Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (11)

XI
Елзе

Елзе се бе хвърлила върху него, като хлипаше конвулсивно и заекваше с плачлив глас:

— Не искам той да умре!… Моля ви!… Аз… Това е ужасно!…

Всичко беше така поразяващо, тя беше толкова искрена, че останалите изправени край стената мъже с престъпни физиономии нито подхвърлиха нещо, нито се подсмихнаха.

— Пуснете ме да се кача горе!… Умолявам ви!… Вие не можете да разберете…

Но не! Мегре я отблъсна леко от себе си. Тя се строполи на тъмния диван, където той я бе видял за пръв път, загадъчна в кадифената рокля с висока яка.

— Свършвам!… Мишоне изигра ролята си възхитително… И я изигра с лекота, тъй като трябваше да се представи за смешен еснаф, който при такава кървава драма мисли единствено за своята шестцилиндрова кола… Започва разследването… Карл Андерсен е задържан… Благодарение на случайността той не се самоубива и дори го освобождават…

Той нито за миг не заподозря жена си… Никога не би я заподозрял… Дори ще я защитава и пред очевидните факти…

Но ето че идва съобщение за пристигането на госпожа Голдберг, която навярно знае кой е въвлякъл мъжа й в тази клопка и ще проговори…

Същият човек, който е убил търговеца на диаманти, я дебне…

Мегре изгледа всички един след друг, после заговори по-бързо, сякаш искаше вече да приключи:

— Убиецът е обул обувките на Карл, за да ги открием ние тук, целите в кал от полето… Прекалено явно доказателство!… Впрочем трябваше да се приеме датчанинът за виновен, в противен случай истинските убийци не можеха да останат дълго неразкрити… Всички са обезумели от страх.

Андерсен трябва да замине за Париж, защото няма пари. Пак същият човек, извършил първите две убийства, го причаква на шосето, представя се за полицай и сяда до него в колата…

Това вече не го измисля Елзе… Допускам по-скоро, че е бил Оскар…

Дали онзи предлага на Андерсен да го закара до границата, или му казва, че трябва да му направи очна ставка с някого в някой от северните градове?…

Кара го да прекоси Париж… Шосето за Компиен е заградено от двете страни с гъсти гори… Убиецът стреля и този път пак от упор… Сигурно чува зад себе си друга кола… Започва да действува по-бързо… Хвърля тялото в канавката… Смята на връщане да го скрие по-старателно…

Засега трябва колкото се може по-скоро да отклони всички подозрения… Готово… Изоставя колата на Андерсен на неколкостотин метра от белгийската граница…

Фатално заключение на полицията:

„Той е избягал зад граница! Значи е виновен…“

Убиецът се връща с друга кола… Не намира жертвата в канавката… По следите може да се предположи, че Андерсен не е умрял…

Човекът, натоварен да убива, осведомява по телефона от Париж господин Оскар за случилото се… Не иска и да чуе да се върне при кръстопътя, където е гъчкано с ченгета…

Любовта на Карл към жена му е станала вече пословична… Ако е жив, той ще се върне. Ако се върне, сигурно ще проговори…

Трябва да свършат и с него… Само че господин Оскар не е толкова хладнокръвен… Той никога не би извършил подобно нещо лично…

Не е ли сега удобният момент да се възползуват от Мишоне? От същия този Мишоне, който вече е пожертвувал всичко заради любовта си към Елзе и когото ще накарат сега да се опропасти докрай?…

Планът е обмислен старателно. Господин Оскар заминава открито за Париж с жена си, като определя най-подробно координатите си…

Господин Мишоне ме вика да отида у тях и ме посреща седнал във фотьойл, обездвижен от подаграта си…

Няма съмнение, че е чел криминални романи… Прибягва и в случая до същите хитрини, които прилага в застрахователската си дейност.

Веднага, след като аз излязох от тях, те поставят на негово място във фотьойла вместо глава дръжката на една метла, омотана в парцали на топка… Безупречна инсценировка… Отвън илюзията е пълна… И госпожа Мишоне, принудена насила, приема отредената й в цялата тази комедия роля, като се преструва зад завесата, че обслужва болния…

Тя знае, че във всичко това има замесена жена… Тя също е ревнива… Но въпреки всичко иска да спаси мъжа си, защото храни надеждата, че той ще се върне при нея…

Тя не се лъже… Мишоне е разбрал, че са го изиграли… Вече не знае обича ли Елзе, или я мрази, но едно знае — че иска да я види мъртва…

Той познава къщата, парка, всички изходи… Може би знае също, че Елзе има навика да пие бира вечер…

Сипва отрова в шишето с бира в кухнята… Дебне отвън завръщането на Карл…

Стреля… Вече не знае какво върши… Наоколо е пълно с полицаи… Така той се скрива в отдавна пресъхналия кладенец.

Всичко това се е случило само преди няколко часа… А през това време госпожа Мишоне трябваше да продължава да играе ролята си. Дадено й е нареждане… Случи ли се нещо особено край гаража, да се обади по телефона в Париж, в аперитива „Сен Мартен“…

А през това време аз съм в гаража. Тя ме е видяла, като влизам… Аз стрелях няколко пъти с пистолета си.

Загасената лампа предупреждава колите на съучастниците да не спират.

Госпожа Мишоне върти телефона… Господин Оскар, жена му и Гуидо, който ги придружава, се мятат в една кола и профучават с натиснат клаксон пред гаража, като се опитват да ме очистят с няколко пистолетни изстрела, защото предполагат, че аз единствен знам нещо.

Тръгват по шосето за Етамп и Орлеан. Защо натам, след като можеха да избягат по друг път, в друга посока?

Защото точно по този сега пътува камион, на който механикът постави една резервна гума… И именно в тази гума са натъпкани диамантите!…

Те трябва само да настигнат камиона, да си напълнят джобовете и да минат границата…

Това ли е всичко?… Не ви питам нищо!… Тихо! Мишоне се крие в кладенеца… Елзе, която познава всяко кътче, се съмнява, че той се е скрил там… Знае, че той именно се е опитал да я отрови.

Не си прави никакви илюзии по отношение на него… Пипнат ли го, той ще изпее всичко… Затова тя решава да отиде да го ликвидира…

Грешка ли е това от нейна страна?… Тъй или иначе, тя се оказва в кладенеца при него… Държи пистолет в ръка… Но той я хваща за гърлото… С другата си ръка стисва силно китката й с пистолета… Борбата продължава в тъмното… Излита един куршум… Елзе изкрещява, без да иска, защото се страхува да не умре…

Мегре драсна клечка кибрит, за да запали загасналата си лула.

— Какво ще кажете вие за всичко това, господин Оскар?

Запитаният отговори начумерено:

— Ще се защитавам… Нищо няма да кажа… Или по-скоро настоявам, че аз само укривах крадените вещи…

— Това не е вярно! — изкрещя изправеният до него Гуидо Ферари.

— Много добре!… Откога те чакам, гълъбчето ми… Нали точно ти стреля!… И трите пъти! Първо в Голдберг… После в жена му… И накрая в колата, в Карл!… Ами да!… Ти си истински професионален убиец…

— Това е лъжа!…

— По-спокойно!…

— Това е лъжа!… Лъжа!… Не искам…

— Ти искаш да си запазиш главата, но Карл Андерсен скоро ще те разпознае… А другите ще те изоставят… Защото тях ги очаква само каторга…

Тогава Гуидо изпъна тяло и посочи жлъчно с пръст господин Оскар.

— Той командуваше…

— Я го гледай ти!

Мегре не успя да се намеси, преди собственикът на гаража да започне да удря със свързаните си в белезниците ръце италианеца по главата, крещейки:

— Подлец!… Ще ми платиш за това…

Двамата сигурно изгубиха равновесие, защото се отърколиха на пода, като продължаваха озлобени да се движат, макар и трудно.

Точно в този миг хирургът слезе от горе.

Беше с ръкавици и светлосива шапка.

— Извинете… Казаха ми, че комисарят е тук…

— Аз съм…

— По повод ранения… Смятам, че го спасих… Но сега му трябва пълно спокойствие… Предложих му да го взема в моята клиника… Но, изглежда, че това не е възможно… Най-много до половин час той ще дойде в съзнание и е желателно да…

Чу се рев. Италианецът бе захапал, озъбен, носа на собственика на гаража, а жената на последния затича към комисаря.

— Бързо!… Вижте го!…

Разтърваха ги с ритници, а в това време хирургът, безучастен, с изкривено от отвращение лице, отиде до колата си и потегли.

Мишоне плачеше тихичко в своя ъгъл, като избягваше да поглежда около себе си.

Инспектор Гранжан влезе и съобщи:

— Затворническата кола пристигна…

Избутаха ги навън един по един. Никой вече не се подхилваше, бяха престанали да се перчат. На качване в арестантската кола избухна нова схватка между италианеца и най-близкия му съсед, един от механиците в гаража.

— Крадци!… Апаши!… — крещеше италианецът, обезумял от страх. — Дори и не съм получил уговорената сума…

Елзе остана последна. Тъкмо да прекрачи неохотно прага на остъклената врата, разтворена към заляната в слънце площадка, и Мегре я спря с въпрос:

— Е?…

Тя се обърна към него, погледна към тавана, където лежеше Карл.

Не беше ясно дали ще се разнежи отново, или ще почне да сипе хули.

— Какво искате?… И той има вина!… — изрече тя с най-естествен глас.

Последва дълга тишина, Мегре я гледаше право в очите…

— Всъщност… Не! Не искам да кажа нищо лошо за него…

— Говорете!…

— Вие много добре знаете… Грешката е негова!… Той е почти маниак… Трогна го това, че баща ми е крадец, че аз участвувам в банда… Заради това ме обикна… А ако бях станала разумна млада жена, каквато той искаше да ме направи, всичко щеше да му омръзне и щеше да ме зареже…

Тя извърна глава и сякаш засрамена, добави по-тихо:

— Все пак бих искала да не му се случи нищо лошо… Той е… как да кажа? Свестен тип!… Само дето малко дъската му хлопа!…

И завърши с усмивка:

— Надявам се, че ще се видим пак с вас…

— Гуидо убиваше, нали?…

Това й дойде много. Тя отново се превърна в уличница.

— На мен тия не ми минават!…

Мегре я проследи с поглед, докато тя се качи в арестантската кола. Видя я как погледна към Къщата на трите вдовици, повдигна рамене и подхвърли някаква закачка на полицая, който я сбута.

— Можем да наречем нашия случай историята на трите грешки! — каза Мегре на Люка, който тъкмо застана до него.

— Кои са те?

— Първо сгреши Елзе, поставяйки на мястото му зимния пейзаж на стената, пушейки на партера и качвайки грамофона в своята стая, където уж беше заключена, а после, почувствувала се в опасност, обвини Карл, преструвайки се, че го защитава.

Втори сгреши застрахователят, който ме покани у тях, за да ми покаже, че ще трябва да прекара нощта във фотьойла до прозореца.

И на трето място сгреши механикът Жожо, който, като ме видя внезапно, се изплаши, че може аз да разбера всичко, та завинти на една камионетка резервна гума с много по-малки размери, в която бяха натъпкани диамантите.

Без тези грешки…

— Какво без тях?

— Ами какво, когато жена като Елзе лъже така сполучливо, че започва сама да вярва на това, което измисля…

— Аз нали ви го казах!

— Да!… Тя е могла да стане изключителна жена… Ако не се бе поддавала на страстта си… и на примамките на престъпния свят…

* * *

Близо цял месец Карл Андерсен беше на границата между живота и смъртта и семейството му, уведомено, се възползува от състоянието му, за да го върне в родината, където го настаниха в един санаториум, който твърде приличаше на дом за душевноболни. Така не го призоваха за свидетел на възбудения в Париж процес.

Противно на всички очаквания, съдът отказа да екстрадира Елзе и я осъди да излежи три години във Франция, в затвора „Сен Лазар“.

Там именно три месеца по-късно Мегре завари в приемната Андерсен, който спореше с директора; като му показваше брачния си договор и настояваше да му позволят свиждане с осъдената.

Той не се беше променил много. Носеше както преди черния си монокъл и само рамото му беше станало малко неподвижно.

Притесни се, като видя комисаря, и извърна глава.

— Нима роднините ви позволиха да заминете?

— Майка ми почина… Получих наследство…

Значи негова беше лимузината с облечен в униформа шофьор, паркирана на петдесет метра от затвора…

— И вие продължавате да упорствувате въпреки всичко?…

— Ще живея в Париж…

— За да идвате да я виждате ли?

— Тя е моя съпруга…

Единственото му око дебнеше неспокойно дали няма да долови ирония или съжаление върху лицето на Мегре.

Комисарят само му стисна ръка.

В централната сграда в Мельон две жени дойдоха на свиждане заедно, сякаш бяха неразделни приятелки.

— Той не е лош човек! — каза жената на Оскар. — Дори е много добър, много щедър… Оставяше по двайсет франка на сервитьорите в кафенето… И точно това го погуби… Това и жените!…

— Господин Мишоне пък, преди да познава онази особа, не би ощетил дори с един сантим някой клиент… Миналата седмица обаче ми се закле, че изобщо не се и сещал за нея.

В затвора Ла гранд Сюрвейанс Гуидо Ферари не преставаше да чака адвокатът да му донесе заповед за помилване. Само че една сутрин петима мъже го отведоха, а той риташе и крещеше.

Отказа да приеме предложената му цигара и чашата с ром и заплю свещеника на затвора.