Даяна Апълярд
От любов (21)

Двадесета глава

— Не можеш да си тръгнеш. Няма да те пусна.

— Още нищо не е окончателно, Марджи. Само проверяваме пазара, за да видим колко можем да вземем за къщата, ако — и това е едно голямо „ако“ — решим да продаваме.

— Но това е равносилно на продажба. Веднага ще я грабнат. Прекрасна е!

— Не, не е. Прилича на кочина.

— Може би се нуждае от малко ремонт, но, господи, това е къща и е близо до парка. Ще има много желаещи. О, Тес! С кого ще си говоря? Вече няма да мога да звъня и да ти се жалвам, без да се притеснявам, че те отегчавам с бърборенето си.

— Благодаря.

— Не, наистина. Отегчавам ли те? Да, разбира се, но не ми пука и затова сме толкова добри приятелки. Господи, Тес, не можеш да се местиш в някаква си ферма в Кално село или където там се намира. Ще се захванеш с лов, ще си купиш кадифена кордела, ще започнеш да носиш обувки с нисък ток и накрая съвсем ще подивееш.

— Не всеки, който живее в провинцията, подивява.

— Напротив. Живеят там, заобиколени от кал, и предпочитат да ходят пеша, вместо да шофират, а асфалтираните им алеи се броят на пръсти. Няма да има с кого да си пия капучиното. Съжалявам, но не те пускам.

— Хайде, стига! Имаш Ванеса.

— С Ванеса съм приятелка само заради теб.

— Не е вярно!

— О, Тес, чудесно знаеш, че тя е снобка и половина. Помисли си само какво стана с поканата й да идем в шибания Сен Жан дьо Люс. Захвърли ни заради проклетата Люсиен: „Аз съм омъжена за Оскар, който току-що продаде компанията си за дванайсет милиона“. И това ако е женска солидарност, здраве му кажи!

— Да, но ти приемаш това у Ванеса, нали? Приемаш факта, че щом получи по-добро предложение, ще те изрита. На това се дължи чарът й донякъде.

— Не и за мен. Виж, имам фантастична идея. Защо не оставиш Марк да се премести с децата, а ти да живееш тук през седмицата? Можеш да живееш при мен! Помисли си — не е ли чудесно! Щом Марк смята, че е толкова лесно да се намери детегледачка, тогава да живее там с нея, тя ще се оправя с децата, а ти ще продължиш следването си в Лондон и ще ги виждаш през уикендите. Може би ще се разбираш повече с децата си, ако ги виждаш само от време на време. Помисли си за фактора „промяна“. От нас се очаква да прекарваме твърде много време с децата си. Според мен трябва да има една задължителна година родителско отсъствие, щом отрочетата ни навлязат в най-отвратителната си тийнейджърска фаза. Като стана дума за тийнейджъри, как е Джейк?

— Много по-добре — отвърна Тес. — Вече ни говори. Нали се сещаш, отваря уста и общува с думи. Още не мога да повярвам. Май се дължи на мисълта за преместването. Марк също е много по-щастлив и цялата атмосфера вкъщи е различна. Всъщност това е, което ме кара да се съглася с идеята. За да са доволни всички останали.

— Но ти щастлива ли си?

— Честно да ти кажа, не знам — каза Тес замислено. — Все едно седя в лодка и съм се оставила на течението. Не ми се иска да е така, но чувствам, че нямам друг избор, че ако греба срещу него, само ще си хабя силите.

— Това не ми звучи много самостоятелно.

— Знам. Звучи напълно абсурдно, но имам чувството, че отново се загубвам. Когато започнах следването, сякаш облаците се разсеяха и внезапно видях коя съм. Все едно си изгубил личността си за петнайсет години, но после завиваш зад ъгъла и я намираш, и си мислиш: „Да, ето този човек съм аз. Познавам го. Дори го харесвам“. Всяка сутрин през първия срок се събуждах с огромно желание за живот — знам, че звучи банално, — а не с вечното: „Раницата за училище на Хати, обувките за ръгби на Джейк, да платя телефона…“. Вместо това си мислех: „Есе, бележки, пари за обяд“. И макар че не звучи кой знае колко вълнуващо, това бяха все неща, засягащи мен, а не други хора. През последните петнайсет години вършех всичко само за другите, не за мен. Тъкмо се преоткрих, и пак трябва да захвърля всичко.

— Нали бракът означава точно това — сбогуване с предишното „аз“?

— Да, но ти се измъкна — разведе се с Мартин. И основната причина беше, че ти е омръзнало да живееш живота си чрез него, права ли съм?

— Донякъде. По-скоро беше фактът, че ако продължа да живея още един ден с него, ще трябва да се самоубия. Или да убия него. Не се шегувам, Тес, наистина ми се струваше, че съм се затрила напълно. Ти казваш, че си загубила личността си, но с Мартин бяхме стигнали до положение, когато се страхувах да си отворя устата. Аз и страх, представяш ли си! Улавях се как преди да заговоря, внимателно претеглям какво ще кажа и как може да реагира той. Все едно да ходиш по яйчени черупки. Той вечно имаше лошо настроение и ме дърпаше към дъното със себе си. Не мога да ти опиша какво облекчение е да съм сама. Останах с него толкова дълго единствено заради момичетата. Все си мислех: „Той им е баща и те го обичат“. Насилвах се да се справям с факта, че той никога не е щастлив и явно не ме харесва особено, и стоях с него заради тях. Но накрая осъзнах, че те вече са достатъчно големи, виждат, че живея в лъжа, и ме съжаляват за това. Толкова е трудно да запазиш достойнството си, когато постоянно се извиняваш за собственото си съществуване.

— Но не ти е лесно да си сама, нали?

— Не. Ала е дяволски по-добре от преди. Понякога се чудя дали изобщо е възможно мъжете и жените да живеят заедно. Искам да кажа, че бракът май не е нормално състояние. Нашите майки е трябвало да го правят — защото съпрузите им са ги издържали. Но когато живееш с някого известно време и не се разбирате, а си принуден да правиш компромиси, понеже сте обвързани, тогава напрежението е огромно. Слава богу, днес жените не са длъжни да поемат всичкия боклук, който мъжете изсипват върху тях. Не се нуждаят от платежоспособни половинки, могат да си изкарват хляба и сами, тъй че защо им е някой мързелив мъж, очакващ от тях да му слугуват? Не е нормално.

— Но алтернативата е самота. Хайде, стига! Пък и не всички мъже са такива. Познавам няколко изключително добри мъже, които споделят всички задължения вкъщи и са мили и общителни.

— А ти харесваш ли ги и би ли се омъжила за тях?

— Не — призна Тес. — Много са скучни.

— Пък и човек не е самотен, когато има деца — заключи Марджи.

— Майка ми няма да се съгласи с това — отвърна Тес. — Според нея ти си длъжна да останеш до съпруга си и в добри, и в лоши дни. Разбира се, с мъжете се живее трудно, но ти трябва да намериш съответния подход, защото имате общи деца, и ако си малко по-дипломатична, можеш да си живееш живота. Тя смята, че днешните жени са изгубили умението си да се оправят с мъжете. Вече не сме били склонни да правим компромиси.

— Но защо да се оправяме с тях? — ядосано възрази Марджи. — Да не са някакви скапани риби? Защо да изпълняваме всичките им прищевки, да ласкаем егото им и да преглъщаме лошото им настроение, понеже, видите ли, те имали сперма и от време на време ни подхвърляли по някоя добра дума? Ако можех да започна отначало, щях да предпочета изкуственото осеменяване. Като при пилетата.

Тес се засмя и възрази:

— Ами любовта? Какво ще кажеш за факта, че един мъж и една жена могат да се обичат и да останат женени и в добри, и в лоши дни, както би се изразила майка ми. Това не говори ли за чистота в отношенията? Не мислиш ли, че най-красивото нещо на света е да видиш старец и старица, хванати под ръка на улицата?

— Не — каза Марджи твърдо. — Веднага ще си помисля, че тя цял живот е правила компромиси и сигурно копнее за смъртта на дъртия негодник.

Тес подсвирна.

— Говоря сериозно, Тес. Когато една жена остане сама известно време, осъзнава колко благословен може да е животът. Мъжете просто изсмукват времето ни, като ни карат да полагаме безсмислени усилия.

— Защо ги харесваме тогава?

— Примитивен инстинкт. Първична реакция. Няма нищо лошо в това да спиш с тях… искам да кажа, че аз например не бих могла да спя с жена. Жените сме големи бърборани. Толкова ще сме заети да обсъждаме новата си покупка от магазина за луксозно бельо, че никога няма да стигнем до леглото. С мъжете няма какво толкова да си говорим, затова веднага минаваме към действие.

— Аз разговарям с Марк.

— Нима? Също толкова добре и лесно както с мен?

— Да… Не — призна неохотно Тес. — Права си. Понякога се улавям как репетирам разговорите си с него. Защото знам, че всички неща, които искам да обсъдим — например как се справят децата в училище или какво съм научила през деня в университета, и дали не трябва да пребоядисаме кухнята, преди продажбата — са му скучни. Затова подхождам дипломатично и понякога той се съгласява, а понякога — не. Всяка вечер, като се върне, го питам: „Добре ли мина денят ти?“, но той никога не ми казва всичко. Само от време на време споделя някои неща от работата си и на мен ми е приятно, защото е много забавен. Но през повечето време не си прави труда, казва, че цял ден се е занимавал с глупости и ни най-малко иска, като се прибере у дома, да обсъжда проблемите в компанията. Казва, че когато се прибере вкъщи, иска само да си почине, а разговорът не бил почивка, натоварвал го. Когато аз му разказвам как е минал моят ден, знам, че му е досадно и не дава пет пари. Да успеем да предизвикаме едновременен интерес един към друг е все едно да чакаме две планети да се сблъскат. Извинявай, сигурно те отегчавам.

— Какво? Стана ли време да си вървя?

— Благодаря ти.