Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (18) (Уроците на Дон Хуан)

17
Достоен противник

Вторник, 11 декември 1962 година

Капаните ми бяха превъзходни; мястото бе добре избрано; през целия ден виждах зайци, катерици и други гризачи, пъдпъдъци и всякакви птици, но не успях да уловя нищо.

Когато излизахме от дома му рано сутринта, дон Хуан ми каза, че този ден трябва да чакам „дар на силата“, някакво изключително животно, което ще бъде подмамено в капана ми и чието месо ще мога да изсуша за „силна храна“.

Дон Хуан изглеждаше някак замислен. Не правеше никакви забележки, нито предлагаше нещо. В края на деня обаче той заяви:

— Някой ти пречи на лова.

— Кой? — попитах аз, направо смаян.

Той ме погледна, усмихна се и поклати недоверчиво глава.

— Държиш се, сякаш не знаеш кой е — каза той. — А цял ден беше наясно кой е.

Наканих се да протестирам, но ми се стори безсмислено. Знаех, че ще каже отново, че е Каталина, и ако това беше загадката, за която намекваше, вярно беше, че знам.

— Сега или ще се върнем у дома — продължи той, — или ще чакаме, докато се стъмни, и ще се възползваме от здрача, за да я хванем.

Той като че очакваше решението ми. Искаше ми се да тръгваме. Започнах да събирам тънкото въже, което бях използвал, но преди да изкажа гласно желанието си, той ме спря и направо ми нареди:

— Седни — каза той. — Би било по-просто и много по-разумно тъкмо сега да си тръгнем, но този случай е особен и мисля да останем. Тъкмо за тебе работа.

— Какво имаш предвид?

— Някой ти пречи, специално на тебе. Затова ти ще се заемеш с него. Аз зная кой е, ти също.

— Плашиш ме — казах аз.

— Не аз — отвърна той и се разсмя. — Плаши те жената, която дебне ей там.

Той замълча, сякаш чакаше да види въздействието на думите си върху мен. Трябваше да призная, че ме обзе ужас.

Преди повече от месец бях изпитал страхотни моменти от срещата с някаква магьосница на име Каталина. Бях се изправил пред нея с риск на живота си, защото дон Хуан ме беше убедил, че тя се стреми да му вземе живота и той е неспособен да отбие атаките й. След като влязох в досег с нея, дон Хуан ми разкри, че за него тя никога не е представлявала опасност и че цялата работа била номер, не в смисъл на злобно самохвалство, а защото искал да ме заплете в капана си.

Постъпката му беше толкова неетична спрямо мен, че ме вбеси. След като изслуша гневните ми изблици, дон Хуан захвана да си тананика мексикански мелодийки. Той имитираше известни народни певци и изпълнението му беше толкова комично, че накрая аз се разсмях като дете. Забавлява ме така с часове. Никога не бях предполагал, че има такъв богат репертоар от идиотски песнички.

— Слушай какво ще ти кажа — каза накрая той. — Ако някой не ни погоди номер, никога няма да се научим как да постъпваме. Същото ми се е случвало и на мен, ще се случи и на всеки друг. Изкуството на покровителя е да ни заведе до ръба на пропастта. Един покровител може да ни посочи пътя и да ни изиграе. И преди съм ти правил номера. Помниш ли как схванах слабостта ти към лова? Ти сам ми каза, че ловът те е накарал да забравиш за тревите. Искаше да правиш много неща, за да станеш ловец, неща, които не би се заел да правиш, за да се научиш да познаваш тревите. Сега трябва да правиш много повече, за да оцелееш.

Той ме погледна вторачено и изведнъж избухна в смях.

— Та това е лудост — казах аз. — Ние сме разумни същества.

— Ти си разумен — отвърна той. — Аз не съм.

— И ти, разбира се — настоях аз. — Ти си един от най-разумните мъже, които познавам.

— Добре! — извика той. — Да не спорим. Разумен съм — и какво от това?

Накарах го да обясни защо е необходимо две разумни същества да се държат така ненормално, както бяхме постъпили с магьосницата.

— Хубаво, разумен си — каза той гневно. — И това значи, че вярваш в обилните си познания за света, така ли? Наистина ли вярваш? Ти си виждал само как постъпват хората. Твоят опит се ограничава единствено в онова, което хората правят с теб или с другите. Ти нищо не знаеш за този тайнствен, непознат свят.

Направи ми знак да го последвам до колата и се отправихме към недалечно мексиканско градче.

Не го попитах какво ще правим. Накара ме да паркирам край един ресторант, а след това минахме покрай автобусната спирка и смесения магазин. Дон Хуан вървеше от дясната ми страна и показваше пътя. Изведнъж усетих, че някой върви до мен от лявата ми страна, но преди да успея да извърна поглед, дон Хуан направи бързо и рязко движение; наведе се, сякаш да вземе нещо от земята, после ме сграбчи за лакътя и аз едва не се спънах о него. Повлече ме към колата и не пусна ръката ми дори за да отключа вратата. За миг не успях да пъхна ключа в ключалката. Той ме побутна лекичко в колата и влезе след мене.

— Карай бавно и спри пред магазина — каза той.

Бях спрял, когато дон Хуан ми кимна да погледна натам, Каталина стоеше на мястото, откъдето дон Хуан ме бе повлякъл. Без да искам, се свих. Жената направи няколко крачки към колата и плахо спря. Внимателно я заразглеждах и накрая реших, че е красива жена. Беше много мургава, със закръглено тяло, но изглеждаше силна и жилава. Имаше кръгло пълно лице с високи скули и две дълги смолисточерни плитки. Най-много ме изненада младостта й. Беше най-много на трийсетина години.

— Ако поиска, остави я да приближи — пошепна дон Хуан.

Тя направи три-четири стъпки към колата и спря на около пет метра. Спогледахме се. В този миг усетих, че в нея няма нищо заплашително. Усмихнах се и махнах с ръка. Тя се закикоти, като че ли беше някое срамежливо момиче, и закри уста с ръка. Усетих някаква радост. Обърнах се към дон Хуан, за да му кажа какво мисля за външността и поведението й, но той ме изплаши почти до смърт с вика си.

— Не обръщай гръб на тази жена, дявол да те вземе! — каза той с мощен глас.

Бързо се извърнах към жената. Тя бе направила още няколко стъпки към колата и стоеше на около два метра от вратата. Усмихваше се; зъбите й бяха едри, бели и много чисти. В усмивката й обаче имаше нещо призрачно. Не беше приветлива; беше едва сдържана гримаса; смееше се само устата й. Очите й бяха черни и студени и се взираха напрегнато в мен.

Ледена тръпка премина по тялото ми. Дон Хуан се разтърси в ритмичен кикот. След минута жената бавно пристъпи назад и се изгуби сред хората.

Подкарах колата и дон Хуан отбеляза, че ако не се стегна и не започна да уча, тя ще стъпи върху ми, както човек настъпва беззащитно куче.

— Тя е достойният противник, която, както вече казах, съм ти намерил — заяви той.

Дон Хуан каза, че трябва да почакаме за някакъв знак, преди да разберем какво да правим с жената, която пречи на лова ми.

— Ако видим или чуем врана, ще знаем със сигурност, че можем да почакаме, а ще разберем и къде да почакаме — добави той. После бавно се завъртя в пълен кръг, оглеждайки околността. — Тук не бива да чакаме — каза той шепнешком.

Упътихме се на изток. Беше вече доста тъмно. Изведнъж две врани излетяха от някакви високи храсти и изчезнаха зад хълма. Дон Хуан заяви, че крайната ни цел е хълмът.

Щом пристигнахме там, той го обиколи и намери в подножието място с лице към югоизток. Почисти сухите вейки, листа и други боклуци на около метър и половина в диаметър. Опитах да му помогна, но той отказа с отривисто движение на ръката. Допря пръст до устните си и ми направи знак да мълча. Когато свърши, ме притегли към центъра на кръга, обърна ме на юг с гръб към хълма и пошепна в ухото ми да повтарям движенията му. Заигра някакъв танц, ритмично потрепвайки с десния си крак; състоеше се от седем равноделни такта, разделени от по три бързи потропвания.

Направих опит да се пригодя към неговия ритъм и след няколко несръчни стъпки успях горе-долу да възпроизведа съшито потропвания.

— За какво е това? — прошепнах в ухото му.

Той ми каза, също шепнешком, че потропвам като заек и че рано или късно преследвачът ще бъде привлечен от шума и ще се покаже, за да види какво става.

Щом схванах ритъма, дон Хуан спря да потропва, но ме накара да продължа, като отмерваше такт с ръка.

От време на време се заслушваше внимателно с глава, леко наклонена надясно, сякаш за да улови шумовете на чапарала. По едно време ми направи знак да спра и застана нащрек; сякаш се готвеше да скочи и да се нахвърли върху някой неизвестен и невидим нападател.

После ми махна да продължа потропването, а след малко отново ме спря. Всеки път, когато спирах, той се ослушваше така вглъбено, сякаш всяка фибра на тялото му се напрягаше до скъсване.

Изведнъж той скочи до мен и прошепна на ухото ми, че здрачът е в пълната си власт.

Огледах се. Чапаралът представляваше огромно тъмно петно, такива бяха хълмовете и скалите. Небето беше тъмносиньо и облаците вече не се виждаха. Целият свят приличаше на безкрайна картина от тъмни силуети, които нямаха видими очертания.

Дочух призрачния далечен вик на животно — койот или навярно нощна птица. Това стана тъй внезапно, че не му обърнах внимание. Тялото на дон Хуан обаче леко се напрегна. Усетих го как трепери, докато стоеше до мен.

— Хайде — пошепна той. — Тропни отново и бъди готов. Тя е тук.

Затропах гневно, а дон Хуан ме настъпи и трескаво размаха ръце да се успокоя и да тропам ритмично.

— Не я подплашвай — прошепна той на ухото ми. — Успокой се и не губи ума и дума.

Отново започнах да отмервам ритъма на танца си и след като дон Хуан за втори път ме накара да спра, дочух същия вик. Този път ми заприлича на крясъка на птица, прелитаща над хълма.

Дон Хуан ме накара да потропам още веднъж и точно когато спирах, дочух нещо особено да шумоли от лявата ма страна. Сякаш някакво тежко животно минаваше през сухата шума. През ума ми премина мисълта за мечка, но после осъзнах, че в пустинята няма мечки. Вкопчих се в ръката на дон Хуан, а той ми се усмихна и сложи пръст на устните си, за да запазя мълчание. Вторачих се в тъмнината вляво от мен, но той ми направи знак да не го правя. Непрекъснато сочеше право над мен, а после ме накара да се завъртя бавно и безмълвно, докато застана с лице към тъмното петно на хълма. Дон Хуан продължаваше да сочи с пръст към нещо на хълма. Залепих поглед на това място и внезапно, сякаш в някакъв кошмар, към мен подскочи тъмна сянка. Изпищях и паднах на земята по гръб. За момент тъмният силует се очерта на тъмносиньото небе, после се понесе във въздуха и се спусна зад нас, в храсталака. Чух как някакво тежко тяло падна с трясък в храстите и последва зловещ крясък.

Дон Хуан ми помогна да стана и ме насочи в тъмното към мястото, където бях оставил капаните си. Накара ме да ги събера и разглобя, а сетне разпръсна частите им във всички посоки. Всичко това извърши, без да промълви нито дума. На връщане към дома му не проговорихме.

— Какво искаш да ти кажа? — попита дон Хуан, след като няколко пъти го бях подканял да ми обясни нещата, на които бях станал свидетел преди няколко часа.

— Какво беше това? — попитах аз.

— Сам знаеш какво, дявол го взел — каза той. — Не разводнявай всичко с твоето „какво беше това?“. Важното е кой беше.

Бях си измислил обяснение, което ми се струваше подобаващо. Фигурата, която бях видял, приличаше много на хвърчило, пуснато от някого над хълма, докато друг зад нас го бе придърпал към земята, като по този начин се бе получило летенето на тъмния силует във въздуха на петнайсет-двайсет метра.

Той изслуша внимателно обяснението ми и така се разсмя, че по страните му потекоха сълзи.

— Престани да извърташ — каза той. — Посочи най-главното. Не беше ли жена?

Трябваше да призная, че когато бях паднал и погледнах нагоре, бях видял тъмния силует на жена с дълга пола да ме прескача много бавно; после сякаш нещо бе издърпало тъмния силует и той бе прелетял шеметно над мене и се бе разбил в храстите. Тъкмо това движение всъщност ме бе накарало да помисля, че е хвърчило.

Дон Хуан отказа да говори повече за случката.

На следващия ден той замина да изпълнява някаква загадъчна поръчка, а аз отидох да посетя няколко приятели от племето яки в друго селище.

Сряда, 12 декември 1962 година

Щом пристигнах в селището на племето яки, магазинерът мексиканец ми каза, че е взел под наем грамофон и двайсет плочи от службата в град Обрегон за „фиестата“, която има намерение да уреди същата нощ в чест на Гваделупската Дева. Беше разказал вече на всички, че е направил необходимите приготовления с помощта на Хулио, пътуващия търговец, който идваше в селището на яките два пъти в месеца, за да събира вноските по някакъв генерален план за евтини текстилни артикули, които продаваше на неколцина яки.

Хулио донесе грамофона рано следобед и го включи към динамото, което захранваше магазина с ток. Провери дали работи; после завъртя копчето до най-силно, напомни на магазинера да не пипа нищо и започна да подрежда двайсетте плочи.

— Известно ми е колко са драскотините по всяка плоча — каза Хулио на магазинера.

— Кажи го на дъщеря ми — отвърна магазинерът.

— Ти отговаряш, а не дъщеря ти.

— Все едно, само тя ще сменя тук плочите.

Хулио настоя, че за него няма значение кой ще работи с грамофона, стига магазинерът да заплати за всяка повредена плоча. Магазинерът започна да се кара с Хулио. Лицето на Хулио почервеня. От време на време той се обръщаше към многобройната група индианци, събрани пред магазина, и правеше гримаси на отчаяние или разочарование, размахвайки ръце или кривейки лицето си. Като последно условие той поиска да му бъде даден паричен депозит. Това предизвика нова кавга относно стойността на една повредена плоча. Хулио заяви авторитетно, че всяка счупена плоча трябва да бъде заплатена изцяло, като нова. Магазинерът още повече се разгневи и задърпа електрическите шнурове. Изглеждаше готов да изключи грамофона и да отложи забавата. Той поясни на клиентите си, сбрани пред магазина, че е направил всички възможни опити да се разбере с Хулио. За момент всички помислиха, че забавата е на път да пропадне, преди още да е започнала.

Блас, старият индианец яки, в дома на когото бях отседнал, направи високо няколко подигравателни забележки за печалното положение, в което попадат яките, та да не могат да отпразнуват дори най-тачения си религиозен празник — деня на Гваделупската Дева.

Поисках да се намеся и да предложа помощта си, но Блас ме спря. Каза, че ако направя паричния депозит, магазинерът сам ще счупи плочите.

— Няма по-лош от него — каза той. — Остави го да плати депозита. Дере ни до кръв, нека плаща.

След продължителен спор, в който, неизвестно защо, всички присъстващи бяха за Хулио, магазинерът предложи условия, които бяха взаимно изгодни. Той не плати паричен депозит, но прие да носи отговорност за плочите и грамофона.

Мотоциклетът на Хулио остави прашна диря, когато той се отправи към една от най-отдалечените къщи в околността. Блас каза, че се стараел да отиде при клиентите си, преди да дойдат в магазина и похарчат всичките си пари за пиене. Докато разправяше това, иззад магазина се появи група индианци. Блас ги погледна и се разсмя, а след него и останалите.

Блас ми каза, че тези индианци били клиентите на Хулио и се криели зад магазина, докато той си отиде.

Забавата почна рано. Дъщерята на магазинера сложи една плоча на грамофона и спусна вилката; последва страхотно пращене и пронизително бръмчене, а след това заглушителен звук на тромпет и няколко китари.

Забавата се състоеше в просвирване на плочите с максимална сила на звука. Четирима млади мексиканци танцуваха с двете дъщери на магазинера и три други млади мексиканки. Яките не танцуваха; наблюдаваха с явно възхищение всяко движение на танцьорите. Изглежда, се забавляваха само като гледаха, поглъщайки евтината ракия.

Купих по едно питие за всеки познат. Исках да избягна всяко чувство на презрение. Крачех сред многобройните индианци, разговарях с тях, а после им предлагах по чашка. Моят начин на поведение се възприемаше до момента, в който разбраха, че аз въобще не пия. Това като че ли тутакси ги раздразни. Сякаш колективно бяха открили, че не съм от тях. Индианците се намусиха и започнаха да ме гледат лукаво.

Мексиканците, които бяха пияни колкото индианците, в същото време разбраха, че до този момент не бях танцувал; това сякаш ги обиди още повече. Станаха много нападателни. Един от тях насила ме хвана за ръката и ме задърпа по-близо до грамофона; друг ми поднесе пълна чаша с ракия и поиска от мен да я изпия на един дъх, за да докажа, че съм „мачо“.

Опитах се да ги възпра и се разсмях идиотски, сякаш наистина се забавлявах от поведението им. Казах, че най-напред ще танцувам, а после ще пия. Един от младежите извика за някаква песен. Момичето, което се занимаваше с грамофона, затършува сред купа плочи. Изглежда, беше пийнала, макар нито една от жените да не пиеше открито, и се затрудни при поставянето на плочата на диска. Някакъв младеж заяви, че плочата, която тя е избрала, не е туист; тя зарови в купа, опитвайки се да намери каквото бе нужно, и всички се струпаха около нея, като ме изоставиха. Възползвах се и побягнах зад магазина, далеч от осветената площ и извън погледите.

Стоях на около трийсет метра в тъмното до някакви храсти и се чудех какво да сторя. Бях изморен. Усещах, че е време да се кача на колата и да си ида у дома. Запътих се към къщата на Блас, където бе паркирана колата ми. Представях си, че ако карам бавно, никой няма да забележи, че си тръгвам.

Хората, които се занимаваха с грамофона, очевидно още търсеха плочата — успях да дочуя само пронизителното бръмчене на високоговорителя — и тогава гръмнаха заглушителните звуци на туиста. Изсмях се силно, представяйки си как се обръщат към мястото, където бях аз, и как откриват, че съм изчезнал.

Съгледах няколко тъмни силуета да идват от другата страна и да се упътват към магазина. Разминахме се и те измърмориха „Буенас ночес“. Разпознах ги и им заговорих. Казах им, че забавата е чудесна.

Преди да стигна до един остър завой на пътя, срещнах още двама души, които не познавах, но въпреки всичко поздравих. Заглушителните звуци откъм грамофона се чуваха почти толкова силно и на пътя, както пред магазина. Нощта беше тъмна и беззвездна, но ярката светлина от магазина ми позволяваше доста добре да гледам около себе си. Къщата на Блас беше съвсем наблизо и аз ускорих крачка. Тогава забелязах тъмните очертания на човек, който седеше или беше клекнал вляво от мен, на завоя на пътя. За момент помислих, че е някой от групата, който си е тръгнал преди мене. Човекът като че ли бе клекнал по нужда, встрани от пътя. Стори ми се странно. Хората в това селище обикновено вършеха естествените си нужди в най-гъстите храсталаци. Помислих, че който и да е пред мен, сигурно е пиян.

Стигнах до завоя и казах: „Буенас ночес“. Човекът ми отговори с призрачен, прегракнал, нечовешки вой. Космите по тялото ми буквално се изправиха. За секунда бях парализиран. После закрачих бързо. Погледнах крадешком. Видях, че тъмният силует се полуизправи — беше жена. Беше прегърбена, наведена напред; повървя така няколко метра, а след това заподскача. Затичах, а жената подскачаше като някоя птица отстрани, движейки се наравно с мен. Когато пристигнах до къщата на Блас, тя пресече пътя пред мен и почти се докоснахме.

Прескочих малка суха канавка пред къщата и нахлух с трясък през паянтовата вратичка.

Блас беше вече в къщата и остана равнодушен към разказа ми.

— Хубав номер са ти изиграли — каза той, явно за да ме успокои. — Индианците много се забавляват, като дразнят чужденците.

Това мое премеждие така ме бе изнервило, че на следващия ден вместо да се върна у дома, както смятах да сторя, отпътувах до къщата на дон Хуан.

Дон Хуан се върна късно следобед. Не го оставих нищо да ми разкаже, а избълвах на бърза ръка цялото си приключение, включително и обясненията на Блас. Лицето на дон Хуан помрачня. Може и да съм си въобразил, но реших, че се обезпокои.

— Хич да не вярваш на думите на Блас — каза той сериозно. — Той не знае нищо за борбите между магьосниците. Още в мига, в който си забелязал, че сянката е от дясната ти страна, е трябвало да разбереш, че работата е сериозна. И не е трябвало да тичаш.

— А какво да правя? Да остана там?

— Точно така. Когато един воин среща своя противник и противникът не е обикновено човешко същество, той трябва да остане. Само това го прави неуязвим.

— За какво говориш, дон Хуан?

— Казвам, че това е била третата ти среща с твоя достоен противник. Тя те преследва, чака момент на слабост от твоя страна. Този път за малко не те е сложила в торбата.

Бях обзет от безпокойство и го обвиних, че ме въвлича в излишна опасност. Оплаках се, че си играе много жестоко с мене.

— Би било жестоко, ако всичко това се бе случило с някой среден човек — каза той. — Но щом веднъж човек е започнал да живее като воин, той вече не е обикновен. Освен това съм ти намерил достоен противник не защото искам да си играя с теб или да те дразня, или да те ядосвам. Един достоен противник може да те подтикне; под въздействието на противник като тази Каталина може да се наложи да направиш всичко, на което съм те учил. Нямаш друг избор.

Известно време мълчахме. Думите му ме бяха развълнували дълбоко.

После той поиска да повторя колкото е възможно по-добре вика, който бях чул, след като бях казал „Буенас ночес“.

Опитах се да възпроизведа звука и от устата ми се появи някакъв загадъчен вой, който ме изплаши. Дон Хуан пък навярно бе сметнал старанието ми за смешно; той се разсмя почти до забрава.

След това ме помоли да му разкажа всичко последователно: колко дълго съм тичал, на какво разстояние е била жената от мен, когато съм я срещнал, на какво разстояние е била от мен, когато съм стигнал къщата, и мястото, където тя е започнала да подскача.

— Нито една дебела индианка не може да подскача така — каза той, след като прецени всички варианти. — Не могат дори да тичат толкова дълго.

Накара ме да подскоча. Не можах да направя повече от четири подскока наведнъж, а ако бях прав в изчисленията си, жената бе взимала поне по три метра на всеки скок.

— Разбира се, ти вече знаеш, че отсега нататък трябва да внимаваш — каза той много нетърпеливо. — Тя ще се опита да те потупа по лявото рамо в мига, в който ти не съзнаваш това или проявиш слабост.

— И какво да направя? — попитах аз.

— Безполезно е да се оплакваме — каза той. — Отсега нататък най-важното е стратегията на живота ти.

В никакъв случай не можех да се съсредоточа върху думите му. Записвах механично. След дълго мълчание той попита дали усещам някаква болка зад ушите си или в малкия мозък. Отговорих отрицателно и той ми обърна внимание, че ако започна да изпитвам някакво дразнене на едно от тези две места, това ще означава, че съм проявил несръчност и Каталина ме е уцелила.

— Всичко, което си сторил миналата нощ, е било несръчно — каза той. — Първо, отишъл си на забавата, за да си убиеш времето, сякаш има някакво време за убиване. Това те е направило слаб.

— Искаш да кажеш, че не трябва да ходя по забави?

— Не, нямам предвид това. Можеш да ходиш където си искаш, но щом го правиш, трябва да поемеш пълна отговорност за делата си. Един воин живее живота си стратегически. Той би отишъл на такава забава или весела среща само ако това го изисква неговата стратегия. Това означава, разбира се, че той ще се владее отлично и ще направи всичко, което сметне за нужно.

Той ме погледна втренчено и се усмихна, после скри лице и тихичко се закикоти.

— Страшно си се оплел — каза той. — Твоят противник е тръгнал по следите ти и за пръв път в твоя живот ти не можеш да си позволиш да се държиш безотговорно. Този път ще трябва да научиш едно съвършено различно правене, правенето на стратегия. Мисли за него така: ако оцелееш след атаките на Каталина, един ден ще се наложи да й благодариш, че те е принудила да промениш правенето си.

— Това звучи ужасно — извиках аз. — Ами ако не оцелея?

— Един воин никога не се отдава на такива мисли — каза той. — Когато трябва да действа заедно с другарите си, воинът постъпва според правенето на стратегия, а в това правене няма победи и поражения. В това правене има само дела.

Попитах го до какво води правенето на стратегия.

— Води до това, че вече не зависиш от хорското благоволение — отвърна той. — На тази забава например ти си бил клоун не защото тя е служила на целите ти да бъдеш клоун, а защото ти си се оставил да зависиш от хорското благоволение. Ти не си успял да се овладееш, затова се е наложило да избягаш от тях.

— А какво трябваше да сторя?

— Въобще да не ходиш там или ако отидеш, да свършиш нещо определено.

— След като си се баламосвал с мексиканците, ти си станал слаб и Каталина се е възползвала от това. Затова и е застанала на пътя да те чака. Тялото ти обаче е знаело, че става нещо нередно, и все пак ти си я заговорил. Това е било ужасно. Когато се срещаш с противника си, не бива да проговаряш нито дума. После си и обърнал гръб. Това е било още по-лошо. После си избягал от нея, а това е било най-лошото, което си могъл да сториш! Тя очевидно е несръчна. Вещица, която си знае силата, би те смазала още тогава, в момента, когато си й обърнал гръб и си побягнал. Засега единствената ти защита е да останеш на място и да си танцуваш танца.

— За какъв танц говориш? — запитах аз.

Той каза, че „заешкото потропване“, на което ме е научил, представлява първите стъпки от танца, който воинът усвоява и усъвършенства през целия си живот, а накрая изпълнява в последния миг на тази земя.

Неизвестно защо на секундата изтрезнях и в главата ми нахлуха рой мисли. От една страна, беше ясно, че онова, което бе станало между мен и Каталина, когато я бях срещнал за първи път, беше действително. Каталина беше реална и аз не можех да отрека възможността, че тя наистина ме преследва. От друга страна, не можех да разбера как ме преследва и това предизвика у мен лекото подозрение, че дон Хуан ми играе някакъв номер и че сам произвежда загадъчните истории, на които станах свидетел.

Изведнъж дон Хуан погледна небето и ми каза, че имаме още време да отидем и да проверим вещицата. Той ме увери, че за нас опасността е съвсем малка, защото ние ще минем с колата покрай къщата й.

— Трябва да се увериш, че е била тя — каза дон Хуан. — Тогава у теб няма да има никакви съмнения в една или друга посока.

Ръцете ми започнаха обилно да се потят и се наложи да ги попивам непрекъснато с една кърпа. Качихме се на колата и дон Хуан ме насочи към главното шосе, а сетне по широк коларски път. Карах по средата; тежки камиони и трактори бяха издълбали дълбоки коловози, а колата ми бе прекалено ниска, за да се движи по едната или другата страна на пътя. Карахме бавно сред гъст облак прах. Грубият чакъл, използван за изравняване на пътя, в дъждовно време се покриваше с кал и сега буци засъхнала пръст се удряха по металното дъно на колата и думкаха невъобразимо.

Когато приближихме малък мост, дон Хуан ми каза да намаля. Там седяха четирима индианци и ни махнаха с ръце. Не бях сигурен дали ги познавам или не. Прекосихме моста и пътят направи лек завой.

— Ето дома на жената — пошепна дон Хуан и ми посочи с очи бялата къща, заобиколена от висока бамбукова ограда.

Каза ми да направя обратен завой, да спра по средата на пътя и да изчакам да видя дали жената е станала толкова подозрителна, че да подаде лицето си.

Постояхме там десетина минути. На мен ми се стори безкрайно. Дон Хуан не каза нито дума. Седеше неподвижен и гледаше къщата.

— Ето я — каза той и тялото му изведнъж подскочи.

Съгледах тъмния, изпълнен сякаш със знамения силует на жена, застанала в къщата и загледана през отворената врата. Стаята беше тъмна и това само подсилваше чернотата на женския силует.

След няколко минути жената пристъпи напред и излезе от тъмнината на стаята, застана на вратата и ни загледа. За момент и ние я загледахме, а след това дон Хуан ми каза да тръгвам. Бях онемял. Можех да се закълна, че това е жената, която бях видял да подскача край пътя в тъмното.

След половин час, когато се върнахме на павираното шосе, дон Хуан заговори.

— Какво ще кажеш? — попита той. — Разпозна ли я сега?

Дълго време се колебах, преди да отговоря. Страхувах се от последствията на категоричното „да“. Внимателно премислих отговора си и казах, че според мен е било твърде тъмно, за да бъда съвсем сигурен.

Той се разсмя и нежно ме потупа по главата.

— Тя беше, нали? — попита той.

Не ми даде време да отговоря. Сложи пръст на устата си — да ми даде знак да мълча, и пошепна на ухото ми, че е безсмислено да казвам каквото и да било и че за да оцелея от атаките на Каталина, трябва да приложа всичко, на което ме е научил.