Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (11) (Уроците на Дон Хуан)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Източник: http://izvorite.com

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

10
Да станеш достъпен за силата

Четвъртък, 17 август 1961 година

Щом слязох от колата, започнах да се оплаквам на дон Хуан, че не се чувствам добре.

— Седни, седни — каза тихо той и едва не ме поведе за ръка. Усмихна се и ме потупа по гърба.

Две седмици преди това, на 4 август, дон Хуан, както сам каза, промени тактиката си спрямо мен и ми позволи да опитам няколко пъпки от пейот. В разгара на халюцинациите си аз се заиграх с едно куче, което живееше в къщата, където опитах пейота. Дон Хуан изтълкува отношението ми с кучето като много особено събитие. Той ми съобщи, че в мигове на сила като тази, която съм преживял тогава, светът на обикновените неща не съществува и нищо не се възприема нормално, че кучето всъщност не било куче, а превъплъщение на Мескалито, божествената сила, която се съдържа в пейота.

Последствията от това преживяване бяха едно общо усещане на преумора и меланхолия, плюс изключително ярки сънища и кошмари.

— Къде са ти принадлежностите за писане? — попита дон Хуан, когато седнах на верандата.

Бях оставил бележниците си в колата. Дон Хуан се върна при колата, грижливо извади чантата ми и я донесе при мен.

Попита дали нося чантата си и когато ходя пеш. Казах, че я нося.

— Това е лудост — заяви той. — Казвал съм ти да не носиш нищо в ръцете си, когато вървиш. Вземи си раница.

Изсмях се. Представих си как нося своите бележки в раница и ми се стори абсурдно. Казах, че обикновено съм облечен в костюм и би изглеждало ужасно смешно да сложа раница върху костюм от три части.

— Ще си сложиш сакото над раницата — каза той. — По-добре хората да смятат, че си гърбав, отколкото да се съсипваш, като носиш това навсякъде.

Той ме накара да извадя бележник и да го запиша. Сякаш полагаше нарочни усилия да се отпусна.

Отново му се оплаках, че се чувствам физически отпаднал и някак особено нещастен.

Дон Хуан се засмя и каза:

— Започваш да се учиш.

След това проведохме дълъг разговор. Той каза, че Мескалито, като ме е оставил да си поиграя с него, ме определил за „избраник“ и че, макар и смутен от предзнаменованието поради това, че не съм индианец, щял да ми предаде някаква тайна. Каза, че самият той си имал „благодетел“, който го научил как да стане „човек на знанието“.

Усетих, че ще се случи нещо страшно. Разкритието, че аз бях неговият избраник, плюс безспорно странното му поведение и опустошителният ефект на пейота върху мен създаваха някакво състояние на непоносимо притеснение и нерешителност. Но дон Хуан не обърна внимание на чувствата ми и ми препоръча да мисля само за чудото, че Мескалито си е играл с мен.

— Не мисли за нищо друго — каза той. — Останалото само ще дойде при теб.

Той стана, потупа ме леко по главата и каза много тихо:

— Ще те науча как да станеш воин, също както те научих да ловуваш. Трябва да те предупредя обаче, че да се учиш да ловуваш не означава, че си станал ловец, затова и след като се научиш как се става воин, не означава, че вече си воин.

Изпитах някакво чувство на разочарование, физически смут, който граничеше с горест. Оплаках се от ярките сънища и кошмари. Той сякаш размисли и пак седна.

— Тези сънища са страшно причудливи — казах аз.

— Ти винаги си сънувал причудливи сънища — рязко отвърна той.

— Казвам ти, че този път те наистина са по-причудливи откогато и да било.

— Хич да не те е грижа. Това са само сънища. Като сънищата на всеки човек и те нямат сила. Защо тогава ще се тревожиш или ще ми разправяш за тях?

— Те ме терзаят, дон Хуан. Не мога ли някак да ги спра?

— Не. Остави ги да отминат — каза той. — А сега е време да станеш достъпен за силата и ще започнеш тъкмо с това: да се оправяш със сънуването.

Тонът на гласа му, когато каза „сънуването“, ме накара да си помисля, че придава на думата някакъв особен смисъл. Чудех се какъв по-правилен въпрос да му задам, когато той отново заговори.

— Никога не съм ти разказвал за сънуването, защото досега се грижех само да те науча как да станеш ловец — каза той. — Ловецът не се интересува от нещата, свързани със силата, затова и сънищата му са само сънища. Могат да бъдат болезнени, но не са сънуване.

— От друга страна, един воин търси силата, а един от пътищата към силата е сънуването. С една дума, разликата между ловеца и воина е тази, че воинът се стреми към силата, докато ловецът не знае нищо или много малко знае за нея. Не сме ние, които ще кажем кой може да бъде воин и кой ловец. Това е във властта на силите, които направляват хората. Затова и твоята игра с Мескалито беше толкова важен знак. Тъкмо тия сили те насочиха към мен; те те заведоха до оная автогара, нали помниш? Някакъв палячо те доведе при мен. Съвършено предзнаменование — да те избере някакъв палячо. И така, аз те научих как да станеш ловец. После и другото чудесно предзнаменование — самият Мескалито да си играе с теб. Разбираш ли какво искам да кажа?

Прекаляваше с необичайната си логика. Думите му ме караха да си представям как се предавам във властта на нещо странно и непознато — нещо, за което не съм се спазарявал и за което не съм и предполагал, че съществува, дори и в най-необузданите си фантазии.

— И какво предлагаш да направя? — попитах аз.

— Да станеш достъпен за силите, да се оправяш със сънищата си — отговори той. — Ти ги наричаш сънища, защото нямаш никаква сила. Воинът, като мъж, който търси сила, не ги нарича сънища, нарича ги реалност.

— Искаш да кажеш, че за него сънищата са като действителността?

— Той не взема нищо за нещо друго. Това, което ти наричаш сънища, за един воин е действителност. Трябва да разбереш, че воинът не е глупав. Воинът е безупречен ловец, който гони силата; той не е пиян, нито луд и няма време, нито настроение да мами и да се самозалъгва, да прави погрешни ходове. Твърде високо се плаща за тези неща. Залогът за това е оскъдният му, праведен живот, за който му е било нужно дълго време, за да се стегне, укрепи и усъвършенства. Той няма намерение да захвърли всичко заради някакви си глупави недомислия, да взема нещо за нещо друго. Сънуването е истина за воина, защото в него той може да действа според волята си, може да избира и отхвърля, може да отбира измежду няколко неща онези, които водят към силата, и тогава може да ги овладее и използва, докато в обикновения сън той не може да действа според волята си.

— Значи, искаш да кажеш, че сънуването е истинско?

— Разбира се, че е истинско.

— Истинско като това, което правим сега?

— Щом искаш да сравняваш нещата, мога да ти кажа, че може би е по-истинско. В сънуването ти притежаваш сила; можеш да промениш нещата: можеш да откриваш безброй скрити факти, можеш да управляваш каквото поискаш.

До известно ниво размишленията на дон Хуан винаги ми бяха харесвали. Лесно можех да разбера защо той обича мисълта, че някой може да прави каквото поиска в своя сън, но не можех да го приема сериозно. Скокът беше твърде голям.

За момент се спогледахме. Твърденията му бяха налудничави и все пак, доколкото се простираха познанията ми, той беше един от най-уравновесените хора, които познавах.

Казах му как не мога да повярвам, че приема сънищата за действителност. Той се изкиска, сякаш знаеше колко неустойчива е вярата ми, после стана, без да изрече нито дума, и влезе в къщата.

Дълго време седях в унес, докато той не ме повика от задната част на къщата. Беше сварил царевична каша и ми подаде една купичка.

Попитах го какво става, когато човек е буден. Исках да разбера дали го нарича по някакъв начин. Но той не разбра или не пожела да отговори.

— Какво наричаш това, което правим сега! — попитах аз, искайки да кажа, че това, което правим сега, е действителност, за разлика от сънищата.

— Аз го наричам хранене — каза той, сдържайки смеха си.

— Аз го наричам действителност — казах аз. — Защото ние наистина се храним.

— И сънуването е действително — отвърна той с кикот. — И ловуването, и ходенето, и смеенето.

Не продължих да споря. Не можех обаче, дори да исках, да приема аргументите му. Той сякаш бе доволен от моето отчаяние.

Щом свършихме с яденето, той подхвърли, че ще походим, но няма да скитаме без цел из чапарала като преди.

— Този път ще бъде различно — каза той. — Отсега нататък ще ходим на места, където има сила; ще се научиш как да ставаш достъпен за силата.

Отново изразих вълнението си. Казах, че не съм свикнал с такива натоварвания.

— Хайде стига, какви са тия глупави страхове — каза той ниско, потупа ме по гърба и се усмихна снизходително. — Толкова съм се грижил за твоя ловен дух. Ти обичаш да скиташ с мен из тази красива природа. Много късно е да се отказваш.

И закрачи през сухите треви. Направи ми знак с глава да го последвам. Бих могъл да се върна до колата и да си отида, само че обичах да скитам заедно с него из тази красива пустош. Харесваше ми вълнението, което изпитвах единствено в неговата компания, харесваше ми този наистина страшен, тайнствен и все пак красив свят. Както казваше той, бях „вързан“.

Дон Хуан ме поведе към възвишенията на изток. Вървяхме дълго. Беше горещ ден; жегата обаче, която друг път би била непоносима за мен, сега някак не се усещаше.

Спускахме се продължително по един речен каньон, когато дон Хуан спря и седна в сянката на някакви големи канари. Извадих бисквити от раницата си, но той ми каза да не се занимавам с тях.

Каза, че трябва да седна на някое изпъкнало място. Посочи ми един отделен, почти объл камък, на три-четири метра от нас, и ми помогна да се покача отгоре. Помислих, че и той ще седне, но вместо това той се изкачи само донякъде, за да ми подаде няколко късчета сухо месо. Каза ми с крайно сериозен израз, че това е силно месо, трябва да се дъвче много бавно и не бива да се смесва с никаква друга храна. После се върна на сенчестото място и седна, облегнат на камъка. Изглеждаше отпуснат, почти заспал. Остана в това положение, докато свърших да ям. После изправи гръб и изви глава надясно. Сякаш внимателно слушаше. На два-три пъти хвърли поглед към мен, стана отривисто и заоглежда околността, както би направил някой ловец. Автоматично замръзнах на място и само задвижих очи, за да проследя движенията му. Той пристъпи много внимателно зад едни скали, сякаш очакваше да дойде някакъв дивеч в местността, където се намирахме. Чак тогава разбрах, че стоим в заоблен, подобен на залив завой на каньона, ограден наоколо с канари от пясъчник.

Изведнъж дон Хуан се подаде иззад скалите и ми се усмихна. Протегна ръце, прозя се и се запъти към камъка, на който седях. Отпуснах се от напрегнатото състояние и седнах.

— Какво стана? — попитах аз шепнешком.

Той внезапно кресна, че наоколо няма нищо, което да ни разтревожи.

Стомахът ми се сви. Отговорът му беше нелеп и ми се стори непонятно защо трябва да крещи, освен ако няма някаква особена причина.

Започнах да се плъзгам надолу по камъка, но той изкрещя да остана там още малко.

— Какво правиш? — попитах аз.

Той седна и се прикри между две скали в подножието на канарата, където бях аз, а после каза много силно, че само се оглеждал, защото помислил, че чува нещо.

Попитах да не би да е чул някое голямо животно. Той постави ръка на ухото си и изкрещя, че му е невъзможно да ме чуе и че трябва да викам. Неудобно ми беше да викам, но той с висок глас ме накара да говоря. Извиках, че искам да знам какво прави, и той ми отвърна, викайки, че наистина наоколо няма нищо. Изкрещя, за да ме попита дали виждам нещо необичайно от върха на канарата. Казах „не“ и той ме помоли да му опиша местността на юг.

Доста дълго време си викахме така и тогава той ми направи знак да сляза. Отидох при него и той ми пошепна на ухото, че било нужно да викаме толкова, за да покажем, че сме тук, защото аз трябва да стана достъпен за силата точно при този вир.

Огледах се, но не можах да видя никакъв вир. Той ми посочи, че стои тъкмо на него.

— Тук има вода — каза той шепнешком, — а също и сила. Тук има един дух и ние трябва да го прилъжем да излезе: може да тръгне подир теб.

Поисках да науча още нещо за така наречения дух, но той настоя да запазим пълно мълчание. Посъветва ме да остана съвършено неподвижен и да не издавам повече никакъв звук и да не помръдвам от място, за да не издам присъствието ни.

Очевидно на него му беше лесно да остане напълно неподвижен часове наред; за мен обаче това беше абсолютно мъчение. Краката ми заспиваха, гърбът ме болеше, а вратът и раменете ми се сковаваха все повече и повече. Цялото ми тяло изтръпна и се вкочани. Бях страшно неспокоен, когато дон Хуан най-накрая стана. Той просто скочи на крака и ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя.

Докато се опитвах да се поразтъпча, осъзнах невероятната лекота, с която дон Хуан бе скочил след часове неподвижно стоене. Доста време ми беше нужно, за да могат мускулите ми да възстановят своята еластичност, необходима, за да ходя.

Дон Хуан се упъти обратно към дома си. Вървеше изключително бавно. Наложи разстояние от три крачки, което аз трябваше да спазвам след него. Криволичеше около правия път и четири-пет пъти го пресече в различни посоки; когато накрая пристигнахме в къщата му, беше късно следобед.

Направих опит да го разпитам за събитията през този ден. Той обясни, че не е нужно да се говори. Засега трябвало да се въздържам от въпроси, докато сме във властта на силата.

Умирах от любопитство какво иска да каже с това и се опитах да му задам шепнешком един въпрос, но той ми напомни със студен и свиреп поглед, че не се шегува.

Часове останахме седнали на площадката. Аз работех върху бележките си. От време на време той ми подаваше парче сушено месо; накрая стана тъмно за писане. Опитах се да мисля за последните случки, но нещо в мен отказваше да прави това и аз заспах.

Събота, 19 август 1961 година

Вчера сутринта дон Хуан и аз отидохме с колата до града и закусихме в един ресторант. Той ме посъветва да не променям прекалено драстично навиците си на хранене.

— Тялото ти не е свикнало на силно месо — каза той. — Ако не ядеш своята си храна, ще се разболееш.

Самият той се нахрани до насита. Когато се пошегувах с това, той просто каза:

— Моето тяло обича всичко.

По обяд се отправихме отново към каньона. Продължихме да показваме присъствието си на духа посредством „шумния разговор“ и с принудителното мълчание, което трая часове.

Когато си тръгнахме, вместо да се отправи назад към къщата, дон Хуан пое по посока на планините. Най-напред стигнахме до някакви заоблени склонове, а после се покатерихме на високи възвишения. Там дон Хуан си избра кът за почивка сред една открита, незасенчена местност. Каза ми, че ще се наложи да почакаме, докато се здрачи, и че аз трябва да се държа най-естествено, което включва и задаването на всякакви въпроси от моя страна.

— Зная, че духът се спотайва някъде ей там — каза той много ниско.

— Къде?

— Ей там, в храстите.

— И какъв е тоя дух?

Той ме погледна озадачено и отвърна рязко:

— А колко вида има?

И двамата се разсмяхме. Задавах въпроси само от безпокойство.

— По здрач ще се появи — каза той. — Просто трябва да почакаме.

Останах безмълвен. Въпросите ми се бяха свършили.

— По това време трябва да продължаваме да говорим — каза той. — Човешкият глас привлича духовете. Сега там се спотайва един. Ние му се показваме, затова продължавай да говориш.

Изпитвах идиотско усещане за празнота. Не можех да измисля нищо, което да кажа. Той се разсмя и ме потупа по гърба.

— Ама и ти си един чудак — каза той. — Когато трябва да говориш, си глътваш езика. Хайде, разтракай ченето.

Той смешно затрака с ченета, като отваряше и затваряше свръх-скоростно устата си.

— Отсега нататък ще говорим за някои неща само на места, където витаят сили — продължи той. — Довел съм те тук, защото това е първото ти изпитание. Това е място на сили и тук може да говорим само за сили.

— Аз наистина не зная какво означава сила — казах аз.

— Силата е нещо, свързано с воина — каза той. — Отначало тя е нещо невероятно, нещо абстрактно; трудно е дори да се мисли за нея. Ето така става и с теб сега. После силата става сериозна работа; човек може да не я притежава, може дори да не разбира, че тя въобще съществува, но все пак знае, че има нещо — нещо, което преди не се е забелязвало. След това силата се проявява като нещо, което идва при нас без да можем да го контролираме. Не ми е възможно да ти кажа как идва, нито какво точно представлява. Тя е нищо и все пак прави така, че пред очите ти да станат чудеса. Най-после силата е нещо само по себе си, нещо, което направлява действията ни и все пак се подчинява на нашите заповеди.

Настъпи кратка пауза. Дон Хуан ме попита дали съм разбрал. Когато казах, че съм разбрал, усетих, че ставам смешен. Той като че ли забеляза слисването ми и се захили.

— Сега ще те науча, ей тук, на първите стъпки към силата — каза той, сякаш ми диктуваше писмо. — Ще те науча как да „започнеш сънуването“.

Погледна ме и отново ме попита дали зная какво иска да каже. Не знаех. Едва успявах да следя думите му. Той обясни, че „да се започне сънуването“ означавало да притежаваш точен и прагматичен контрол над общата ситуация на един сън, сравним с контрола, който човек упражнява над всеки свой избор в пустинята, като например да изкачи хълм или да остане на сянка в някой речен каньон.

— Трябва да започнеш с нещо много просто — каза той. — Тази нощ в съня си трябва да погледнеш ръцете си.

Разсмях се високо. Тонът му беше тъй равен, сякаш ми казваше, да направя нещо най-банално.

— Защо се смееш? — попита той учуден.

— Как да гледам ръцете си насън?

— Много просто, насочваш поглед ей така.

Наведе се напред и се вторачи в ръцете си с отворена уста. Постъпката му беше толкова комична, че аз се засмях.

— Сериозно, как можеш да си помислиш, че ще го направя? — попитах аз.

— Точно както ти казвам — сопна се той. — Можеш естествено да гледаш каквото си искаш, дявол да го вземе — и пръстите на краката си, и корема си, и човката си, ако щеш. Казах ръцете, защото на мен ми беше най-лесно тях да гледам. Не мисли, че се шегувам. Сънуването е също тъй сериозно, както виждането или умирането, или всичко друго в този страшен, тайнствен свят. Мисли за това като за нещо забавно. Представи си всички невероятни неща, които можеш да постигнеш. Човек, който е тръгнал по дирите на силата, почти няма граници в своето сънуване.

Помолих го да ми даде някои ориентири.

— Няма ориентири — каза той. — Просто гледай ръцете си.

— Сигурно има още какво да ми кажеш — настоях аз.

Той разтърси глава, присви очи и замята бързи погледи към мен.

— Всеки от нас е различен — каза той накрая. — Това, което ти наричаш ориентири, е навярно само онова, което аз правех, когато се учех. Ние не сме еднакви; няма дори сянка на прилика.

— Може би каквото и да кажеш, ще ми бъде в помощ.

— По-просто за теб ще бъде само да започнеш да си гледаш ръцете.

Той като че се бе заел да организира мислите си и заклати глава нагоре и надолу.

— Всеки път, когато погледнеш нещо в сънищата си, то променя форма — каза той след дълго мълчание. — Номерът да се научиш как да започнеш сънуването очевидно не е само да гледаш нещата, но и да задържаш погледа си. Сънуването е истинско, когато човек успее да види всичко на фокус. После няма разлика между това, което правиш, когато спиш, и което правиш, когато не спиш. Разбираш ли ме?

Признах, че дори да съм разбрал какво е казал, аз съм неспособен да приема схващанията му. Обърнах му внимание, че в един цивилизован свят съществуват десетки хора, които имат измамни представи и не могат да различат онова, което става в един реален свят, и онова, което става във въображението им. Казах, че такива хора без съмнение са душевно болни и че моето смущение нараства винаги, когато той ми препоръчва да се държа като луд.

След дългото ми обяснение дон Хуан направи комичен жест на отчаяние, като притисна с длани бузите си и шумно въздъхна.

— Остави на мира своя цивилизован свят — каза той. — Остави го! Никой не иска от теб да се държиш като ненормален. Вече съм ти казвал, че един воин трябва да бъде съвършен, за да се справи със силите, които търси; как можеш да си помислиш, че един воин не ще може да различи нещата едно от друго. От друга страна, ти приятелю, който познаваш реалния свят, ще се замотаеш и умреш на бърза ръка, ако се наложи да зависиш от способността си да разпознаваш кое е реално и кое не.

Очевидно не бях изразил добре какво мисля. Всеки път, когато се възпротивявах, просто изказвах на глас непоносимото си разочарование, че съм уязвим.

— Не се опитвам да те превърна в болен, луд човек — продължи дон Хуан. — И сам можеш да го постигнеш, без моята помощ. Но силите, които ни направляват, те доведоха при мен и оттогава аз се мъча да те науча как да промениш своите глупави навици и да заживееш силния и чист живот на ловец. После силите отново те насочиха и ми казаха, че ти трябва да се научиш да живееш безупречния живот на воин. Изглежда, че не можеш. Но кой знае? Ние сме тайнствени и страшни като този непознаваем свят, затова никой не знае на какво си способен.

В гласа на дон Хуан се долавяше някаква допълнителна нотка на тъга. Поисках да се извиня, но той отново заговори.

— Няма нужда да гледаш ръцете си — каза той. — Както казах, гледай каквото искаш. Но си избери предварително нещо и го намери в своя сън. Казах „ръцете“, защото те винаги са налице. Когато започнат да променят формата си, можеш да изместиш погледа си от тях и да го спреш на друго, а после отново си погледни ръцете. Дълго време е нужно, за да усвоиш това.

Така се бях задълбочил да пиша, че не забелязах кога е започнало да се стъмнява. Слънцето беше изчезнало зад хоризонта. Небето бе облачно и над нас се спускаше здрач. Дон Хуан се изправи и захвана крадешком да поглежда на юг.

— Да вървим — каза той. — Трябва да вървим на юг, за да се покаже духът на вира.

Вървяхме близо половин час. Околността изведнъж се промени и ние се озовахме в гола местност. Там, където чапаралът бе прегорял, имаше голям заоблен хълм. Приличаше на плешива глава. Запътихме се към него. Помислих, че дон Хуан ще се заизкачва по полегатия склон, но вместо това той спря и остана в напрегната поза. Тялото му сякаш се опъна като струна и за миг потрепна. После той отново се отпусна и зачака спокойно. Не можех да разбера как тялото му стои изправено — тъй отпуснати бяха мускулите му.

В този миг ме блъсна много силен порив на вятъра. Тялото на дон Хуан се извъртя по посока на вятъра, на запад. Той не напрегна мускули, за да се обърне, не ги напрегна поне както аз бих се напрегнал, за да се обърна. Сякаш някой дърпаше отзад тялото на дон Хуан. Сякаш някой друг нагласи тялото му така, че да се обърне в друга посока.

Продължих да го гледам втренчено. Той ме наблюдаваше с крайчеца на очите си. Изразът на лицето му бе решителен, устремен. Цялото му същество бе нащрек и аз го гледах в почуда. Никога не бях изпадал в положение, което да изисква толкова необикновена концентрация.

Изведнъж тялото му потрепера, като че бе плиснато от внезапен душ студена вода. Още едно потръпване — и той тръгна, сякаш нищо не се беше случило.

Последвах го. Вървяхме покрай оголените хълмове откъм източната им страна; по средата на пътя той спря и извърна лице на запад.

От мястото, където се намирахме, върхът на хълма не беше тъй объл и гладък, както ни се струваше отдалеко. Близо до върха имаше пещера или дупка. Вперих поглед натам, защото и дон Хуан правеше същото. Нов силен порив на вятъра ме накара да настръхна. Дон Хуан се извъртя на юг и обходи с поглед местността.

— Ей там! — каза той шепнешком и посочи някакъв предмет на земята.

Напрегнах очи да го видя. На земята там имаше нещо, навярно на около шест метра от нас. Беше светлокафяво и докато го гледах, то потръпна. Насочих натам цялото си внимание. Предметът беше почти кръгъл и сякаш свит; всъщност приличаше на свито куче.

— Какво е това? — прошепнах на дон Хуан.

— Не зная — прошепна той в отговор, като се взираше в предмета. — На какво ти прилича?

Казах му, че изглежда да е куче.

— Прекалено голямо е за куче — каза той най-спокойно.

Направих няколко стъпки към него, но дон Хуан внимателно ме спря. Зяпнах отново. Съвсем сигурно беше някакво животно — заспало или мъртво. Почти виждах главата му: ушите му бяха щръкнали като ушите на вълк. Вече бях напълно убеден, че е свито животно. Помислих си, че може да е кафяво теле. Казах го шепнешком на дон Хуан. Той отговори, че е много масивно, за да е теле, и освен това ушите му бяха заострени.

Животното отново потреперя и тогава забелязах, че е живо. Вече можех да видя, че диша и все пак то сякаш не дишаше ритмично. Дъхът му приличаше повече на неравномерни тръпки. И в този миг изведнъж проумях.

— Това е животно, което умира — прошепнах на дон Хуан.

— Прав си — отвърна той шепнешком. — Но какво животно?

Не можех да различа някакви особени признаци. Дон Хуан направи няколко предпазливи стъпки към него. Последвах го. Вече се бе стъмнило съвсем и трябваше да направим още две стъпки, за да разгледаме животното.

— Внимавай — прошепна дон Хуан в ухото ми. — Ако умира, може да скочи върху ни с последни сили.

Животното, независимо какво беше, като че ли береше душа; дишането му бе неравномерно, тялото му се тресеше в спазми, но то не променяше свитото си положение. В един момент обаче някакъв необикновен спазъм направо повдигна животното от земята. Дочух нечовешки писък и животното опъна крака; ноктите му бяха повече от страшни — бяха направо гадни. Животното се катурна на една страна, след като опъна краката си, после се изтърколи на гръб.

Чух ужасяващо ръмжене и дон Хуан, който викаше:

— Бягай да се спасяваш!

Тъкмо това и направих. Втурнах се нагоре към върха на хълма с невероятна скорост и пъргавина. Когато преполових пътя до върха, погледнах назад и съзрях дон Хуан да стои на същото място. Той ми направи знак да сляза. Аз затичах надолу.

— Какво стана? — попитах аз, останал без дъх.

— Според мен животното е умряло — каза той.

Пристъпих предпазливо към животното. Беше се проснало по гръб. Когато го наближих, едва не изревах от страх. Разбрах, че не е напълно умряло. Тялото му още потръпваше. Краката му, които стърчаха във въздуха, неистово се клатеха. Животното очевидно агонизираше.

Тръгнах пред дон Хуан. Нова тръпка раздвижи тялото на животното и аз успях да съгледам главата му. Обърнах се към дон Хуан, вцепенен от ужас. Съдейки по тялото му, животното очевидно беше млекопитаещо и все пак имаше човка като на птица.

Втренчих се в него, обладан от безкраен, абсолютен ужас. Мислите ми отказваха да го възприемат. Бях онемял. Не можех да промълвя нито дума. Никога през цялото си съществуване не бях ставал свидетел на нещо от тоя род. Пред очите ми ставаше нещо, което не можеше да се побере в ума. Поисках от дон Хуан да ми обясни какво е това невероятно животно, но само успях да изломотя нещо. Той ме гледаше втренчено. Хвърлих поглед към него, после към животното и тогава нещо в мене подреди света и аз тутакси осъзнах какво беше животното. Пристъпих до него и го вдигнах. Беше голям клон от някакъв храст. Беше обгорял и навярно вятърът бе довял някакви сухи вейки, който се бяха насъбрали в клона, та по този начин му бяха придали вид на голямо издуто закръглено животно. Цветът на вейките беше причината за светлокафявия цвят, контрастиращ със зелената растителност.

Изсмях се на глупостта си и разпалено заобяснявах на дон Хуан, че вятърът е станал причина да го оприлича на живо животно. Помислих, че той ще остане доволен от начина, по който бях разрешил загадката, но той се обърна и закрачи към върха на хълма. Последвах го. Той запълзя към дупката, която приличаше на пещера. Не беше дупка, а плитка вдлъбнатина в пясъчника.

Дон Хуан взе няколко вейки и с тях насъбра пръстта, която се бе натрупала на дъното на вдлъбнатината.

— Трябва да махнем кърлежите — каза той.

Направи ми знак да седна и ми каза да се настаня удобно, защото ще прекараме нощта на това място.

Заговорих за клона, но той ми зашътка да спра.

— Това, което направи, не е за хвалене — каза той. — Ти изхаби една прекрасна сила — сила, която вдъхваше живот на онази суха вейка.

Каза, че истинският триумф за мен щял да бъде, ако бях пуснал силата и я бях последвал, докато светът спре да съществува. Не изглеждаше да ми се е ядосал, нито да е разочарован от поведението ми. На няколко пъти повтори, че това било само началото, че било нужно време да разбереш силата. Потупа ме по рамото и се пошегува, че рано този ден аз бях човекът, който знае кое е реално и кое не.

Смутих се. Започнах да се извинявам, че винаги съм тъй уверен в постъпките си.

— Няма значение — каза той. — Онзи клон беше истинско животно и то беше живо в момента, когато го докосна силата. Защото силата го крепеше живо и номерът беше, както при „сънуването“, да се задържи тази гледка. Разбираш ли какво искам да кажа?

Поисках да го попитам за нещо друго, но той направи знак да мълча и каза, че през цялата нощ трябва да запазя пълно мълчание, но да остана буден, и че известно време ще говори само той.

Каза, че духът, който познавал неговия глас, може да се подчини на звука и да ни остави. Обясни, че желанието да се остави човек достъпен за силата има сериозни мотиви. Силата е опустошаваща и може лесно да доведе до смърт, затова към нея трябва да се отнасяме с голямо внимание, да я допускаме до себе си редовно, но винаги крайно предпазливо.

Това налагало също така да направиш очевидно присъствието си, като нарочно говориш високо или вършиш друга шумна дейност, а после трябвало на всяка цена да запазиш продължително и пълно мълчание. Качествата на един воин се съдържали в овладените изблици и овладяното мълчание. Той каза, че аз лично е трябвало да задържа гледката на живото чудовище малко по-дълго време. Ако се бях овладял, вместо да губя ума си и да полудявам от вълнение и страх, би трябвало да се постарая „да спра света“. Той изтъкна, че след като съм се завтекъл нагоре по хълма да си спасявам живота, съм бил абсолютно способен да „спра света“. В това състояние били съчетани страх, страхопочитание, сила и смърт; той каза, че такова състояние много трудно би могло да се повтори. Пошепнах на ухото му:

— Какво искаш да кажеш със „спирането на света“?

Той ме погледна свирепо, преди да отговори, че това било елемент от поведението на ония, които тръгвали на лов за сила — елемент, с помощта на който светът, какъвто ние го знаем, е принуден да се разпадне.