Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (2) (Уроците на Дон Хуан)

1
Потвърждения от действителността, която ни заобикаля

— Разбрах, че знаеш много неща за растенията — казах на стария индианец пред мен.

Един мой приятел току-що ни бе запознал и ни бе оставил сами в помещението и сега разменяхме първите думи. Старецът ми бе казал, че се нарича Хуан Матус.

— Твоят приятел ли ти каза това? — попита ме той неочаквано.

— Да, той ми каза.

— Аз събирам растения или по-скоро те ми разрешават да ги събирам — каза той тихо.

Намирахме се в чакалнята на една автогара в Аризона. Попитах го на съвсем литературен испански език дали ще ми разреши да му задам няколко въпроса. Казах:

— Ще ми позволи ли господинът (кабалеро) да му задам няколко въпроса?

Думата „кабалеро“, която произлиза от „кабало“ — кон, първоначално е означавала „конник“ или благородник на кон.

Той ме погледна изпитателно.

— Аз съм конник без кон — каза той широко усмихнат и после добави: — Вече ти казах, че името ми е Хуан Матус.

Хареса ми неговата усмивка. Очевидно той беше човек, който цени непринудеността, и затова реших да отправя молбата си, без да се свеня.

Обясних му, че събирам и изучавам лечебни растения. Казах, че интересът ми е насочен главно към халюциногенния кактус пейот, за който бях учил надълго и нашироко в университета в Лос Анджелис.

Мислех си, че съм се представил стабилно. Бях много сдържан и според мен будех пълно доверие.

Старецът бавно поклащаше глава и аз, насърчен от мълчанието му, добавих, че без съмнение за нас ще бъде от полза да се видим отново и да поговорим за растението пейот.

Тъкмо в този момент той вдигна глава и ме погледна право в очите. Погледът му беше страховит. Но в никакъв случай не заплашителен, нито внушаващ страх. Беше поглед, който ме пронизваше. В миг езикът ми се заплете и тирадата ми секна. Така завърши нашата среща. И все пак той не ме лиши напълно от надежда. Каза ми, че някой ден бих могъл евентуално да го посетя.

Трудно би могло да се прецени въздействието на погледа на дон Хуан, ако списъкът ми от преживявания не носи белега на изключителност на това събитие. Когато започнах да следвам антропология и така се запознах с дон Хуан, вече бях станал специалист по „общуване“. Години преди това бях напуснал дома си и според мен успешно се оправях без чужда помощ. Когато ме пренебрегваха, обикновено съумявах да се наложа или да направя някои отстъпки, да споря, да се гневя, а в случай на неуспех започвах да хленча и да се оплаквам — с други думи, винаги имаше как да се справя според обстоятелствата и никога през живота ми никое човешко същество не бе спирало набраната от мен инерция тъй бързо и тъй решително, както бе сторил дон Хуан през оня следобед. Не става дума, че ме бе накарал да замълча; имало е моменти, когато съм бивал неспособен да кажа и една дума на моя опонент поради някакво вътрешно уважение към него, и само в мислите си съм усещал гняв или разочарование. Погледът на дон Хуан обаче ме накара да онемея до такава степен, че да не мога да мисля свързано.

Бях напълно заинтригуван от този изумителен поглед и реших да го посетя.

Шест месеца се подготвях за тази първа среща; прочетох сума нещо за употребата на пейота от някои американски индианци, и специално за култа към пейота от страна на индианците от равнините. Запознах се с всички възможни трудове и когато се почувствах готов, се върнах в Аризона.

Събота, 17 декември 1960 година

Намерих къщата му, след като продължително и изтощително разпитвах местните индианци. Рано един следобед пристигнах и паркирах колата си пред нея. Видях го да седи на дървена каса за мляко. Той сякаш ме позна и когато слязох от колата, ме поздрави.

Разменихме обичайните любезности и сетне с най-прости думи споделих, че когато го бях срещнал за първи път, не бях съвсем искрен. Бях се похвалил, че имам множество сведения за пейота, а в действителност не знаех нищо. Той ме гледаше втренчено. Очите му бяха много ласкави.

Разказах му, че в продължение на шест месеца съм чел, за да се подготвя за нашата среща, и че този път наистина знам много повече.

Той се разсмя. Очевидно в твърдението ми имаше нещо, което го забавляваше. Той се смееше и аз усетих как се посмутих и обидих.

Той очевидно забеляза смущението ми и ме увери, че макар да съм имал най-добри намерения, не бих могъл да се подготвя за нашата среща.

Чудех се дали ще бъде редно да го запитам има ли някакъв скрит смисъл в това, което казва, но не го сторих. И все пак той сякаш се бе настроил на вълната на моите чувства, защото продължи да обяснява какво би искал да каже. Спомена, че моите усилия му напомняли за една история с някакви хора, които един крал навремето си преследвал и убивал. Обясни, че в тази история хората не се различавали от своите преследвачи, само дето нарочно произнасяли някои думи по особен начин, привичен само за тях; и тъкмо това, естествено, ги издавало. Кралят преградил пътищата на определени места и поставил там свои хора, които принуждавали всеки минувач да произнесе някаква ключова дума. Онези, които я произнасяли като краля, оставали живи, а онези, които не можели, незабавно бивали убивани. Смисълът на историята се съдържаше в това, че един ден някакъв младеж решил да се приготви да мине през този участък и се научил да произнася ключовата дума точно като краля.

Дон Хуан обясни с широка усмивка, че всъщност младежът се мъчил цели „шест месеца“ да усвои произношението. Настъпил денят на голямото изпитание, младежът се запътил уверено към блокадата и зачакал кралския човек да го попита за думата.

Тук дон Хуан артистично прекъсна своя разказ и ме погледна. Паузата му беше съвсем заучена и ми изглеждаше доста заядлива, но аз продължих да се преструвам. Бях чувал тази история преди. Имаше нещо общо с евреите в Германия и как човек можеше да познае кой е евреин при произнасянето на някои думи. Знаех и най-интересната част: младежът бива уловен, защото кралският човек забравил ключовата дума и му наредил да произнесе друга, много по-лесна дума, която обаче младежът не бил научил правилно.

Дон Хуан сякаш очакваше да го попитам какво се е случило по-нататък, затова така и сторих.

— И какво се случило с него? — попитах аз, стараейки се да изглеждам наивен и заинтересуван от историята.

— Младежът, който наистина бил много хитър — каза той, — разбрал, че кралският човек е забравил думата и преди оня да каже каквото и да е, му признал, че се е упражнявал шест месеца.

Отново спря и ме погледна с дяволит блясък в очите. Този път бе обърнал нещата против мен. Признанието на младежа беше нов елемент и аз вече не можех да се досетя как ще завърши историята.

— И какво станало после? — попитах аз, наистина заинтересуван.

— Естествено, младежът бил незабавно убит — каза той и избухна в силен смях.

Много ми хареса начина, по който бе впримчил интереса ми; преди всичко ми хареса как бе свързал тази история с моя случай. Всъщност той като че ли я бе съчинил, за да стане приложима за мен. Подиграваше ми се много изискано и артистично. Разсмях се заедно с него.

По-късно му казах, че независимо колко глупав му изглеждам, аз наистина искам да науча нещо за растенията.

— Много обичам да ходя пеша — каза той.

Помислих, че нарочно сменя темата, за да избегне отговора. Не исках да влизам в конфликт с него и затова не настоях.

Той ме попита дали желая да направим кратък излет. Бързо отговорих, че с радост бих се поразходил.

— Всъщност няма да е излет — каза той предупредително.

Обясних му, че имам много голямо желание да работя с него. Казах, че ми е нужна информация, всякаква информация за употребата на лечебни билки и че съм готов да му заплатя за времето и усилията.

— Ти ще работиш за мен — казах аз. — И аз ще ти плащам надница.

— И колко ще ми плащаш? — попита той.

Стори ми се, че долових нотка на алчност в гласа му.

— Колкото ти сметнеш за подходящо — казах аз.

— Ще ми платиш времето, с твоето време — каза той. Реших, че е голям особняк. Казах му, че не разбирам какво иска да каже. Той отвърна, че за растенията няма какво да се разказва и поради това е немислимо да взима пари от мен. Изгледа ме пронизващо.

— Какво бърникаш там в джоба си? — попита той и се намръщи. — Играеш си с твоята дрънкулка ли?

Имаше предвид, че си водя бележки в миниатюрно бележниче, пъхнато някъде в огромните джобове на моето яке.

Когато му казах какво правя, той се разсмя от сърце.

Казах, че не искам да го притеснявам, като пиша пред него.

— Щом искаш да пишеш, пиши — каза той. — Не ме притесняваш.

Обикаляхме из голата пустош почти докато се стъмни. Той не ми показа никакви растения, нито спомена нещо за тях. По едно време спряхме да починем край някакви големи храсти.

— Растенията са много особено нещо — каза той, без да ме гледа. — Живи са и всичко усещат.

В мига, в който каза това, вятърът разлюля в бурен порив степната трева около нас. Храстите зашумоляха.

— Чуваш ли това? — попита ме той, вдигайки дясната ръка до ухото си, сякаш за да си помогне да чуе по-добре. — Листата и вятърът са съгласни с мене.

Засмях се. Приятелят, който ни беше запознал, вече ме бе предупредил да внимавам, защото старецът бил голям чудак. Реших, че „съгласието с листата“ е една от неговите особености.

Повървяхме още малко, но той пак нито ми показа, нито откъсна някое растение. Просто минаваше край храстите и леко ги докосваше. Сетне спря и седна на един камък, обърна се към мен и ми каза да си почина и да се огледам наоколо.

Искаше ми се да говорим. Още веднъж му подсказах, че много ми се ще да науча нещо за растенията, особено за пейота. Помолих го да ми даде сведения срещу парично възнаграждение.

— Няма нужда да ми плащаш — каза той. — Можеш да ме питаш колкото искаш. Ще ти казвам, каквото зная, а после ще ти кажа и какво да правиш с наученото.

Попита ме дали съм съгласен с тази уговорка. Бях много доволен. Тогава той добави следното загадъчно изречение:

— Навярно няма какво да се научи за растенията, защото просто няма какво да се каже за тях.

Не разбрах нито какво казва, нито какво има предвид.

— Какво каза? — попитах аз.

Той повтори изречението три пъти и в този момент околността се разтресе от грохота на военен реактивен самолет, който прелиташе ниско над нас.

— Ето! Светът е съгласен с мен — каза той и допря лявата ръка до ухото си.

Стана ми много забавно. Смехът му беше заразителен.

— От Аризона ли си, дон Хуан? — попитах аз, стремейки се да поддържам разговора около сведенията, които исках от него.

Той ме погледна и кимна. Очите му изглеждаха уморени. Виждаше се бялото под зениците му.

— В този край ли си роден?

Той отново кимна с глава, без да ми отговори. Жестът изглеждаше утвърдителен, но приличаше и на нервно тръсване на главата от човек, който се е замислил.

— А ти откъде си? — попита той.

— От Южна Америка — казах аз.

— Голяма страна. И цялата ли ти е родно място? Очите му отново ме пронизаха, когато ме погледна. Започнах да обяснявам обстоятелствата на моя произход, но той ме прекъсна.

— В това отношение си приличаме — каза той. — Аз сега живея тук, но в действителност съм яки от Сонора.

— Така ли? А пък аз съм от…

Не ме остави да довърша.

— Зная, зная — каза той. — Ти си еди-кой си от еди-къде си, както аз съм яки от Сонора.

Очите му силно блестяха и смехът му бе странно обезпокоителен. Караше ме да се чувствам така, сякаш ме бе уловил в лъжа. Изпитвах особено усещане за вина. Имах чувството, че той знае нещо, което аз не знам или не искам да кажа.

Странното ми безпокойство растеше. Трябва да го бе забелязал, защото се изправи и ме попита не искам ли да отида и хапна нещо в някой ресторант в града.

Върнахме се пеш до дома му, а след това отпътувахме за града с колата. Това малко ме поуспокои, но още не напълно. Усещах някаква заплаха, макар да не можех да налучкам причината.

Поисках да му взема бира в ресторанта. Той каза, че никога не пие, дори бира. Засмях се вътрешно. Не му вярвах — приятелят, който ни бе запознал, ми бе казал, че повечето време „старецът е пиян до безсъзнание“. Всъщност не ме интересуваше дали лъже, че не пие. Харесваше ми — имаше нещо много успокояващо в него.

Съмнението трябва да е било изписано по лицето ми, защото той се зае да ми обяснява, че на млади години пиел, но един ден просто прекъснал.

— Хората едва ли разбират колко лесно можем във всеки момент да отрежем нещо от живота си, ей така. — И щракна с пръсти.

— Мислиш ли, че човек тъй лесно може да се откаже от пиенето или пушенето? — попитах аз.

— Разбира се! — каза той напълно убеден. — Пушенето и пиенето не представляват нищо. Нищо, стига да решим да ги откажем.

В съшия миг водата, която завираше в машинката за кафе, забълбука силно.

— Чуваш ли това? — възкликна дон Хуан и очите му заблестяха. — Кипящата вода е съгласна с мен. И след малко добави:

— Човек може да получи съгласие от всичко наоколо.

В този критичен миг машинката за кафе наистина запърпори съвсем неприлично.

Той погледна към нея и каза тихо:

— Благодаря ти! — После заклати глава и избухна в гръмогласен смях.

Бях изумен. Смехът му бе доста силен, но аз искрено се забавлявах.

Така завърши първият ми истински урок с моя „съветник“. На вратата на ресторанта той се сбогува. Казах му, че трябва да се видя с приятели и че в края на идната седмица отново бих искал да се срещна с него.

— Кога ще бъдеш у дома си? — попитах аз. Той се вгледа в мен.

— Когато дойдеш — отвърна той.

— Не зная точно кога мога да дойда.

— Тогава просто ела и не се безпокой.

— Ами ако те няма?

— Там ще бъда — каза той усмихнат и си тръгна. Изтичах след него и го попитах дали ще има нещо против, ако донеса фотоапарат, за да го снимам пред къщата му.

— Изключено — каза той намръщено.

— А магнетофон? Имаш ли нещо против?

— Страхувам се, че и за него няма възможност.

Това ме подразни и вътрешно се ядосах. Казах, че не виждам никаква логика в отказа му.

Дон Хуан поклати отрицателно глава.

— Остави това — каза той натъртено. — И ако още държиш да ме виждаш, никога не го споменавай пак.

За последен път се направих, че го моля. Казах, че за моята работа снимките и записите са крайно необходими. Той отвърна, че само едно е крайно необходимо за онова, което правим. Нарече го „дух“.

— Не може, без да се влага „дух“ в работата — каза той. — А у тебе го няма. За това се тревожи, а не за снимките.

— Какво искаш да…

Той ме прекъсна с движение на ръката и отстъпи няколко крачки назад.

— На всяка цена да дойдеш — каза тихо и махна за сбогом.