Берил Бейнбридж
Шивачката (3)

Трета глава

Джек пристигна точно в четири и тридесет. Паркира камионетката в уличката отзад и внесе в къщи неделната плешка, увита във вестник. Беше с филцова шапка и палто.

— Да не си се простудил? — попита Нели, защото следобедът беше топъл и слънцето грееше някъде отвъд мрачните къщи.

Той беше донесъл парче свинско и мас за готвене. Остави ги в една чиния високо горе на етажерката, за да не ги стигне котаракът.

— Къде е Рита? — попита, като си свали палтото и отиде да го метне върху парапета в антрето. В подножието на стълбите удари кокалчето на глезена си в малката желязна поставка за чадъри. — Да ти се не види и желязото! — изруга той, куцайки към кухнята. — Един господ знае защо са сложили това проклето нещо точно там, дето можеш да се спънеш!

— Какво нещо! — попита Нели, все още неразбрала за какво става дума.

— Поставката за чадъри! В най-скоро време ще си счупя проклетия врат там!

— Аз никога не се спъвам в нея — отговори Нели.

Той легна на дивана с крака върху вестник и все още с шапка на главата. Винаги лягаше на дивана, когато идваше у Нелини; тя вечно му повтаряше да си почива, а той чувствуваше умора само щом я погледнеше. Не каза нищо, когато Нели му съобщи, че Рита е отишла с Мардж да й направят прическа за гостито. Пък и това вече не беше негова работа. Когато жена му умря и му остави Рита, ненавършила още пет години, той предложи на Нели да си вдигне багажа от къщата на Бингли Роуд и да отиде да живее при него в Алъртън. Но тя не се съгласи. Каза, че Мама никога не би одобрила това, а и къде щяла да остави мебелите? Разбира се, тя беше права — бе твърде стара за промени. Нели знаеше какво е смърт — тя беше, така да се каже, дясната й ръка. Третата им сестра Сали се помина в най-ранно детство от туберкулоза, въпреки че според Мардж било от мъка. После починаха Мама, вуйчо Уилф и Джордж Бикъртън, съпругът на Мардж, умрял от инфлуенца шест месеца след като се върна от Франция. И четиримата издъхнаха в малката стая горе. Нели не бе желала да напусне къщата, съхранила толкова много спомени за кончини. Колкото и да бе опечалена, когато си взе сбогом с Мама, това беше един вид временно сбогуване. Тя само бе изпратила Мама на пътешествие, в което щеше да я настигне по-късно. Немислимо бе да изостави поста си, докато не дойде и нейният час. И така, той продаде собствения си дом и се премести с Рита в двете стаички над месарския си магазин в Анфийлд. Нели бе чудесна жена. Идваше всяка сутрин и им чистеше, готвеше, извеждаше детето на чист въздух и го слагаше в леглото вечер. На няколко пъти взе Рита на Бингли Роуд, защото не можеше да пренебрегне шиенето, и я остави да спи там; не беше разумно да се товарят на трамвай след чая през зимата и да бият целия път обратно до Анфийлд. Това стана нещо обичайно. След време детето започна да подражава на лелите си и да го нарича вуйчо Джек. Той се опита да спи в малката стая без прозорци през почивните дни, за да го вижда повече, но не му беше удобно. А и Нели се грижеше за Рита чудесно. Шиеше й детски роклички, обуваше й винаги чисти бели чорапки и всяка вечер завързваше парцалчета по косите й, за да ги навие. По-късно Нели бе много строга и по отношение на възпитанието и домашните на Рита — само дето бомбардировките зачестиха и момичето оставаше в скривалището нощем. После върху училището им падна бомба и много от нейните приятелки се евакуираха. Мардж често казваше, че за Рита не било хубаво да живее с тях, били стари и нямали необходимото търпение. Но това бяха глупости. Нели никога не бе повишавала тон на момичето, никога не бе му казала нещо лошо. Мардж се подвеждаше от онзи кошмар, който Рита сънуваше отвреме-навреме. Разправяше, че не било естествено едно младо момиче да има такива лоши сънища или поне да не се повтаря все един и същ. Нели твърдеше, че това се дължало на бързия растеж. И доктор Боугъл бил казал същото. Нели побесня, като разбра, че Мардж е водила детето на доктор тайно от нея. Много често и Джек забравяше, че Рита не е дъщеря на Нели, а негова. Пък и тя така приличаше на лелите си по външен вид. От тяхното тесто беше — не виждаше у нея нищо от покойната си жена; по черти приличаше на Мардж — устните й бяха толкова безкръвни, че горната изглеждаше като очертана с кафяв молив, което я правеше изпъкнала, и имаше леко безумния, вечно учуден поглед на Мардж поради голямото разстояние между веждата и клепача. Но тя бе творение на Нели. Сякаш шивачката бе изрязала кройка, беше я забола с карфици и поставяйки я под иглата на шевната машина, бе я изминала няколко пъти по очертанията, така че да не остане никаква пролука между шевовете.

Дори повече прилича на Нели, помисли си той, когато Рита влезе с Мардж. Лицето й бе зачервено от сешоара, а косата й стърчеше суха като клечки върху малката й глава.

— Ей богу, изглеждаш като истинска зоза! — каза той. Всъщност къде беше хубавата й кестенява коса, а малкото, дето бе останало от нея, беше накъдрено. — Остригаха ли те? — попита Джек. Но Рита беше излязла навън в задния двор, за да потърси котарака.

— Колко струва? — поиска да узнае той, полуседнал на дивана с ръка на джоба.

— Няма значение — отговори Марго. — Аз плащам.

Тя беше някак неспокойно възбудена. Крачеше из стаята, вземаше разни предмети и пак ги оставяше, забравила за цигарата между пръстите си. За кой ли път влезе в кухненската ниша, за да се наведе и запали цигарата си от газта под чайника.

— В най-скоро време ще останеш без косъм на главата — предупреди я Нели, като постави съботния чай на масата.

Джек пиеше чая си легнал. Нели подпря главата му с възглавници и закрепи чинията на гърдите му. За ядене имаха сьомга консерва, която един клиент му бе дал като благодарност за някаква услуга. Не можеше да обясни на Нели как я бе получил, защото тя бе против черната борса. Вместо това каза, че я имал в бюфета си още от началото на войната. После послушаха предаването „Градът на приказките“ по радиото. Мардж стоеше до камината, прикрила устата си с ръка, ококорила очи, сякаш я болеше нещо, и се преструваше, че уж Ърнест, полицаят, я разсмива, макар Джек да знаеше, че тя се смее на него.

— Какво има чак толкова смешно, Мардж? — попита той обидено. А тя отговори:

— Ще получиш Rigor Morits^[1], ако останеш в тази поза още малко.

Не можеше да не се засмее на това, въпреки че Нели започна да цъка неодобрително с език. Опита се да седне на дивана и остави чинията на масата. Мардж винаги е имала чувство за хумор — нерядко иронично и горчиво, но за компаньонка бе добра. Понякога му се струваше, че Нели е прекалено почтена за този свят. Тя го караше да се чувствува като в църква, където звучаха приглушени гласове и набожен разговор. Напомняше му за майка му, починала, когато бе седемгодишен. Погледна към Рита. Тя се хранеше равнодушно — без следа от усмивка, с бледи страни.

В седем часа Мардж се качи горе и след малко слезе в копринена рокля с цвят на праскова, с огърлица около врата, която някога бе принадлежала на жена му. Беше я предложил на Нели, но тя отказа. Нямала нужда от такива дрънкулки, а огърлицата едва ли бе подходяща за Рита.

— И за какво се наконти така? — попита Нели, а Мардж отговори, че щяла да прескочи до семейство Мандър с Рита, за да я наглежда.

— Не си поканена — каза леля Нели.

— Изчезвай! — отсече Марго и продължи да пудри бузите си.

На Джек му беше ясно, че Нели е ядосана за нещо.

— Искаш ли и ти да отидеш? — попита я той. — Не се тревожи за мен. Ще си вдигна хей така краката и ще слушам съботния радиотеатър.

Като чу това, тя направи някакъв смешен жест на презрение с лактите си, размахвайки ги като криле, сякаш бе кокошка, надигнала се в тревога от полога си.

— Как ли не! — отговори.

Той легна пак на дивана и закри очите си със „Съботното ехо“, за да не вижда нищо. Чуваше ги как говорят шепнешком от уважение към него; опитваха се да накарат Рита да отиде горе и да се преоблече. „Ей сега! — повтаряше Рита. — Ей сега отивам!“ А преди тя да се качи горе, я чу ясно да казва: „Това беше на мама, нали?“. Отвори очи и я видя до камината, взираше се в шията на Мардж, полупротегнала ръка, за да докосне огърлицата. Един господ знае как го бе разбрала! Остана поразен, смачкал едната страница на вестника — и то точно комикса! — в стиснатия си юмрук. Но тя не докосна Мардж; само присвиваше очи, сякаш бе късогледа, а леля й стоеше права до камината, вдигнала ръка към евтиния наниз, с ярко начервени устни.

Той отново затвори очи; скоро след това Нели седна на шевната машина и завъртя колелото. Натискаше педала бързо, платът се плъзгаше под острата игла. Веднъж нагодила се към ритъма на машината, тя бе в стихията си. Откак я помнеше, Нели „свиреше“ на машината, защото точно така я виждаше той. Машината му приличаше на големия орган в кино „Паладиум“ отпреди войната, който започваше от пода, а Нели — на органиста, свел глава за поклон, целия на решето от цветните прожектори. Той се залюляваше на стола си в такт с първата пиеса. Нели сядаше с точно такъв замах, сякаш очакваше зад гърба й да се разрази буря от аплодисменти. А нейният инструмент беше черният „Сингер“ с ръчно изрисувани жълти цветя. Дванадесетгодишна я бяха дали да чиракува при една жена, която живееше до църковното училище, за да изучи занаята: ръчен шев, тропосване, кроене. Когато стана на тринадесет години, вуйчо Уилф й подари сребърен напръстник. Тя не бе като някои други, които въртят иглата за пари, въпреки че и това бе важно. Всъщност ценеше сигурността, която й даваше шиенето — чувството, че знае нещо, че е изкусна и умее да борави с иглата. Не бе клюкарка като някои, които би могла да назове. Въпреки това вдигаше кокетно шивашкия манекен от мястото му под стълбите, държеше го в ръцете си като партньор за танц, очертаваше извивките под мишниците с креда, приглаждаше плата върху бюста, отдръпваше се назад, за да се възхити на работата си, с уста, пълна с карфици, и шивашкия сантиметър около врата си. Когато се почука на предната врата, Джек бе почти заспал. Стреснат, отвори очи и видя, че Мардж седи на стола си до камината, а Нели, с вдигнат във въздуха крак, се опитва да разпознае ръката, почукала на вратата. Потърка очи и се изправи, като опъна дрехите си, за да си даде приличен вид. Всички се ослушаха. Рита отвори вратата. Непознат глас, провлачен говор, също като във филмите. Тя го въведе в кухнята. Беше охранен, в униформа и бе пил. Едро лице на здравеняк с две любопитни светлосини очи, а устата му, когато заговори, откри дълга редица зъби, бели и изпъкнали. Беше янки. Джек се стъписа. Никога досега не беше стоял така близо до янки. Те имаха такива привилегии, бяха им толкова чужди, никога не бе и сънувал, че ще се сблъска с такъв в кухнята на Нели. Как само хвана Рита и Мардж подръка от двете си страни и ги изтика бързо-бързо навън.

Изтича до вратата, за да ги види как тръгват, хванати подръка, навели глави, сякаш изпълняваха танцови фигури върху лед.

— Не знаех, че ще има и янки! — каза той.

— Няма нищо лошо в това — отговори Нели. — Валери Мандър знае как да се държи.

Но той беше притеснен. Не можеше отново да легне и да се успокои; дори само пълнотата на младия американец го смущаваше — какви пържоли ядяха те, първокачествени свински котлети, какви количества масло и бекон! Спомни си всичките неща, за които беше чел; колко пари печелеха, каква храна консумираха, каква техника притежаваха. Виждал ги бе на Сточна гара как натискат млади момичета до стената, уста в уста, сякаш ги ядат, виждал бе джиповете, които се носеха по Станли Стрийт, пълни с военна полиция и големи кучета на метални синджири, с раззинали уста, та чак розовите им венци се показваха.

— Не знаех, че ще има янки! — повтори той, крачейки напред-назад из стаята, по зелена жилетка, ушита от Нели, и панталони с цвят на метал.

— Забеляза ли какво каза нашата Рита за огърлицата? — попита учуден.

Но Нели, навела глава, поставяше жакета от сивия, костюм на мисис Лайънс под челюстите на стоманената затегалка и цялото й внимание бе насочено върху чудесния шевиот под пръстите й.