Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (20) (Уроците на Дон Хуан)

19
Да спреш света

Веднага щом се събудих на следния ден, заразпитвах дон Хуан. Той цепеше дърва зад къщата, но дон Хенаро не се виждаше никъде. Каза ми, че нямало за какво да говорим. Припомних му как бях успял да се овладея и как съм забелязал дон Хенаро да „плува по пода“, без да искам или да моля за каквито и да е обяснения, но моята сдържаност не ми бе помогнала да разбера какво точно беше станало. После, след изчезването на колата, автоматически се бях заел да търся логично обяснение, но и това не ми беше помогнало. Казах на дон Хуан, че настойчивостта ми да намеря обяснение не е нещо, което произволно съм избрал, за да бъда по-непоносим, а че е нещо тъй дълбоко вкоренено в мен, че надминава всички други съображения.

— То е като болест — казах аз.

— Няма болести — отговори спокойно дон Хуан. — Има само слабости. А ти имаш слабости да правиш опити всичко да обясняваш. При тебе вече не са необходими обяснения.

Настоях, че мога да действам само ако между нас царят ред и разбирателство. Напомних му, че откакто общувам с него, рязко съм променил същността си и че тази промяна е станала възможна единствено, защото съм способен да си обясня причините за промяната.

Дон Хуан кротко се засмя. Дълго време не проговори.

— Много си умен — каза накрая той. — Връщаш се там, където винаги си бил. Този път обаче няма да можеш. Няма къде да се върнеш. Вече нищо няма да ти обяснявам. Онова, което Хенаро направи с теб снощи, го направи с тялото ти, затова нека тялото ти решава занапред.

Тонът на дон Хуан беше приятелски, макар и необикновено отнесен, и това ме накара да се почувствам непреодолимо самотен. Споделих колко съм тъжен. Той се усмихна. Пръстите му внимателно стиснаха ръката ми.

— И двамата сме същества, които ще умрат — каза той кротко. — Не ни остава време за това, което сме свикнали да правим. Сега ти трябва да приложиш цялото неправене, на което съм те научил, и да спреш света.

Той стисна отново ръката ми. Направи го енергично и приятелски; сякаш ме уверяваше, че е загрижен за мен и ме обича, и в същото време усещах непреклонната му цел.

— Това е моят жест спрямо теб — каза той, задържайки за миг ръка върху моята. — Сега ти трябва да отидеш сам в тези приятелски планини. — И посочи с брадичка далечната планинска верига на югоизток.

Каза, че трябва да остана там, докато тялото ми повели да си тръгна, и едва тогава да се завърна в неговата къща. Съобщи ми, че не иска да му казвам нищо, нито да чакам още, и леко ме побутна към колата.

— Какво трябва да направя там? — попитах аз.

Той не отговори, а ме погледна, като заклати глава.

— Престани! — каза той накрая. После посочи с пръст на югоизток.

— Върви там! — отсече той.

Поех на юг, после на изток, по пътищата, по които винаги бяхме се движили с дон Хуан. Паркирах колата край мястото, където свършваше черният път, а след това тръгнах по една позната пътека, докато стигнах високото плато. Нямах представа какво да правя там. Започнах да обикалям, търсейки място за почивка. Изведнъж съгледах малко пространство, вляво от мен. Изглежда, химическият състав на почвата на това място беше друг и все пак, когато съсредоточих поглед върху него, не видях нищо, което да определя тази разлика. Застанах на няколко крачки разстояние и се опитах да „почувствам“, както дон Хуан винаги ми бе препоръчвал да правя.

Стоях неподвижен може би час. Мислите ми започнаха постепенно да намаляват, докато накрая престанах да говоря на себе си. После усетих някакво раздразнение. Това усещане, изглежда, се ограничаваше в стомаха ми и се заостряше, щом извърнех лице към въпросното място. Бях отвратен от него и се принудих да се отдалеча. Заоглеждах околността с кръстосани очи и след като походих малко, стигнах до една голяма плоска скала. Спрях пред нея. На тази скала нямаше нищо особено, което да ме привлече. Не открих по нея и някакъв специфичен цвят, нито блясък, и все пак тя ми хареса. Тялото ми се чувстваше добре. Изпитах някакво физическо успокоение и приседнах.

Цял ден се разхождах из това високо плато и околните възвишения, без да зная какво да правя или да очаквам. По здрач се върнах на равната скала. Знаех, че ако прекарам нощта там, нищо няма да ми се случи.

На следващия ден си позволих да продължа на изток към високите планини. Късно следобед пристигнах до друго, още по-високо плато. Струваше ми се, че и преди съм го виждал. Огледах се, за да се ориентирам, но не можах да разпозная нито един от заобикалящите ме върхове. След като най-грижливо избрах подходящо място, седнах да почина на края на оголена скалиста местност. Почувствах топлота и покой. Опитах се да отсипя малко храна от кратуната, но тя беше празна. Пийнах вода. Беше топла и застояла. Реших, че нищо не ми остава, освен да се върна в къщата на дон Хуан, и се замислих дали веднага да не си тръгна обратно. Легнах по корем и отпуснах глава върху ръката си. Не ми беше удобно и няколко пъти променях положението си, докато накрая се озовах с лице на запад. Слънцето се бе спуснало вече ниско. Очите ми бяха уморени. Сведох ги към земята и съгледах голям черен бръмбар. Излизаше иззад малко камъче и буташе топче тор, два пъти по-голямо от него. Дълго време наблюдавах движенията му. Насекомото, изглежда, не обръщаше внимание на моето присъствие и продължаваше да бута своя товар по камъните, корените, вдлъбнатините и издатините на земята. Доколкото разбирах, бръмбарът не съзнаваше, че съм там. Хрумна ми, че не мога да знам дали насекомото съзнава моето присъствие; тази мисъл предизвика серия от размисли за естеството на света на това насекомо по отношение на моя. Бръмбарът и аз живеехме в един и същи свят, а както се виждаше, този свят не беше един и същ за нас двамата. Задълбочих се да го наблюдавам, удивен от гигантската сила, която му беше нужна, за да носи товара си по камъни и пукнатини.

Дълго време гледах насекомото, а след това осъзнах колко тихо е около мен. Само вятърът свиреше между клоните и листака на чапарала. Вдигнах поглед, обърнах се на лявата си страна някак рязко и неволно и с крайчеца на окото си зърнах неясна сянка или проблясък върху един камък, на няколко крачки от мен. Отначало не обърнах внимание, но сетне ми хрумна, че проблясването беше от лявата ми страна. Обърнах се отново внезапно и успях съвсем ясно да забележа сянка върху камъка.

Обзет бях от загадъчното усещане, че сянката мигновено се спусна надолу към земята и почвата я погълна, както попивателната хартия попива мастилена капка. Студена тръпка пролази по гърба ми. Мина ми през ума, че смъртта наблюдава и мен, и бръмбара.

Потърсих насекомото отново, но не можах да го намеря. Помислих, че навярно вече е пристигнало на предназначението си и е пуснало своя товар в някоя дупчица в земята. Положих лице върху гладкия камък.

Бръмбарът се появи от една дълбока дупка и спря на няколко сантиметра от лицето ми. Той сякаш ме гледаше и за момент усетих как осъзнава присъствието ми, навярно както аз осъзнавах присъствието на своята смърт. Потреперах. В края на краищата бръмбарът и аз не бяхме толкова различни. Смъртта като сянка ни измерваше и двамата иззад камъка. Бях необикновено развълнуван. Бръмбарът и аз се намирахме при еднакви условия. Никой от нас не беше по-добре. Нашата смърт ни правеше равни.

Вълнението и радостта ми бяха тъй безмерни, че се разридах. Дон Хуан беше прав. Той винаги беше прав. Аз живеех в много загадъчен свят и като всички останали бях много загадъчно същество; въпреки това с нищо не превъзхождах един бръмбар. Избърсах очи и докато ги търках с опакото на ръката си, видях човек, или нещо, което имаше форма на човек. Беше вдясно от мен на около петдесет крачки. Седнах и напрегнах поглед. Слънцето почти докосваше хоризонта и жълтеникавото му сияние ми пречеше да виждам добре. В този момент дочух особен рев. Приличаше на далечен реактивен самолет. Когато съсредоточих вниманието си на него, ревът нарасна, докато се превърна в продължително остро метално бръмчене, после омекна и накрая зазвуча чародейно и мелодично. Мелодията приличаше на вибрациите на електрически ток. Образът, който изплува в ума ми, беше на две електрически сфери, които се доближават една до друга, или два правоъгълни блока наелектризиран метал, които се трият един в друг и после се блъсват, за да спрат когато съвсем се изравнят. Отново се напрегнах да видя дали мога да различа някакъв човек, който като че се криеше от мен, но успях да открия само тъмни очертания по храстите. Вдигнах ръце, за да засенча очите си. В този момент слънчевото сияние се промени и тогава разбрах, че онова, което виждах, беше само оптическа измама, игра на сенките и листата.

Преместих поглед и съгледах един койот, който спокойно тичаше през полето. Койотът беше близо до мястото, където бях помислил, че виждам човек. Той тича петдесетина метра на юг, сетне спря, обърна се и тръгна към мен. Изкрещях няколко пъти, за да го подплаша, но той продължи към мен. За момент размислих. Можеше да е разярен и дори се приготвих да събера няколко камъка, за да се защитя в случай на атака. Когато животното приближи на три-четири метра, забелязах, че никак не се вълнува, напротив, изглеждаше спокойно и неподплашено. Намали крачка и спря на метър от мен. Загледахме се, а след това койотът дойде още по-близо. Кафявите му очи бяха приветливи и бистри. Седнах на камъните, а койотът почти ме докосна. Онемях. Никога не бях виждал толкова отблизо див койот и единственото нещо, което ми хрумна в този момент, бе да го заговоря. Започнах, както човек би говорил на някое познато куче. След това обаче реших, че койотът ми „отговаря“. Бях абсолютно сигурен, че е казал нещо. Смутих се, но нямах време да размишлявам над чувствата си, защото койотът отново „заговори“. Не че животното произнасяше някакви думи, както съм свикнал да чувам думи, изразени на глас от човешки същества, то по-скоро произнасяше някакво „чувство“. Но не като чувството, което човек изпитва, когато любимото домашно животно общува със своя господар. Койотът наистина каза нещо; той предаваше някаква мисъл, която наподобяваше изречение. Аз бях казал: „Как си, малки койоте?“ и, струва ми се, чух отговора на животното: „Много добре, а ти?“ После койотът повтори изречението и аз скочих на крака. Животното не помръдна. Дори не се стресна от внезапното ми подскачане. Очите му бяха все така приветливи и бистри. То легна по корем, наклона глава и попита: „Защо се страхуваш?“ Аз седнах с лице към него и проведох най-загадъчния разговор, който бях водил през живота си. Накрая то ме попита какво правя тук и аз казах, че съм дошъл да „спра света“. Койотът каза: „Ке буено!“, и тогава разбрах, че този койот е двуезичен. Съществителните и глаголите на изреченията му бяха на английски език, а съюзите и междуметията — на испански. Мина ми през ум, че се намирам в присъствието на койот чикано. Разсмях се на цялата тази нелепица и смехът така ме обзе, че накрая изпаднах в истерия. Чак тогава върху мен падна с цялата си тежест невъзможността на това, което ставаше тук, и умът ми започна да се съмнява. Койотът се изправи и очите ни се срещнаха. Втренчих се в тях. Усетих как ме притеглят и изведнъж животното стана лъчисто: започна да блести. Паметта ми сякаш разиграваше отново спомена за някакво друго събитие от преди десет години, когато под влиянието на пейота бях станал свидетел на метаморфозата на едно обикновено куче, което се бе превърнало в незабравимо сияйно същество. Сега койотът сякаш бе пуснал в ход спомена и това отминало събитие сякаш бе призовано и се наслагваше върху формата на койота; койотът беше флуидно, течно, лъчисто същество. Сиянието му беше ослепително. Поисках да закрия очи с ръцете си, за да ги предпазя, но не можех да помръдна. Лъчистото същество докосна някаква неопределена част от мен и тялото ми изпита чудна, неописуема топлина и блаженство, сякаш допирът ме бе накарал да експлодирам. Вцепених се. Не можех да усетя краката си, нито бедрата, нито която и да е част от тялото си и въпреки това нещо ме държеше изправен.

Нямах представа колко съм стоял в това положение. Междувременно сияйният койот и върхът, където се намирах, се бяха стопили. В мен нямаше нито чувства, нито мисли. Всичко бе изчезнало и сега аз се носех свободно.

Изведнъж усетих удар по тялото си и бях обгърнат от нещо, което ме сгря. Осъзнах, че слънцето ме огрява. Успях неясно да различа в далечината на запад планинска верига. Слънцето беше почти на хоризонта. Гледах право в него и тогава видях „линиите на света“. В действителност бях свидетел на най-необикновеното излъчване на фосфоресциращи бели линии, които се кръстосваха навсякъде около мен. За момент помислих, че виждам слънчевата светлина така, както се разслоява от миглите ми. Примигнах и отново погледнах. Линиите бяха постоянни и се наслагваха или се излъчваха от всичко наоколо. Завъртях се и заразглеждах един необикновено нов свят. Линиите бяха видими и неподвижни, дори когато отклонявах поглед от слънцето.

Стоях на върха в състояние на екстаз безкрайно дълго, както ми се стори, макар че цялото това събитие сигурно бе продължило само няколко минути, може би само докато слънцето грееше, преди да достигне до хоризонта, но за мен изглеждаше безкрайно дълго. Усетих как нещо топло и успокоително се изцежда от света и от собственото ми тяло. Разбрах, че съм открил една тайна. Беше много просто. Изпитах непознат прилив на чувства. Никога през живота си не бях изпадал в такава еуфория, такъв покой, такава всеобхватна прегръдка и въпреки това не можех да изразя с думи, нито дори с мисли разкритата тайна; тялото ми обаче я познаваше.

После или съм заспал, или съм припаднал. Когато отново се съвзех, лежах на скалите. Станах. Светът беше същият като преди. Здрачаваше се, затова незабавно се отправих към колата си.

Дон Хуан беше сам в къщата, когато пристигнах на следващата сутрин. Попитах го за дон Хенаро и той ми каза, че бил някъде наблизо да свърши някаква поръчка. Без да се бавя, му заразказвах за необикновените си приключения. Той ме слушаше с явен интерес.

— Ти просто си спрял света — заяви той, след като свърших разказа си.

За момент останахме безмълвни, а след това дон Хуан каза, че трябва да благодаря на дон Хенаро за помощта. Изглеждаше необикновено доволен от мен. Непрекъснато ме тупаше по гърба и тихичко се смееше.

— Немислимо е все пак един койот да говори — казах аз.

— Той не е говорил — отвърна дон Хуан.

— Какво тогава?

— Тялото ти за първи път е започнало да разбира. Но най-напред ти не си успял да усетиш, че това не е било койот, и, второ, той естествено не е говорил, както ти и аз сега.

— Койотът наистина говореше, дон Хуан!

— Ето кой говори глупости. След толкова години учение би трябвало да знаеш повече. Вчера ти си спрял света и може би дори си видял. Някакво магическо същество ти е казало нещо и тялото ти е успяло да го разбере, защото светът се е бил разпаднал.

— Светът беше същият, какъвто е днес, дон Хуан.

— Не е вярно. Днес койотите не ти казват нищо и ти не можеш да видиш линиите на света. Вчера си направил това, просто защото нещо в теб е спряло.

— Какво е това нещо, което е спряло в мен?

— Онова, което вчера е спряло в теб, е същото, за което хората ти казват, че представлява светът. Разбираш ли, от рождение хората ни разправят, че светът е еди-какъв си и еди-какво си и естествено ние нямаме друг избор, освен да виждаме света, какъвто го виждат хората, които ни разказват за него.

Спогледахме се.

— Вчера светът е станал такъв, какъвто ти го описват магьосниците — продължи той. — В този свят койотите говорят, а също и елените, както веднъж ти разправях, и гърмящите змии, и дърветата и всички други живи същества. Онова, на което искам да те науча обаче, е да виждаш. Сега ти сигурно вече знаеш, че да видиш, можеш само когато се провреш между световете — света на обикновените хора и света на магьосниците. Сега ти си точно между двата. Вчера си повярвал, че един койот е разговарял с теб. Всеки магьосник, който не може да вижда, би повярвал в същото, но този, който вижда, знае, че ако повярва в това, човек ще бъде прикован в царството на магьосниците. Според същия знак ако човек не повярва, че койотите говорят, ще бъде прикован в царството на обикновените хора.

— Да не би да искаш да кажеш, дон Хуан, че нито светът на обикновените хора, нито светът на „магьосниците“ е истински?

— И двата свята са истински. Те могат да ти въздействат. Например ти би могъл да попиташ този койот за всичко, което искаш да научиш, и той щеше да е принуден да ти даде отговор. Тъжното е само, че на койоти не може да се разчита. Те са мошеници. Съдбата ти е отредила да нямаш животински другар, на който да можеш да разчиташ.

Дон Хуан обясни, че койотът ще ми бъде другар, докато съм жив, и че в света на магьосниците не е много желателно да имаш за приятел койот. Каза също, че щяло да бъде идеално за мен, ако съм разговарял с гърмяща змия, тъй като те били удивителни другари.

— Ако бях на твое място — добави той — никога нямаше да се доверявам на койот. Но ти си различен и можеш дори да станеш койот-магьосник.

— Какво означава койот-магьосник?

— Такъв, който изтръгва много неща от своите събратя койоти.

Поисках да продължа с въпросите, но той ми направи знак да спра.

— Видял си линиите на света — каза той. — Видял си някакво сияйно същество. Сега си почти готов да се срещнеш със своя съюзник. Ти знаеш, разбира се, че човекът когото си видял в храстите, е твоят съюзник. Чул си неговия рев, приличен на звук от реактивен самолет. Той ще те чака в края на една равнина — равнина, до която ще те заведа аз.

Дълго време мълчахме. Дон Хуан бе скръстил ръце на корема. Палците му се движеха почти незабележимо.

— Хенаро също ще трябва да дойде с нас до тази долина — изведнъж каза той. — Той е оня, който ти помогна да спреш света.

Дон Хуан ме погледна с пронизващ поглед.

— Ще ти кажа още нещо — каза той и се засмя. — Сега вече наистина има значение. Оня ден Хенаро не бе преместил колата ти от света на обикновените хора. Той просто те накара да погледнеш света, както го гледат магьосниците, а колата ти не беше в тоя свят. Хенаро искаше да укроти твоята сигурност. Клоунското му държане разказа на тялото ти за абсурдността на опитите ти да разбереш всичко. И когато той пусна хвърчилото си, ти почти видя. Намери колата си и застана в двата свята. Причината, поради която едва не се пукнахме от смях, беше, че ти наистина си представи как ни връщаш от мястото, където помисли, че си намерил своята кола.

— Но как ме накара да видя света, както го виждат магьосниците?

— Аз бях с него. Ние двамата познаваме този свят. Щом човек опознае този свят, единственото, което му трябва, за да го създаде, е да използва допълнителния пръстен на силата, за който съм ти казвал, че го притежават магьосниците. Хенаро може да прави това много лесно, само като щракне с пръсти. Той те накара да се занимаваш часове наред да обръщаш камъчета, за да те разсее и да позволи на тялото ти да види.

Казах му, че събитията от последните три дена са нанесли непоправими вреди на моята представа за света. Казах, че никога през десетте години, откакто се познавам с него, не съм се разтърсвал толкова, дори когато съм поглъщал психотропни растения.

— Силата на растенията само помага — каза дон Хуан. — Истината е, когато тялото разбере, че може да види. Едва тогава човек може да осъзнае, че светът, който гледаме всеки ден, е само описание. Аз исках да ти покажа тъкмо това. Жалко, че ти остава много малко време, преди да те поеме твоят съюзник.

— Трябва ли да ме поеме моят съюзник?

— Няма как да го избегнеш. За да види, човек трябва да се научи как магьосниците гледат света и затова съюзникът трябва да бъде призован, а щом това бъде сторено, той идва.

— Не би ли могъл ти да ме научиш да виждам, без да се призовава съюзникът?

— Не. За да вижда, човек трябва да се научи да гледа света по друг начин, а единственият начин, който аз зная, е този на магьосника.