Даяна Апълярд
От любов (12)

Единадесета глава

Както бе казала на Марджи, майка й не бе изпълнена с оптимизъм.

— Решила си да се връщаш в университета? На твоята възраст?

— Благодаря ти, мамо. Едва ли някой под четиридесет може да се нарече стар. Смятам да взема магистърска степен за една година и после диплома за преподавател. Общо две години.

Настъпи дълго мълчание.

— Звучи много вълнуващо. Но кой ще се грижи за децата, докато ти учиш?

Тес въздъхна. Първо Марк с парите, а сега и проклетата й майка намираше кусури.

— Разбрах се с една от майките в училището на Хати, Клара. Ще я прибира у тях, докато съм на лекции, и ще я храни. Хати е много въодушевена.

— Ами момчетата?

— Те са достатъчно големи да се прибират сами и да си приготвят ядене. На тринайсет и четиринайсет са, за бога. Помисли за милионите майки на пълен работен ден. Те как се справят? Защо трябва моето семейство да е по-различно? Знаеш ли, че съм изключение в сравнение с повечето ми приятелки — като изключим богатите, разбира се — работейки на половин ден?

— Само че това не е работа, нали? Ако е работа, разбирам. Но защо трябва тепърва да вземаш друга диплома? Защо просто не се върнеш на старата си работа, щом имаш толкова свободно време?

Тес се замисли за момент. Трудно можеше да обясни. Ако трябваше да е абсолютно честна, истинският отговор бе, че се страхува. Връщането в университета щеше да й помогне да свикне с промяната, а не веднага да се гмурне в нещо ново. Заниманията там щяха да й дадат самочувствие за новата кариера. Разбира се, работеше в галерия, но за съжаление много малка. Нямаше значение дали ще успее, защото никой не забелязваше. Сега изпитваше глад за истинско предизвикателство. През последните няколко дни бе мислила много и беше осъзнала, че ако спреш да опитваш и да упорстваш, означава, че си започнал бавно да умираш. Децата бяха богатство, но тя не можеше да прекара целия си живот чрез тях, без значение колко много ги обича. Нито можеше да живее чрез Марк и да кълве трохи от хранилката на неговата кариера. Това трябваше да е за нея, да идва от нея.

Но Марджи, която всъщност я беше накарала да попълни формулярите, й бе посочила и простата истина — че подобен курс означава да се срещне с нови хора и да разшири хоризонтите си, ала не гарантира нова работа. Тя щеше да дойде по-късно, когато Тес се почувства готова.

— Наистина се нуждая от промяна, но не мога да започна работа просто така, мамо. Не и след като съм се откъснала толкова време заради децата. Галерията едва ли може да се брои, тя е просто административна работа, и то скучна. Имам нужда да продължа напред. — Не посмя да изтъкне очевидното — че майка й не е експерт в тази област. Единственият й опит беше като продавачка на доброволни начала в благотворителния селски магазин и участието й в разни комитети.

— Какво мисли Марк за това?

— Приема го много добре — каза Тес твърдо. — И защо не?

Последва ново мълчание. Тес се улови да скърца със зъби. Джейн въздъхна шумно. Тес отдръпна слушалката от ухото си. Защо майка й я караше да се чувства толкова зле само с няколко думи и една въздишка? Беше абсурдно. Тя бе очаквала да получи подкрепа, та нали родителите й я бяха изпратили в университета, а вместо това получаваше упреци, изречени с половин уста, сякаш ставаше въпрос за някаква егоистична прищявка.

— Виж, мамо, това е блестяща възможност. Нещо, с което винаги съм искала да се занимавам. Щом се дипломирам, ще мога да кандидатствам за лекторско място с много удобно работно време и ще имам същите ваканции като децата. Не е ли идеално?

— Но ще усложни прекалено живота ти, нали? Знаеш, че децата имат нужда от теб, особено Джейк. С тези чести командировки на Марк… Съжалявам, скъпа, знам, че ме смяташ за старомодна, но според мен децата се нуждаят от родител, на когото могат да разчитат по всяко време.

— О, за бога, мамо! Вече не са бебета. Напълно способни са да се грижат за себе си, а и честно казано, на момчетата ще им се отрази добре да поемат малко повече отговорност. Прекалено ги разглезих, самата ти си ми го казвала. А и на Марк ще му се отрази добре понякога да се прибира в празна къща. Крайно време е да поеме част от домашните задължения. Подкрепях го в кариерата му в продължение на години и сега е негов ред да ме подкрепи. Не искам кой знае какво.

Джейн изсумтя невярващо.

— Знаеш, че не можеш да имаш всичко, нали? Не можеш да очакваш човек с работа като неговата да си бъде у дома точно в шест всяка вечер, за да имаш време да учиш. Съжалявам, скъпа, но просто няма да се получи.

— Ти на коя страна си? — попита я Тес ядосано.

— На страната на децата — отвърна кратко Джейн. — Защо не изчакаш поне Хати да мине в прогимназията?

— Защото… — започна Тес. Защото какво? Защото тя си го бе навила на пръста и противопоставянето на Марк само засили упорството й. Нямаше да му позволи да й диктува какво да прави с живота си. Чувстваше се окрилена от надежда, от някаква ярка светлина вътре в нея, сякаш бе открехнала едно ъгълче от сивото облачно небе и буквално беше заслепена от онова, което се криеше зад него.

— Твоето поколение очаква да има всичко, но нещо трябва и да се даде. Безпокоя се, че в повечето случаи страдат децата.

Тес я прекъсна рязко:

— О, я чакай малко.

— Нямам предвид в твоя случай. Ти се справи блестящо с отглеждането им, но за целта трябваше да се жертваш. Знам, мислиш, че не виждам нещата и не ги разбирам, но не е вярно, че децата могат да се грижат сами за себе си, просто не е така.

— Значи трябва да се увия във власеница, докато те напуснат семейното огнище, и едва тогава да направя нещо ужасно интересно с живота си?

— Нима да отгледаш децата си не е предизвикателство? Честно казано, вие, младите, ме карате да побеснявам. Да не мислиш, че нашето поколение не е смятало отглеждането на децата за кариера? Смятахме го и не виждам защо трябва да се извинявам, че ти си моята кариера. Навремето да си майка не беше някакъв патетичен избор, както се смята днес — сякаш всяко случайно младо момиче може да гледа децата ти по-добре от теб. Почти всеки ден в супермаркета виждам деца, които тичат като отвързани, пищят за бонбони и ги получават, защото е много по-лесно да отстъпиш, когато нямаш време да ги възпиташ добре. Сякаш вече никой няма куража да се държи по-твърдо с тях.

— Стига, мамо! Не ме убеждавай, че ако си на моето място, няма да искаш да направиш кариера. Винаги си казвала, че си мечтала да учиш за учителка.

— Знам. Но вместо това родих теб и не се чувствам ограбена. Просто беше малшанс, че нямахме повече деца след теб, но аз си запълвах чудесно времето с благотворителна работа, помагах на хората. Точно това го няма днес — да помагаш на хората. Защо не помислиш и ти да се захванеш с нещо подобно, вместо да повтаряш аз, аз, аз?

— Напомни ми да ти звънна пак, когато искам да се почувствам егоистична и безполезна, мамо. Не виждам какво толкова лошо има в намеренията ми, напротив, смятам, че всички ще имаме полза от тях в бъдеще. Дори и да е малко трудно в началото. Моля те, мамо, кажи, че е добра идея.

— Ако наистина го желаеш с цялото си сърце, знаеш, че ще те подкрепя. Ако се нуждаеш от помощта ни — моята и на татко ти — знаеш, че ще я получиш.

— Знам, мамо. Но трябва да се справим сами. Просто се ядосвам, че щом помоля за малко разбиране, всички ме карат да се чувствам егоистка.

— Добре дошла в клуба на жените — каза майка й и се засмя. — Само се опитвам да се поставя на мястото на Марк и децата, това е всичко. Той работи много за вас, знаеш го. Не пренебрегвай и не омаловажавай този факт. Мъжете също имат нужда от поощряване.

— Знам.

— Просто бъди внимателна. Само това казвам. Не го карай да се чувства пренебрегнат. Мъжете са странни създания, лесно губят почва под краката си.