Метаданни
Данни
- Серия
- Учението на дон Хуан (3)
- Включено в книгата
-
Пътуване към Икстлан
Уроците на Дон Хуан - Оригинално заглавие
- Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлия Бучкова-Малеева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Мемоари/спомени
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
- — Корекция
13
Последният пост на воина
Неделя, 28 януари 1962 година
Към девет сутринта дон Хуан влезе в къщата си. Беше излязъл с пукването на зората. Поздравих го. Той се закиска и като се кълчеше и кривеше, се ръкува с мен и церемониално ме поздрави.
— Ще направим една малка разходка — каза той. — Ще ни откараш с колата до едно много специално място, за да търсим сила.
Той разтвори две пазарски мрежи и във всяка от тях постави по две кратуни, пълни с храна, после ги върза с тъничко въженце и ми подаде едната.
Изминахме спокойно с колата около четиристотин мили на север, после изоставихме магистралата и поехме по чакълест път на запад. Часове наред моята кола сякаш беше единствената по този път. Докато карах, забелязах, че не виждам нищо в стъклото пред себе си. Отчаяно се напрегнах да огледам околността, но вече беше доста тъмно и предното ми стъкло бе обсипано с размазани насекоми и прах.
Казах на дон Хуан, че трябва да спра, за да почистя стъклото. Той ми нареди да продължа да карам, дори и да пълзя с две мили в час, като си подам главата от страничния прозорец, за да виждам пътя. Каза, че не можем да спираме, докато не стигнем местоназначението си.
На едно място ми каза да завия надясно. Беше толкова тъмно и прашно, че дори фаровете не помагаха особено. Безкрайно предпазливо отбих от пътя. Страхувах се да не би пръстта да е мека, но тя бе опечена.
Близо стотина метра карах с възможно най-бавната скорост, като държах вратата отворена, за да гледам навън. Накрая дон Хуан ми каза да спра. Каза, че съм паркирал точно зад някаква висока морена, която щяла да прикрива колата ми.
Излязох от колата и се поразходих, насочван от фаровете. Исках да разуча околността, тъй като нямах представа къде се намирам. Но дон Хуан изгаси светлините. Каза високо, че нямаме време за губене, че трябва да заключа колата, за да можем веднага да тръгнем по пътя си.
Подаде ми моята мрежа с кратуните. Беше толкова тъмно, че се препънах и едва не ги изпуснах. Дон Хуан ми нареди с тих, но твърд тон да седна, докато очите ми привикнат с тъмното. Ала не очите ми бяха проблем — щом излязох от колата, можех да виждам сравнително добре. Лошото беше, че някаква особена нервност ме караше да действам така, сякаш бях разсеян. Спъвах се във всичко.
— Къде отиваме? — попитах.
— Ще вървим в пълна тъмнина до едно специално място — каза той.
— За какво?
— За да разбера със сигурност способен ли си да ходиш на лов за сила или не.
Попитах го дали това, което предлага, е някакво изпитание и ако не успея да го направя, ще продължи ли да говори с мен и да ми разказва това, което знае.
Той ме изслуша, без да ме прекъсва. Каза, че това, което правим, не е никакво изпитание, че очакваме някакъв знак и ако знакът не се появи, заключението ще бъде, че не съм успял в лова си на сила и в такъв случай съм свободен от всякаква по-нататъшна намеса, свободен да си остана глупав, колкото си искам. Каза, че независимо какво ще ми се случи, той ще ми остане приятел и винаги ще разговаря с мен.
Не зная защо, но бях уверен, че няма да издържа изпитанието.
— Знакът няма да се появи — казах шеговито аз. — Зная това. Силата ми е малко.
Той се разсмя и ме потупа леко по гърба.
— Не се тревожи — отвърна той. — Знакът ще се появи. Зная. Имам повече сила от теб.
Изведнъж той реши, че твърдението му е страшно смешно. Запляска се по бедрата, запляска с ръце и направо зави от смях.
После върза мрежата на гърба ми и каза, че трябва да вървя на една крачка зад него и да стъпвам в следите му колкото е възможно по-точно.
Той прошепна с много драматичен глас:
— Разходката ни е за сила, така че всичко е от значение.
Каза, че ако вървя по стъпките му, силата, която той пръска, докато върви, ще се пренесе у мен. Погледнах часовника си — беше единайсет вечерта. Той ме накара да застана като войник в положение „мирно“. После избута десния ми крак напред и ме накара да застана, сякаш току-що бях направил стъпка напред. Застана пред мен в същото положение и после тръгна, след като повтори, че трябва да опитвам да вървя абсолютно в крак с него. Каза с отчетлив шепот, че не бива да се интересувам от нищо друго, освен от вървенето точно в крак. Не трябваше да гледам нито напред, нито настрани, а в земята, където той стъпва.
Пое с много отпусната крачка. Никак не ми беше трудно да го следвам; вървяхме по сравнително твърда земя. В продължение на трийсетина метра поддържах темпото му и чудесно вървях в крак с него; после погледнах за момент встрани и без да зная как, се блъснах в него.
Той се разкиска и ме увери, че никак не съм му наранил глезена, когато съм го настъпил с големите си обувки, но ако продължавам да греша така, до сутринта един от нас ще окуцее. Каза, смеейки се, с много нисък, но твърд глас, че няма намерение да се осакати вследствие на моята глупост и липса на концентрация и че ако още веднъж го настъпя, ще трябва да се събуя бос.
— Не мога да ходя без обувки — казах високо и пресипнало.
Дон Хуан се преви на две от смях и се наложи да спрем, докато престане.
Той отново ме увери, че знае много добре какво говори. Бяхме тръгнали да ловим сила и нещата трябваше да са съвършени.
Идеята да вървим в чапарала без обувки ме уплаши извънредно много. Дон Хуан се шегуваше, че очевидно произхождам от семейството на такива фермери, които не са си сваляли обувките дори в леглото. Беше, разбира се, прав. Аз никога не бях ходил бос, а да взема да вървя в чапарала без обувки, за мен ще бъде направо самоубийство.
— От тази пустош блика сила — пошепна дон Хуан на ухото ми. — Няма време за превземки.
Тръгнахме отново. Дон Хуан вървеше полека. След малко забелязах, че твърдата земя е свършила и вървим по мек пясък. Краката на дон Хуан потъваха в него и оставяха дълбоки следи.
Вървяхме часове преди дон Хуан да спре. Не го стори изведнъж, а доста преди това ме предупреди, че възнамерява да спре, та да не взема да се блъсна в него. Теренът отново бе станал твърд и ние сякаш се изкачвахме по някаква стръмнина.
Дон Хуан каза, че ако имам нужда да се отбия в храстите, по-добре да го направя сега, защото оттук нататък ще вървим доста дълго без никаква пауза. Погледнах часовника си — беше един след полунощ.
След десетина-петнайсет минути почивка дон Хуан ме накара да застана зад него и отново поехме. Беше прав — преходът бе ужасен. Никога не бях вършил нещо, което да изисква такава концентрация. Крачките на дон Хуан бяха бързи и напрежението да гледам всяка стъпка нарасна толкова много, че в един момент не можех да почувствам, че още ходя. Не усещах нито ходилата, нито краката си. Сякаш вървях по въздуха и някаква сила ме носеше напред и все напред. Концентрацията ми бе тъй абсолютна, че не забелязах постепенната промяна в светлината. Внезапно осъзнах, че вече виждам дон Хуан пред себе си. Виждах краката му и следите, вместо да гадая, както бях правил през повечето време тази нощ.
В един момент той неочаквано подскочи встрани и инерцията ми ме носи двайсетина метра напред. Щом спрях, краката ми омекнаха и започнаха да треперят, докато накрая се срутих на земята.
Вдигнах поглед към дон Хуан, който спокойно ме разглеждаше. Не изглеждаше уморен. Аз едвам поемах въздух и плувах в студена пот.
Дон Хуан ме завъртя, както бях в легнало положение, като ме затегли за ръката. Каза, че ако искам да възвърна силата си, трябва да лежа с глава на изток. Лека-полека отпуснах и облекчих изтерзаното си тяло. Накрая събрах достатъчно енергия да се изправя. Исках да погледна часовника си, но той ми попречи, като постави ръка върху китката ми. Много леко ме извъртя с лице на изток и каза, че няма никаква нужда от моя дяволски уред за времето, че ние се водим по магическо време и че се каним да разберем със сигурност дали съм способен да преследвам силата или не.
Огледах се. Намирахме се на върха на много висок и голям хълм. Поисках да се запътя към нещо, което приличаше на ръб или прорез в скалата, но дон Хуан скочи и ме задържа.
Нареди ми повелително да остана на същото място, където бях паднал, докато слънцето се покаже иззад няколко черни планински върха, недалеч от нас.
Посочи на изток и привлече вниманието ми към плътно кълбо от облаци над хоризонта. Каза, че би било добър знак, ако вятърът издуха облаците навреме, за да могат първите лъчи на слънцето да осветят тялото ми на върха на хълма.
Каза ми да остана неподвижен, с десния крак напред, сякаш вървя, и да не се втренчвам право в хоризонта, а да гледам, без да се съсредоточавам.
Краката ми се вдървиха и прасците ме заболяха. В тази стойка направо агонизирах, а мускулите на краката ми бяха вече прекалено уморени, за да ме държат. Стоях така колкото можех по-дълго. Бях пред припадък. Краката ми трепереха, без да мога да ги владея повече, когато дон Хуан викна и отмени положението ми. Помогна ми да седна.
Кълбото облаци не се бе придвижило и ние не бяхме видели слънцето да се изкачва на хоризонта.
Единствената забележка на дон Хуан беше:
— Много лошо.
Не исках да питам веднага в какво точно се бях провалил, но, познавайки дон Хуан, бях сигурен, че той трябва да следва законите на своите знаци. А тази сутрин не бе имало никакъв знак. Болката в прасците ми изчезна и аз усетих вълна на блаженство. Заподскачах, за да отпусна мускулите си. Дон Хуан ми каза съвсем кротко да изтичам до съседния хълм, да набера няколко листа от един определен храст и да натъркам краката си, за да облекча болката в мускулите.
От мястото, където се намирах, ясно виждах голям сочнозелен храст. Листата изглеждаха много влажни. И преди ги бях използвал. Нито веднъж не бях усетил да ми помогнат, но дон Хуан винаги бе твърдял, че ефектът на действително приятелски настроените растения е тъй неуловим, че човек едва го забелязва и все пак те винаги дават резултатите, за които се предполага.
Затичах надолу по хълма, а после нагоре по другия. Когато стигнах върха, разбрах, че усилието е било почти изтощително за мен. Едва успях да си поема дъх и стомахът ме заболя. Клекнах, а после постоях наведен, докато усетя облекчение. Тогава се изправих и посегнах да откъсна листата, за които ме бе изпратил. Но не можах да намеря храста. Огледах се. Бях сигурен, че е вдясно, но в тази част на възвишението нямаше нищо, което дори бегло да напомня точно за това растение. И все пак именно това трябваше да е мястото, където го бях видял. Всяко друго място би било неуместно, погледнато оттам, където стоеше дон Хуан.
Отказах се да търся и се запътих обратно към другия хълм. Когато започнах да обяснявам грешката си, дон Хуан се усмихна снизходително.
— Защо наричаш това грешка? — попита той.
— Храстът сигурно не е там — казах аз.
— Но ти го видя, нали?
— Струва ми се, че го видях.
— Какво виждаш сега на негово място?
— Нищо.
На мястото, където бях сметнал, че виждам храста, сега нямаше никаква растителност. Опитах се да обясня, че това, което съм видял, е било визуално изкривяване, нещо като мираж. Наистина бях изтощен и поради изтощението си лесно бих повярвал, че виждам нещо, което съм очаквал да е там, но което въобще го няма.
Дон Хуан тихо се закиска и за момент ме погледна втренчено.
— Не виждам никаква грешка — каза той. — Растението е там, на оня хълм.
Този път аз се разсмях. Внимателно огледах цялата околност. Такива растения не се виждаха и това, което се бе случило с мен, доколкото ми беше известно, беше чиста халюцинация.
Дон Хуан започна много спокойно да слиза по хълма и ми направи знак да го последвам. Изкачихме се заедно на другия хълм и застанахме точно на мястото, където бях сметнал, че ще видя храста.
Закисках се, абсолютно сигурен, че съм прав. Дон Хуан също се закиска.
— Върви от другата страна на хълма — каза дон Хуан. — Ще намериш растението там.
Започнах да твърдя, че другата страна на хълма е била извън моето подозрение, че там може и да има растение, но това не означава нищо.
Дон Хуан ми направи знак с глава да го последвам. Той заобиколи върха, вместо да прекоси направо, и застана най-театрално до един зелен храст, без да го поглежда.
Обърна се и ме погледна. Взираше се в мен с пронизващи очи.
— Тук сигурно има стотици такива растения — казах аз.
Дон Хуан се спусна много търпеливо от другата страна на хълма, а аз се затътрих след него. Търсихме навсякъде подобен храст, но не видяхме нито един. Обходихме близо миля преди да намерим друг храст.
Без да казва нито дума, дон Хуан ме поведе назад към първия хълм. Постояхме там за момент, после той ме поведе отново да търсим растението, но в обратна посока. Прегледахме подробно цялата област и намерихме още два храста, сигурно на миля по-нататък. Бяха раснали заедно и се открояваха като яркозелено петно, по-свежо от всички други околни храсти.
Дон Хуан ме погледна сериозно. Не знаех вече какво да мисля.
— Много странен знак — каза той.
Върнахме се на първия хълм, правейки широк обход, за да го стигнем от друга посока. Сякаш го направи нарочно, за да ми покаже, че наоколо има съвсем малко такива растения. По пътя си не намерихме нито едно. Когато стигнахме хълма, седнахме безмълвни. Дон Хуан развърза кратуните.
— Като се нахраниш, ще ти стане по-добре — каза той.
Не можеше да скрие удоволствието си. Когато ме потупа по главата, лицето му засия в усмивка. Не можех да се ориентирам. Новите разкрития ме смущаваха, но бях прекалено гладен и уморен, за да умувам върху тях.
След като се нахраних, се почувствах много силен. Дон Хуан ме подкани да се упражня да гледам, без да фокусирам погледа си, за да намеря подходящо място за спане на върха на хълма, където бях видял храста.
Избрах едно място. Той обра ненужните клони и листа от него и направи кръг с размерите на тялото ми. Съвсем внимателно наведе няколко свежи клона от храстите и помете земята в кръга. Извършваше само движенията на метенето, без наистина да докосва земята с клоните. След това събра всички камъчета в кръга и ги постави в центъра, като ги сортира най-педантично по големина на две равни купчини.
— Какво правиш с тези камъни? — попитах аз.
— Това не са камъни — каза той. — Това са нишки. Те ще държат мястото ти окачено.
Взе по-малките камъчета и очерта с тях кръга. Постави ги на равни разстояния и с помощта на пръчка заби всяко камъче добре в земята, също като някой зидар.
Не ми позволи да вляза в кръга, но ми каза да вървя наоколо и да гледам какво прави. Преброй осемнайсет камъчета по посока, обратна на часовниковата стрелка.
— А сега изтичай в подножието на хълма и почакай — каза той. — Аз ще дойда до ръба да видя дали стоиш на подходящо място.
— И какво ще направиш?
— Ще ти хвърлям подред тези нишки — каза той, посочвайки купа с по-големи камъни. — Ти трябва да ги наредиш на земята на мястото, което покажа, по същия начин, както аз ги подреждах. Трябва да си безкрайно внимателен. Когато има работа със сила, човек трябва да е безупречен. Грешките тук са смъртоносни. Всяко от тези камъчета е нишка — нишка, която ще ни убие, ако я оставим хлабава; затова просто не бива да допускаш грешки. Трябва да фиксираш погледа си на мястото, където аз ще пусна нишката. Ако се разсееш от нещо, нишката ще се превърне в обикновен камък и ти няма да можеш да я разпознаеш от другите камъни наоколо.
Подхвърлих, че ще ми бъде по-лесно ако занеса „нишките“ една по една долу.
Дон Хуан се разсмя и поклати отрицателно глава.
— Това са нишки — настоя той. — Те трябва да бъдат хвърлени от мен и да бъдат уловени от теб.
За изпълнението на тази задача ми бяха нужни часове наред. Степента на необходимата концентрация направо ме съсипваше. Всеки път дон Хуан ми напомняше да внимавам и да фокусирам погледа си. Беше прав, че постъпва така. Да различа определено камъче, което падаше стремително до мен, размествайки други камъчета по пътя си, беше наистина влудяващо.
Когато най-накрая затворих напълно кръга и се упътих нагоре, си мислех, че всеки миг ще умра. Дон Хуан бе откъснал малки вейки и ги бе натрупал в кръга. Подаде ми няколко листа и ми каза да ги пъхна в панталоните си и да ги поставя над пъпната област. Каза, че ще ме стоплят и няма да имам нужда от одеяло, за да заспя. Търкулнах се в кръга. Клоните образуваха доста меко легло и аз моментално заспах.
Когато се събудих, беше късно следобед. Беше ветровито и облачно. Облаците над нас бяха плътно кълбести, но на запад изтъняваха в перести, а от време на време над местността грейваше слънце.
Спането ме бе ободрило. Усещах сили и радост. Вятърът не ме дразнеше. Не ми беше студено. Подпрях глава на ръцете си и се огледах. Преди не бях забелязал, че хълмът е доста висок. Гледката на запад беше внушителна. Пред очите ми се разкриваше необятна местност с ниски възвишения, а зад тях чапаралът. На север и на изток се простираше верига от тъмнокафяви планински върхове, а на юг — безкрайна шир, хълмове и далечни сини планини.
Седнах. Дон Хуан не се виждаше. Внезапно ме облада страх. Помислих, че може да ме е оставил сам, а не знаех пътя до колата. Легнах отново на отрупаните клони и по някакъв чудноват начин уплахата ми изчезна. Отново бях обзет от покой, от някакво изключително чувство на блаженство. За мен усещането беше съвършено ново; мислите ми сякаш се бяха обърнали. Бях щастлив. Чувствах се здрав. Изпълни ме тиха радост. Лек ветрец духаше от запад и галеше тялото ми, без да ми става студено. Усещах го по лицето и около ушите си като нежна вълна от топла вода, която ме къпеше, после се отдръпваше и отново прииждаше да ме окъпе. Изпитвах непознато усещане, че съществувам, което нямаше равно на себе си в моя неспокоен и объркан живот. Заридах, но не от тъга или самосъжаление, а от някаква неизразима, необяснима радост.
Поисках завинаги да остана на това място и навярно бих го сторил, ако дон Хуан не бе пристигнал и не ме бе издърпал оттам.
— Достатъчно си почивал — каза той, докато ме теглеше да се изправя.
Поведе ме много спокойно на разходка по периферията на хълма. Вървяхме бавно и в пълно мълчание. Той сякаш искаше да ме накара да наблюдавам пейзажа навсякъде край нас. Сочеше облаците и планините с движение на очите си или с повдигане на брадичката.
Пейзажът в късния следобед беше превъзходен. Той събуждаше у мен усещания за страхопочитание и отчаяние. Напомняше ми гледки от моето детство.
Изкатерихме се на най-високата точка на хълма, връх от вулканичен камък, и седнахме удобно с гърбове, подпрени на скалата, с лица, обърнати на юг. Безкрайно ширналата се земя на юг беше наистина величествена.
— Запечатай всичко това в паметта си — прошепна дон Хуан на ухото ми. — Това място е твое. Тази сутрин ти видя и това беше знак. Ти намери това място, като го видя. Знакът беше неочакван, но се появи. Ти ще тръгнеш на лов за сила, независимо дали желаеш или не. Това решение не е човешко — не е нито твое, нито мое. Сега, както се казва, това възвишение е твоето място, твоето любимо място; всичко около теб е под твоите грижи. Ти трябва да уважаваш всичко тук и всичко на свой ред ще те уважава.
Попитах шеговито дали всичко е мое. Той каза „да“ с много сериозен глас. Засмях се и му обясних, че това, което правим, ми прилича много на разказа на испанците, които завладели Новия свят и разделили земята в името на своя крал. Те се изкачвали на върха на някоя планина и обявявали за своя цялата земя, която виждали в съответната посока.
— Чудесна идея — каза той. — Ще ти дам цялата земя, която виждаш не в една посока, а навсякъде около теб.
Той се изправи и посочи с протегната ръка, завъртайки тяло така, че да опише пълен кръг.
— Цялата тази земя е твоя — каза той.
Разсмях се силно.
Той се закиска и ме попита:
— Защо не? Защо да не мога да ти дам цялата тази земя?
— Тя не е твоя — казах аз.
— Какво от това? И испанците не са я притежавали и все пак са я поделили и раздали. Защо тогава да не можеш и ти да я притежаваш по същия начин?
Подозрително го загледах, за да видя дали мога да открия истинското настроение зад усмивката му. Той направо избухна в смях и едва не се катурна от скалата.
— Цялата тази земя, докъдето стига погледът ти, е твоя — продължи той, все така усмихнат. — Не да я използваш, а да я помниш. Този хълм обаче можеш да го използваш, докато си жив. Давам ти го, защото сам си го намери. Твой е. Приеми го.
Засмях се, но дон Хуан изглеждаше съвсем сериозен. Като се изключи особената му усмивка, той сякаш вярваше, че може да ми подари този хълм.
— Защо не? — попита той, като че ли бе прочел мислите ми.
— Приемам го — казах аз полушеговито.
Усмивката му изчезна. Той присви очи, загледан в мен.
— Всяка скала, камъче и храст на този хълм, особено на върха, са под твоите грижи — каза той. — Всяко червейче, което живее тук, е твой приятел. Ти можеш да ги използваш — и те могат да те използват.
Няколко минути мълчахме. Мислите ми бяха необикновено оскъдни. Неясно усещах, че внезапната промяна на настроението му предвещава нещо за мен, но не се боях, нито се притеснявах. Просто не исках да говоря повече. Не зная защо, но думите изглеждаха неточни, а смисълът им — неуловим. Никога не бях изпитвал неудобство да говоря, затова когато осъзнах необичайното си настроение, побързах да кажа:
— Но какво да направя с този хълм, дон Хуан?
— Запечатай всяка чертица от него в паметта си. Това е мястото, където ще дойдеш, когато сънуваш. Това е мястото, където ще се срещнеш със силите, където един ден пред теб ще бъдат разкрити тайните. Ти си тръгнал на лов за сила и това е твоето място, мястото, където ще трупаш постигнатото. Сега то няма никакво значение за теб. Затова нека засега остане като една малка безсмислица.
Спуснахме се по скалата надолу и той ме отведе до неголяма хлътнатина в западната част на хълма. Там седнахме и похапнахме.
Без съмнение на този хълм за мен имаше нещо неописуемо приятно. Хапването, както и почивката се оказаха непознато и изключително, дори приказно преживяване.
Залязващото слънце грееше с щедри, почти бакърени лъчи и всичко наоколо сякаш беше поръсено със златисти оттенъци. Отдадох се изцяло на гледката, не желаех дори да мисля.
Дон Хуан ми заговори почти шепнешком. Каза ми да наблюдавам всеки детайл от околността, макар и малък или незначителен на вид. И особено нещата от пейзажа, които се открояват най-много в западна посока. Каза, че трябва да гледам слънцето без да фокусирам очите си, докато то изчезне зад хоризонта.
Последните минути светлина, точно преди слънцето да докосне пелената от ниски облаци или мъглица, бяха в пълния смисъл на думата разкошни. Сякаш слънцето подпалваше земята, разгаряйки я като голям огън. Усетих как лицето ми пламна в червенина.
— Стани! — извика дон Хуан и ме задърпа.
Той отскочи от мен и ми нареди с повелителен, но приканващ глас да затичам на място.
Докато подскачах, усетих как в тялото ми нахлува топлина. Топлина от бакър. Усетих я на небцето си и в „свода“ над очите си. Като че ли в горната част на главата ми се разгаряше студен огън, който искреше в бакърени отблясъци.
Нещо у мен ме караше да подскачам още по-бързо и по-бързо с изчезването на слънцето. В един момент наистина усетих как ставам лек, можех направо да полетя. Дон Хуан здраво стисна дясната ми китка. Усещането, причинено от притискането на ръката му, възвърна у мен чувството за трезва мисъл и успокоение. Отпуснах се на земята и той седна до мен.
След няколко минути почивка той се изправи безшумно, потупа ме по рамото и ми направи знак да го последвам. Изкачихме се отново на върха на вулканичната скала, където бяхме седели преди. Скалата ни прислоняваше от студения вятър. Дон Хуан пръв наруши мълчанието.
— Чудесен знак беше — каза той. — Странно! Случи се в края на деня. Толкова се различаваме един от друг. Ти си повече същество на нощта. Аз предпочитам ранните блясъци на утрото. По-скоро блясъците на утринното слънце търсят мен, а от теб срамежливо бягат. От друга страна, теб те окъпа умиращото слънце. Пламъците те опърлиха, без да те обгорят. Странно!
— Защо странно?
— Никога не съм виждал такова нещо. Знакът, когато се появява, винаги е в царството на ранното слънце.
— А защо става така, дон Хуан?
— Сега не е време да говорим за това — отряза той. — Познанието е сила. Дълго време е нужно, за да впрегнеш достатъчно силата, чак да говориш за нея.
Направих опит да продължа, но той рязко промени темата. Попита ме как върви „сънуването“.
Бях започнал да сънувам определени места, като например училището и къщите на неколцина приятели.
— През деня ли биваш на тези места или през нощта? — попита той.
Сънищата ми съответстваха на времето, когато обикновено имах навика да ходя по тези места — на училище през деня, у приятелите ми — привечер.
Той ми предложи да опитам сънуването, докато спя следобед, и да разбера дали мога да видя избраното място така, както е било, докато съм го сънувал. Ако сънувам нощем, виденията ми на мястото ще бъдат нощни. Той каза, че онова, което човек изпитва, докато сънува, трябва да съответствува на времето от деня, когато става сънуването, в противен случай виденията, които човек може да има, не са сънуване, а обикновени сънища.
— За да си помогнеш, трябва да избереш определен предмет, който принадлежи на мястото, където искаш да отидеш, и да съсредоточиш вниманието си върху него — продължи той. — На този хълм тук например сега има един определен храст, който трябва да наблюдаваш, докато заеме място в паметта ти. Можеш да дойдеш тук отново, докато сънуваш, просто като си спомниш храста или като си спомниш скалата, на която седим, или всяко друго нещо тук. По-лесно е да пътуваш в сънуването, когато можеш да се съсредоточиш върху място на сила като това тук. Но ако не искаш да дойдеш тук, можеш да използваш всяко друго място. Например училището, където ходиш, за теб е място на сила. Използвай го. Съсредоточи вниманието си върху някой предмет там и после го намери в сънуването. От определения предмет, който си спомниш, трябва да се върнеш към ръцете си, после към друг предмет и така нататък. Сега обаче трябва да насочиш вниманието си върху всичко, което съществува върху този хълм, защото това е най-важното място в твоя живот.
Той ме погледна, сякаш преценяваше ефекта от думите си.
— Това е мястото, където ще умреш — каза той полека.
Засуетих се нервно, променяйки положението, в което седях, и той се усмихна.
— Ще трябва да идвам с тебе неведнъж на този хълм — каза той. — После ти трябва да дойдеш сам, докато целият се потопиш в него, докато хълмът проникне в теб. Ти ще познаваш момента, когато си изпълнен с него. Този хълм, така както е сега, ще стане мястото на твоя последен танц.
— Какво искаш да кажеш с този мой последен танц, дон Хуан?
— Това е мястото на твоя последен пост — каза той. — Ти ще умреш тук, независимо къде ще се намираш. Всеки воин има едно място, където да умре. Място на неговия предварителен избор, което е пропито от незабравими спомени, където мощни събития са оставили своя белег; място, където той е бил свидетел на чудеса, където пред него са били разкрити тайни; място, където той е съхранил личната си сила. Воинът е длъжен да се връща на това място на своя предварителен избор всеки път, когато поеме сила, за да я съхрани там. Той отива там или вървейки, или посредством сънуването. И накрая един ден, когато времето му на земята свърши и той усети, че смъртта го потупва по лявото рамо, духът му, който винаги е готов, литва към мястото на неговия избор и там воинът заиграва пред смъртта. Всеки воин има определена форма, определена стойка на силата, която развива през целия си живот. Това е един вид танц. Движение, което извършва под въздействие на собствената си сила. Ако един умиращ воин има ограничена сила, неговият танц е кратък; ако силата му е грандиозна, танцът му е величествен. Ала независимо дали силата му е малка или величествена смъртта ще спре да погледа последния му миг на земята. Смъртта не може да превземе воин, който прави равносметка на тежкия труд на своя живот за последен път, докато той не свърши танца си.
Думите на дон Хуан ме накараха да потръпна. Тишината, здрачът, разкошната гледка, сякаш всичко бе сбрано там нарочно, за да разкрие образа на воина, заиграл своя последен танц на силата.
— Можеш ли да ме научиш на този танц, дори да не съм воин? — попитах аз.
— Всеки мъж, тръгнал да търси сила, трябва да научи този танц — каза той. — Въпреки това сега аз не мога да те науча. Скоро ти ще имаш достоен противник и тогава аз ще ти покажа първите стъпки на силата. Ти сам трябва да прибавиш други стъпки в процеса на живота си. Всяка нова стъпка трябва да се получи по време на някоя битка за сила. Така, казано накратко, стойката, позицията на един воин е всъщност разказ за неговия живот, танц, чийто темп расте с нарастването на собствената му сила.
— Смъртта наистина ли спира да погледа танца на воина?
— Воинът е само един човек. Скромен човек. Той не може да промени плановете на своята смърт. Но неопетненият му дух, който е натрупал сила след удивителни трудности, може със сигурност да спре за миг смъртта, миг достатъчно дълъг, за да му даде възможност да се възрадва за последен път, възвръщайки силата си. Можем да кажем, че това е жест, който смъртта дарява на ония с неопетнен дух.
Изпитвах непреодолимо вълнение и заговорих, само за да го сподавя. Попитах го дали познава воини, които са умрели, и как се е отразил последният им танц на тяхното умиране.
— Остави това — каза сухо той. — Умирането е паметно събитие. То е повече от ритането с крака и вцепеняването.
— И аз ли ще играя пред смъртта си, дон Хуан?
— Разбира се. Ти си на лов за лична сила, макар и да не живееш още като воин. Днес слънцето ти даде знак. Най-доброто произведение на твоя живот ще бъде направено в края на деня. Очевидно на тебе не ти харесва младежкият блясък на ранната светлина. Пътуването сутрин не ти е по вкуса. На теб ти е нужно умиращото слънце, излинялото жълто и мекотата. Не обичаш жегата, обичаш отблясъците. Затова ще играеш пред смъртта си тук, на този хълм, в края на деня. И в своя последен танц ще разкажеш за борбата си, за битките, които си спечелил, и за тези, които си загубил; ще разкажеш за своите радости и несполуки, когато си срещал личната си сила. Твоят танц ще разкаже за тайните и чудесата, които си съхранил. А смъртта ти ще седи и ще те наблюдава. Умиращото слънце ще блести меко, без да те обгаря, както направи днес. Вятърът ще бъде лек и кротък и твоят хълм ще трепти. Когато стигнеш края на танца си, ще погледнеш слънцето, защото никога вече няма да го видиш нито наяве, нито насън и тогава смъртта ти ще посочи към юг. Към необятността.