Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (10)

X
Търси се една глава

Когато Мегре се върна в салона, чиито две остъклени врати бяха отворени, за да влиза пролетният полъх, Люка приключваше разпита за установяване самоличността на задържаните в обстановка, която напомняше казармена стая с войници.

Задържаните продължаваха да стоят пред стената, но редицата им вече не беше така стегната. Освен това поне трима от тях никак не се притесняваха от полицията: господин Оскар, неговият механик Жожо и италианецът Гуидо Ферари.

Господин Оскар диктуваше на Люка:

— Професия: механик, собственик на гараж. Добавете: бивш професионален боксьор от 1920 година. Шампион на средно тежка категория в Париж през 1922 година…

Инспекторите доведоха двама нови заподозрени — работници в гаража, току-що дошли на работа, както всяка сутрин. Изправиха ги до стената край другите. Единият от двамата, с муцуна на горила, само попита с провлечен глас:

— Е? В капана ли сме?

Говореха всички един през друг, точно както в клас, когато учителят отсъствува. Побутваха се с лакти, подхвърляха си шеги.

Единствен Мишоне бе все така жалък, с хлътнали рамене, вперил злобно поглед в пода.

Колкото до Елзе, тя погледна Мегре почти съучастнически. Не се ли бяха разбрали те двамата чудесно? Щом господин Оскар пуснеше някоя тъпа шега, тя се усмихваше леко на комисаря.

Себе си тя сякаш поставяше отделно от всички останали!

— А сега малко тишина! — рече високо Мегре.

В същия миг обаче един малък покрит автомобил спря пред каменната площадка. Отвътре излезе изискано облечен мъж, угрижен, с кожена чанта под мишница. Изкачи бързо няколкото стълби, изненада се от обстановката, в която бе попаднал така неочаквано, и изгледа изправените до стената хора.

— Кой е раненият?

— Ще съпроводиш ли доктора, Люка?…

Новодошлият беше известен парижки хирург, когото Карл Андерсен бе повикал. Той тръгна замислен, предвождан от инспектор Люка.

— Хареса ли ти мутрата на доктора?

Само Елзе смръщи вежди. Синевата на очите й леко се разводни.

— Исках тишина! — произнесе твърдо Мегре. — После се шегувайте. Изглежда, забравяте, че поне един от вас ще има късмета да остави тук главата си…

И той бавно плъзна поглед от единия до другия край на редицата. Думите му бяха предизвикали очаквания ефект.

Слънцето си беше същото, въздухът — пролетен. Птиците продължаваха да чуруликат в парка, сенките на листата на дърветата трептяха по едрия пясък на алеята.

В салона обаче се чувствуваше, че устните бяха вече попресъхнали, погледите — загубили сигурността си.

При това единствен Мишоне въздъхна, и то толкова несъзнателно, че сам пръв се изненада и обърна сконфузено глава.

— Виждам, че ме разбрахте! — поде Мегре и закрачи из стаята с ръце зад гърба. — Ще се опитам да спестим време… Ако не успеем тук, разпитът ще продължи в Ке дез Орфевр… Предполагам, че познавате мястото, нали?… Добре!… Първо престъпление: Исак Голдберг е убит от упор… Кой е отнесъл Голдберг до Кръстопътя на трите вдовици?…

Те мълчаха, гледаха се един друг нелюбезно, докато горе се чуваха стъпките на хирурга.

— Чакам!… Повтарям, че разпитът ще продължи в Дирекция на полицията… Там ще ви привикват един по един… Голдберг е бил в Антверпен… Трябвало е да продаде диаманти за около два милиона франка… Кой замисли тази акция?

— Аз — каза Елзе. — Познавах го още от Копенхаген. Знаех, че е специалист по аферите с откраднати бижута. Когато прочетох във вестниците за обира в Лондон и за предположението, че диамантите сигурно са в Антверпен, си помислих, че става дума за Голдберг. Споделих го с Оскар…

— Добре започваме — възропта споменатият.

— Кой написа писмото на Голдберг?

— Тя.

— Продължаваме. Той пристига през нощта. Кой е бил по това време в гаража?… И главно, кой е бил натоварен да извърши убийството?…

Тишина. Само стъпките на Люка по стълбището. Инспекторът заговори на един от полицаите:

— Карай бързо в Арпажон и намери някакъв лекар да асистира на професора… Донеси камфоров спирт… Разбра ли?…

И Люка се върна горе, докато Мегре наблюдаваше със смръщени вежди раята си.

— Ще започнем по-отдалеч… Мисля, че така ще бъде по-лесно… Откога си станал пазител на крадени бижута, ти, да…

Той гледаше втренчено господин Оскар, когото този въпрос като че ли смути по-малко, отколкото предишните.

— Ето на! Вие сам го казахте! Признавате, че аз само съм укривал крадените вещи!… И освен това!

Той ужасно умееше да играе комедии. Разгледа един по един хората около себе си, стараейки се да предизвика усмивки върху лицата им.

— Жена ми и аз, ние сме почти честни хора. Така ли е, кукло?… Всичко е съвсем просто. Бях боксьор. През 1925 година ме дисквалифицираха и всичко, което ми предложиха, беше да започна работа в една барака на Панаира на Трона!… Много ниско за моята класа!… Имаше дни с много клиенти, но и с малко… Та там идваше един тип, когото арестуваха две години по-късно, но по онова време печелеше луда пара от продажби на крадени вещи…

Реших и аз да опитам от тая благина… И понеже на младини бях работил като техник, потърсих някой гараж… Задната ми мисъл беше да накарам някои търговци да ми поверят коли, гуми, части, после да разпродам всичко тихомълком и да изчезна, като оставя само ключа на вратата… Надявах се да пипна така около четиристотин хиляди, какво пък!

Само че много късно се бях сетил за такава работа. Големите фирми внимаваха с четири очи, преди да дадат стока на кредит…

Докараха ми веднъж открадната бричка да я пребоядисам… Един тип, когото познавах от едно бистро при Бастилията… Не можете да си представите колко лесно стават тия работи!…

Разнесла ми се славата в Париж… Бях се настанил на много удобно място, защото наоколо ми нямаше съседи… Започнаха да идват клиенти — десет, двайсет… После дойде една женска, с която се виждам и сега, беше натъпкана с откраднати сребърни прибори и сервизи от една вила около Буживал… Скрихме всичко… Свързахме се с продавачи от Етамп, Орлеан, та даже и от по-далече…

— Той откри ли номера с гумите?

— По дяволите! — въздъхна другият.

— Знаеш ли колко си смешен, овързан в тая електрическа жица? Ще каже някой, че само чакаш да ти пуснат ток, за да се превърнеш в лампион!…

— Исак Голдберг е пристигнал със собствената си кола „Минерва“… — прекъсна го Мегре. — Чакали сте го, защото не е било въпрос да му купите диамантите, дори и на ниска цена, а да му ги откраднете… А за да ги откраднете, е трябвало да му светите маслото… Затова е имало хора в гаража или по-скоро в къщата зад него…

Пълна тишина! Бяха стигнали до невралгичната точка. Мегре отново изгледа задържаните един по един, забеляза две капки пот върху челото на италианеца.

— Убиецът си ти, нали?

— Не!… Това е… това е…

— Кой е?…

— Те са… Те…

— Той лъже! — изрева господин Оскар.

— На кого беше възложено убийството?

Тогава се обади собственикът на гаража, като се поклащаше:

— Ами че оня, дето е горе…

— Повтори!

— Ами че оня, дето е горе!…

Само че гласът му не беше вече така убеден.

— Я ти се приближи!…

Мегре посочи Елзе със сигурността на диригент, ръководещ най-различни инструменти, сигурен, че оркестърът и сам ще създаде чудесна хармония.

— В Копенхаген ли си родена?

— Като ми говорите на „ти“, другите ще помислят, че сме спали заедно.

— Отговаряй…

— В Хамбург!

— Какво работеше баща ти?

— Докер беше…

— Жив ли е?

Тръпка премина от петите до главата й. Тя погледна околните гордо развълнувана.

— Обезглавиха го в Дюселдорф…

— Майка ти?

— Тя се пропи…

— Ти какво правеше в Копенхаген?…

— Бях любовница на един моряк… Ханс. Хубаво момче, с което се запознах в Хамбург, и той ме отведе. Участвуваше в една банда… Веднъж решиха да оберат една банка… Всичко беше предвидено… Щяхме да спечелим милиони за една нощ… Аз пазех отвън… Но се оказа, че между нас имало предател, защото точно когато вътре започнаха да разбиват железните каси, ни обгради полицията…

Беше през нощта… Не се виждаше нищо… Бяхме се разпръснали… Започна стрелба, викове, преследване… Мене ме улучиха в гърдите и аз се втурнах да бягам. Двама полицаи ме хванаха… Ухапах единия… С ритник в корема принудих другия да ме пусне…

Но те продължиха да тичат подире ми… Тогава видях стената на парка… Покатерих се… Паднах направо от другата страна, а когато се свестих, видях надвесен над себе си висок, много елегантен млад мъж, момче от висшето общество, което ме гледаше с ужас, примесен със състрадание…

— Андерсен ли?

— Това не е истинското му име… Той ще ви го каже, ако реши, че е подходящо… Името му е доста известно… На хора, които имат достъп до кралския двор, които живеят половината от годината в един от най-хубавите замъци в Дания, а другата половина — в една голяма частна къща, чийто парк е голям колкото цял градски квартал…

В това време влезе един инспектор, придружаващ дребен човек с апоплектично лице. Докторът, необходим на хирурга. Той се учуди силно, като видя тази странна компания, особено пък, като забеляза белезниците на почти всички. Побързаха да го отведат на първия етаж.

— После…

Господин Оскар се изхили. Елзе го изгледа свирепо, почти с омраза.

— Те не могат да разберат… — промърмори тя. — Карл ме скри в дома на родителите си и сам се грижеше за мен заедно с един свой приятел, студент по медицина… Вече беше загубил едното си око при самолетна катастрофа… Носеше черен монокъл… Предполагам, че се е смятал обезобразен завинаги… Беше убеден, че никоя жена не би могла да го обикне, че ще представлява отблъскваща гледка, когато се наложи да махне черното стъкло и да покаже зашития си клепач и изкуственото око…

— Обичаше ли те той?…

— Не беше точно така… Аз не можах да го разбера отначало… А тези тук — тя посочи съучастниците си — никога няма да могат да разберат. Те бяха протестантско семейство… Първата мисъл на Карл отначало била да спаси една душа, както сам казваше… Изнасяше ми дълги беседи… Четеше ми глави от Библията. Същевременно се страхуваше от родителите си. Докато един ден, след като вече се бях възстановила малко, неочаквано ме целуна по устата и веднага избяга… Близо седмица не го видях… Или по-точно казано, го гледах през малкото прозорче на една стая за прислугата, където ме беше скрил, как се разхожда часове наред в градината с наведена глава, неспокоен…

Господин Оскар започна да се удря радостно с длани по бедрата.

— Красиво като в роман! — провикна се той. — Продължавай, кукличке!…

— Това е всичко… Като се върна при мен, той каза, че иска да се ожени за мене, но не може да го направи в родината си, затова трябва да заминем за чужбина… Твърдеше, че най-после бил познал живота, че отсега нататък щял да има определена цел, вместо да живее никому ненужен… Това е всичко, толкоз…

Чуждият акцент в говора й отново се почувствува по-отчетливо:

— Оженихме се в Холандия под името Андерсенови… Беше ми забавно. Освен това мислех, че вече ще скъсам с миналото си… Той ми разказваше страшни неща… Учеше ме да се обличам така или онака, как да се държа на масата, да се освободя от чуждия си акцент… Караше ме да чета книги… Посещавахме музеи…

— Чуваш ли, кукло! — рече собственикът на гаража на жена си. — Когато свършат нашите тежки времена, и ние ще тръгнем по музеи, нали?… Ще се любуваме двамата заедно, хванати за ръка, на Джокондата.

— Настанихме се тук — продължи словоохотливо Елзе, — защото Карл все се страхуваше да не срещнем някои от моите стари съучастници. Трябваше да започне да работи, за да живеем, защото се отказа от състоянието на родителите си. За да заблуждава по-лесно хората, ме представяше за своя сестра… Но си остана неспокоен… Щом се звънне на вратата, подскача… защото Ханс е успял да избяга от затвора и не се знае какво е станало по-нататък с него. Карл ме обича, това е сигурно…

— И все пак… — каза замечтано Мегре.

Тогава тя продължи нападателно:

— Бих искала да ви видя вас в такова положение!… Непрекъснатото уединение… И през всичкото време разговори за добротата, за красотата, за изкупване греховете на нечия душа, за възвисяването към Всевишния, за човешките съдбини… И лекции за добрите обноски!… А когато заминаваше някъде, ме заключваше, под предлог, че се страхувал да не се поддам на изкушението… В действителност е ревнив като тигър… И страстен!

— Ако и сега кажете, че не съм проницателен! — каза господин Оскар.

— Защо, какво сте направили? — попита Мегре.

— Улових го, представете си!… Не беше трудно!… Бях почувствувал, че се представя за такъв, какъвто не е!… По едно време даже се питах дали и той не е от занаята… Но не му се доверих… Предпочетох да се завъртя около кокошчицата. Не се вълнувай, душичке! Добре знаеш, че всъщност винаги съм се връщал при тебе… Всичко между нас бяха служебни отношения!… Навъртах се около къщата им, когато Едноокия отсъствуваше… Веднъж се заговорихме през прозореца, защото мадамата беше заключена. Тя веднага разбра накъде бия… Подхвърлих й топка восък, за да вземе отпечатък от ключалката… Месец по-късно вече се срещахме в дъното на парка и си говорехме за нашите работи. Нищо необикновено… На нея й беше омръзнал нейният аристократ… Сърцето й я теглеше към нейната си среда, това е!…

— И оттогава, Елзе — каза бавно Мегре, — свикнахте да слагате всяка вечер веронал в супата на Карл Андерсен, така ли?

— Да…

— И отивахте на среща с Оскар?

Със зачервени очи, жената на собственика на гаража едва се сдържаше да не захлипа.

— Те са ме лъгали, господин комисар!… Отначало мъжът ми твърдеше, че тя му била най-обикновена приятелка, че той вършел добро дело, като я измъквал от дупката й… Тогава ни водеше нощем и двете в Париж… Гуляехме с приятели… А аз нищо не разбирах, докато един ден ги спипах…

— И какво толкова?… Човек да не е от дърво… Тя чезнеше горкичката…

Елзе мълчеше. По смутения й поглед можеше да се съди, че разговорът й е неприятен.

В този миг внезапно отгоре слезе Люка.

— Има ли спирт за горене в къщата?…

— За какво?

— За дезинфекциране на инструментите…

Елзе се втурна към кухнята, разбута разни бутилки.

— Ето! — каза тя. — Ще го спасят ли? Боли ли го много?

— Каква мерзост!… — изруга през зъби Мишоне, крайно изтощен още в началото на разпита.

Мегре го погледна в очите, после се обърна към собственика на гаража:

— А този тук?

— Още ли не сте го разбрали?

— Почти… На кръстопътя има само три къщи… Всяка нощ по шосето някак странно сновяха коли… Бяха камионите за зеленчуци, които, връщайки се празни от Париж, са откарвали откраднатите стоки… От Къщата на трите вдовици е нямало причина да се страхувате… Но оставала вилата.

— Освен това ни липсваше някой почтен човек, който да препродава отделни неща в провинцията…

— На Елзе ли възложихте да въвлече Мишоне?

— За него не беше нужна хубавица! Веднага лапна въдицата… Тя го доведе една нощ и го просветихме в някои неща на чаша шампанско! После го заведохме в Париж и направихме един от най-хубавите гуляи, а жена му мислеше, че е на обиколка из района си… Така той стана наш човек!… Поверихме му продажбите… Най-смешното беше, дето той си въобрази, че му е излязъл късметът, и стана ревнив като ученик. Не е ли да пукне човек от смях?… Той с тая мутра на инкасатор!…

Отгоре се чу някакъв неопределен шум и Мегре видя как Елзе пребледня и престана да се интересува от разпита, заслушана да разбере какво става горе.

Чу се гласът на хирурга:

— Дръжте го…

А две врабченца подскачаха върху белия едър пясък на алеята в парка.

Мегре натъпка лулата си и още веднъж огледа един по един задържаните.

— Остава само да разберем кой е убиецът… Тихо!

— Аз като укривател на крадените вещи рискувам само…

Комисарят принуди грубо собственика на гаража да млъкне, продължавайки сърдито и нетърпеливо:

— Елзе разбира от вестниците, че откраднатите в Лондон бижута на стойност два милиона франка сигурно са у Исак Голдберг, когото тя познава още от времето, когато е участвувала в бандата в Копенхаген… Пише му писмо и му определя среща в гаража, като обещава да купи диамантите на добра цена… Голдберг си я спомня и без никакво подозрение пристига с колата си…

Черпите се с шампанско в къщата… Събрали сте на място всички сили… С други думи, всички сте там… Трудното е да се освободите от трупа, след като вече е било извършено убийството…

Мишоне ще е бил много напрегнат, защото за пръв път се сблъсква с истинска драма… Но вие сигурно сте му наливали да пие повече, отколкото другите…

Оскар навярно е предложил да хвърлите трупа в някоя канавка, далеч оттук…

Обаче на Елзе й хрумва идея… Тишина!… На нея й е омръзнало да живее заключена през деня и да се крие през нощта… Омръзнали са й разговорите за добродетелта, за добрината и красотата! Омръзнал й е този посредствен живот, принудена да брои стотинките…

Тя вече мрази Карл Андерсен. Но знае, че той я обича толкова много, та по-скоро би я убил, отколкото да я загуби…

Тя пие!… Перчи се!… Дошла й е замайваща идея!… Да припише убийството на самия Карл!… На Карл, който дори не би я заподозрял, толкова го заслепява любовта му…

Така ли е, Елзе?…

Тя за пръв път извърна глава.

— Пребоядисаната минерва ще откарате далеч от този край и ще я продадете или ще я изоставите… Трябва да не се даде възможност да бъде заподозрян нито един виновник… Мишоне обаче го е страх…

Затова решават да вземат неговата кола, което е най-доброто средство да се оправдае… Той пръв ще подаде жалба, ще вдигне голям шум около изчезването на своята шестцилиндрова кола… Необходимо е обаче също така полицията да отиде да търси трупа у Карл… И така се ражда идеята за размяна на колите…

Трупът е поставен на волана на шестцилиндровата кола. Андерсен упоен с лекарство, спи дълбоко, както всички нощи. Закарват колата в неговия гараж. Преместват малкия му ситроен в гаража на Мишоне…

Полицията няма да може да разгадае нищо!… Има и още едно благоприятно обстоятелство… В околността Карл Андерсен, който не поддържа никакви отношения с никого, минава за полулуд… Селяните се плашат от черния му монокъл…

Ще обвинят него!… И без това цялата история е толкова необичайна, че ще подхожда напълно на лошото име, с което той се ползува, на външния му вид!… Освен това, щом го арестуват, той сигурно ще се самоубие, за да осуети скандала, който би опетнил семейството му, ако се докаже истинската му самоличност…

Дребният доктор от Арпажон пъхна глава през открехнатата врата.

— Трябва ни още някой… За да го държи… Не успяхме да го упоим…

Той беше угрижен, зачервен. В градината беше останал един инспектор.

— Вървете! — му извика Мегре.

И точно в този миг усети внезапен удар в гърдите.