Даяна Апълярд
От любов (32)

Тридесет и първа глава

В очите на Хати никога не се четеше страх. Но нищо в малкия й живот вече не беше сигурно.

— Аз съм виновна, нали? Защото не бях добро момиче? Защото си оставях стаята разхвърляна и счупих прозореца на тоалетната? — Тя държеше една от куклите Барби в ръце и не спираше я да дърпа за косите.

— Не, Хати, не си виновна ти.

— Къде ще живее татко? — намеси се Джейк.

— Ще си наеме апартамент в Лондон. Близо до работата.

— Кой ще му прави чай? — попита Хати.

— Ще трябва да си го приготвя сам.

— Той няма дъска за хляб — отбеляза тя.

— Ще си купи. Не се тревожи, миличка. Татко ще се справи.

— Не, няма. Той загаря всичко, което готви, и не знае как да пусне пералнята.

— Слънчице — Тес коленичи пред Хати, — ще се научи много бързо. Не е ядрена физика.

Оли стоеше съвсем неподвижно, облегнат на кухненския шкаф.

— Значи трябва да се преместим.

— Така мисля, да. Не можем да си позволим да живеем тук четиримата.

— Къде ще идем?

— Обратно в Лондон. Или в Корнуол.

— Защо Корнуол?

— Там има една работа, за която смятам да кандидатствам, преподавателско място в професионален колеж.

— Значи няма да ходим в частно училище?

— Съжалявам, не. Не можем да си го позволим, ако трябва да съм честна.

— Татко как ще ми чете приказка преди лягане, като не е тук?

— Ще идва да те вижда. Ти също можеш да ходиш при него.

— Не е същото! — извика Хати. — Изобщо не е същото! Не разбираш ли? Семействата трябва да живеят заедно, не да се разпадат на малки парченца. А нашето е счупено и това е ужасно!

Лицето на Оли се сгърчи от болка. По бузите му закапаха сълзи. Посегна да прегърне Тес.

— Обичаме те, мамо.

— Знам — каза тя, улавяйки го за ръката, по нейното лице също се застичаха сълзи. — Съжалявам, че се провалихме и ви подложихме на всичко това. — Тя избърса очите си с опакото на ръката. — Но нищо не можех да направя. И тримата знаете, че бих спасила семейството, ако беше възможно.

— Татко казва друго. — Всички се обърнаха към Джейк. — Каза ми, че е искал да останеш, но ти си настоявала да се разделите.

— Вярваш ли му?

— Не знам. — Джейк я погледна изпитателно.

— Бедата е — каза внимателно Тес, — че вече не обичам татко. Той също не ме обича.

— Не можеш да говориш така! — изръмжа Хати. — Майките обичат татковците и татковците обичат майките! Затова са ни създали! Защото се обичат. Ти си ми казвала, че съм родена от любов, а сега говориш друго!

— Знам, но понякога майките и татковците спират да се обичат. Ние наистина се обичахме, когато те създадохме, Хати.

— Но не може просто да включвате и изключвате така! Излиза, че всичко е лъжа! — проплака Хати. — Това е една голяма лъжа и аз вече няма да вярвам на нищо в живота си. Щом можеш да спреш да обичаш татко, тогава може да спреш да обичаш и мен, нали, защото любовта не означава нищо.

Оли беше написал есе за списанието в новото си училище. Приспособил се бе много добре, предвид обстоятелствата, и се зарадва, когато го помолиха да стане главен редактор. Есето, което реши да представи, се наричаше „Пътуването“. В него той написа:

„Докато карахме към училище, минахме покрай една гора и аз си помислих, че някога моето семейство приличаше на разклонено дърво — мама и татко бяха дънерът, който ме държеше стабилно и сигурно. Сега се чувствах като поразен от гръм и разцепен на две. Припомних си какъв късметлия бях преди и се засрамих, че тогава винаги исках повече. Раздялата на родителите ми ме накара да осъзная какъв егоист съм бил“.