Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (3) (Уроците на Дон Хуан)

2
Заличаване на собствената биография

Четвъртък, 22 декември 1960 година

Дон Хуан седеше на пода до вратата на къщата, опрял гръб на стената. Обърна една дървена каса за мляко и ме покани да седна и да се чувствам като у дома си. Предложих му цигари. Бях му купил цял кашон. Каза ми, че не пуши, но прие подаръка. Заговорихме за студа през нощите в пустинята и за други най-обикновени неща.

Попитах го дали не преча на обичайните му занимания. Той ме погледна някак намръщено и каза, че няма определени занимания и че мога да остана при него цял следобед, стига да искам.

Бях приготвил няколко генеалогични и родови диаграми, които исках да попълня с негова помощ. Бях събрал от етнографски източници и дълъг списък относно някои особености в културата, за които се знаеше, че са характерни за индианците от тази област. Исках да прегледам заедно с него този списък и да отбележа всички точки, които са му познати.

Започнах с родовите диаграми.

— Как наричаше баща си? — попитах аз.

— Наричах го „татко“ — каза той с много сериозен израз на лицето.

Почувствах досада, но продължих, решавайки, че не ме е разбрал.

Показах му диаграмата и обясних, че, от една страна, се отнася за бащата, а, от друга — за майката. Дадох за пример различните думи, използвани на английски и на испански за баща и майка.

Помислих, че сигурно е трябвало да започна с майката.

— Как наричаше майка си? — попитах пак.

— Наричах я „мама“ — отвърна той най-наивно.

— Искам да кажа, какви други думи използваше, за да се обръщаш към баща си и майка си? Как ги зовеше? — казах, опитвайки се да бъда търпелив и любезен.

Той почеса глава и ме погледна с глупаво изражение.

— Да му се не види! — каза той. — Сега вече ме нареди. Чакай да си помисля.

След миг колебание той като че си спомни нещо и аз се приготвих да записвам.

— Ами — каза той, сякаш потънал в сериозен размисъл, — как съм ги зовял? Виках им: „Ей, татко!“, „Ей, мамо“.

Разсмях се, противно на желанието си. Изражението му беше наистина комично и в този момент не знаех дали тоя стар чудак ми се подиграва или наистина е глупак. Призовавайки цялото си търпение, аз му обясних, че въпросите са много сериозни и за моя труд е от голямо значение да попълня тези формуляри. Опитах се да го накарам да разбере същността на генеалогията и биографията.

— Та как се казваха баща ти и майка ти? — попитах аз. Той ме погледна с ясни, благи очи.

— Я не си губи времето с тия глупости! — отсече тихо, но с неподозирана сила.

Не знаех какво да кажа — сякаш някой друг бе произнесъл тези думи. Миг преди това той беше смотаният глупав индианец, който се почесва по главата, а сега изведнъж бяхме сменили ролите — аз се превърнах в глупак, а той се взираше в мен с неописуем поглед, който не беше нито арогантен, нито нагъл, нито пълен с омраза или презрение. Очите му бяха благи, ясни и проницателни.

— Аз нямам своя биография — каза той след дълга пауза. — Един ден открих, че биографията не ми е необходима й, също като пиенето, се отказах от нея.

Не разбирах какво точно иска да каже. Внезапно почувствах неудобство, някаква заплаха. Напомних му как ме бе уверил, че мога да му задавам въпроси. Той отново потвърди, че няма нищо против.

— Нямам вече биография — каза той и ме погледна изпитателно. — Отказах се от нея един ден, когато усетих, че вече не ми е нужна.

Вторачих се в него, опитвайки се да разбера скрития смисъл на думите му.

— Как може човек да се откаже от собствената си биография? — попитах, готов да споря.

— Човек трябва най-напред да има желание да се откаже от нея — каза той. — А после трябва да продължи равно да я окастря, малко по малко.

— А защо трябва да има такова желание? — възкликнах аз. Усещах се страшно привързан към своята биография. Семейните ми корени бяха дълбоки. Искрено чувствах, че без тях моят живот няма нито продължителност, нито цел.

— Може би ще ми кажеш какво имаш предвид под отказване от биографията? — казах аз.

— Веднъж завинаги да скъсаш с нея, това искам да кажа — отсече рязко той.

Упорито повторих, че навярно не съм го разбрал правилно.

— Вземи себе си например — казах аз. — Ти си яки. Не можеш да промениш това.

— Яки ли? — каза той усмихнат. — Откъде знаеш?

— Вярно! — казах аз. — Не мога да зная това със сигурност, поне засега, но ти го знаеш, а тъкмо това има значение. В това се състои биографията на човека.

Усетих как думите ми улучиха точно целта.

— Фактът, че знам дали съм яки или не, не може да представлява биография — отговори той. — Биографията започва да съществува едва когато някой друг узнае това. А аз те уверявам, че никой никога няма да го узнае със сигурност.

Бях записал нестройните му слова. Спрях и го погледнах. Не можех да го осъзная. Вътре в себе си прехвърлях впечатленията си от него: тайнствения и безпрецедентен начин, по който ме бе погледнал през оная първа наша среща; магията, с която той твърдеше, че получава съгласие от всичко около него; смущаващия хумор и бързия му рефлекс; неговия вид на глупак, когато го бях попитал за баща му и майка му и след това неподозираната сила на думите му, които направо ме бяха съсекли.

— Ти не знаеш какъв съм, нали? — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Никога няма да знаеш кой съм или какъв, защото аз нямам биография.

Попита ме дали имам баща. Казах му, че имам. Той ми обясни, че баща ми бил пример, какъвто той имал наум. Накара ме да си спомня какво мисли баща ми за мен.

— Баща ти знае всичко за теб — рече той. — Значи, той те е моделирал изцяло. Знае кой си и какво правиш и няма сила на земята, която да промени мнението му за теб.

Дон Хуан каза, че всички, които ме познават, имат някакво мнение за мен и че аз подхранвам мнението им с моите постъпки.

— Не разбираш ли? — попита той театрално. — Ти трябва да обновяваш биографията си, като разказваш всичко, което правиш, на своите родители, роднини и приятели. От друга страна, ако нямаш биография, не са нужни никакви обяснения; никой няма да се ядосва, нито да се разочарова от постъпките ти. А на всичко отгоре никой няма да те притеснява с мислите си.

Внезапно идеята му доби смисъл. Общо взето и аз я знаех, само дето никога не я бях анализирал. Беше наистина привлекателно да нямаш биография, поне на интелектуално ниво; това ме накара обаче да усетя някаква самота, която за мен беше заплашителна и неприятна. Поисках да поговоря с него за чувствата си, но се възпрях. В тази ситуация имаше нещо страшно нелепо. Усещах, че ставам смешен в желанието си да влизам във философски спор с някакъв стар индианец, който очевидно не притежава „дълбоката начетеност“ на един университетски студент. А и той някак ме бе отклонил от първоначалното ми намерение да го разпитам за неговото родословие.

— Не ми е ясно как захванахме да говорим за тези неща, след като исках единствено няколко имена за моите проучвания — казах аз, стараейки се да върна разговора към темата, която ме интересуваше.

— Много просто — каза той. — Стигнахме до този разговор, защото ти казах, че да се задават въпроси за миналото на един човек е празна работа.

Тонът му беше твърд. Усетих, че няма как да го накарам да се откаже, затова промених тактиката.

— Има ли нещо общо тази идея с яките? — попитах аз.

— Има нещо общо с мен.

— И къде я научи?

— Научих я през моя живот.

— От баща си ли?

— Не. Да кажем, че сам съм я научил и сега ще ти кажа тайната, така че днес няма да си отидеш с празни ръце.

Той сниши гласа си, като че суфлираше някому. Разсмях се на условностите му. Да си призная, беше изумителен. Мина ми през ум, че стоя пред роден актьор.

— Запиши го — каза той покровителствено. — Защо не? Май се чувстваш по-добре, когато пишеш.

Погледнах го и очите ми навярно издадоха моето объркване. Той се плесна по бедрата и се разсмя от все сърце.

— Най-добре е човек да заличи цялата си биография — каза той бавно, сякаш ме изчакваше да го запиша надве-натри, — защото това го освобождава от обременителните мисли на другите.

Не можех да повярвам, че казва тъкмо това. За миг съвсем се обърках. Сигурно бе прочел по лицето ми моето вътрешно вълнение и незабавно се възползва от него.

— Ти например — продължи да говори той. — Точно сега ти не знаеш нито дали идваш, нито дали си отиваш. Това е така, защото аз съм заличил собствената си биография. Малко по малко съм образувал мъгла около себе си и своя живот. И сега никой не знае със сигурност кой съм и какво правя.

— Но ти самият знаеш кой си, нали? — намесих се аз.

— Бас държа, че… не зная — възкликна той и се търкулна на пода, развеселен от изумения ми поглед.

Замълчал бе достатъчно, за да ме накара да повярвам, че ще каже че знае, както очаквах. Тези негови увъртания ме плашеха. Взех наистина да се страхувам.

— Това е малката тайна, която се канех да ти кажа днес — каза той ниско. — Никой не познава биографията ми. Никой не знае кой съм и какво правя. Нито самият аз дори.

Той примижа. Не гледаше в мен, а някъде отвъд мен, над дясното ми рамо. Седеше с кръстосани крака, с изправен гръб и въпреки това изглеждаше съвсем отпуснат. В този миг беше истинско олицетворение на жестокостта. Представях си го като някой индиански вожд, „червенокож воин“ от романтичните саги за заселниците от моето детство. Моята романтичност ме отнесе надалеч и аз почувствах как коварно ме обзема двояко чувство по отношение на него. Можех чистосърдечно да кажа, че много ми харесва, и в същото време — че до смърт ме е страх от него.

Остана така, втренчено загледан, дълго време.

— Как мога да зная кой съм, след като съм всичко това? — каза той и посочи с глава наоколо.

После ме погледна и се усмихна.

— Малко по малко ти трябва да създадеш мъгла около себе си; трябва да заличиш всичко около себе си, докато то стане несигурно или нереално. Сега твоят проблем е, че си прекалено реален. Твоите стремежи са прекалено реални, настроенията ти са прекалено реални. Не приемай нещата толкова на вяра. Трябва да започнеш да се изличаваш.

— Защо? — попитах аз войнствено.

Тогава ми стана ясно, че той ми дава рецепта за поведение. През целия си живот постоянно съм стигал до критичен момент, когато някой се опитва да ме поучава как да постъпвам; самата мисъл, че ми казваха как да постъпвам, ме поставяше тутакси нащрек.

— Ти каза, че искаш да изучиш растенията — каза спокойно той. — Даром ли смяташ да стане? Какво мислиш, че е това? Споразумяхме се, че ти ще ми задаваш въпроси, а аз ще ти казвам, което зная. Щом не ти харесва, няма какво повече да говорим.

Неговата страхотна прямота ме раздразни, но колкото и да ми беше неприятно, признах си, че е прав.

— Тогава да направим така — продължи той. — Щом искаш да научиш нещо за растенията, тъй като наистина няма какво да се разказва за тях, трябва между другото да заличиш собствената си биография.

— Как? — попитах аз.

— Започни с най-обикновени неща, например да не разправяш какво вършиш в действителност. После трябва да се разделиш с всички, които те познават добре. По този начин ще създадеш мъгла около себе си.

— Но това е абсурдно — запротестирах аз. — Защо хората да не ме познават? Какво лошо има в това?

— Лошото е, че щом веднъж те познават, ставаш напълно лесен за тях и от този момент нататък няма да можеш да разкъсаш нишката на техните мисли. Аз лично харесвам съвършената свобода да си неизвестен. Никой не ме познава с абсолютна сигурност така, както хората примерно познават теб.

— Но това би било лъжа!

— Лъжите и истините не ме интересуват — каза той сурово. — Лъжите са лъжи само ако имаш биография.

Заспорих, че не обичам съзнателно да заблуждавам хората, нито да ги подвеждам. Отговорът му беше, че така или иначе аз подвеждам хората.

Старецът бе засегнал болното място на моя живот. Не спрях, за да го попитам какво има предвид, нито откъде знае, че постоянно подвеждам хората. Просто реагирах на твърдението му, защитавайки се посредством едно обяснение. Казах колко ми е мъчно, че нито семейството, нито приятелите ми вярват в мен, макар в действителност никога през живота си да не бях лъгал.

— Винаги си знаел как да лъжеш — каза той. — Само дето не си знаел защо трябва да го правиш. Сега вече знаеш.

Възпротивих се.

— Не разбираш ли колко ми е омръзнало хората да мислят, че не заслужавам доверие? — казах аз.

— Ти наистина не заслужаваш доверие — отговори той напълно убеден.

— По дяволите, човече, не е така! — възкликнах аз.

Вместо настроението ми да го принуди да стане по-сериозен, то го хвърли в истеричен смях. Презирах наистина този старец заради цялото му безочие. Жалкото бе, че има пълно право.

След малко се поуспокоих и той продължи да говори.

— Когато човек няма биография — обясни той, — нищо от онова, което казва, не може да мине за лъжа. Твоята беда е, че ти задължително трябва да обясняваш всичко на всички, а в същото време искаш да си запазиш свежестта, новото на онова, което вършиш. Е, добре, тъй като не можеш да си запазиш вълнението, като обясняваш това, което правиш, ти лъжеш, за да изглежда всичко наред.

Бях истински удивен от обхвата на нашия диалог. Доколкото успях, записах подробностите на разговора, като наблегнах на казаното от него, без да се впускам в описания на моите предразсъдъци или на смисъла на неговите думи.

— Отсега нататък — каза той — ти просто трябва да показваш от себе си на хората онова, което би искал да им покажеш, но без изобщо да им казваш как точно си го направил.

— Не мога да пазя тайни! — извиках аз. — Това, което казваш, е безполезно в моя случай.

— Тогава се промени! — отсече той и очите му свирепо засвяткаха.

Приличаше на някакъв неизвестен див звяр. И все пак бе изключително последователен в мислите си и съвсем категоричен. Раздразнението ми се смени с дразнещо объркване.

— Нали разбираш — продължи той, — имаме само две възможности: или приемаме всичко за сигурно и реално, или не. Ако изберем първата, стигаме до пълно отегчение от себе си и от света. Ако изберем втората и заличим биографията си, създаваме мъгла около нас, много вълнуващо и тайнствено състояние, в което никой не знае откъде ще изскочи заекът, дори и ние.

Възразих, че заличаването на биографията само би засилило чувството ни за несигурност.

— Когато нищо не е сигурно, оставаме нащрек, непрекъснато на нокти — каза той. — По-вълнуващо е да не знаем зад кой храст се крие заекът, отколкото да се държим така, сякаш всичко знаем.

Дълго време не каза нито дума — мина може би час в пълно мълчание. Не знаех какво да питам. Накрая той стана и ме помоли да го закарам до близкия град.

Не зная защо, но разговорът ме бе изтощил докрай. Искаше ми се да поспя. По пътя той ме помоли да спра и ми каза, че ако искам да се отпусна, трябва да се изкача на равното било на един невисок хълм, встрани от пътя, и да легна по корем с глава, обърната на изток.

Изглежда нещо бързаше. Не исках да споря или навярно бях прекалено уморен дори да говоря. Изкатерих се на хълма и направих, както ми бе препоръчал.

Поспах само две-три минути, но това беше достатъчно, за да възстановя силите си.

Карахме до центъра на града, където ми каза да го оставя.

— Пак да дойдеш — каза той, когато слезе от колата. — На всяка цена пак да дойдеш.