Даяна Апълярд
От любов (22)

Двадесет и първа глава

Връзката по мобилния беше слаба и накрая съвсем се разпадна.

— Какво? Не те чувам. Повтори, Марк.

— Доктор Уилямс иска да се срещнем с него.

— О, по дяволите! Имам толкова работа в момента! Трябва да свърша темата днес следобед. Специално уредих Хати да остане у Клара, а момчетата ще са у приятели. Не мога да зарежа всичко и да хукна към училището.

— Да не мислиш, че аз мога? Имам съвещание на директорския борд днес следобед, но той настояваше. Казва, че било много спешно. Съжалявам, Тес, но мисля, че трябва да идем.

— По кое време?

— Ще се срещнем там в три.

— Той каза ли за какво става дума?

— Не, само настояваше, че е спешно. Всъщност не беше той, а секретарката му.

— О, боже! — възкликна Тес.

Затвори работния файл и изключи лаптопа. Почти беше довършила едно есе, в което бе изляла душата си. Наистина й доставяше удоволствие да изследва нещата в дълбочина — сякаш попадаше в друг свят, където бяха само нейните пръсти върху клавиатурата и спешната нужда да запише живите образи, факти и чувства, които се тълпят в главата й. Потъвайки в този свят, можеше да се абстрахира от всичко останало, дори и от необходимостта да намаже Найджъл с лекарство за обезпаразитяване. Нищо друго в живота й не й даваше това чувство, беше като наркотик. Когато децата или Марк я прекъсваха в такъв момент, тя трудно се откъсваше — чувстваше се като извадена от строя и се дразнеше от исканията и гласовете им.

Все по-често се улавяше да си мисли: „Какво би направила Берта в подобна ситуация?“. Тази жена се превръщаше в неин арбитър, което малко я плашеше — все пак беше мъртва. Но се оказа полезен барометър. През повечето време я съветваше да отстоява желанията и позициите си.

В момента Тес се опитваше да установи кои галерии излагат творбите на Берта — трудна работа, защото много от тях се намираха в частни колекции. Надяваше се да убеди сегашните собственици да отстъпят временно платната й за една голяма изложба. Все повече се въодушевяваше от идеята да предложи на някоя от големите лондонски галерии да направи специална изложба — беше сигурна, че Бруно ще й помогне с връзките си.

По пътя към училището мисли много малко за Джейк. Мислеше повече за себе си и за своите мечти. И се чувстваше виновна, че изобщо мисли за себе си.

— Закъсня.

— Имах да довършвам нещо.

— Вися тук от десет минути. Хайде да влизаме.

„И аз се радвам да те видя“ — помисли си Тес.

Доктор Уилямс седеше мрачно в своя кабинет, с изражението на съдия, който се кани да влезе в ролята си. Стана да ги посрещне, след като бяха въведени от видимо смутената секретарка.

— Боя се, че имам неприятни новини — каза той.

— Отново се е сбил? — предположи Марк, изглеждайки необичайно блед.

— Страхувам се, че е по-лошо. — Директорът се наведе към тях. — Съжалявам, но се налага да говоря направо. Джейк носи дрога в училище. И я продава на другите ученици.

— Какво?! — извика шокирано Марк.

Тес затвори очи. Разбира се. Разбира се, че това беше причината. Как можеше да е толкова сляпа?

— Каква дрога? — чу се тя да пита с необичайно спокоен глас.

— Разни хапчета. Екстази. Форма на амфетамина. Не е смъртоносна, разбира се, но може да е доста опасна.

Парите. Нищо чудно, че Джейк имаше пари. Явно купуваше дрога отнякъде, от някого, и я носеше в училище, за да я продава, и през цялото време също я е вземал — превъзбудата, бързото говорене, внезапното желание за сън, потното лице… А те си мислеха, че това не може да се случи на тях, че е нещо, което се случва на другите деца, на другите семейства, не на възпитани деца, които посещават скъпи частни училища и живеят в къщи съвсем близо до парка Комън в Клапам.

— И? — каза Марк.

Тес го погледна. На лицето му бе изписан израз, който не беше виждала никога досега. Ярост, дива, сляпа ярост. Веднага й мина през ума, че трябва да защити Джейк. Марк щеше да го убие.

— Много се боя — чу тя гласа на доктор Уилямс, — че не можем повече да го оставим тук. Разбирате, нали? Той е момче, което наистина има много голям потенциал, но мисля, че този път премина границите на допустимото. В нашето училище имаме ясно правило — всяко дете, заловено да продава наркотици, се изключва.

— Той знае ли?

— Да, знае, че говоря с вас в момента. Сигурен съм, че знае и какви са наказанията. Но има и още нещо.

— Какво? — попита Тес с треперещ глас.

— Задължени сме да информираме полицията. Възможно е да повдигнат обвинение.

— Господи! — изстена Тес.

Марк се пресегна, хвана я за ръката и я стисна здраво.

— Къде е Джейк?

— Долу, в залата за събрания. Класният му е с него.

— Сега ли трябва да се обадите в полицията?

— Вече е направено. Скоро ще се свържат с вас у дома. Надявам се — макар да знам, че това е малко успокоение — да не повдигнат обвинение срещу него. Количеството дрога не е голямо. Другите замесени момчета са временно отстранени.

— Не изключени?

— Те не са продавали, госпожо Джеймс. Знам, че звучи несправедливо спрямо Джейк, но има разлика.

— Може ли да го видим?

— Разбира се. По-добре да се прибере вкъщи сега, преди да свършат часовете. Нещата му вече са събрани. При неговия класен са. Наистина много съжалявам. Ако имате нужда от препоръка за друго училище, с удоволствие ще ви я дам. Сигурен съм, че това е нетипично за него.

 

 

Джейк стоеше в другия край на залата. Беше навел глава — като диво животно, очакващо финалния изстрел. На Тес й се късаше сърцето. Размени няколко думи с класния, за да се увери, че са прибрали всичко. Джейк пристъпи към тях и Тес протегна ръка към него.

— Не го докосвай!

Думите на Марк проехтяха в голямото помещение като изстрел. Тес го погледна ужасена. Джейк й отправи бърз поглед. Очите му бяха изпълнени със страх. Тя се пресегна и го улови за ръката. После погледна смело към Марк.

— Хайде — каза тя. — Да си вървим у дома.

В колата никой не проговори. Тес изпита облекчение, когато спряха на паркинга пред къщата — можеше да се занимава с друго — да свали багажа на Джейк от училище: сака за физическо, хокейния стик, спортните обувки, импрегнираното яке за влажно време, гумените ботуши. Улови се, че се чуди какво ще правят с униформата му. Можеше да я носи Оли, ако все пак не се преместят.

Вътре в къщата струпа всичко на купчина долу до стълбите. Джейк стоеше безпомощно до нея.

— Аз…

— Не казвай нищо. — Гласът на Марк прозвуча тих, задавен и… заплашителен.

Тес сложи ръка на рамото му. Всеки негов мускул беше напрегнат до болка.

— Върви долу — процеди той.

Тес го погледна в очите.

— Не можеш да разрешаваш нещата по този начин — опита се да го спре тя.

— Достатъчно дълго те оставих да го глезиш — отвърна Марк спокойно. — Явно цивилизованият ти подход не върши работа.

Тес остана за момент на стълбищната площадка. Не можеше да направи нищо. Обърна се към Джейк.

Той каза тихо, но ясно:

— Върви, мамо.

Тя не чу удара. Но чу стъпките на Джейк, който тичаше нагоре към стаята си, следван от Марк. После вратата се затръшна и настъпи тишина.

Тес седна край кухненската маса. Чувстваше се така, сякаш са й съобщили за неочаквана, внезапна смърт. Изпитваше чувство за загуба и пустота, сякаш животът й е спрял, достигайки точката на пълна лудост. Беше се провалила. Марк се беше провалил. Сигурно Джейк бе страдал много, сигурно е бил отчаян, за да направи подобно нещо. Той не беше — Тес отказваше да повярва в това — лош. Познаваше го, родила го беше, помнеше какво забавно и щастливо дете бе, макар и малко опако. А сега, кой знае защо, се беше превърнал в сина, който иска да се бунтува и да ги нарани. Защо? Сигурно те имаха вина.

Стори й се, че са изминали часове, когато чу стъпките на Марк. Изправи се, щом той влезе в кухнята. Лицето му белееше като платно. Седна край масата. После се отпусна върху нея, заравяйки лице в ръцете си. Тес отиде до него и колебливо постави длани на раменете му. Наведе се напред и опря главата си в косата му.

— Ударих го — каза Марк тихо. — А се бях заклел, че никога няма да го направя пак.

— Къде е той?

— В стаята си. Остави го. Поговорихме… малко. Казах му, че трябва да разбере защо го ударих и че много ни е разочаровал. Разбираш, че не можех да постъпя другояче, нали?

Тес понечи да каже „Да, знам“ и да го успокои. Но после си помисли: „Само че аз не вярвам в това. Според мен е ужасно неправилно да го удариш в такъв момент и да го отчуждиш още повече. Току-що са го изгонили от училище, а ти се опитваш да го прогониш и от нас“. Затова не каза нищо и се отдръпна.

— Ще ида да го видя — рече накрая тя.

— Остави го, моля те.

— Не.

— Тес, за бога, не ставай глупава! Само ще влошиш нещата.

— Остави на мен да реша — отвърна тя.

Джейк седеше на леглото. В ръцете си държеше едно старо мече, същото, което беше спало всяка нощ в бебешкото му креватче, мечето, което се беше преместило с него в първото му легло, а в последните години седеше върху затрупания с вещи перваз, накипрено с училищна вратовръзка и бейзболна шапка. Джейк го притискаше към гърдите си. Беше се втренчил в пространството и се люлееше напред-назад. Не вдигна очи, когато Тес влезе в стаята. Върху бузата му имаше ясен червен отпечатък.

Тя приседна внимателно до него.

— Още не си го забравил.

Джейк погледна надолу към мечето и отвърна:

— Не съм.

— Оли скоро ще се прибере. Какво смяташ да правиш?

Той вдигна поглед.

— Все ми е едно.

— Длъжни сме да му кажем.

— Сигурно е разбрал.

— Защо, Джейк, защо? Знаеш каква глупост са наркотиците, толкова сме говорили за това. Знаеш, че дрогата е за неудачниците, самият ти си го казвал. Нямаш нужда от пари. Получаваш всичко, от което се нуждаеш. Защо го направи? Заради тръпката? Или мразиш училището? Моля те, Джейк, отговори ми, просто се опитвам да си обясня.

— Да си обясниш, за да може всичко да си дойде на мястото и двамата с татко да се върнете към нормалния си живот и всичко да продължи както досега.

— Какво лошо има в това?

— Защото никой не ме чува! Никой не си дава сметка какво чувствам. Винаги ме карате да чувствам, че аз съм лошият, аз съм непослушният, аз съм този, който вечно обърква нещата, за разлика от безупречния Оли и прекрасната Хати. Имате ли представа какво ми е? Какво е да растеш като някакъв парий? Знам… просто знам, че ти и татко ги обичате много повече от мен. Не съм умен като Оли и никога няма да успея да ви накарам да се гордеете с мен! Защо тогава да не оплескам съвсем нещата, така поне ще се позабавлявам малко! Наистина се радвам, че ме хванаха, мамо, исках да се случи, просто за да видя изражението върху глупавите им лица. Мразя това училище. Мразя снобеещите учители с мазните им лица и големите очаквания: разбира се, вие ще постъпите в университета, разбира се, ще получите добра работа в Ситито, ще се ожените за някоя богата глезла и ще имате 2–3 деца, за да свършите по същия шибан начин като родителите си. Не го искам, мамо. Искам нещо различно. Чувствам — той се удари силно в гърдите със свит юмрук, — че съм различен. Различен съм от останалите. И от всички в това семейство. И знам, че никога, никога няма да ме приемете. Вие не ме искате. Никога не сте ме искали.

Той спря задъхано и й обърна гръб.

„Божичко — помисли Тес, — наистина ли се чувства така? Колко сме оплескали нещата!“

Тя постави ръка на рамото му и каза нежно:

— Не бива да мислиш така. Ти си нашето първородно дете. Разбира се, че те обичам, и то много, но ти си специален. Познавам те най-дълго от всички и знам, че това не си ти. Не си ти, Джейк. Не вярвам, че наистина се чувстваш така. Може би другите двама са по-лесни. — Джейк изсумтя. — Но това изобщо не означава, че аз и татко те обичаме по-малко. Просто мислехме, че е от възрастта и че ще го израстеш. Нямах представа, че се чувстваш така. Как да ти се реванширам? — „Аз съм майка — помисли тя. — Длъжна съм да оправя нещата. Но не знам как.“

— Ти не си виновна — отвърна Джейк. — Татко е причината.

— Какво?!

— Той все няма време за мен. Преди ме водеше на футболни и ръгби мачове, а сега на преден план е само Оли с неговия крикет. Преди гледахме телевизия заедно. Сега татко все няма време или вечно работи. Винаги е зает или го няма. Когато ме погледне, ми се струва, че ме мрази. Защото аз вечно оплесквам нещата. Всичко ми се струва безсмислено. Всеки ден се събуждам със страх и си лягам със страх. Ти не знаеш за какво мечтая, мамо. Сигурно не съм наред. Чувам ви как си крещите с татко и знам, че е заради мен. Той не ме иска тук.

— Не се караме заради теб. Изобщо не е това. Татко ти те обича много.

Джейк мълчеше.

— Просто тази година сме малко изнервени, знаеш го.

— Не е само тази година. От години е така. Вече не искам да живея тук.

— Но къде ще идеш, миличък? Не ставай глупав. Твоето място е тук, ще видиш, че ще оправим нещата. Ще ти намерим друго училище.

Джейк се засмя презрително.

— О, не! Аз се провалих. Татко ми го каза ясно — никакво частно училище повече.

— Това не е вярно. Ако се налага, аз самата ще намеря пари за добро училище и лично ще ги накарам да те приемат.

Джейк й се усмихна.

— Наистина ли ще го направиш?

— Ти само гледай. Но при едно условие.

— Знам. Никакви наркотици.

— Никакви. Говоря сериозно.

— Дори цигара марихуана?

— Джейк, не е смешно! Хайде да слезем долу и да изпием по едно кафе.

— Не. — Кръвта, която се бе появила в бузите му, се оттече. — Ще сляза, когато татко се махне. Става ли?

— Става. Но двамата трябва да си поговорите. Аз не мога да го направя вместо теб.

— Знам — отвърна Джейк. — Но мисля, че сега е негов ред да се извини.

 

 

— Знаеш какво означава това, нали?

— Какво? — Тес стоеше с гръб към Марк и слагаше чайника на печката.

— Трябва да се преместим. Тук вече няма подходящо училище за него. В общообразователното ще е още по-зле. Пък и така ще го измъкнем от изкушенията и копеленцата, които му продават наркотици.

— Наистина ли мислиш, че това е отговорът? — Тя се обърна рязко и го погледна.

— Да — отвърна Марк студено. — Мисля. Крайно време е и ти да спреш да го галиш с перце. Ако разбера, че заставаш на негова страна и омаловажаваш всичко, което съм му казал, не отговарям за реакциите си. Истината е, че му липсва дисциплина, Тес. Дисциплина и нищо друго.

— Не, не е това — каза тя. — Има нужда от любов. Твоята любов.

— О, боже! Спести ми сълзливия си университетски подход! Той мисли, че може да прави каквото си иска, защото ние винаги ще му прощаваме, ти си го възпитала така и той знае, че винаги ще го покриваш.

— Ами ти?

— О, не, няма да ти позволя да ме забъркаш в това. Винаги съм казвал, че има нужда от по-твърда ръка. Ти казваше: Не го бий, така постъпват глупавите и назадничави австралийци, нека го направим по чистичкия начин на средната английска класа и всичко ще е наред. Чудесна работа свърши, няма що! Изключиха го за продажба на наркотици. Съжалявам, ако звучи малко грубо за деликатните ти сетива, но това е горчивата истина. И сега ще оправим кашата по моя начин. Няма да излиза повече, докато не се преместим. Няма да се вижда с приятели. Никакви футболни мачове, никакво кино, никакво мотаене по магазините. Ще стои тук, където можем да го държим под око, и ще продължава да учи — сигурен съм, че от „Сейнт Питърс“ ще помогнат. А щом се преместим, ще му намеря училище с възможно най-строги правила, и никакво глезене повече. Като си помисля как ти отвръщаше напоследък, не мога да повярвам, че сме го търпели.

— Грешиш.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Казвам, че грешиш. За всичко. Една от причините да се държи толкова лошо е, че го пренебрегваме. Отнасяме се с него като с аутсайдер, като със злодея в семейството. Оли и Хати получават необходимото внимание, а Джейк — съвсем малко. Ако сега го заключиш и го изолираш от всички, просто ще го отдалечиш още повече. В момента трябва да се качиш горе и да поговориш с него, да му покажеш, че каквото и да е направил, ти го обичаш и ще му вярваш в бъдеще.

— Не.

— Моля?

— Няма да го направя. Няма да ти позволя да ми казваш как да се отнасям със собствения си син. Крайно време е да се чуе моята дума в тази къща. Ще се преместим и решението ми не подлежи на обсъждане. А сега трябва да се връщам на работа. Не се занимавай повече с него, Тес. Нека поседи малко сам и дано проумее какво причинява на семейството.

— Много грешиш — отвърна тя.

Той поклати отчаяно глава и без да каже дума, излезе.