да я облече и избута навън през вратата. Мардж остана да се излежава до обяд, като изчака сестра си да отиде на пазар на Брек Роуд.

— Може да се отбия да видя Джек — извика Нели, но Мардж не отговори. Чуваше се само тежкото й дишане. Лежеше здрава и читава и пушеше цигари в леглото.

Искаше сериозно да се приготви за прослушването. Изкъпа се, изсипа малко от пудрата на Нели в корсажа си. Когато бе нервна, се изпотяваше. Опита се да изпее припева на „Наистина ми харесва да съм край морето“, но се задави от кашлица точно когато оркестърът засвири „Тум-дидли-тут-тум“. Сложи си обеци и гривна, закачи отпред на роклята си брошка. После я махна, защото не искаше да си помислят, че се престарава. Те се интересуваха от таланта й, а не от „кралските“ й скъпоценности. Когато слезе долу, някой почука на входната врата. Видя очертанията на мъжка глава през стъклото. Беше Айра. Въведе го в гостната, след това сама не можеше да си обясни защо. С изключение на викария, който ги посещаваше на Коледа или ако имаха смъртно болен, както когато почина Джордж Бикъртън, никой никога не влизаше в тази стая. Типично за него, помисли си тя, той не се огледа и не забеляза мебелите от миналия век, хубавия килим на пода, кафеникавите снимки, върху които изпъкваха черните като въглени очи, Мама с ледената усмивка.

— Какво те води насам? — попита тя.

Айра й подаде пакет цигари. Изненада я. Той не пушеше.

— Позвъних на Рита в службата и тя ми каза, че вие сте болна.

— Не съм! Получих… — Тя спря. Не искаше да му признава каквото и да е. Той я наблюдаваше как отваря пакета цигари. — Само простуда. Тръгвам сега за работа. Рита ли искаше да видиш?

Ясно й беше, че не е искал. Той много добре знаеше, че Рита е на работа. Мардж се възмути, но все пак в нея се надигна някакво вълнение, което нарастваше с всяка измината минута.

— Виж какво — започна тя, — нека си изясним някои неща!

Но когато погледна лицето му, тя не бе вече толкова сигурна в себе си. Той изглеждаше така невинен, така безхитростен, съвсем момче, с кльощавото си, бледо лице, докато въртеше кепето в ръце. Тя запали цигара. Нямаше смисъл да му връща пакета. В тия времена те бяха кът.

— За какво дойде? Знаеш, че Рита е на работа.

— Исках да си поговоря с вас, мадам, тъй като сте по-светска жена.

Каква дързост! Какво знаеше тя за света, затворена в тази клетка на Бингли Роуд като пор в дупката си!

— Смятам, че мога да ви кажа. Нямам намерение повече да се срещам с Рита.

Тя не знаеше къде да изтръска пепелта от цигарата, Нели бе изнесла бамбуковия цветарник горе, в стаята без прозорци.

— Не мога да се срещам с нея повече!

— Най-добре е сам да й го кажеш. Нямаш никакво основание да споделяш с мен.

— Помислих си, че вие бихте могли да й го предадете. Аз се опитах да й го обясня, но тя, изглежда, не иска да ме изслуша. Не желая да обидя никого.

— Защо не можеш да се срещаш с нея?

Стана й приятно от новината. Мразеше се заради задоволството, което изпита от думите му. Той не желаеше Рита; и тя, също като нея, нямаше да намери щастие. Мардж мярна очите на Мама, строгия и себелюбив поглед, но не трепна. Мама не би могла да използува повече каиша, поне не оттам, където беше сега.

— Струва ми се, че Рита е прекалено млада, мадам и е затворена. Не обича развлеченията, нито пиенето, нито танците.

— Не е вярно! — възрази Марго. — Тя просто не е сигурна в себе си. Никога не сме я учили да се забавлява, нито леля й Нели, нито аз. Впрочем аз се опитах, но влиянието на Нели е много силно.

За миг й се стори глупаво, че разкрива на един напълно непознат тези интимни подробности от живота им.

— Рита сигурно ви слуша и вас. Можете да я научите на това-онова. Нали знаете какво е скръб…

— Скръб?

— Нали съпругът ви е починал? Вие познавате мъжете, щом четете такива книги.

Тя го погледна недоумяващо.

— Какви книги?

— Рита ми каза що за книги четете. Намерила една в чекмеджето ви. Познавате мъжете и бихте могли да й обясните всичко от мое име.

Марго не можеше да повярва, че Рита се бе добрала до тази книга. Самата тя я бе търсила из цялата къща, ден след ден, но не можа да я открие. Накрая реши, че я е загубила във фабриката. Изчерви се от срам, като си помисли, че Рита бе прочела тези мръсотии.

— Трябва да тръгвам. Ще ме извините, нали? Трябва да тръгвам на работа.

Той стоеше прав и не сваляше очи от нея. Беше негодник! Разбра го със сигурност. Как дръзко я гледаше, с леко поруменяло, неприятно лице. Тя се ужаси от своята безполезност. Спомни си мъжете, които я бяха харесвали — Джордж Бикъртън, мистър Ейвярд, симпатягата с тандема, холандският моряк. Всички те изпитваха влечение към нея, към този блясък в очите й, който в началото ги притегляше, а после ги отблъскваше. Накрая не можеха да я понасят. Искаше й се да бъде като Бети Дейвис или Джоун Крауфорд, да седи, нехайно отпусната в дългата си рокля, да пие коктейли, да е винаги вярна и да обича любовниците си, като се обръща към тях с „мили“, но същевременно да е студена като змия, да може да им казва да си вървят, преди те да са й го казали. Мардж запрати цигарата в камината, върху все още неупотребяваните плочи, които Нели търкаше всеки ден, въпреки че никога не палеха там огън. Тръгна енергично към антрето и му каза, че й е било приятно да разговаря с него, но сега той ще трябва да си върви, защото щяла да закъснее за работа.

— Ще се отбия пак, мадам — каза Айра много учтиво, но без да се усмихне.

Тя затвори вратата след него. Сложи ръка на сърцето си, защото не й достигаше дъх.

В трамвая и на прослушването беше все още развълнувана от дързостта на Айра, тъй че не се и чу как изпя „Ще се срещнем отново, не знам къде, не знам кога“. Сключи ръце, отвори уста и запя. Приеха я веднага. Казаха й, че ще бъде незаменима за трупата, но тя почти не почувствува задоволство.

Нели се ядоса, че Мардж бе излязла. Смяташе, че ще я завари още в леглото, и затова не си направи труда да вземе ключ. Трябваше да чака на стълбите, докато Рита се върне от работа.

— Един господ знае какво я е прихванало леля ти Мардж! Оставих я в леглото. Чакай да видиш как ще я подредя!

Рита бе така щастлива, че обели картофите и направи на Нели кафе.

— Седни, лельо! Аз ще приготвя вечерята.

Чертите на лицето й се бяха смекчили, не цупеше мрачно уста, изчезнал бе изразът на отчаяние от очите й.

— Айра ми се обади — тя побърза да сподели новината. — Той е на учение и е зает. Тази седмица няма да се видим, но ми се обади да разбере как съм. Бил избран за някакъв курс, изпращали го в Халифакс за три дена. Ще ми пише писмо оттам.

Тя бе друго момиче; поразителен е ефектът, който мъжът има върху жената. Нели го бе наблюдавала преди това у Мардж; тези промени в настроението, сякаш мъжът държеше юздите и ги дърпаше, както му харесва. На нея тези чувства й бяха непознати. Прекалено бе заета с грижи по болната си майка, за да изпита подобни настроения: мажеше решетката на камината с черна боя, приготвяше храната, гледаше момчетата да ходят на работа прилично облечени. Времето бе отлетяло с бързината, с която се прелиства книга.

Когато Мардж се върна, не се извини, задето се бе измъкнала така, нито пък се разкая за закъснението си.

— Нямало е кой да отключи на леля Нели и тя чакаше на стълбите — каза Рита.

— Отде да знам, че не си е взела ключа! — викна Мардж, войнствено настроена.

Тя се опита да прати Нели по-рано в леглото, за да разговаря с Рита, но сестра й не се помръдваше. Свали си корсета и после седя край празната камина цяла вечност, като се прозяваше и си разбъркваше чая. Накрая Марго се качи горе първа. Толкова бе изморена, че заспа без мисъл в главата си.

 

 

На следващата вечер Нели отиде у семейство Мандър, за да пробва на Валери. Веднага щом излезе, Марго попита какво й е казал Айра по телефона.

— Откъде знаеш, че ми се е обаждал? — попита Рита. — Не съм ти казвала!

— Знам, че ти се е обаждал, затова те питам.

— Избрали са го за някакъв курс. Вероятно ще се видим в събота.

— Не са го избрали за никакъв курс! — тросна й се Марго. Нямаше смисъл да й го казва тактично, трябваше да кара направо. Наблюдаваше лицето на Рита, гладко като огледало, без бръчка по него. — Той се отби тук вчера.

— Какво?

Огледалото се разби. Дълбоки бръчки прорязаха високото чело. Тя сви устни от изненада.

— Айра е бил тук? Сигурно се е отбил да ме моли за…

Не беше чак толкова просто за Марго. Почувствува се на мястото на Джек, когато той прерязва гърлото на някое младо прасе и оставя кръвта му да се просмуче от стърготините.

След известно време Рита попита:

— За какво е идвал? — Гласът й бе твърд като стомана.

— Айра смята, че си прекалено млада за него. Той ти мисли доброто.

— Прекалено млада?

— Не иска да се обвързва с теб.

— Тогава защо е дошъл, след като знае, че ме няма?

— Решил, че така е по-добре.

— Казах му, че не си на работа.

— Той е мило момче! — Мардж се почувствува като Юда, даващ знак за посичането на Рита.

— Ще ми се обади утре, така ми каза!

Марго нямаше повече сили. Злобата й се изпари. Това не беше вече състезание, а само малката Рита, сирачето. Дори не се сърдеше за мръсната книга, изчезнала от чекмеджето й. Джек и Нели я бяха формирали по техен калъп, спрели бяха развитието й, както китайците, които завързват краката на децата си, за да останат малки.

— Той е на курс — заинати се Рита. — И ще ми пише писмо!

 

 

В петък Рита отиде направо от работа у вуйчо Джек. Изненада го по тиранти, бе затворил магазина, за да си приготви вечерята.

— Леля ти Нели знае ли, че си тук?

— Не. Сама реших да дойда.

Той пържеше бъбреци в много мазнина, а в тенджерата вареше цяла зелка. Беше гладна. Режеше полусуровите бъбреци и тъпчеше устата си. Каза му, че Айра е посетил Мардж. Поръси зелето с пипер и избърса с хляб чинията си. Начинът, по който тя се хранеше, го отврати. Трябваше да остави ножа и вилицата на масата и да извърне глава.

— Кой е посетил Мардж? — попита той.

— Айра. Тя ми каза, че Айра я е посетил.

— Не я е посещавал — забеляза Джек. — Това е напълно в нейния стил. Опитва се да те предпази.

— От какво?

Тънък слой мазнина покриваше устните й.

— Не иска да те тревожи. За какво да ходи при нея?

— Казал й, че ми мисли доброто.

— Ето на! Какво ти казах? Това е измислица на леля ти.

Той обиколи грамофона, все още в средата на стаята, влезе в малката кухня с разлепени тапети по стените.

— Не те ли дразни бъркотията, вуйчо Джек?

Не му стана приятно, че тя го критикува. Не беше почтително.

— Не й обръщам внимание. Живея тук временно. Някой ден, щом свърши войната, ще си купя малка яхта и ще тръгна да пътешествувам.

„Щом свърши войната, помисли си тя, Айра ще си замине за Америка. Ще се завърне при голямото си семейство, при баща си, който се занимава с някакви недвижими имоти.“

— Какво прави човек, когато работи с недвижими имоти? — попита Рита.

— Виж какво ще ти кажа — започна Джек, — бащата на твоя Айра не работи с недвижими имоти. Той е фермерско момче. Това се вижда. Израснал е близо до земята — изписано е на лицето му.

— Но него са го пратили на курс, избрали са го!

Джек почувствува облекчение: нямаше да се скарат заради Мардж. Каквато и доза истина да имаше в това, което му казваше, момичето не изглеждаше твърде разстроено.

— Мислиш ли, че е бил в къщи? Когато ми се обади сутринта, му казах, че леля Мардж е болна.

— Я гледай, защо питаш мен, питай нея!

Той попари чая, а Рита сложи чаши на масата.

— Винаги е едно и също, когато се влюбиш! Все едно че имаш вирус в кръвта си. Едно непрекъснато състояние на треска. Веднъж бях на почивка и едва не умрях от любов.

— По мама ли?

— Не, преди да познавам майка ти. Бях на почивка на остров Ман и играехме тенис на трева. Там видях тази жена, която ми взе акъла. Имах някъде снимката й.

Той затършува из разни пакети и кашони по земята, като търсеше забравения образ. Намери една снимка, на която той, в бял панталон, лежеше пред мрежа за тенис, а до него се усмихваше глупаво млада жена с лента около главата.

— Обичах я — продължи той. — Мислех, че няма да го преживея, но всичко премина. Върнах се в къщи, взех трамвай номер 12 и срещнах майка ти на втория етаж.

— Но защо си я оставил?

— Тя предпочете друг. Замина с него през последната седмица от почивката.

Той взе фотографията от ръцете й и я напъха между останалите снимки на Нели, Мардж и Рита като бебе.

— Време е да си тръгваш — каза той. — Не искам Нели да се тревожи. Тя е чудесна жена!

Той винаги се безпокоеше за Нели. Страхуваше се да не получи друг припадък. Даде на Рита да занесе в къщи парче месо.

— Страстта е странно нещо — каза й той на вратата на магазина. — Можех да убия мъжа, с когото замина онази млада жена. И после щяха да ме обесят.

В събота Рита слезе в центъра, но не срещна Айра. Върна се в къщи, влачейки бавно крака по пътя. Не остана да пие чай, качи се направо в стаята си. Извади молив и хартия от чантата си. С мъка написа писмо.

„Леля Марго ми съобщи, че си идвал в къщи миналата седмица. Не знам дали е вярно. Каза, че ми мислиш доброто. За мен най-доброто е да те видя! Не получих обещаното писмо. Не ми се обади по телефона. Мистър Бетс ме изпрати за марки в пощата в петък, но не попитах дали си ме търсил. Позвъни ли ми в петък? Непрекъснато се интересувам дали някой ме е търсил по телефона и така изглеждам глупава в очите на другите. В канцеларията вече всички ме наблюдават. Тази вечер отидох на гарата, но ти не беше там. На курс ли си? Видях другите жени, които чакаха, и си помислих, че ние не сме като тях. Ако наистина не искаш да ме виждаш, моля те, кажи ми! Заклевам те в гроба на майка ми! Моля те, кажи ми!

Твоя любяща Рита“

След като прочете отново писмото, зачерта „гроба на майка ми“. Не беше на място. Ще отиде утре до Валери Мандър и ще я помоли да предаде на Чък писмото. За нея вече нямаше значение дали Валери си мисли, че тя го преследва. Не би могла да преживее нито ден повече в очакване на телефонния звън. Беше се изморила да чака пощата, изтощена от неспокойния си сън и от мисълта дали Марго казва истината.

Рита изтърпя до понеделник следобед, за да предаде писмото на Валери, с надеждата, че той ще й телефонира в понеделник сутринта. Отново застана на входната врата с белия плик в ръка.

— Знам, че е глупаво — заизвинява се тя. — Но аз съм отчаяна, Валери!

Втренчи се предпазливо в по-голямото момиче и устата й потрепера. Искаше да спечели симпатията му.

— Сега пък какво има? — попита Валери озадачена. — Леля ти Нели каза, че той те е търсил миналата седмица по телефона.

— Да, но той замина за Халифакс на курс, а не ми е писал още. Каза ми, че може би ще се видим в събота, но не дойде.

— На курс ли? Какъв курс?

— В Халифакс! Избрали са го!

— Такива като него не ходят на курсове! Той отговаря за техническата поддръжка и се грижи за бойлерите и електричеството.

Рита не се отказваше. Стиснатите й челюсти изразяваха упорство. Каза учтиво, но твърдо:

— Знам, че искам много, но нали Чък му предаде онова писмо?

— Така е! Той нямаше нищо против онова писмо за срещата ви пред киното.

Валери забеляза изненадания израз върху лицето на момичето. Навън, в антрето, мисис Мандър поздравяваше някого, въвеждайки го в кухнята. Звукът на радиото бе намален.

— Не исках да ти казвам, но Чък ми предаде съдържанието на писмото. Знаел го, защото трябвало да го прочете на Айра.

— Какво искаш да кажеш?

Валери въртеше годежния си пръстен около пръста, опипвайки трите бели диаманта в златното им легло.

— Ама ти не знаеше ли? — учуди се тя. — Той не може нито да чете, нито да пише.

За Рита бе ужасно да го проумее. Беше толкова невероятно, колкото и думите на леля Марго за посещението му у тях. Тя избяга от Валери, като смачка в юмрук писмото. Хукна по малката уличка зад къщите. Някога тук е имало ливади и дървета, крави са пасели тревата и патици са плували в езерото — преди още хората да предявят права върху земята и да построят тези мизерни къщурки. „Индустриална революция“, така вуйчо Джек наричаше времето, когато хората завзели зелената благодатна земя и я превърнали в бунище, когато построили жилища, долепени гръб до гръб, като прасета, за да икономисат място и тухли, а над тях небето почерняло от пушека на фабриките; времето, когато малко хора ходели на училище, когато образованието било за избраните. Само привилегированите можели да четат и пишат. В ума й се раждаха едно след друго оправдания; бил е болен като дете, бил е роден в изоставен край, далеч от града. Представи си го изтегнат в някакво ложе, с широко, разперени ръце, като умиращия Чатъртън; представи си го как разкопава с лопата песъчливата земя, без никакво дърво наоколо. Изпитваше същото чувство, както ако й кажеха, че е сляп, сакат или престъпник. Не можеше да се примири с това! Той беше глупак! Нейният Айра — тъп като галош! Не можеше да играе карти, да чете вестник, никога нямаше да й напише писмо!

При тази мисъл в сърцето й се надигна надежда! Как би извикала силно, колкото й глас държи, от огромното облекчение, което изпита! Ето защо не бе й писал! Просто не е могъл! Беше се срещнал с леля Мардж, за да й каже, че е недостоен за Рита. Знаеше, че по английски тя бе много добра. Нели му се бе похвалила. Беше дошъл при Мардж, за да й каже, че е неподходящ. Боже Господи, помисли си Рита, като тичаше по калдъръмената уличка, ако е толкова необразован, тя ще му е необходима и той ще иска да я задържи.

Тя отвори портата, ритайки я с крак, и тръгна нагоре по стръмния двор, без да изпитва вече страх.

 

 

Марго бе разочарована от драматичния състав. В него изглежда участвуваха главно работници от цеха за инвалиди; с изключение на главния герой и Пепеляшка, на всички единият им крак бе по-къс от другия или ръцете им бяха изсъхнали. Ролите на грозните сестри играеха две момичета от секцията за взривни вещества, които нямаха нужда от грим. Не й предложиха роля. Щеше само да пее в хора. Киснеше с часове след работа, очаквайки пианиста, загърната в коженото си палто, в дъното на залата. Помолиха я да идва и в четвъртък. Някаква бъбрица изтърсила, че сестрата на Марго е шивачка и искаха от нея да им даде някои идеи за костюмите.

— Всъщност от дрехи разбира Нели — каза тя. — Мисля, че аз няма защо да идвам!

Но те настояха, казаха, че това е нейно задължение. Помисли си мрачно, че през цялата зима ще трябва да остава до късно веднъж в седмицата, да чака на ледения студ автобуса за в къщи, а вечерята й ще съхне във фурната.

 

 

Надеждата на Рита не продължи дълго. Той не й се обади. На работа тя запушваше с пръсти ушите си, за да заглуши непрекъснато звучащия в главата й телефонен звън. Мистър Бетс й направи доста остра забележка за нейната отпуснатост. Каза й, че трябва да се стегне. В събота надеждата напълно угасна. Тя го чака с часове. Не искаше да се прибере в къщи.

Нели почти беше свършила красивата годежна рокля. Шиеше илиците за копчета на ръка. Валери забеляза, че дясното рамо на роклята е малко поизместено. Нели разпори ръкава под мишницата, коригира извивката и го прикачи отново. Не би обърнала внимание, ако някой друг й покажеше грешката, но Валери имаше набито око. В края на следващата седмица щяха да отпразнуват годежа. Сирил Мандър боядисваше гостната. Мисис Мандър бе избрала нови пердета. Вероятно на Джордж щяха да разрешат отпуска.

Когато Рита попита Валери дали Чък е видял Айра на Валери й стана неприятно да й съобщи, че нямало и следа от него.

— Чък е проверил.

— Но къде е той? — извика Рита.

— Нали знаеш, мила, лагерът е голям! Това не значи, че го няма там.

Валери не знаеше как по-меко да й го каже. Чък бе разпитал и разбрал в коя част е той, но не могъл да го открие. Той й бе казал, че десетки от младите войници дезертират всеки месец. Бягат в Лондон с жени. Айра, разбира се, не бе отишъл на никакъв курс в Халифакс. Валери се питаше дали момичето се бе доверило на леля си. Чувствуваше се отговорна, тъй като Рита бе срещнала младия войник в тяхната къща. Не й харесваше изразът на отчаяние и паника върху лицето й. Това вгорчаваше собственото й щастие. Рита се държеше така, сякаш сърцето й бе разбито от любовна мъка. Валери се надяваше, че не си е навлякла някакви неприятности. Подобна глупава история можеше да се случи само на някоя като Рита, угнетена до крайност, расла цял живот в саксия, далеч от ударите на съдбата.