Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (15) (Уроците на Дон Хуан)

14
Походка на силата

Събота, 8 април 1962 година

— Смъртта личност ли е, дон Хуан? — попитах аз, докато сядах на площадката пред вратата.

В погледа на дон Хуан се появи объркване. Държеше мрежа с продукти, които му бях донесъл. Внимателно ги остави на земята и седна пред мен. Окуражих се и му обясних, че искам да разбера дали смъртта е лице или прилича на лице, когато наблюдава последния танц на воина.

— Какво значение има това? — попита дон Хуан.

Казах му, че този образ ме опиянява и искам да разбера как той е стигнал до него. Как е разбрал, че става точно така.

— Много просто — каза той. — Човекът на знанието знае, че смъртта е последният свидетел, защото вижда.

— Искаш да кажеш, че си бил свидетел на последния танц на някой воин?

— Не. Човек не може да бъде свидетел на такова нещо. Само смъртта може. Но аз съм видял как моята смърт ме наблюдава и аз съм танцувал пред нея като че ли умирам. В края на моя танц смъртта не посочи в никаква посока и моето място на предварителен избор не потрепна, за да ми каже сбогом. И така — времето ми на земята още не беше свършило и аз не умрях. Когато това се случи, аз имах малко сила и не разбирах плановете на моята собствена смърт, затова повярвах, че умирам.

— Приличаше ли твоята смърт на човек?

— Странна птица си ти. Смяташ, че можеш да разбереш нещо, като задаваш въпроси. Според мен няма да разбереш, но знам ли все пак? Смъртта не е като човек. Тя е по-скоро присъствие. Можеш да решиш да кажеш, че е нищо и все пак тя е всичко. Каквото и да каже човек, ще е прав. Смъртта е онова, което човек иска тя да бъде. Аз съм спокоен сред хората, затова смъртта за мен е човек. Аз имам слабост и към загадките, затова за мен смъртта има празни очи. Мога да гледам през тях. Те са като два прозореца и все пак се движат, както се движат очите. И така, мога да кажа, че смъртта с празните си очи гледа воина, когато той танцува за последен път на земята.

— Само при тебе ли е така, дон Хуан, или е същото и за другите воини?

— Същото е за всички воини, които играят своя танц на силата, и все пак не е. Смъртта е свидетел на последния танц на воина, но начинът, по който воинът вижда своята смърт, е личен. Тя може да е всичко — птица, светлина, лице, храст, камъче, кълбо мъгла, неизвестно присъствие.

Образите на смъртта на дон Хуан ме развълнуваха. Не можех да намеря подходящи думи, за да изрека въпросите си, и заекнах. Той се взря в мен усмихнат и ме прикани да говоря.

Попитах го дали начинът, по който един воин вижда своята смърт, зависи от възпитанието му. Използвах за пример индианците юма и яки. Идеята ми беше, че начинът, по който всеки би видял смъртта, се определя от културата.

— Няма значение как е възпитан човек — каза той. — Начинът, по който човек прави каквото и да е, се определя от личната сила. Човек е само сбор от своята лична сила и този сбор определя как той да живее и как да умре.

— А какво представлява личната сила?

— Личната сила е чувство — каза той. — Нещо като да имаш късмет. Можеш да го наречеш и състояние. Личната сила е нещо, което се придобива без значение на произхода. Вече съм ти казвал, че един воин е ловец на сила и че аз те уча как да я ловиш и натрупваш. Трудното при теб, както при всички нас, е да бъдеш убеден. Ти трябва да вярваш, че личната сила може да се използва и че е възможно да се съхранява, но досега ти не си се убедил.

Казах му, че е постигнал своето и че съм напълно убеден. Той се разсмя.

— Не за такова убеждение говоря — каза той.

Той ме тупна по рамото с два-три леки удара и добави развеселен:

— Нали знаеш, че не е нужно да ми се подмазваш.

Длъжен бях да го уверя, че съм сериозен.

— Не се съмнявам — каза той. — Но да си убеден, означава сам да можеш да действаш. Все още са ти нужни доста усилия, за да го сториш. Трябва много повече от досегашното. Ти току-що си започнал.

За момент замълча. Лицето му придоби благ израз.

— Странно как понякога ми напомняш за самия мен — продължи той. — И аз не исках да поема по пътя на воина. Вярвах, че в цялата работа няма смисъл и понеже всички ще умрем един ден, за какво ми трябва да ставам воин? Грешил съм. Но трябваше да го открия сам за себе си. Когато някой ден разбереш, че не си прав и че това е наистина страшно различно, ще можеш да кажеш, че си убеден. Тогава можеш да продължиш нататък сам. Можеш дори сам да станеш човек на знанието.

Помолих го да обясни какво има предвид като казва човек на знанието.

— Човек на знанието е оня, който следва неотклонно трудностите на обучението — каза той. — Човек, който, без да се втурва и без да се колебае, е стигнал най-далеч в разкриването на тайните на личната сила.

Той изясни накратко идеята си, а след това я изостави като тема на разговор, твърдейки, че мен трябва да ме занимава единствено идеята за натрупването на личната сила.

— Не го разбирам — запротестирах аз. — Наистина не мога да си представя за какво намекваш.

— Гоненето на сила е специфична работа — каза той. — То трябва най-напред да бъде идея, после трябва да се изгради, стъпка по стъпка, а после — хоп! — и става.

— И как става?

Дон Хуан се изправи. Започна да протяга ръце и да извива гръб като котка. Костите му, както обикновено, запукаха.

— Да вървим — каза той. — Чака ни дълъг път.

— Но аз искам да те питам за толкова неща — казах аз.

— Отиваме на едно място на сила — каза той, влизайки в къщата. — Защо не спестиш въпросите си, докато отидем там?

Помислих, че ще пътуваме с кола, затова станах и се запътих към колата, но дон Хуан ме повика отвътре и ми каза да си взема мрежата с кратуните. Чакаше ме в края на храстите зад къщата.

— Трябва да побързаме — каза той.

Към три часа следобед стигнахме до ниските западни склонове на Сиера Мадре. Денят бе топъл, но привечер вятърът стана студен. Дон Хуан седна на един камък и ми направи знак да сторя същото.

— Какво ще правим тук този път, дон Хуан?

— Знаеш много добре, че сме тук да ловим сила.

— Зная. Но какво точно ще правим тук?

— Знаеш, че нямам ни най-малка представа.

— Искаш да кажеш, че никога не действаш по план?

— Ловът на сила е особена работа — каза той. — Предварително не може да се прави план. Това е най-вълнуващото. Един воин действа като по план, защото има доверие на личната си сила. Той знае със сигурност, че тя ще го накара да постъпи по най-правилния начин.

Изтъкнах, че твърденията му са някак противоречиви. Ако един воин вече има лична сила, защо ще тръгва на лов за нея?

Дон Хуан вдигна вежди и се престори на отвратен.

— Ти си този, който гони лична сила — каза той. — А аз съм воин, който вече я има. Ти ме попита дали имам план и аз казах, че имам доверие на личната си сила, която ме ръководи, и че нямам нужда от план.

За миг замълчахме, а след това отново тръгнахме. Склоновете бяха стръмни, а изкачването — трудно и изключително уморително за мен. От друга страна, издръжливостта на дон Хуан сякаш нямаше граници. Той не тичаше, нито бързаше. Походката му беше равномерна и неуморна. Забелязах, че не се изпотява дори след като бе изкатерил една почти вертикална отсечка. Когато стигнах на върха, дон Хуан беше вече там и ме чакаше. Докато сядах до него, усетих, че сърцето ми ще се пръсне. Легнах по гръб и от челото ми направо рукна пот.

Дон Хуан се разсмя от сърце и ме претърколи напред-назад. Движението ми помогна да успокоя дишането.

Казах му, че направо ме хваща страх от неговата физическа мощ.

— Непрекъснато се мъча да привлека вниманието ти върху нея.

— Не си стар ти, дон Хуан!

— Не съм, разбира се. Откога се опитвам да те накарам да го забележиш.

— И как го постигаш?

— Нищо не правя. Тялото ми се чувства отлично, това е всичко. Постъпвам със себе си много добре, затова нямам причини да усещам нито умора, нито безпокойство. Тайната не е в това, което вършиш, а в това, което не вършиш.

Очаквах обяснение. Той сякаш съзна, че не съм в състояние да го разбера. Усмихна се многозначително и стана.

— Това място е силно — каза той. — Намери къде да си направим лагер на този хълм.

Запротестирах. Исках да ми обясни какво не трябва да правя с тялото си. Той махна повелително с ръка.

— Стига шеги — каза той кротко. — Този път поне направи нещо. Не е важно колко дълго ще търсиш подходящо място за почивка. Може и цяла нощ да е. Не е важно и дали ще намериш място; важното е да се опиташ да го сториш.

Оставих настрана бележника си и станах. Дон Хуан ми напомни, както бе правил безброй пъти, когато ме бе карал да намеря място за почивка, че трябва да гледам всяко определено място, без да фокусирам погледа си, като присвивам очи, докато нещата пред мен загубят образ.

Тръгнах, оглеждайки земята с полупритворени очи. Дон Хуан вървеше на няколко метра вдясно и на няколко стъпки зад мен.

Най-напред обходих върха на хълма по края. Имах намерение да се придвижвам към центъра по спирала. Но щом направих една обиколка по периферията, дон Хуан ме спря.

Каза, че отново се поддавам на предпочитанията си към установените постъпки. Добави саркастично, че така аз наистина обхождам систематично цялата местност, но толкова вяло, че няма да мога да забележа подходящото място. Каза още, че той сам знае къде е, така че аз няма да имам възможност за импровизации.

— Тогава какво да направя? — попитах аз.

Дон Хуан ме накара да седна. После откъсна по един лист от няколко храста наоколо и ми ги подаде. Заповяда ми да легна по гръб, да отпусна колана си и да поставя листата върху кожата на пъпната област. Проследи движенията ми и ми нареди да притисна листата до тялото си с две ръце. После ми заповяда да затворя очи и ме предупреди, че ако желая да получа отлични резултати, не трябва да отпускам листата, нито да отварям очи, нито да сядам, когато той премести тялото ми в силно положение.

Хвана ме здраво под дясната мишница и ме завъртя. Усетих непреодолимо желание да надзърна през полузатворените си клепачи, но дон Хуан сложи ръка върху очите ми. Изкомандва да се занимавам само с усещането на топлината, която щеше да се появи от листата.

За миг останах да лежа неподвижно, сетне започнах да усещам особена топлина, която се излъчваше от листата. Най-напред я изпитах върху дланите на ръцете си, после топлината се плъзна по корема ми и накрая буквално нахлу в цялото ми тяло. Само за минути краката ми пламнаха от горещина, която ми напомни за времето, когато имах висока температура.

Казах на дон Хуан за неприятното усещане, и желанието ми да си сваля обувките. Той ми отговори, че ще ми помогне да стана, че не бива да отварям очи, докато той не ми каже, и че трябва все така да притискам листата до корема си, докато намеря подходящо място за почивка.

Когато се изправих на крака, той ми пошепна на ухото, че мога да отворя очи и че трябва да вървя без план, да се оставя на силата на листата да ме водят и да ме насочват.

Запътих се без посока. Топлината на тялото ми ме гнетеше. Бях уверен, че имам висока температура, и се задълбочих в опитите да открия с какви средства бе постигнал това дон Хуан.

Дон Хуан вървеше зад мен. Изведнъж той издаде неистов писък, който едва не ме парализира. Той обясни, смеейки се, че внезапните шумове прогонват неприятните духове. Присвих очи и обикалях напред-назад повече от половин час. През това време неприятната треска на тялото ми се превърна в приятна топлинка. Докато крачех нагоре-надолу по хълма, изпитвах усещане за лекота. Чувствах се обаче разочарован; бях очаквал някак да открия известно визуално явление, но в периферното ми полезрение нямаше абсолютно никакви промени, никакви необичайни цветове, никакви проблясъци или тъмни петна.

Накрая се уморих да присвивам очи и ги отворих. Стоях пред малка площадка от пясъчник, която бе едно от няколкото голи скалисти места на върха на възвишението: останалото беше прахоляк с пръснати тук и там дребни храсти. Едно време тук навярно растителността е била опожарена и новите треви още не бяха израснали. По неизвестна за мен причина реших, че площадката от пясъчник е красива. Дълго стоях пред нея. После просто седнах.

— Добре! Добре! — каза дон Хуан и ме потупа по гърба.

После ми каза внимателно да извадя листата изпод дрехите си и да ги поставя върху скалата.

Щом отстраних листата от кожата си, започнах да изстивам. Премерих пулса си. Изглеждаше нормален.

Дон Хуан се разсмя и ме нарече „доктор Карлос“, а после ме попита дали мога да измеря и неговия пулс. Каза, че това, което съм почувствал, било силата на листата и че тази сила ме е прочистила и ми е дала възможност да изпълня задачата си.

Уверих го най-искрено, че не съм направил нищо специално и че съм седнал на това място, защото съм уморен и защото много ми е харесал цветът на този пясъчник.

Дон Хуан не каза нищо. Стоеше на няколко метра от мен. Изведнъж скочи назад и невероятно пъргаво затича и прескочи няколко храста към една висока скална стена на известно разстояние от мен.

— Какво има? — попитах подплашено.

— Внимавай в каква посока ще духне вятърът листата ти — каза той. — Бързо ги преброй. Вятърът идва. Задръж половината и ги сложи отново на корема си.

Преброих двайсет листа. Напъхах десет под ризата си и в този миг силен порив на вятъра разпръсна останалите на запад. Когато видях листата да се отвяват, изпитах призрачното усещане, че някаква действителна сила нарочно ги помита в безформената маса на зелените шубраци.

Дон Хуан се върна при мен и седна от лявата ми страна с лице към юг.

Дълго време не промълвихме нито дума. Не знаех какво да кажа. Бях изтощен. Исках да затворя очи, но не смеех. Дон Хуан навярно бе забелязал състоянието ми и каза, че ще бъде хубаво да заспя. Каза ми да поставя ръце върху корема си, на листата, и да се опитам да почувствам как лежа провесен над леглото от нишки, което бе направил за мен на „мястото на моя предварителен избор“. Затворих очи и ме облада някакъв спомен за покой и пълнота, каквито бях изпитал, докато спях на другия хълм. Исках да разбера дали наистина мога да почувствам, че съм провесен, но заспах.

Събудих се точно преди залез слънце. Спането ме бе ободрило и изпълнило със сили. Дон Хуан също бе заспал. Отвори очи в същия момент с мен. Беше ветровито, но не усещах студ. Листата на корема ми сякаш бяха подействали като фурна, като някакъв радиатор.

Разгледах околността. Мястото, което бях избрал да починем, приличаше на малък басейн. Човек можеше действително да седне върху него като върху дълга кушетка; отзад имаше достатъчно голяма каменна стена, която да служи за облегалка. Разбрах също, че дон Хуан е донесъл бележниците ми и ги е поставил под главата ми.

— Ти намери подходящо място — каза той усмихнат. — И цялата операция стана точно както ти бях казал. Силата те упъти насам без никакъв план от твоя страна.

— Какви листа ми даде? — попитах аз.

Топлината, която се бе излъчвала от листата и която бе задържала приятното състояние у мен, без никакви одеяла и допълнителни дебели дрехи, беше явление, което живо ме интересуваше.

— Просто листа — каза дон Хуан.

— Искаш да кажеш, че мога да откъсна листа от всеки храст и те ще имат същото въздействие върху мен?

— Не. Не мисля, че сам можеш да направиш това. Нямаш лична сила. Искам да кажа, че всякакви листа биха ти помогнали при условие, че който ти ги даде, има сила. Днес ти помогнаха не листата, а силата.

— Твоята сила ли, дон Хуан?

— Предполагам, че би могъл да кажеш така, макар то да не е съвсем точно. Силата не принадлежи никому. Някои от нас могат да я съберат и после тя да бъде дадена направо на някой друг. Нали виждаш, тайната на съхранената сила е, че може да бъде използвана само за да помогне на някой друг да си събере сила.

Попитах го дали думите му означават, че неговата сила се ограничава само до това — да помогне някому. Дон Хуан търпеливо обясни, че той може да употребява своята лична сила както му е угодно и за каквото си поиска, но когато стане нужно да се прехвърли направо на някой друг, тя би била безполезна, освен ако другото лице не я използва, за да събере сила за себе си.

— Всичко, което човек върши, е свързано с личната му сила — продължи дон Хуан. — Затова човек, който няма такава, смята за невероятни делата на силния. Сила е нужна дори само за да осъзнаеш какво представлява силата. Това се мъча да ти обясня през цялото време. Но зная, че ти не разбираш не защото не искаш, а защото имаш много малко лична сила.

— Какво трябва да направя, дон Хуан?

— Нищо. Просто продължавай както досега. Силата ще намери път към теб.

Той стана и се завъртя в пълен кръг, взирайки се във всичко наоколо. Тялото му се движеше едновременно с очите; приличаше на някаква чудновата механична играчка, която се върти в кръг точно и равномерно.

Гледах го с отворена уста. Той прикри усмивката си, предизвикана от учудването ми.

— Днес привечер ти ще отидеш на лов за сила — каза той и седна.

— Моля?

— Довечера ще навлезеш в тези незнайни хълмове. В тъмното те не са хълмове.

— А какво са?

— Нещо друго. Нещо немислимо за теб, тъй като никога не си бил свидетел на съществуването им.

— Какво искаш да кажеш, дон Хуан? Винаги ме плашиш с демоничните си приказки.

Той се разсмя и лекичко ме ритна по крака.

— Светът е една загадка — каза той. — И в никакъв случай не е това, което си представяш.

За момент сякаш се замисли. Главата му се клатушкаше ритмично нагоре и надолу, после се усмихна и добави:

— Е, прилича и на това, което си представяш, но то не е всичко от този свят; има много повече. През цялото време откриваш тези неща и тази вечер сигурно ще добавиш още нещичко.

Гласът му накара тялото ми да настръхне.

— Какво имаш намерение да направиш? — попитах аз.

— Нямам никакво намерение. Всичко е решено от същата сила, която ти позволи да намериш това място.

Дон Хуан стана и посочи нещо в далечината. Предположих, че иска да стана и да погледна. Опитах се да скоча на крака, но преди да се изправя напълно, дон Хуан ме блъсна много силно да седна.

— Не съм ти казал да идваш след мен — каза той строго. После смекчи тона си и добави: — Тази вечер ще ти бъде трудно и ще е нужно да сбереш цялата си лична сила. Стой, където си, и я пести за по-късно.

Обясни, че не сочи нищо, а само проверява дали са там някои неща. Увери ме, че всичко било наред, и каза да стоя кротко и да се занимавам, защото имам доста време да попиша, докато се стъмни напълно в местността. Усмивката му беше заразителна и много успокояваща.

— Но какво ще правим, дон Хуан?

Той заклати глава в престорено недоверие.

— Пиши! — заповяда ми той и обърна гръб.

Не ми оставаше да правя нищо друго. Работих по записките си, докато стана прекалено тъмно да пиша повече.

През цялото време, докато работех, дон Хуан остана в непроменено положение. Сякаш бе вглъбил поглед далече на запад. Но щом спрях, той се обърна към мен и каза с шеговит тон, че единственият начин да ме накара да замълча е да ми даде нещо да ям, да ме накара да пиша или да ме сложи да спя.

Извади малък вързоп от торбата си и най-тържествено го отвори. В него имаше парчета сухо месо. Подаде ми едно парче, взе друго за себе си и го задъвка. Между другото ми съобщи, че това е силна храна, от която и двамата се нуждаем за случая. Бях твърде гладен, за да мисля за възможността сухото месо да съдържа психотропно вещество. Ядохме в пълно мълчание, докато месото свърши, а през това време съвсем се стъмни.

Дон Хуан се изправи, протегна ръце и изпъна гръбнак. Предложи ми и аз да сторя същото. Каза, че било хубаво да се изтегнеш преди заспиване, преди сядане или тръгване.

Послушах съвета му и няколко листа, които бях задържал под ризата си, изпадаха от крачолите на панталоните ми. Зачудих се дали да ги вдигна, но той ми каза да не ги взимам, че от тях нямало вече нужда и че мога да ги оставя да си падат както искат.

Сетне дон Хуан дойде много близко до мен и ми пошепна на дясното ухо, че трябва да го следвам много плътно и да имитирам всичко, което направи. Каза, че на мястото, където стоим, сме в безопасност, защото сме, така да се каже на ръба на нощта.

— Това тук не е нощта — пошепна той и тропна с крак по скалата, където стояхме. — Нощта е ей там.

И посочи тъмнината около нас.

След това провери моята мрежа, за да види дали са там кратуните с храна и бележниците ми, и с тих глас каза, че един воин винаги проверява дали всичко е в ред не защото вярва, че ще преодолее премеждието, което се готви да предприеме, а защото това е част от безупречното му поведение.

Вместо да ме отпуснат, заръките му предизвикаха у мен абсолютна сигурност, че ми предстои съдбоносно събитие. Доплака ми се. Бях уверен, че дон Хуан съзнава напълно въздействието от думите си.

— Довери се на личната си сила — каза той в ухото ми. — Това е всичко, което човек има в този загадъчен свят.

Той ме задърпа лекичко и ние тръгнахме. Вървеше на няколко стъпки пред мен. Аз го следвах с очи, приковани в земята. Някак не смеех да погледна встрани, а прикованият поглед в земята ме караше да се чувствам странно спокоен: това почти ме омагьосваше.

Като повървяхме малко, дон Хуан спря. Пошепна, че абсолютната тъмнина е близо и че той ще тръгне пред мен, но ще ми показва къде е, като имитира вика на малко бухалче. Напомни ми, че вече познавам този негов подражателен вик, който в началото е малко дрезгав, но после се избистря като вика на истински бухал. Предупреди ме да бъда безкрайно бдителен, за да не чуя друг вик на бухал, който да няма този признак.

Когато дон Хуан свърши с напътствията, аз вече бях вцепенен от страх. Сграбчих го за ръката и не исках да го пусна. Нужни ми бяха две-три минути, докато се успокоя дотолкова, че да произнасям ясно думите си. Стомахът и коремът ми бяха стегнати в нервни тръпки, което ми пречеше да говоря свързано.

Със спокоен и кротък глас той ме подкани да се овладея, защото тъмнината била като вятъра, непознато и необятно явление, което можело да ми изиграе номер, ако не внимавам. И аз трябвало да бъда съвършено спокоен, за да се справя с нея.

— Отпусни се, за да може личната ти сила да се слее със силата на нощта — каза той в ухото ми.

Каза, че ще тръгне пред мен, и аз получих нова атака от неразбираем страх.

— Това е лудост — запротестирах аз.

Дон Хуан не се разгневи, нито изрази нетърпение. Той се разсмя тихо и каза нещо в ухото ми, което не можах съвсем да разбера.

— Какво каза? — високо изрекох аз през тракащите си зъби.

Дон Хуан постави ръка върху устата ми и пошепна, че един воин постъпва така, сякаш знае какво прави, когато в действителност не знае нищо. Той повтори едно изречение три-четири пъти, като че искаше да го запомня наизуст. Каза:

— Един воин е безупречен, когато се доверява на личната си сила, независимо дали е малка или огромна.

След като изчака малко, той ме попита дали съм добре. Кимнах и той бързо се изгуби от погледа ми почти без никакъв шум.

Направих опит да се огледам. Сякаш се намирах в местност с гъста растителност. Успях да различа само тъмните силуети на храсти или може би на малки дръвчета. Съсредоточих вниманието си в шумовете, но нищо не се чуваше. Съскането на вятъра заглушаваше всеки друг звук, с изключение на случайните пронизителни викове на големите бухали и писъците на други птици.

Зачаках крайно напрегнат. Тогава до слуха ми долетя дрезгав, проточен вик на бухалче. Не се съмнявах, че това е дон Хуан. Идваше някъде зад мен. Обърнах се и тръгнах в тази посока. Движех се бавно, защото се чувствах заплетен в някаква безкрайна мрежа от тъмнина.

Вървях десетина минути. Изведнъж пред мен изскочи някаква тъмна фигура. Изкрещях и паднах назад. Ушите ми забръмчаха. Уплахата ми бе тъй силна, та чак дъхът ми спря. Трябваше да отворя уста, за да поема въздух.

— Стани — каза кротко дон Хуан. — Не исках да те уплаша. Просто дойдох да те посрещна.

Каза, че ме наблюдавал как бъзливо се движа и че когато съм тръгнал в тъмнината, съм приличал на някаква недъгава старица, която прави опити да минава на пръсти между локвите. Реши, че примерът му е много смешен, и високо се разсмя.

След това се зае да ми показва как точно се вървяло в тъмнината, както той го нарече „походка на силата“. Спря пред мен и ме накара да го опипам по гърба и коленете, за да си представя положението на тялото му. Торсът на Дон Хуан бе леко приведен напред, но гръбнакът му беше прав. Колената му бяха също леко подгънати.

Тръгна бавно пред мен така, че да мога да го наблюдавам как повдига колената си почти до гърдите при всяка стъпка. После направо изчезна от погледа ми и отново се върна. Не можех да осъзная как успяваше да тича в тази абсолютна тъмнина.

— Походката на силата е само за тичане през нощта — пошепна той в ухото ми.

Подкани ме сам да опитам. Уверих го, че сигурно ще си счупя краката, като падна в някоя дупка или се спъна в някой камък. Дон Хуан отвърна най-спокойно, че „походката на силата“ е съвсем безопасна.

Настоях, че единственият начин да разбера действията му, беше да приема, че той познава до съвършенство тези хълмове и затова може да избегне траповете.

Дон Хуан взе главата ми в ръце и силно пошепна:

— Това е нощта! И тя е сила!

Пусна главата ми и после добави кротко, че нощем светът е друг и че неговите способности да тича в тъмнината нямат нищо общо с това, че познава тези хълмове. Каза, че ключът към това бил да дадеш воля на личната си сила, за да се слее тя със силата на нощта, и че щом веднъж тази сила се овладее, няма никаква опасност от подхлъзване. Той добави с безкрайно сериозен глас, че ако се съмнявам, трябва за момент да размисля какво става. За човек на неговата възраст е самоубийствено да тича по тези хълмове в такъв час, ако не го направлява силата на нощта.

— Виж! — каза той и се затича бързо в тъмнината, а после се върна.

Тялото му се движеше тъй необикновено, че не можех да повярвам на очите си. Сякаш подскачаше за момент на едно място. Така, както вдигаше крака, ми напомняше на спринтьор, който прави предварителни тренировки за загряване.

После ми каза да го последвам. Сторих го безкрайно напрегнат и неспокоен. Крайно внимателно се опитах да гледам къде стъпвам, но беше невъзможно да преценя разстоянието. Дон Хуан се върна и затича до мен. Пошепна ми, че трябва да се отпусна на силата на нощта и да се доверя поне малко на личната сила, която имам, иначе никога няма да мога да се движа свободно, и че тъмнината ме гнети само защото разчитам на зрението си за всичко, което правя, без да зная, че мога да се движа и по друг начин, като се оставя да ме ръководи силата.

Направих няколко опита без никакъв успех. Просто не можех да се отпусна. Страхът да не нараня краката си не ме напускаше. Дон Хуан ми заповяда да продължавам да се движа на едно и също място и да опитам да се чувствам така, сякаш действително прилагам „походката на силата“.

После ми каза, че ще изтича напред и че аз трябва да изчакам неговия бухалски вик. Изчезна в тъмнината преди да успея да кажа каквото и да било. От време на време затварях очи и около час тичах на място с подгънати колене и торс. Малко по малко напрежението ми започна да спада, докато накрая почти се успокоих. После чух вика на дон Хуан.

Потичах пет-шест метра по посока на вика, като се опитвах да се „самозабравя“, както ми бе препоръчал дон Хуан. Но когато се спънах в един храст, бях отново обладан от чувство на несигурност.

Дон Хуан ме чакаше и поправи стойката ми. Настоя най-напред да свия пръсти към дланите си, изпъвайки палеца и показалеца на всяка ръка. После каза, че според него просто се предавам на чувствата си за непохватност, тъй като съм знаел отлично, че винаги мога да виждам сравнително добре, независимо колко тъмна е нощта, щом не се съсредоточавам в нищо, а само гледам земята пред себе си. „Походката на силата“ била подобна на намирането на място за почивка. И двете довеждали до усещане за самозабрава и усещане за пълно доверяване. „Походката на силата“ изисквала от човек да не откъсва поглед от земята пред себе си, защото дори и най-малкото поглеждане встрани ще предизвика промяна в посоката на движението. Обясни, че навеждането на торса напред било необходимо, за да се сведат очите, а причината за повдигането на колената до гърдите било, за да бъдат стъпките много къси и безопасни. Предупреди ме, че отначало много ще се спъвам, но ме увери, че ако се упражнявам, ще мога да тичам бързо и безпогрешно като през деня.

Часове наред опитвах да повторя движенията му и да се предам на състоянието, което той ми препоръчваше. Той търпеливо тичаше намясто пред мене и се връщаше, където бях аз, за да мога да видя как се движи. Дори ме побутваше да потичам няколко метра.

После се отдели от мен и ме повика с няколко бухалски вика. По някакъв необясним начин аз се придвижих с неочаквана степен на самоувереност. Доколкото съзнавах, не бях направил нищо, за да постигна това усещане, но тялото ми сякаш познаваше нещата наоколо, без да мисли за тях. Например не можех действително да видя назъбените камъни по пътя си, но тялото ми винаги успяваше да мине по издатините, а не по вдлъбнатините, освен няколко погрешни стъпки, когато изгубих равновесие, защото се бях разсеял. Степента на концентрация, нужна да поддържам погледа си на мястото директно пред мен, трябваше да бъде абсолютна. Както ме бе предупредил дон Хуан, всеки незначително отклонен поглед встрани или малко по-напред променяше посоката.

Намерих дон Хуан след дълго търсене. Седеше край някакви тъмни силуети, които приличаха на дървета. Дойде при мен и каза, че се справям много добре, но било време да тръгваме, защото твърде дълго свирил и бил сигурен, че някой друг ще почне да го имитира.

Съгласих се, че е време да прекъснем. Бях почти изтощен от опитите си. Успокоих се и го попитах кой ще имитира виковете му.

— Сили, съюзници, духове — кой знае? — каза той шепнешком.

Той обясни, че тия „нощни елементи“ обикновено издавали много мелодични звуци, ала хич ги нямало да възпроизвеждат дрезгавината на човешките викове или свируканията на птиците. Предупреди ме да внимавам и винаги да спирам да се движа, щом чуя такъв звук, и да си припомням всичко, което ми е казвал, защото при някой друг случай можело да ми стане нужда правилно да разпознавам. С убедителен тон каза, че аз много добре съзнавам каква е „походката на силата“ и че за да я усвоя, ми трябва съвсем малко, което мога да науча друг път, когато отново се осмелим да излезем през нощта. Потупа ме по рамото и съобщи, че е готов да тръгне.

— Да си вървим оттук — каза той и затича.

— Чакай! Чакай! — изкрещях френетично аз. — По-добре да вървим.

Дон Хуан спря и свали шапка.

— Господи! — каза той с тон на пълно объркване. — Сега я наредихме. Знаеш добре, че аз не мога да вървя на тъмно. Мога само да тичам. Ако вървя, ще си счупя краката.

Когато каза това, на мен ми се стори, че се хили, макар да не можех да видя лицето му.

Той добави поверително, че е твърде стар да върви и малкото от „походката на силата“, която съм научил през тази нощ, сега трябва да бъде приложено.

— Ако не приложим „походката на силата“, ще бъдем отъпкани като тревата — пошепна той в ухото ми.

— От кого?

— В нощта съществуват неща, които въздействат върху хората — пошепна той с тон, който предизвика ледени тръпки по тялото ми.

Каза, че не е важно дали ще го догоня, защото той ще ми дава непрекъснато сигнали по четири бухалски вика наведнъж, за да мога да го следвам.

Предложих му да останем по тези хълмове до съмване и тогава да си тръгнем. Той отвърна с много драматичен глас, че би било самоубийство да останем тук; и дори да излезем живи, нощта ще е изцедила личните ни сили дотолкова, че да станем жертви при първия риск през деня.

— Да не губим повече време — каза той с нотка на нетърпение в гласа. — Да си вървим оттук.

Той ме увери, че ще върви колкото е възможно по-бавно. Последните му заръки бяха да се помъча да не издавам нито звук, нито дори въздишка, каквото и да се случи. Показа ми главната посока, в която трябва да се движим, и затича с подчертано забавени крачки. Последвах го, но макар и да се движеше бавно, не можах да го настигна и скоро той изчезна в тъмнината пред мене.

Като останах сам, започнах да съзнавам, че съм възприел доста по-бърза походка, без сам да разбера как. Това ми подейства като шок. Опитах да поддържам тази скорост колкото може повече и тогава чух вика на дон Хуан, малко вдясно от мен. Подсвирна четири пъти едно след друго.

След много кратко време отново чух бухалския му вик, този път далече вдясно от мен. За да тръгна в неговата посока, трябваше да направя завой под четирийсет и пет градуса. Тръгнах в новата посока очаквайки, че останалите три вика от серията ще ми дадат по-подробна ориентация.

Дочух ново изсвирване, което сочеше, че дон Хуан е почти в посоката, от която бяхме тръгнали. Спрях и се заслушах. Съвсем наблизо нещо рязко прошумоля. Приличаше на шума от два камъка, които се удрят един о друг. Напънах се да чуя по-добре и долових серия от леки шумове, сякаш неколкократно почукване на два камъка. Последва нов бухалски вик и тогава разбрах какво искаше да ми каже дон Хуан. В този вик имаше нещо мелодично. Беше определено по-продължителен и дори по-нежен от този на самия бухал.

Изпитах особено усещане за страх. Стомахът ми се сви, сякаш от средата на тялото ми нещо ме теглеше надолу. Обърнах се и започнах да подтичвам в обратна посока.

В далечината дочух слаб вик на бухал. Последваха три бързи вика. Бяха на дон Хуан. Затичах в тази посока. Усещах, че е някъде на четвърт миля от мен и ако продължеше да поддържа тази скорост, не след дълго щях да се озова безвъзвратно сам на този хълм. Не можех да разбера защо дон Хуан трябваше да тича напред, когато можеше да тича около мен, щом му беше нужно да поддържа такава скорост.

В този момент забелязах, че нещо като че ли се движеше заедно с мен от лявата ми страна. Почти го виждах в края на полезрението си. Вече бях обзет от паника, когато ми хрумна отрезвителна мисъл. Не ми беше възможно да видя нищо в тъмнината. Исках да се взра в тази посока, но се страхувах да не загубя набраната инерция.

Нов бухалски вик ме изкара извън размишленията ми. Идваше от лявата ми страна. Не го последвах, защото без съмнение беше най-сладкият и мелодичен вик, който някога бях чувал. Въпреки това не ме уплаши. Имате нещо горестно и може би призрачно у него.

Изведнъж пред мен отляво надясно прекоси много бързо тъмен силует. Внезапността на движенията му ме накараха да погледна напред, аз загубих равновесие и шумно се забих в някакви храсти. Паднах на хълбок и тогава дочух мелодичния вик на няколко стъпки вляво от мен. Изправих се, но, преди да успея отново да тръгна напред, последва нов вик, по-горестен и повелителен от първия. Сякаш някой искаше да спра и да послушам. Звукът от бухалския вик бе тъй протяжен и нежен, че отпусна страховете ми. Бих спрял, ако точно в този момент не бях дочул четири пресипнали вика от дон Хуан. Те сякаш бяха по-близко. Скочих и хукнах в тази посока.

След миг отново забелязах проблясък или вълна в тъмнината вляво от мен. Не го видях съвсем, а по-скоро го усетих, и все пак бях сигурен, че го съзирам със собствените си очи. Движеше се по-бързо от мен и отново прекоси отляво надясно, карайки ме да загубя равновесие. Този път не паднах и, странно защо, това, че не паднах, ме раздразни. Изведнъж се ядосах и несъстоятелността на реакцията ми ме хвърли в истинска паника. Помъчих се да ускоря крачка. Прииска ми се да извикам сам като бухал, за да покажа на дон Хуан къде съм, но не посмях да не се подчиня на заръката му.

В този момент нещо отвратително привлече вниманието ми. От лявата ми страна действително се появи нещо като животно, което почти ме докосна. Неволно подскочих и се отдръпнах надясно. Уплахата направо ме задуши. Бях тъй силно обзет от страх, че докато се движех колкото мога по-бързо в тъмата, в ума ми не идваха никакви мисли. Страхът ми сякаш се бе превърнал в телесно усещане, което нямаше нищо общо с мислите ми. Състоянието ми се стори крайно необичайно. През целия ми живот страховете ми винаги се бяха измервали на интелектуални везни и се бяха разпалвали от застрашителни социални ситуации или от хора, които бяха имали опасно поведение спрямо мен. Този път обаче страхът ми представляваше нещо напълно ново. Той идваше от някаква неизвестна част на света и ме уцелваше в някаква неизвестна част от самия мен.

Дочух бухалски вик съвсем наблизо и малко вляво от мен. Не успях да доловя подробностите в тоновете, но сякаш беше на дон Хуан. Не беше мелодичен. Забавих стъпки. Последва нов вик. В него дочух дрезгавината на дон Хуановите подсвирвания, затова забързах нататък. Третото изсвирване долетя съвсем отблизо. Успях да различа тъмния силует на скали или може би на дървета. Дочух нов бухалски вик и помислих, че дон Хуан ме изчаква, защото сме извън зоната на опасност. Бях почти на края на по-тъмната местност, когато пети вик ме смрази на място. Напрегнах се да видя нещо в тъмата пред мен, но внезапно изшумоляване вляво ме накара да се обърна тъкмо навреме, за да видя черен предмет, по-черен от нещата наоколо, който се търкаляше или спускаше към мен. Ахнах и отскочих встрани. Чух изцъкване, сякаш някой бе мляснал с уста, и след това един огромен тъмен силует изникна из по-тъмната местност. Беше правоъгълен като врата, навярно два и половина-три метра висок.

Внезапната му поява ме накара да изкрещя. За момент уплахата ми беше извън всякакви граници, но секунда след това усетих как ставам непонятно спокоен и се взирам в тъмния силует.

Реакцията ми, понеже това ме засягаше, беше още една новост за мен. Някаква част от мен сякаш ме теглеше към тъмната местност с призрачна настойчивост, докато другата част се противопоставяше. Като че ли имах желание, от една страна, да се уверя, а от друга — да избягам най-истерично оттам.

Едва успях да чуя бухалските викове на дон Хуан. Изглеждаха съвсем близки и същевременно трескави; бяха по-проточени и дрезгави, сякаш той свиреше, докато тичаше към мен.

Изведнъж аз като че ли се овладях и намерих сили да се обърна и за момент да затичам точно както дон Хуан искаше да правя.

— Дон Хуан! — извиках аз, когато го намерих.

Той постави ръка на устата ми, направи знак да го последвам и двамата заподскачахме с прилична скорост, докато стигнахме до площадката от пясъчник, където бяхме спрели преди.

Около час седяхме абсолютно безмълвни на площадката, после взе да се зазорява. Изядохме храната от кратуните. Дон Хуан каза, че се налага да останем на площадката до пладне и че няма изобщо да спим, а ще разговаряме, сякаш не се е случило нищо особено.

Накара ме да разкажа подробно всичко, което ми се бе случило от момента, в който ме бе изоставил. Когато завърших своя разказ, той мълча дълго време. Сякаш бе потънал в дълбок размисъл.

— Не изглежда много добре — каза той накрая. — Онова, което се е случило с теб тази нощ, е много сериозно, толкова сериозно, че ти вече не трябва да излизаш нощем. Отсега нататък елементите на нощта няма да те оставят на мира.

— Какво се е случило с мен тази нощ, дон Хуан?

— Ти си се сблъскал с някои елементи, които са в света и които действат върху хората. Ти не знаеш нищо за тях, защото никога не си ги срещал. Може би по-правилно ще бъде да ги наречем елементи на планината; всъщност те не принадлежат на нощта. Аз ги наричам елементи на нощта, защото много по-лесно човек може да ги съгледа в тъмнината. През цялото време те са тук, около нас. През деня обаче е по-трудно да се видят, просто защото светът ни е познат, а всичко, което е познато, излиза на преден план. В тъмнината, от друга страна, всичко е еднакво непознато и много малко неща излизат на преден план, затова ние сме по-чувствителни към тези елементи нощем.

— Действителни ли са те, дон Хуан?

— Разбира се! Те са тъй действителни, че обикновено убиват хората, особено онези, които са се изгубили в дебрите и нямат лична сила.

— Щом знаеш, че са толкова опасни, защо ме остави там самичък?

— Съществува един-единствен начин да се научи човек и това е да се хване на работа. Безсмислено е само да се говори за сила. Щом искаш да знаеш какво е сила и щом искаш да я получиш, трябва да се оправяш сам с всичко. Пътят към познанието и силата е много труден и много дълъг. Може би си забелязал, че до снощи не съм те оставял да се луташ сам в тъмното. Ти нямаше достатъчно сила, за да го сториш. Сега имаш достатъчно, за да издържиш сериозна битка, но недостатъчно, за да останеш сам в тъмното.

— Какво ще се случи, ако остана?

— Ще умреш. Елементите на нощта ще те смажат като буболечка.

— Означава ли това, че не мога сам да прекарам нощта?

— Можеш да прекараш нощта сам в леглото си, но не и в планината.

— А в равнината?

— Това се отнася само за пустите места, където няма хора, особено в пустите планински висоти. Тъй като естествените убежища на нощните елементи са скалите и процепите, отсега нататък не ще можеш да отидеш в планините, освен ако не си натрупал достатъчно лична сила.

— Но как мога да натрупам лична сила?

— Живей така, както аз ти препоръчвам. Малко по малко ти запушваш всичките дупки, от които изтича силата. Не е нужно да го правиш нарочно, защото силата винаги намира как да изтича. Вземи пример от мен. Когато за пръв път започнах да се уча да бъда воин, не знаех, че трупам сила. Също като теб си мислех, че не правя нищо особено, а не беше така. Силата има тази особеност да бъде незабележима, когато я натрупваш.

Помолих го да ми обясни как е стигнал до заключението, че за мен е опасно да остана сам в тъмното.

— Елементите на нощта са се движели от лявата ти страна — каза той. — Опитвали са се да се слеят с твоята смърт. Особено вратата, която си видял. Това е бил отвор, разбираш ли, и той би те притеглял, докато се принудиш да влезеш през него. И това щеше да бъде краят ти.

Споменах, доколкото можах, че според мен е много странно, че нещата винаги се случват, когато той е наблизо, и че сякаш той сам подрежда всичко. Винаги когато съм бивал сам в чапарала нощем, всичко е било съвършено нормално и спокойно. Никога не съм срещал нито сенки, нито страшни шумове. Всъщност никога не съм се плашил от нищо.

Дон Хуан кротко се закиска и заяви, че всичко доказвало как той имал достатъчно лична сила да викне на помощ безброй неща.

Имах чувството, че прави намек, че е викнал действително няколко души като свои помощници.

Дон Хуан като че ли прочете мислите ми и силно се разсмя.

— Не се обременявай с разни обяснения — каза той. — Това, което казвам, няма смисъл за теб, просто защото ти още не притежаваш достатъчно лична сила. И все пак имаш повече, отколкото когато започна, затова с тебе взеха да се случват разни неща. Вече се срещна сериозно с мъглата и светкавиците. Не е важно дали си разбрал какво ти се е случило през тази нощ. Важното е, че си се постарал да го запомниш. Мостът и всичко останало, което видя през онази нощ, някой ден ще се повтори, когато събереш достатъчно лична сила.

— С каква цел ще се повтори всичко това, дон Хуан?

— Не зная. Аз не съм „ти“. Само ти можеш да си отговориш. Всички ние сме различни. Затова трябваше да те изоставя снощи, макар да знаех, че опасността е смъртоносна; ти трябваше да бъдеш изпитан срещу тези елементи. Причината, поради която избрах бухалския вик, беше, защото бухалите са пратеници на елементите. Имитирането на вика на бухал ги привлича. Те станаха опасни за теб не защото са злобни по природа, а защото ти не си безпогрешен. У теб има нещо, което е много евтино, и аз зная какво е. Ти просто се забавляваш с мен. Ти винаги си се забавлявал с хората досега и, разбира се, това те поставя автоматически над всички и над всичко. Но сам знаеш, че не може вечно да бъде така. Ти си само човек и твоят живот е твърде кратък, за да обхване всички чудеса и всички ужаси на този дивен свят. Затова твоето забавление е евтино; то те принизява до размерите на джудже.

Поисках да се противопоставя. Дон Хуан ме бе приковал, както бе правил десетки пъти преди това. За момент се разгневих. Но, както се бе случвало и преди, писането ме отдалечаваше достатъчно, за да мога да остана безразличен.

— Мисля, че за това има лек — поде отново дон Хуан след продължително мълчание. — Дори ти ще се съгласиш с мен; ако си спомниш как постъпи снощи. Тичаше също като някой магьосник само когато противникът ти станеше непоносим. И двамата го знаем и аз вярвам, че вече съм ти намерил достоен противник.

— Какво искаш да направиш, дон Хуан?

Той не отговори. Стана и се протегна. Сякаш опъваше всеки мускул. Нареди ми да направя същото.

— Трябва да се протягаш много пъти през деня — каза той. — Колкото повече, толкова по-добре, но само след като си работил дълго или след като си почивал дълго.

— И какъв противник ще ми намериш?

— За съжаление само събратята ни са достойни противници. Другите елементи нямат собствена воля и човек трябва да ги среща и да ги прогонва с измама. Нашите събратя, напротив, са безпощадни. Стига сме приказвали — каза дон Хуан рязко и се обърна към мен. — Преди да си тръгнем, трябва да направиш още нещо, най-важното. Сега ще ти кажа защо си тук, за да се успокоиш. Поводът да идваш да ме виждаш е съвсем обикновен; всеки път, когато се срещаш с мен, тялото ти научава известни неща, дори против желанието ти. Сега вече твоето тяло има нужда да се връща при мен, за да научи още. Да речем твоето тяло знае, че ще умре, макар ти никога да не мислиш за това. И ето, аз казвам на тялото ти, че и аз ще умра, и че преди да го сторя, искам да му покажа някои неща — неща, които ти самият не можеш да му дадеш. Твоето тяло например се нуждае от страх. То го харесва. Тялото ти се нуждае от тъмнина и вятър. Сега тялото ти знае походката на силата и няма търпение да я опита отново. Тогава защо да не кажем, че тялото ти се връща да ме види, защото аз съм негов приятел.

Дълго време дон Хуан не проговори. Изглежда се бореше с мислите си.

— Казвал съм ти, че тайната на здравото тяло не е в онова, което правиш с него, а в онова, което не правиш — каза той накрая. — Време е сега да не правиш това, което винаги правиш. Седни тук, докато тръгнем, и не прави нищо.

— Не те разбирам, дон Хуан.

Той постави ръце върху бележките ми и ги взе. Внимателно затвори страниците на бележника ми, пристегна го с ластик и го захвърли като диск далече в чапарала.

Бях смаян и захванах да протестирам, но той сложи ръка върху устата ми. Посочи един голям храст и ми каза да съсредоточа вниманието си не върху листата, а върху сенките на листата. Каза, че тичането в тъмнината не трябва да се спира от страха, а може да бъде съвсем естествена реакция на едно ликуващо тяло, което знае как „да не прави нищо“. Той повтори няколко пъти шепнешком в ухото ми, че „да не правиш нищо, което аз знам как да правя“, било ключът към силата. Например когато погледна едно дърво, това, което съм знаел как да направя, било веднага да се взра в листата. Никога не съм се занимавал със сенките на листата или пространствата между листата. Последните му заръки бяха да започна да се съсредоточавам върху сенките на листата на един-единствен клон и после евентуално да се разпростра на цялото дърво, а не да оставя погледа си да се върне на листата, защото първата целенасочена стъпка към събирането на лична сила била да се позволи на тялото „да не прави нищо“.

Навярно поради умората ми или поради нервното ми вълнение бях така погълнат от сенките на листата, че когато дон Хуан се изправи, вече успявах почти да групирам тъмните силуети на сенките също тъй добре, както обикновено групирах самите листа. Крайният ефект беше изумителен. Казах на дон Хуан, че искам да остана още малко. Той се разсмя и ме потупа по шапката.

— Какво ти разправям — каза той. — Тялото обича такива неща.

След това заяви, че трябва да оставя събраната сила да ме води през храстите до моя бележник. И той леко ме побутна към чапарала. Тръгнах напосоки и после го намерих. Помислих си, че навярно несъзнателно съм запомнил посоката, в която дон Хуан го бе захвърлил. Той обясни събитието, като каза, че съм се запътил направо към бележника, защото тялото ми часове наред е било потопено в „неправенето на нищо“.