Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (4) (Уроците на Дон Хуан)

3
Освобождаване от високото самочувствие

Имах възможност да разговарям за двете си посещения при дон Хуан с приятеля, който ни бе свързал. Според него аз си губех времето. Споделих до пълни подробности обхвата на нашия разговор. Той реши, че преувеличавам и представям в романтична светлина някакъв наивен стар дърдорко.

Трудно бих се заел да представям в романтична светлина такъв абсурден старец. Искрено усещах, че неговата критика спрямо моята личност сериозно бе подкопала добрите ми чувства към него. И все пак трябваше да призная, че забележките му винаги бяха намясто, рязко разграничени и верни до краен предел.

Върхът на дилемата ми в момента беше моето нежелание да приема, че дон Хуан е напълно способен да разгроми всичките ми схващания за света и нежеланието ми да се съглася с моя приятел, според когото „старият индианец е съвсем изкуфял“.

Преди да взема окончателно решение, изпитах нужда отново да го посетя.

Сряда. 28 декември 1960 година

Веднага след като пристигнах в къщата му, той ме изведе на разходка в чапарала. Дори не погледна чантата с продукти, които му бях донесъл. Сякаш ме очакваше.

Вървяхме часове наред. Не набра и не ми показа никакви растения. Научи ме обаче на „една правилна походка“: леко да присвия пръсти, докато ходя, за да задържа вниманието си върху пътечката и нещата наоколо. Твърдеше, че обичайната ми походка е омаломощаваща и че човек никога не бива да носи нещо в ръцете си. Ако се налага все пак да се носят някои неща, по-добре е да се ползва раница, мрежа или торба през рамо. Мисълта му беше, че ако ръцете са в определено положение, човек е по-издръжлив и по-съсредоточен.

Не виждах смисъл да споря, присвих пръсти, както ми бе препоръчал и продължих пътя си. В никакъв случай не станах по-съсредоточен, нито по-издръжлив.

Сутринта тръгнахме на поход, а към обяд спряхме да починем. Бях изпотен и понечих да пия от манерката си, но той ме спря да ми обясни, че е по-добре да пийна само една глътка вода. Откъсна няколко листа от дребен жълтеникав храст и ги задъвка. Даде ми малко и отбеляза, че са превъзходни и че ако ги дъвча бавно, жаждата ми ще изчезне. Не изчезна, но и не ми стана неприятно.

Той сякаш прочете мислите ми и обясни, че не съм усетил ползата от „правилната походка“ и ползата от дъвченето на листата, защото съм млад и силен и тялото ми нищо не забелязва, тъй като е малко глуповато.

Засмя се. Не ми беше до смях и това, изглежда, още повече го развесели. Той се поправи, като каза, че всъщност тялото ми не е глуповато, а някак дреме.

В този момент огромна врана прелетя с грачене над нас. Сепнах се и се разсмях. Мислех си, че тази случка заслужава смях, но за мое най-голямо учудване той разтърси силно ръката ми и ме сръга да замълча. Беше съвсем сериозен.

— Това не беше шега — каза той остро, сякаш знаех за какво говори.

Помолих го да ми обясни. Казах му, че е нелепо да се гневи на моя смях на враната, след като се бяхме смели на машинката за кафе.

— Това, което видя, не беше просто врана! — извика той.

— Но аз я видях — врана беше! — настоях аз.

— Нищо не си видял, глупчо — каза той хрипливо. Грубостта му беше неоснователна. Казах му, че не е в моя стил да гневя хората и че е по-добре навярно да си ида, защото той като че ли не е в настроение да търпи хора около себе си.

Той се разсмя буйно, сякаш бях някакъв клоун, който му даваше представление. Раздразнението и объркването ми се увеличиха.

— Много си необуздан — каза той неочаквано. — Прекалено сериозно се възприемаш.

— Нима това не се отнася и за тебе? — прекъснах го аз. — Не се ли възприе и ти много сериозно, когато ми се разсърди?

Той каза, че последното, за което би помислил, е да ми се разсърди. Изгледа ме остро.

— Онова, което видя, не беше съгласие от страна на света — каза той. — Враните, които летят или грачат, никога не означават съгласие. Това беше поличба!

— Поличба за какво?

— Много важен знак за теб — отвърна той загадъчно. В този миг вятърът отвея сух клон от един храст вдясно от краката ни.

— Ето това беше съгласие! — извика той, погледна ме с блеснали очи и се разтресе от смях.

Имах чувството, че ме дразни, като си измисля правилата на своята непозната игра, докато се разхождаме, затова за него беше съвсем нормално да се смее, но не и за мен. У мен отново се надигна вълна от негодувание и аз му казак какво мисля за него.

Той не се разсърди, не се и обиди. Засмя се и смехът му ми причини още по-голяма болка и разочарование. Помислих си, че нарочно ме унижава. Тутакси реших, че не са ми нужни повече „уроци на открито“.

Изправих се и казах, че искам да тръгваме към дома му, защото трябва да заминавам за Лос Анджелис.

— Седни! — каза той повелително. — Цупиш се като стара госпожица. Сега не можеш да си отидеш, защото още не сме свършили.

Мразех го. Мислех го за надменен.

Започна да си тананика някаква идиотска мексиканска народна песен. Очевидно имитираше известен певец. Едни срички удължаваше, други скъсяваше и така песента заприлича направо на фарс. Беше тъй комично, че най-накрая се разсмях.

— Виждаш ли как се смееш на глупавата песен — каза той. — А човекът, който я пее така, и онези, които му плащат, за да го слушат, не се смеят — вземат я за сериозна.

— Какво искаш да кажеш? — попитах аз. Реших, че нарочно е измислил този пример, за да ми каже, че съм се изсмял на враната, защото не съм я взел на сериозно, също както не бях взел на сериозно песента. Но той отново ме слиса. Каза, че съм бил като певеца и хората, които обичат песните му, надут и ужасно сериозен за някакви глупости, за които ни един здравомислещ човек не би дал пукната пара.

След това повтори, сякаш да освежи паметта ми, всичко, което бе разказал преди това по въпроса за „изучаването на растенията“. Наблегна най-много на това, че щом искам да науча нещо, трябва да преправя основната част от поведението си.

Усетих как негодуванието ми расте, докато накрая трябваше да положа максимални усилия дори да запиша нещо.

— Прекалено сериозно възприемаш себе си — каза бавно той. — В собствените си очи ти си дяволски важна личност. Това трябва да се промени! Тъй кошмарно си важен, че се чувстваш прав да се дразниш от всичко. Тъй дяволски си важен, че си позволяваш дори да си тръгнеш, щом нещата не вървят по твоему. Предполагам, дори си мислиш, че по този начин проявяваш характер. Чиста глупост! Ти си слаб и надут!

Опитах се да се възпротивя, но той не трепна. Заяви, че никога през моя живот не съм завършил нищо само поради тази безмерна важност, която си приписвам.

Онемях пред уверения му начин на изразяване. Той беше прав, разбира се и това не само ме ядосваше, но и ме плашеше.

— Високото самочувствие е другото, което трябва да се забрави, също както биографията — каза той с драматична нотка в гласа.

Решително нямах желание да споря с него. Явно се намирах в ужасно неизгодно положение — засега той нямаше да се върне у дома си, а аз не знаех пътя. Налагаше се да остана с него.

Изведнъж той направи странно движение, започна да души въздуха около себе си, главата му се заклати леко и ритмично. Сякаш бе изпаднал в състояние на необичайна готовност. Обърна се и ме загледа учудено и любопитно. Очите му бродеха по тялото ми, сякаш търсеха нещо характерно, сетне той стана рязко и бързо тръгна. Почти затича. Последвах го. Близо час ходи с много ускорени крачки.

Накрая спря край някакъв скалист хълм и седнахме в сянката на един храст. Бързият ход напълно ме бе изтощил, макар настроението ми да се бе подобрило. Непонятна беше тази промяна у мен. Усещах почти приятна възбуда, а когато бяхме тръгнали бързо, след нашия спор, бях крайно разгневен.

— Много чудна работа — казах аз, — ала наистина се чувствам добре.

В далечината дочух грак на врана. Той вдигна пръст до дясното си ухо и се усмихна.

— Това беше поличба — каза той.

Малък камък се изтърколи надолу и с трясък падна в гъсталака.

Той се изсмя гръмко и посочи с пръст към звука.

— А това беше съгласие — каза той.

После ме полита дали съм готов да говоря за високото си самочувствие. Разсмях се. Гневът ми сякаш бе останал назад, не можех да се сетя дори как му се бях разсърдил чак толкова.

— Не разбирам какво става с мен — казах аз. — Ядосах се, а сега, не зная защо, но вече не съм ядосан.

— Светът около нас е пълен с тайни — каза той. — Той не ги разкрива лесно.

Харесваха ми загадъчните му твърдения. Бяха предизвикателни и тайнствени. Не можех да определя дали са пълни със скрит смисъл или са обикновени безсмислици.

— Ако някога отново дойдеш тук в пустинята — каза той. — Не се доближавай до оня скалист хълм, където спряхме днес. Бягай от него като от чума.

— Защо? Какво е станало?

— Сега не е време да се обяснява — каза той. — В момента се занимаваме с освобождаване от високото самочувствие. Докато мислиш, че ти си най-важното нещо на света, наистина няма да можеш да възприемеш света около себе си. Ти си като кон с капаци, виждаш единствено себе си и нищо друго.

За момент ме заразглежда.

— Я да си поговоря с тоя мъничък приятел — каза той и посочи малка тревичка.

Коленичи пред нея и захвана да я гали и да й говори. Отначало не разбирах какво казва, но после той смени езика и заговори на тревичката на испански. Известно време бръщолеви небивалици. После се изправи.

— Не е важно какво казваш на тревата — отрони той. — Можеш и да си измисляш разни думи — важното е чувството, че й се радваш и че се отнасяш с нея като с равна.

Обясни, че човек, който събира растения, всеки път трябва да им се извинява, като ги къса, и трябва да ги уверява, че един ден неговото тяло ще им послужи за храна.

— В края на краищата растенията и ние сме едно — каза той. — Нито ние, нито те са повече или по-малко важни. Хайде, поговори малко на тревичката — подкани ме той. — Кажи й, че вече не се смяташ за важен.

Наложих си да коленича пред растението, но не можех да се насиля да му заговоря. Беше ми смешно и се разсмях. Не се ядосах обаче.

Дон Хуан ме потупа по гърба и каза, че всичко е наред, че поне съм сдържал гнева си.

— Отсега нататък говори с треви — каза той. — Говори, докато загубиш цялото си чувство за собствена значимост. Говори, докато съумееш да го правиш пред другите. Иди сега отсреща, ей при ония възвишения, и се поупражнявай.

Попитах дали е редно да говоря на растенията наум.

Той се засмя и ме потупна по главата.

— Не! — каза той. — Трябва да им говориш с висок и ясен глас, ако искаш и те да ти отговорят.

Запътих се към въпросното място, вътрешно развеселен от неговите странности. Опитах се дори да говоря на растенията, но у мен надделяваше усещането, че се гавря.

След като изчаках според мен достатъчно, аз се върнах при дон Хуан. Сигурно знаеше, че не съм разговарял с тревите.

Той не ме и погледна. Направи знак да седна до него.

— Гледай ме внимателно — каза той. — Ще разговарям с моя малък приятел.

Коленичи пред една тревичка и няколко минути кърши тяло, като говореше и се смееше.

Помислих го за обезумял.

— Тази тревичка ме помоли да ти кажа, че може да се яде — каза той, докато се изправяше на крака. — Каза, че снопче такива треви са полезни за здравето на човека. Каза също, че ей там има цяла полянка с такива треви.

Дон Хуан посочи склона на едно хълмче, на около двеста метра от нас.

— Хайде да идем и да ги намерим.

Засмях се на неговата чудатост. Бях сигурен, че ще намерим растенията, защото той отлично познаваше тези места и знаеше къде се намират ядивните и лечебни треви.

Докато крачехме към посоченото място, той между другото ми каза, че трябва да запомня тази трева, тъй като е и храна, и лекарство.

Попитах го почти на шега дали самото растение му е казало това преди малко. Той спря и ме заразглежда недоверчиво. Бавно заклати глава.

— Ей! — възкликна той и се разсмя. — Твоята проницателност те прави по-глупав, отколкото те мислех. Как може една малка тревичка сега да ми каже нещо, което съм знаел през целия си живот?

След това ми заобяснява, че открай време познава различните свойства точно на това растение и че растението му е казало само, че на мястото, което бе посочил преди, има цяла полянка от такива като него и че няма нищо против той да ми го каже.

Когато стигнахме до хълмчето, намерих цяло снопче от същите растения. Понечих да се изсмея, но той ме пресече. Поиска да благодаря на снопчето. Усетих как се разпъвам от честолюбие и как не мога да го преодолея.

Той се усмихна благосклонно и направи още едно от тайнствените си изявления. Повтори го три-четири пъти, сякаш да ме остави да размисля върху значението му.

— Светът около нас е тайна — каза той. — Хората не са нищо повече от каквото и да било друго. Щом една малка тревичка е толкова щедра към нас, трябва да й благодарим, иначе тя може да не ни пусне да си тръгнем.

Погледът му върху мен, докато изричаше това, ме вледени. Побързах да се наведа над тревата и да кажа „благодаря ти“ с висок глас.

Той се разсмя сдържано и на тихи пресекулки.

Повървяхме още час, а след това се запътихме към дома му. По едно време аз изостанах и той трябваше да ме изчака. Провери ми пръстите, за да види дали съм ги свил. Не бяха свити. Обърна се повелително към мен и ми каза, че когато вървя с него, трябва да повтарям всички негови движения, в противен случай по-добре да не идвам.

— Не мога да те чакам като някакво дете — сгълча ме той.

Това изречение ме потопи в дълбоко смущение и объркване. Възможно ли беше един такъв старец да върви по-добре от мен? Аз се мислех за атлетичен и силен, а ето че той наистина трябваше да ме изчаква да го настигна.

Свих пръсти и, колкото и странно да беше, успях да спазвам бързото темпо без каквото и да е усилие. Всъщност от време на време усещах как ръцете ми ме теглят напред.

Усетих прилив на сили. Бях много щастлив, че вървя редом с този странен индианец. Започнах да разговарям с него и на няколко пъти го запитах дали ще ми покаже няколко растения от „пейота“. Той ме изгледа, но не пророни нито дума.