Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (1)

I

Не се ли случва понякога едва забележима мушица да развълнува повърхността на някоя локва повече от хвърлен голям камък? Така стана онази неделя в имението „Шатеньоре“. И други недели бяха в известен смисъл исторически за двете семейства Донж, като например неделята, когато бурята събори бука „три минути след като мама мина под него“, или неделята на голямото спречкване, след което не си говориха няколко месеца.

Ала тази неделя, която може да се нарече „неделята на голямата трагедия“, протече бистро и спокойно като ручейче в полето.

Както всеки път на село Франсоа се събуди около шест часа. Жена му не го чу да излиза на пръсти от стаята, а дори и да го беше чула, клепачите й не трепнаха.

Беше двадесети август. Слънцето вече бе изгряло, небето беше измито акварелно синьо, тревата — росна и дъхава. Франсоа се среса набързо в банята и както беше по пижама и по сандали, слезе в кухнята, където Кло, готвачката, не по-облечена от него, бавно наливаше в кафеника вряла вода.

— Пак ме изпохапаха комарите — оплака се тя и му показа белезникавите си бедра, целите в червени петънца.

Той изпи кафето си и излезе в градината. В десет часа все още беше там. Какво точно правеше? Нищо особено. Забеляза, че в зеленчуковата градина доста домати се нуждаеха от колчета. Да не забрави да каже на другия ден на Папо, градинаря. Да му напомни също така да не оставя маркуча да се въргаля насред пътеката. А зеления боб винаги го береше презрял.

На първия етаж се отвориха капаци. На прозореца се показа детска главичка. Франсоа махна за поздрав на сина си, детето му отвърна със същото. Беше по бял халат. Под дългите разчорлени коси лицето му изглеждаше още по-слабо, по-прозрачно, с по-големи сенки под очите. От баща си бе наследил дългия крив нос и това се забелязваше от пръв поглед. Франсоа не можеше да отрече единствено тази прилика. Във всичко останало синът му приличаше на майка си, от която бе взел крехкостта й на фин порцелан. Дори сините му очи бяха порцелановосини!

Март, прислужницата, отиде да облече детето. Стаите бяха светли. Къщата — приветлива. Това наистина бе идеалната селска къща, както си я представят гражданите. Нямаше и следа от неудобната къщурка, послужила за основа на строежа. Великолепни морави. Полегати склонове. Овощна градина, която през пролетта бе същинска приказка. Горичка и естествено поточе.

Камбаните започнаха да бият. Над ябълковите дървета се виждаше четвъртитата камбанария на Орне. Зад живия плет минаваше стръмен неравен път и Франсоа дочу стъпките на съседите, които отиваха на литургия. Долавяше се тежкото дишане на запъхтените жени. Интересно — те не се виждаха; преди да стигнат стръмнината, дърдореха, но няколко метра по-нагоре думите им се разреждаха, сетне прекъсваха изречението по средата и подемаха разговора си едва най-горе, на върха.

Франсоа отиде до навеса, взе валяка, изравни тенискорта и изпъна мрежата.

Беше около девет часът, когато синът му се зададе с въдица в ръка.

— Оправи ми кукичката…

Жак беше осемгодишен, с дълги слаби крака и очертани момичешки устни.

— Майка ти стана ли?

— Не знам.

Момчето тръгна към рекичката. Досега нищо не бе улавяло. Случайността пожела тази неделя на въдицата му да се хване една малка рибка. То не смееше да я докосне. Извика задъхано, почти изплашено:

— Тате!… Риба… Ела бързо…

Накрая, тъкмо когато все още по пижама, с мокри сандали Франсоа Донж се отправяше към парника, насреща му се появи готвачката.

— Какво има, Кло?

— Забравили сте гъбите. Не мога да задуша пилето без гъби, а в селото няма.

Това се повтаряше всяка неделя! Той пазаруваше в събота, натоварваше в колата каквото му бяха поръчали. Всички му даваха списъци, а готвачката надраскваше своя с молив върху безформено късче хартия.

— Сигурна ли сте, че ми поръчахте гъби?

— Да, имаше ги в списъка…

— А в колата ги нямаше, така ли?

Какво да се прави! Той отиде да се облече, ослуша се пред вратата на спалнята. Жена му може би не спеше, но отвътре не долиташе никакъв звук.

Франсоа Донж не беше висок. Беше слаб, но як, жилав, с фини черти, характерния дълъг крив нос и доста лукави очи.

— Не ме гледай така подигравателно! — често повтаряше жена му Беба.

Беба! Ама че хрумване, да я нарекат Беба! И след десет години брачен живот той все още не беше свикнал с това име. Но в края на краищата щом като в семейството й винаги са я наричали така, и приятелките й, и всички…

Трябваше да изкара колата от гаража, да слезе, за да вдигне бялата бариера, после още веднъж, за да я спусне. До града нямаше и петнадесет километра. Пътят гъмжеше от велосипедисти, най-вече по склона Бел Ер, където трябваше да слязат от колелата си и да ги бутат. Край гората вече гъмжеше от излетници. Франсоа, който притежаваше ловен билет, си помисли, че при откриването на сезона пак ще се препъват в счупени бутилки.

Ето го моста. Улица Пон Ньоф, права като стрела, пресечена на две от слънцето и само четири-пет души по дългите повече от километър тротоари. Спуснатите капаци на магазините, надписите, които изпъкваха повече от всеки друг път, гигантската червена лула над дюкянчето за цигари и тютюн, огромният часовник на часовникаря, гербът на съдебния пристав. Приставът тъкмо палеше колата си.

Пред централната бакалница имаше опънат голям сенник. Дъх на топъл хляб. Бакалинът — в кремава престилка. След малко и той щеше да натовари семейството си в колата, с която разнасяше поръчките.

— Сложете и едно пакетче бонбони за сина ми.

— Как е господин Жак? Сигурно добре му се отразява чистият въздух на село. А госпожа Донж? Не скучае ли съвсем сама?

Всъщност Франсоа забрави да даде на сина си пликчето с бонбони и едва доста по-късно, най-малко след три седмици, когато облече отново същия костюм, ги намери размекнати в джоба си.

След три седмици! Казваме „след три седмици“ или „преди три седмици“, ала и през ум не ни минава какво могат да означават три седмици или дори няколко часа. Ако някой беше казал тогава, че след три седмици Беба Донж ще е в затвора… Най-нежната, най-красивата, най-изящната жена. За нея дори не говореха като за другите, като за сестра й Жана например. Ако казваха: „Вчера видях Жана при шивачката“, произнасяха тези думи най-естествено. Просто бяха срещнали Жана Донж — дребна, дейна, закръглена женица, вечно в движение, — съпругата на Феликс Донж. Защото двете сестри се бяха омъжили за двама братя.

„Вчера видях Жана…“ Това не беше събитие. Но затова пък, ако кажеха: „Бях в «Шатеньоре» и видях Беба Донж“, чувстваха се задължени да добавят: „Каква прелестна жена!“ или „Тя е по-възхитителна от всякога“, или „Само тя умее да се облича така“.

Беба Донж! Ефирно безплътно същество, излязло сякаш от стихосбирка.

Беба Донж в затвора!

А Франсоа се качи в колата, поколеба се пред кафенето дали да вземе аперитива си и реши да не спира, за да не закъснее с гъбите.

На склона задмина колата на брат си. Шофираше Феликс. Госпожа Д’Онвил, тяхната обща тъща, огромна и достолепна (преди да се оженят, покойният й съпруг пишеше името си Донвил), седеше до него, облечена както винаги в нещо тънко, вталено.

На задната седалка зърна Жана с двете й деца. Десетгодишният Бертран се надвеси през прозореца и махна с ръка, когато чичо му ги задмина.

Двете коли стигнаха една след друга портата на „Шатеньоре“. Госпожа Д’Онвил забеляза:

— Не ми стана ясно защо трябваше да ни задминеш…

И додаде веднага, като огледа отворените прозорци на къщата:

— Беба стана ли?

Беба Донж ги накара да я чакат още поне половин час. Както винаги беше посветила два часа на тоалета си.

— Добър ден, мамо… Добър ден, Жана… Здравей, Феликс… Пак ли беше забравил нещо, Франсоа?

— Да, гъбите.

— Надявам се, че обедът е готов. Март, на терасата ли сложихте масата? Къде е Жак? Март, къде е Жак?

— Не съм го виждала, госпожо…

— Сигурно е на реката — обади се Франсоа. — Тази сутрин улови една риба и направо е полудял.

— Ако си намокри краката, ще боледува поне две седмици…

— Ето, господин Жак се връща… Масата е сложена…

Беше горещо. Слънцето лепнеше, тревата бе осеяна със скакалци.

За какво разговаряха на масата? За доктор Жалибер, който строеше нова клиника. Естествено госпожа Д’Онвил първа спомена името на доктора и не пропусна да изгледа многозначително отначало Беба, после Франсоа. За малко да каже на дъщеря си: „Не знаеш ли, че мъжът ти и хубавката госпожа Жалибер… Целият град говори за това. Някои казват, че и докторът знаел, но си затварял очите…“

Ала, така или иначе, Беба не трепна, като чу името Жалибер. Хранеше се изискано, с щръкнало настрани кутре. Ръцете й бяха произведение на изкуството. Дали слушаше? Дали мислеше нещо? Единственото, което каза по време на обеда, беше:

— Храни се прилично, Жак…

Съдбата бе свързала двама братя и две сестри. В града обикновено казваха „братята Донж“, без значение с кого от двамата се бяха видели, с кого от тях_ _бяха разговаряли. Франсоа и Феликс си приличаха като близнаци, макар че имаха три години разлика. И Феликс като брат си имаше прословутия нос на рода Донж, същия ръст и същото телосложение. Можеха да си разменят костюмите и се обличаха по един и същи начин, почти винаги в сиво.

Не изпитваха необходимост да си говорят. Личеше си, че през цялата седмица са били заедно, работили са заедно, в едни и същи работилници, в едни и същи канцеларии, срещали са се с едни и същи хора и са имали еднакви грижи.

Може би Феликс беше по-мекушав от брат си.

Франсоа бе по-главният, това се усещаше и в най-малките подробности.

Именно Феликс обаче се бе оженил за неспокойната Жана, която запали цигара още след супата въпреки неодобрителния поглед на майка си.

— Хубав пример даваш на децата си…

— Ако мислиш, че Бертран не пуши скришом… Онзи ден го хванах да краде цигари от чантата ми…

— Ако ти бях поискал, нямаше да ми дадеш…

— Чуваш ли?

Госпожа Д’Онвил само въздъхна тежко. Тя нямаше и не желаеше да има нищо общо с братята Донж. По-голямата част от живота си бе прекарала в Истанбул, където съпругът й беше директор на пристанището. Бе водила изискан живот сред дипломати и минаващи оттам важни особи. Дори в този ден бе облечена като за прием в посолство.

— Март, поднесете кафето и ликьорите в градината.

— Може ли да поиграем тенис? — попита Бертран. — Ще играем ли, Жак?

— Нека му се посмели храната… Първо се разходете… Пък и много е горещо…

Под сянката на голям оранжев чадър бяха разположени няколко плетени тръстикови стола. Пътеката от счукани тухли, която водеше към тях, бе яркочервена. Жана си избра един шезлонг, изтегна се, запали нова цигара и започна да издухва облачета дим към небето, станало почти виолетово.

— Феликс, би ли ми налял малко сливов ликьор?…

За нея неделите, прекарани в „Шатеньоре“, ухаеха на този ликьор, от който неизменно изпиваше след ядене по две-три чашки.

Беба сипа кафето по чашите и го поднесе.

— Бучка захар, мамо?… А на теб, Франсоа? Две?… Чашка ликьор, Феликс?

Това можеше да бъде коя да е неделя. Морен въздух. Прехвърчащи мухи. Лениво подхвърлени реплики. Госпожа Д’Онвил говореше за своите инвестиции.

— Къде са децата? Март, вижте какво правят децата…

След малко двамата братя щяха да се отправят към тенискорта и до вечерта щяха да се чуват само глухите удари на топката. От време на време отвъд плета се мяркаха глави на велосипедисти; разхождащите се пеш не се виждаха, долавяха се само гласовете им.

Ала не стана така. Не бе изминал и час, откакто си изпиха кафето, и Франсоа стана и се запъти към къщата.

— Къде отиваш? — попита Беба, без да се обърне.

— Ей сега ще се върна…

Той постепенно ускори крачка. Чу се хлопане на врати, шум в банята.

— Да не го боли стомахът? — поинтересува се госпожа Д’Онвил.

— Не знам… Не се е оплаквал от лошо храносмилане…

— От няколко минути ми се виждаше пребледнял…

— Не сме яли нищо трудносмилаемо…

Децата изтичаха покрай тях. Известно време цареше мълчание, но изведнъж Франсоа извика, без да се показва от къщата:

— Феликс!

Гласът му прозвуча тъй странно, че брат му подскочи и се втурна тичешком. Госпожа Д’Онвил се загледа в отворените прозорци.

— Какво ли му стана?

— Какво толкоз може да му стане — промърмори Жана, изтегната в шезлонга, зареяла поглед в дима от цигарата, който се разтваряше в моравото небе.

— Май че се обаждат по телефона…

Шумовете откъм къщата се чуваха отчетливо. Някой наистина въртеше ръчката на телефона.

— Ало, госпожице… Знам, че пощата не работи, но е много спешно… Свържете ме с номер едно в Орне… Да, доктор Пино… Мислите, че е отишъл за риба?… Потърсете го все пак, моля ви… Ало, домът на доктор Пино ли е?… Обаждам се от „Шатеньоре“… Значи се е прибрал? Кажете му да дойде незабавно… Няма значение! Много е спешно… Не, госпожо… Да дойде така, както е…

Жените се спогледаха.

— Няма ли да провериш какво става? — учудена се обърна госпожа Д’Онвил към Беба.

Дъщеря й стана и се отправи към къщата. Само след няколко минути се върна спокойна както винаги.

— Затворили са се в банята. Не ме пуснаха да вляза. Феликс твърди, че не е нищо сериозно…

— Но какво му е?

— Не знам…

Докторът пристигна на колело, облечен в кафявия си платнен костюм, с който бе ходил за риба. Докато се приближаваше по червената алея, учудването му нарастваше при вида на трите жени, разположени невъзмутимо под чадъра.

— Злополука ли е станала?

— Не знам, докторе… Съпругът ми е в банята… Ще ви заведа.

Вратата се открехна, за да пропусне лекаря, но се захлопна пак под носа на Беба, която остана неподвижна на площадката. Изнервена, госпожа Д’Онвил се бе надигнала и сега крачеше напред-назад под палещите слънчеви лъчи.

— Не разбирам защо тези двамата нищо не ни казват… А Беба?… Тя пък какво прави?… Защо не се връща?

— Успокой се, мамо… Ще получиш нервна криза… Защо трябва да се вълнуваш?

Вратата на банята пак се отвори. Излезе докторът по риза и припряно нареди на Беба, която стоеше в полумрака:

— Кажете да донесат топла вода… Колкото се може повече…

Беба слезе в кухнята. Беше в бледозелена муселинова рокля. Косите й бяха пепеляворуси.

— Кло, занесете горе в банята топла вода.

— Видях доктора… Болен ли е господин Франсоа?

— Не знам, занесете водата…

— Много ли ще трябва?

— Докторът каза колкото се може повече…

Когато готвачката отнесе две кани вода, и тя не бе допусната в банята — вратата само се открехна. Ала все пак успя да зърне проснатото на голия под тяло, или по-скоро само краката, но това я потресе повече, отколкото ако бе видяла труп.

Беше три часът. Нищо неподозиращите деца нахълтаха в тенискорта и се чу гласът на Жак, който каза на братовчедка си:

— Ти няма да играеш… Много си малка…

Жани беше едва шестгодишна. И сигурно щеше да се разреве, да се оплаче на майка си, която както винаги щеше да й рече:

— Оправяй се сама, детето ми… Това не ме засяга.

Госпожа Д’Онвил се взираше в прозорците на първия етаж.

— Мамо, би ли ми подала цигарите?

Друг път госпожата би се възмутила, че излегналата се върху шезлонга Жана иска от нея, майка си, цигарите от масата.

Ала сега й подаде кутията, без дори да се усети какво върши, без да изпуска от очи Беба, която току-що се бе появила на стълбите и се приближаваше с обичайната си походка.

— Е?

— Не знам… Сега пък тримата се затвориха…

— Това не ти ли се струва странно?

Едва тогава Беба прояви леко раздразнение.

— Какво очакваш да ти кажа, мамо? Не знам нищо повече от теб.

Точно в този момент Жана се размърда в шезлонга, за да види сестра си. Учуди се, че Беба е повишила тон. Но Беба беше извън полезрението й и тя се отказа. Точно пред нея цъфтяха кървавочервени стръкове мушкато и се открояваха на зелената морава. Бръмчеше оса. Госпожа Д’Онвил въздъхна тежко, силно разтревожена.

Защо мъжете затваряха горе прозорците на банята? И като че ли в същия миг се чу гласът на Франсоа:

— Не, докторе, в никакъв случай не искам… Камбаните удариха за вечерня.