Берил Бейнбридж
Шивачката (7)

Седма глава

Рита бе в първия стадий на своя кошмарен сън. Досега не бе издала нито звук. Лежеше опъната на леглото, с ръце отвън, върху чаршафа.

Тя седи на задната седалка на една кола, пред нея има зелена маса за карти… карат надолу по дългия път с отделени една от друга къщи. Привечер е… тя поглежда към градините през прозореца на колата… Сребърната улична лампа… част от оградата… а ето и къщата. Прозорците са затворени… телена кошница, пълна с леблебия, виси от покрива на верандата. Вътре са хората, които обича… но тя не ги вижда… те седят някъде вътре на високи полирани столове. На прозореца на втория етаж има гипсова статуетка на момиче, което гали ушите на куче с четка от пера… на масата в антрето стои керамична ваза с благовонни секирчета, набрани от градината… висок стенен часовник със стрелки, замръзнали на 8 часа… бронзова статуя на двама мъже, които се борят с ангел… върху полицата в килера са наредени консерви със сьомга, супа, грах. Входната врата е с кръгло прозорче като на каюта… част от перде с къдри… Отминават къщата и продължават в мрака.

 

 

Рита се размърда в леглото, повдигна ръка и закри с нея лицето си.

 

 

Тя наблюдава как в края на пътя небето се спуска ниско. Тополите, сякаш нарисувани на фона му, са замрели неподвижно. Моторът на колата угасва… отчаяние… червеното като медно петаче слънце изплува бавно… тя почуква по преградното стъкло с малка пръчка… колата запъпля към оградата. Къщата е изоставена… обитателите й са заминали на летуване… ключалките са счупени… градинската порта се люлее на пантите си. Сребърните прибори са изчезнали от бюфета… ножовете липсват от кутията със зелено сукно… гарафите от шлифован кристал са задигнати от дъното на кухненския шкаф… статуята на голия мъж е прекатурена от поставката си… бижутата от горния етаж липсват… красивият диамантен пръстен, часовникът с платинения браслет, стъклените мъниста от Венеция. А някаква шапка с игла е разпъната като пиле на грил върху парапета на стълбите.

Полусъбудена, тя се опитваше да излезе от мрака. Отвори уста и започна да стене.

 

 

Колата допълзява до бордюра на тротоара… намалява ход и спира след сребърната улична лампа… отпред на моравата между гергините са разхвърляни мебели… полираните столове… стенният часовник… статуята с борещите се мъже, проблясваща на слънцето… някакво тяло е захвърлено като кукла между карамфилите… мъж, преметнат през оградата, от главата му се оцеждат капки кръв… хората, които познава… които обича…

 

 

Тя изписка, опита се да стане от леглото, все още носена от вълните на съня. Почувствувала някакъв натиск, сърцето й се разтуптя силно, кръвта заби в ушите й шеметно, сякаш я обля гореща вълна.

— Няма нищо, Рита, милата ми! Няма нищо, агънцето ми! Тихо, Рита, всичко е наред.

Тя се събуди и се опита да фокусира погледа си в тъмната студена стая. Виждаше само пълните с коса ролки на Мардж, осветени от проникнал през прозореца слънчев лъч.

— Какво да правя — промърмори Рита, — не съм виновна аз!

 

 

Когато Нели се съвзе, направи едно-две размествания в гостната. Премести горе в стаята без прозорци масичката от палисандрово дърво и порцелановата статуетка на селянче, подпряло с ръка брадата си. Искаше й се да премести горе и бюфета, но Мардж щеше да забележи липсата му, пък и беше много тежък, за да бъде преместен без чужда помощ. Тя не бе напълно убедена, че е необходимо да се прави такава промяна — да размества мебели, които години наред бяха заемали полагаемите им се места в най-хубавата стая. Дали го направи, за да забави разрухата им, или за да провери как би понесла самата тя изчезването на познати предмети? И в двата случая имаше чувството, че върши нещо. Горе, в стаята без прозорци, въпреки че беше малка, можеше да смести, освен ниския креват на колелца, който винаги си бе стоял там, и други мебели — огледалото с полицата и кръглата рамка, табуретката за крака, избродирана с избелели вече копринени конци, бамбуковия цветарник, върху който бе момината сълза. Имаше твърдото намерение да премести всички тези неща, но постепенно, в продължение на месеци, за да не предизвика коментарии. А за да помогне на Рита да си намери хубаво момче и да се задоми, тя, Нели, ще й ушие цял гардероб с нови дрехи — рокли за зимата, костюм, ново палто с кожена яка. Очакваше, че момичето няма да е особено възхитено, но то, изглежда, посрещна с радост предложението й.

Няколко вечери Рита се рови из журналите, като търсеше подходящи модели. Джек се изненада, когато Нели го попита дали не може да намери няколко допълнителни купона за платове. Рита каза, че ще отиде с Нели до пазара Бъркънхед, за да изберат плат, но това трябва да стане рано следобед в събота.

— Предполагам, че вечерта ще излизаш пак — обади се Марго.

— Да.

— Със Сиси Бейнс, нали? — попита Марго саркастично.

Но момичето само поклати безучастно глава и продължи да прелиства страниците на журнала.

Нели и Рита взеха обедния ферибот от Пиър Хед, като оставиха Мардж да домакинствува в къщи. Тя не се възпротиви. Ужасяваше се от мисълта, че може пак да разстрои Нели и отново да бъде принудена да прекара няколко дни в миене на тенджери, в приготвяне на храна от оскъдните припаси.

Рита се качи горе на палубата, а Нели се настани удобно в салона, като потъна в една от наредените покрай дължината на кораба черни кожени седалки. Намести се върху нея и се облегна назад, сякаш сяда на зъболекарски стол — краката й не стигаха пода. От прозореца се виждаха ясно Пиър Хед и чайките, които се плъзгаха леко над водата. Харесваше й пулсирането на моторите под нея; басовият им рев, когато фериботът се разтърси при сблъсъка на въжените буфери с брега; струята от разпенена вода зад него, когато даде заден ход и описа широк завой, за да се обърне към отсрещния бряг на реката. На палубата се разхождаха някакъв смелчак-студент, чийто шал се вееше на вятъра като знаме, и мъж, прилепил ръце към главата си, та вятърът да не грабне меката му шапка.

Пътуването по реката й напомни как Джек ги бе изпратил на почивка в Ирландия. Той бе поел разноските. Знаеше един хотел извън Дъблин, в който бе живял преди много години, по време на ирландското национално движение през 1923 година. Но нямаше достатъчно пари, за да им наеме каюта, и Нели прекара нощта, седнала на палубата под някакъв брезент, а малката Рита спеше в скута й. Щом корабът се залюляваше от вълнението, всички простенваха, като че ли бяха емигранти на път за Америка. След това се качиха на някакъв влак, който се движеше покрай брега. На гарата имаше няколко таксита и един смешен старомоден файтон с коне. И ето, не щеш ли, глупавата Мардж отмина бързо обикновените превозни средства и ги наблъска във файтона, който ги друса и люля по улиците на града до хотела, за смях на хората. Беше чудесна ваканция. Драго й беше да гледа Рита, която ту влизаше, ту излизаше от морето и тичаше само по къса рокличка, напъхана в гащичките й. Разбира се, Мардж отново се изложи, като се сближи с някакъв търговски пътник от Бирмингам. Каза, че уж отивала с автобуса до Брей, но Рита и тя, Нели, разхождайки се следобед покрай едно кафене, я видяха седнала до прозореца. Ядяха сандвичи с яйца и кресон. Хванаха я на местопрестъплението, както си бе с жълтата сламена шапка с червените рози върху периферията и с полепнал по устните кресон!

Рита потърси Нели, когато фериботът изсвири за слизане. През прозореца на салона тя видя откроилото се на фона на мрачната вътрешност мъртвешки бледо лице на леля си. Притворила очи, Нели се усмихваше, като че ли бе щастлива. Между скръстените ръце на скута й се промушваха дръжките на пазарската й чанта. Рита почука на стъклото. Нели веднага отвори очи и се ококори изплашена, а после се затича с дребни, несигурни стъпки към двукрилата врата, отваряща се в двете посоки, и се вкопчи за опора в месинговия парапет.

— Ей, че клати — каза тя. — Приличаш на корабокрушенец!

Нели не бе ходила в Бъркънхед от две години и бе ужасена от промяната — навсякъде цареше упадък и забвение. Градската градина бе превърната в пустош. Нямаше ги розите и храстите, мраморната чешма с питейна вода. Нищо не бе останало, освен два обрасли с рядка трева склона; парапетите бяха откарани с каруци; кучетата вършеха работата си там, където някога червените лалета се полюшваха в редици от вятъра.

Рита искаше да купят черен камгарен плат за рокля. Друго какво — не знаеше, но черен плат непременно.

— Ще те състарява — каза Нели.

— Искам роклята да е с плисета, с бяла якичка и бели маншети.

— А да не би да искаш и дантела за шапчица и престилка? — попита Нели язвително. — Тогава ще можем да ти намерим работа като келнерка в „Кардоума“.

Но Рита настояваше на своето. Нели купи четири метра черен плат, пет метра сив на райе и парче розово кадифе.

Пиха по чаша чай на крак край една сергия и Рита пожела да купят и пай с кайма.

— Тая няма да я бъде, госпожице! — каза й Нели.

— Но парите са мои!

— Не!

Нели винаги бе втълпявала, както на Рита, така и на Мардж, че има две неща, които не бива никога да правят — да сядат на чужда тоалетна чиния и да ядат купен от магазин пай с кайма.

Момичето се нацупи. На лицето му се появи страдалчески израз, сякаш бе смъртно обидено. Стоеше сред пазара с непроницаемо лице въпреки опитите на Нели да се помирят. Само очите му живо, с някаква особена напрегнатост наблюдаваха тълпата купувачи на пазарния площад, като че ли търсеха някого.

 

 

Мисис Мандър каза на Марго, че връзката между Чък и Валери се е задълбочила много. Може би съвсем скоро щели да обявят годежа им. Това означаваше нова рокля за Валери, ако Нели се съгласи да я ушие. Роклята трябваше да бъде в романтичен стил, обшита с пайети, които да блестят на светлината. Изписаният по лицето на Марго необикновено голям интерес я смути. Марго сякаш изгаряше от някакъв вътрешен огън. Носеше рокля от лека материя, няколко номера по-голяма, с пришити в корсажа сребърни ивици. На рамото й имаше следа от изгорено с ютия, а отстрани на бедрото й — лъскава катарама. Уморените й очи блестяха от възбуда, когато каза на мисис Мандър колко много се вълнува от новината за Валери. Навярно си въобразяваше, че самата тя, заедно със сбъдването на мечтите на момичето, се приближава с една крачка до щастието. Нели щяла да ушие роклята, в това била сигурна, нищо нямало да й попречи. После тя запали цигара с треперещи пръсти и отиде да донесе модните журнали от антрето, за да започнат веднага да търсят идеалния модел. Забравени бяха всички приготовления за вечерята, а мисис Мандър бе твърде възпитана, за да каже, че бе дошла за мнението на Нели, макар Мардж да бе по-младата, а, можеше да се каже, и по-модерната във възгледите си. Имаше нещо истерично във външността на Мардж, нещо, което й пречеше да преценява правилно — ето, сега й отвори вратата, облечена в рокля за коктейл, ами коженото палто и белите обувки с високи токове, с които ходеше на работа! А оня случай, мисис Мандър никога нямаше да го забрави, когато холандският моряк, разквартируван у тях през първата година на войната, й бе подарил парче екзотичен плат и тя, тайно от Нели, просто зад гърба й, си уши саронг, който облече на вечеринката на женското дружество — цепката стигаше чак до бедрото й и жартиерите се показваха над увисналите краища на зелените й копринени гащи.

— Нели отиде да купи плат за Рита от пазара Бъркънхед. Това момиче изведнъж взе да се интересува от мода!

— И би трябвало — отговори мисис Мандър. — Валери каза, че Рита вече си имала обожател. Миналата събота ги видяла двамата в центъра.

Марго ококори очи насреща й. Устата й едва доловимо потрепна, сякаш да каже нещо, но се въздържа — само навлажни с език сухите си устни. Мисис Мандър бе заета с изучаването на някаква рокля в три четвърти дължина и с подходящо към нея болеро.

— Хубава е — каза тя. — Можем да сложим пайети на болерото. — После погледна изпитателно нагоре и попита: — Какво ви е мнението за него?

— Е, то, ние не го познаваме много добре. Рита излиза с него отскоро.

Дано само говореше точно, та мисис Мандър да не разбере, че лъже.

— Ами ти нали разговаря с него у нас?

— А ти какво мислиш за него? — попита Марго, за да спечели време. Опитваше се да си спомни с кой младеж се бе запознала Рита на гостито. Това ще е само оня от гардероба, дългото, кльощаво момче с големите крака. Изпита огромно облекчение, че можа да си припомни физиономията му — той не беше някой непознат, брутален чужденец, който върши неприлични неща с Рита.

— Валери каза, че нейният Чък не го познава много добре. Оная вечер бил дошъл на гостито, защото се грижел за джипа на Чък.

Тя намекваше, Марго почувствува това, че той има по-нисък чин от Чък и е далеч по-лоша партия за женитба.

— Той е мило момче — каза Марго — и много възпитано. Знае как да се държи в обществото. Баща му въртял голяма търговия в града.

— Кой град? — попита мисис Мандър безпощадно, а Марго й отговори, че градът бил Вашингтон, с Белия дом, и веднага се изплаши да не е станала за смях и дали Белият дом всъщност не е в Ню Йорк.

— Много хубаво — каза мисис Мандър. — Знаеш ли, Марго, при чудесната фигура на нашата Валери ще бъде просто цяло безобразие да носи жакет над роклята.

— Вярно, така е — съгласи се Марго. Прииска й се много мисис Мандър да си тръгне по-скоро, преди да бъдат казани прекалено много неща. Тя знаеше през цялото време, че Рита крие нещо, щом се връща в къщи със съдрани чорапи, всяка съботна вечер слиза в центъра и се връща мокра до кости и изтощена. Ето защо е сънувала оня кошмар! Лъжата я е измъчвала. Самата тя през целия си живот се бе опитвала да крие някои неща от Нели. Не обвиняваше Рита, но я болеше, че момичето не й се бе доверило. Чувствуваше се обидена, че Рита я бе изолирала от вълнението в любовната авантюра. Бе се мъчила посвоему да предпази момичето от влиянието на Нели, да внесе малко веселие в мрачните години, прекарани в мрачната къща.

— Ще взема със себе си журналите — каза мисис Мандър. — Кажи на Нели, че съм идвала.

И тя излезе бързо от къщата, нетърпелива да сподели с прекрасната Валери, че Рита не е казала в къщи за срещите си с войника.

Марго би могла да разкаже за всичко на Джек, ако самата тя знаеше нещо повече за момчето от гардероба. Как искаше да му каже, че Рита й се бе доверила. Това щеше да я издигне в очите на Джек, да я представи за улегнала; досега той винаги се бе обръщал за съвет към Нели.

Джек се оплака, че има стомашни болки. Преди да се запъти да поздрави Валери, Нели му даде да изпие на глътки чаша гореща вода.

— Тръгваш ли вече? — попита Марго разтревожена. Не желаеше мисис Мандър да изтърси всичко това на Нели.

— С ваше позволение! — отговори й остро Нели, като напъхваше косата си под шапката.

— Не ти ли се струва — обърна се Марго към Джек, щом Нели излезе, — че ние имахме доста странно детство. Искам да кажа, сега, като си мисля за…

— Странно? — прекъсна я Джек, без да я разбира.

— Ограничено. Каква бе само Мама — с това нейно спазване на правилата, с ходенето на черква.

— Какви правила?

— Не мислиш ли, че сме осакатени?

— Не говори глупости.

Той се изправи, като се държеше за корема. Бе силно раздразнен от думите й. Щом Мардж започнеше да говори по този начин, той се ядосваше; започваше да защищава някого или нещо, но не знаеше точно какво. Все едно че слушаше лорд Хоу Хоу^[1] да говори по радиото — изпитваше желанието да скочи на крака и да развее знамето.

— Нямахме никакъв шанс в живота — продължи Мардж. — Никакъв! Цялото това ходене на черква и тази порядъчност — тия неща дават отпечатък за цял живот.

— Църквата не е навредила никому — възрази той разгорещено.

— Не си стъпвал в църква цяла вечност…

— Не е навредила никому — повтори той твърдоглаво. — Много по-добре щеше да направиш, ако се вслушваше повече в Библията.

— Но аз наистина се вслушвах — всъщност не правех нищо друго. Винаги ми се казваше какво да правя и винаги бях заблуждавана. Правех това, което Мама казваше, че е най-добро.

— Мама беше чудесна жена! — извика той и я изгледа враждебно. — Тя ни възпита да не дължим никому нищо, никого да не молим.

— Но тя пък молеше Нели за доста неща. Нали Нели беше тази, която вършеше всичко в къщи. Вървеше в сянката на Мама и продължава да върви!

— О, млъквай! — викна той. Не можеше да понася повече пламналото й лице, очите й на драматична актриса, устата й, която дрънкаше глупости.

— А какво ще кажеш за Рита? — Мардж разбираше, че го е вбесила — как само врътна рязко глава, сякаш го бяха простреляли зад ухото със зенитно оръдие, но тя трябваше да му каже всичко. — Рита е същата като Нели. С никого не общува, никога няма да я чуеш да каже нещо важно, просто се държи благовъзпитано.

Искаше й се да вярва в думите си. Не можеше да си помисли дори, че Рита би могла да забременее — ами срамът, клюките на улицата!

— Ако нашата Рита притежава половината от качествата на Нели, тя няма от какво да се срамува!

— Но времената са други! — извика Мардж. — Война е! Хората не са същите. Хора като Нели не са нужни повече. Миналото си е отишло, Джек! Нещата са различни сега!

— Какви хора не са нужни повече? — попита я той възмутен, чувствувайки, че Мама и Нели са захвърлени на бунището.

— Хората, които ти нареждат какво да правиш. Сега се случват такива неща, че никой вече не може да ти каже какво да правиш. Не можеш да живееш постарому. Ето защо Нели избухва така — тя знае, че вече нищо не е същото.

— Къде щеше да бъдеш ти без Нели! — изкрещя той, скачайки на крака.

Малките синкави белези от двете страни на слепоочията му, останали от форцепса при раждането му, потъмняха от нахлулата в лицето кръв.

— Във всеки случай — извика тя и се изправи лице с лице срещу него в омразната й стая — нямаше да остана сам-сама на този свят!

Тя трепереше, изпълнена със самосъжаление, възмутена, че той има толкова ниско мнение за нея. Джек крачеше напред-назад из стаята и се мъчеше да сподави яда си. Главата му потреперваше в нервен тик.

Марго бе на края на силите си. Седна на масата и запримигва, за да не се разплаче. Искаше й се да му каже: „Твоята Рита, нашата Рита, излиза с чужденец и в този момент е на среща с него някъде из входовете на магазините!“. Искаше да го укори, задето й бе забранил да се вижда с Ейвярд, за всички възможности, които я бе принудил да пропусне в миналото. Той бе виновен — той и Нели! Всичките му бръщолевения, че желаел да живее на яхта след войната, да пътешествува, да види как живее другата половина на света, поезията, сантименталността му — всичко бе лъжа и измама. Също като Нели той бе вързан за ръцете и краката към стария начин на живот. За него беше важно какво ще кажат съседите, дали дава повод за клюки, дали дължи пари, дали живее по-интересно от общоприетото. Не му беше приятно да се вглежда в себе си, ненавиждаше порочните жени от Лайм Стрийт, неморалността, не обичаше да се вслушва в силните и отчетливи удари на сърцето си, подобни на тези, които чуваше, когато колеше прасетата.

— Тръгвам — каза той. — Не съм добре! Не искам да слушам глупостите ти, когато ми е лошо!

И той си тръгна. Завърза свободно шала около врата си и нахлупи износената филцова шапка върху главата си.

— Кажи ми, защо седим на студа в тази стая? — изкрещя тя, като го последва в антрето. Засрами се, че го прогони с думите си. — Само защото Нели не желае да пали камината през лятото! Омръзна ми до гуша! Да не си посмял да ме обвиняваш, Джек, ако се случи нещо!

Той излезе, като затръшна вратата след себе си и остави изнурената Мардж в антрето.

Рита се върна преди Нели. Приличаше на пребито куче. Лицето й молеше за помощ.

— О, господи! — възкликна Марго и се запъти да сложи чайника на печката. — Защо не си ми казала, глупавичката ми?

— Искам да умра! — проплака Рита, остави палтото си да се свлече на пода и зашари с очи из стаята като побъркана. Айра не бе дошъл на гарата, не бе дошъл и на автобусната спирка, не бе й казал, че ще се видят отново. Бе се отдалечил под звуците на танцовата музика и тя повече не го видя.

— Какво се е случило? — попита Марго. Искаше пълно обяснение, преди Нели да се върне в къщи с новините за Валери и блестящото й осигурено бъдеще.

— Каза ми, че приличам на удавен плъх!

— О, не вярвам!

— Каза ми: „Никога ли не носиш нещо хубаво, нямаш ли рокля с къдри?“.

— О, милата ми!

— Каза още, че съм хубава като картинка, като розова градина!

— Разбира се, малкото ми агънце, хубава си!

— Но това не е вярно, каза само, че приличам на удавен плъх!

И двете избухнаха в плач. Мардж плачеше заедно с нея, защото си припомни други думи, казани й преди години от други мъже. Те се притискаха една в друга, тъжните им вопли отекваха в стаята.

— Когато бяхме извън града, в оная градина… той се опита да ме… докосне. Аз го отблъснах…

— Какво ти направи?

— Опита се да… ме докосне… тук — и тя показа с ръка малкото възвишение на бюста си. — Аз го отблъснах, лельо!

— О, Боже Господи! — каза Марго, като се изправи. Почувствува се изведнъж стара и отговорна за Рита. Запари чая и нареди на Рита да избърше очите си, да не би да се върне Нели. После започна да й говори, както в онези образователни лекции, които бе слушала късно нощем по радиото.

— Виж какво, Рита — започна тя с жар, сякаш това бе последната й възможност. — Ти трябва да бъдеш почтена, да бъдеш ухажвана, но ако го обичаш, трябва да даваш.

Изведнъж си спомни една сцена: Джордж Бикъртън си разкопчава сакото, увисналият му мустак изглежда като нарисуван върху момчешкото му лице, неуверените му ръце я прегръщат. Как само трепери тялото му! И тя изпитва такъв страх, сякаш собствената й плът е чужда. Не знаеше какво да прави, той също! Не бяха й говорили никога за това, не бе чела никакви книги, нито пък разбираше какво значи да си съблече дрехите, без да се извръща настрани. Обгърнати от мъглата на невежеството, и двамата се опипваха виновно, нищо че бяха вече венчани в черква, и че им бе разрешено да бъдат заедно в леглото. Нели бе в съседната стая, покрила се презглава с одеялата. Нямаше нито вълнение, нито радост. Всичко напомняше медицински преглед, с почукването на доктора по гръдния кош — всъщност това бе болест.

— Не трябва да го изгубиш, защото се страхуваш! — Марго говореше разпалено. — Не трябва, Рита! Оттогава насам съм прочела много книги — това е естествено, но не бива да слушаш Нели. Господ ми е свидетел, момичето ми! Погледни ме, аз съм жертва!

Тя разпери ръце встрани с драматичен жест, сякаш, разпъната на кръст.

И Рита наистина я слушаше, изглеждаше, че си взема бележка. Бе приковала цялото си внимание върху леля си, върху черните й очи, които блестяха като мрамор, върху устата й, която гримасничеше от вълнение, върху равното й тяло в прекалено широката рокля за коктейл.

През обедната си почивка Рита написа писмо до Айра.

„Мили Айра,

Съжалявам, ако с нещо съм те ядосала, но аз наистина те обичам! Чаках те два часа на гарата, но ти не дойде. Моля те, ела под часовника в 6:30 следващата събота. Накарах леля Нели да ми ушие няколко хубави рокли, така че ще се гордееш с мен.

Твоята вярна Рита.“

Искаше да постави „целувки“ или да нарисува сърце, но това й се стори много просташко. След работа почука на вратата на семейство Мандър и попита за Валери. Мисис Мандър изгаряше от любопитство и нетърпение да узнае нещо за приятеля й.

— Разбрах, че живее във Вашингтон — каза тя.

Рита кимна с глава. Не можеше да признае, че въобще не знае къде живее Айра, на колко е години и дали има майка и баща.

— Той има куче, коза и кон — рече тя, — а също и кокошка, която сяда до огнището…

— В града!? — възкликна мисис Мандър изненадана.

Рита отиде в гостната с Валери. Беше навела срамежливо глава и кършеше ръце в мръсните си бели ръкавици. Застана до пианото със снимката на Джордж, засмян в моряшката си униформа.

— Ще те моля да предадеш едно писмо на Чък — каза тя.

— Разбира се.

— Ние с Айра се скарахме!

— Съжалявам!

— Би ли помолила твоя Чък да му даде това писмо?

Тя извади писмото от чантата си.

— Знаеш ли, Чък не го познава много добре. Съмнявам се дали се виждат често в лагера. Те не са приятели.

— Ще ти бъда много благодарна! — каза Рита.

Почувствува се близка с по-голямото момиче, облечено с такъв добър вкус — лявата му закръглена ръка бе опасана с лъскави метални гривни, а в очите му се четеше по-скоро съчувствие, отколкото увереност.

— Вие с Чък спречквали ли сте се? — попита Рита, като се опитваше да се приравни с Валери. — Карали ли сте се някога?

— Всички се карат — отговори Валери. — Не се тревожи, мила!

Много й се искаше да разбере как така Рита бе започнала да излиза с американец. Рита бе толкова смачкана и така лишена от страст, цял живот бе живяла в къщата на старите жени. Като дете не бе играла никога на улицата, никога не бе приспивала куклите си на стъпалата на къщата, никога не бе се навъртала край магазина за пържени картофи на Прайъри Роуд. В противовъздушното скривалище носеше шапката на леля си Нели, сякаш отиваше на черква.

Валери напъха писмото в джоба на жакета си, но не невнимателно, а с чувство.

 

 

За първи път от няколко дни Рита бе весела. Тананикаше си, докато слагаше масата за чая, а през това време леля Нели пържеше парчета месо на печката. Когато Марго се върна, Рита не се сдържа и й каза какво бе направила. Изтича в антрето, щом чу ключа да се превърта в ключалката, и веднага прошушна в ухото на леля си, че е написала писмо и го е предала на Валери.

— Хубаво си направила — каза Марго, изморена от работата във фабриката, с едничкото желание да седне. С изтичането на нощта въодушевлението й бе преминало и цял ден тя размишляваше върху съветите, които бе дала на момичето. Вече не бе толкова уверена в себе си, чувствуваше, че трябва да раздели с някого отговорността. Седна край камината, а чантата й се свлече на пода. Остави я да лежи там.

— „Сам, Сам — изрецитира Рита, — вдигни си пушката!“

Двете с Нели се изкискаха неочаквано. Стаята се изпълни с миризма на топена мазнина.

 

 

Магазинът на Джек бе на Мос Стрийт, от другата страна на парка. Когато той видя Нели, очите му се разшириха от тревога, задето е извървяла целия път до магазина.

— Не биваше да идваш — сгълча я той. — Нали доктор Боугъл ти каза да не се преуморяваш!

— Имам нужда от раздвижване — отговори тя. — Толкова се преуморих с новите дрехи на Рита, че трябваше да се насиля и да изляза от къщи. Гърбът ми се изкриви от шиене.

Той й помогна да седне върху високото столче зад касата в малката стъклена кабина в дъното на магазина, докато обслужи клиентите си. Върху костюма си носеше престилка, ушита от Нели. Беше запретнал ръкавите й. Малките му ръце бяха винаги червени и напукани от непрекъснатото миене със студена вода, тъй като не понасяше кръвта от суровото месо по тях. Би могъл да заведе Нели горе да си почине, но знаеше, че щом си обърне гърба, тя ще започне да мие чиниите от закуската и да оправя леглото му.

— Това Етъл Мориси ли беше? — извика тя, когато една стара жена, обута в пантофи, тръгна, влачейки крака по стърготините, към изхода на магазина.

— Да.

— Боже мой! Колко е остаряла!

— Всички са остарели — каза Джек, като наклони глава, с нахлупена филцова шапка, за да не се сблъска с двата заека, окачени на релса над тезгяха, и затърка усърдно с парцал мраморната плоча на тезгяха.

Навън, пред витрината, момчето за поръчки закрепваше колелото си до бордюра. То влезе, подсвирквайки си. Имаше червена коса и високо изпъкнало чело, над което стърчеше кепе.

— Здравей. Томи! — извика Нели, като се усмихна и кимна с глава за поздрав през стъклото на кабината. — Как е майка ти?

— Добре е — отговори Томи, забил очи в ботушите си. Не му беше приятно, че му обръщат внимание.

Джек му нареди да одере един заек, докато той заведе Нели горе и й направи чай. Помисли си, че ще е добре да увие заека в хартия и да го пусне незабелязано в пазарската й чанта. С мъка успя да я свали от високото столче. Тя се вкопчи в него здраво, като удавник за сламка, и остави белезникаво петно върху ръкава на сакото му.

Нели се опита да не обръща внимание на състоянието на всекидневната. Не можеше да очаква, че мъж ще пази чисто, а Джек сигурно правеше всичко, което бе според силите му. Безредието и занемареността я натъжиха. Като че ли бе бездомен, с намерение да се мести; някои неща бяха все още в неразопаковани кашони. А той нямаше да се мести никъде, поне засега. Колко странно всъщност се завъртя животът му — по възгледи той бе фанатик, а обстановката, в която живееше, беше напълно несъвместима с тях. Не можеше да понася циганите, евреите и католиците, а ето че сам живееше в кочина. По отношение на външността си бе особено внимателен: ушите и ноктите му бяха чисти, както и яките, които носеше на пране и колосване в китайската пералня.

— Какво ще правиш с това? — каза тя, като гледаше учудено ръчния грамофон, поставен в центъра на килимчето пред камината; бе преместен от обичайното си място зад вратата.

— Мислех си, че Рита може да го използува. Знаеш какво имам предвид, когато й дойдат приятели на гости, още повече, че вече е голяма.

Просто така му бе хрумнало. Не смяташе, че ще излезе нещо. Никога не бе се срещал с нейни приятели, които тя може би имаше. Гледаше как Нели прехвърля тежките грамофонни плочи и как бърчи нос, когато вдигаше някоя от тях към светлината, за да прочете заглавието.

— Поостарели са — каза той, — не са много модерни.

Тя бе трогната от желанието му да направи нещо хубаво за Рита.

— Все още ли работи? — попита тя, като избърса ръцете си една о друга, за да махне праха. Той отговори, че може би ще заработи, ако го почовърка малко — пружината изглеждаше здрава, а това бе най-важното.

Джек приготви чая и тя започна да отпива бавно. Държеше чашата с вирнато кутре, както я беше учила Мама. Разказа му за предстоящия годеж на Валери Мандър: какво мислил Сирил Мандър за това, кога възнамерявали да купят пръстена, как щели да го отпразнуват. Той кимаше с глава, за да покаже интереса си, но Нели знаеше, че той презира Сирил Мандър, не харесва и Валери, а най-малко американците. Бе тесногръд по отношение на чужденците. За американците казваше, че трябвало да се включат във войната още през 1939 година, а не да чакат толкова дълго. Руснаците били тези, които ще спечелят войната, а не чичо Сам. Нели често се питаше как ли щеше да се държи, ако го изправеха лице срещу лице с жив руснак, дали щеше да е толкова благосклонен.

— Чък е симпатично момче — рече тя. — Човек не може да му се обиди за нищо.

— Така се казва — отговори й той кисело. — На янките само три неща не са им в ред: имат пари в излишък, секс в излишък и са в излишък тук.

После той стана, заявявайки, че трябва да отиде долу, за да нагледа магазина, и я остави да си доизпие чая. Тя погледна към махагоновия шкаф и си представи какво би казала Мардж за грамофона на Джек и за колекцията му от плочи — „Само една песен в здрача“ или пък „Човече, ти имаш тежък ден“. Просто виждаше израза на очите й, начина, по който щеше да вдигне нагоре ръцете си в презрителен жест. Нели остави чашата си върху полицата на камината и се взря в снимката на жената на Джек с бебето Рита в ръце. Прегърнала бе увитото в шал дете така, сякаш се страхуваше, че всеки момент може да го изтърве.

Точно тогава чу момчето да я вика: „Ей, мисис, слезте бързо долу!“. И тя се затича по изтърканите стълби колкото се може по-бързо, като държеше ръка на сърцето си. Видя Джек, бял като платно, зад плота за разсичане на месото.

— Стана нещастие — каза той, — със сатъра!

— Къде, глупак такъв? — викна тя грубо в уплахата си. — Къде се поряза, Джек?

— Не аз, а той. — Джек посочи Томи, който стоеше в подножието на стълбите, скрил ръце зад гърба си.

— Няма нищо, мисис! — каза Томи. — Само дето на него му стана лошо.

И той отиде в дъното на магазина, за да подложи ръката си под крана на чешмата. Нели го накара да държи пръста си под студената вода, докато почти замръзна и кървенето спря. Тя се изкачи с тежка стъпка горе и намери някакъв чаршаф, който разкъса за превръзки. След като превърза раната, нареди на момчето да си върви в къщи и да я покаже на майка си. Още преди то да стигне до вратата, превръзката потъмня от кръвта. Нели се ядоса от държането на Джек, отпуснал се зад тезгяха, с избила пот по челото. Приличаше на дебело размекнато момиче; лицето му под старата шапка бе придобило цвета на маджун.

— Иди си намокри лицето, та да се съвземеш — нареди му тя.

Не проумяваше как той изобщо си гледа работата, ако изпитва подобни чувства винаги когато коли прасета, реже агнета, изважда белия и черния дроб на животните.

Кафявият заек лежеше на едната си страна с полуотрязана глава, с изпънати крака, сякаш все още бягаше.