Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (4)

IV
Затворничката

Мегре крачеше бавно с наведена глава през полето, където пшеницата беше започнала да пробожда земята с бледозелените си кълнове.

Беше сутрин. Грееше слънце и въздухът трептеше от песните на невидими птички. Пред вратата на странноприемницата в Авренвил Люка очакваше представителя на Прокуратурата, като същевременно охраняваше таксито, докарало госпожа Голдберг дотук, след като тя го била наела в Париж на площада пред операта.

Съпругата на антверпенския търговец на диаманти беше положена върху желязно легло горе на първия етаж. Бяха покрили с чаршаф трупа й, който лекарят, пристигнал още през нощта, беше съблякъл само донякъде.

Започваше хубав априлски ден. На полето, където заслепеният от фаровете Мегре напразно беше преследвал убиеца и сега пристъпваше крачка по крачка подир оставените през нощта следи, двама селяни товареха в една каруца захарно цвекло, а конете чакаха търпеливи край тях.

Двете редици дървета край главното шосе разсичаха на части панорамата. Червените помпи за бензин пред гаража блестяха на слънцето.

Мегре пушеше, муден, упорит, навярно мрачен. Следите, открити на полето, сякаш доказваха, че госпожа Голдберг е била убита с куршум от карабина, тъй като убиецът не се беше приближил на повече от трийсет метра до странноприемницата.

Отпечатъците не бяха много показателни — неподковани обуща среден номер. Те очертаваха дъга, по която можеше да се стигне до Кръстопътя на трите вдовици, почти на същото разстояние до къщата на Андерсенови, до вилата на Мишонетови и до гаража.

С една дума, това не беше никакво доказателство! Не представляваше никаква нова улика, затова, когато излезе на шосето, Мегре стискаше по-силно от обикновено мундщука на лулата между зъбите си.

Видя господин Оскар на прага на гаража, с ръце в джобовете на доста широкия си панталон и с блажено изражение на нахалното си лице.

— Нима сте станали вече, господин комисар? — извика той през шосето.

В същия миг една кола спря между гаража и Мегре. Беше малкият петцилиндров ситроен на Андерсен… Датчанинът седеше зад волана, с ръкавици, с мека шапка на главата, с цигара между устните. Той свали шапка за поздрав.

— Разрешавате ли две думи, господин комисар?

После добави през смъкнатото до себе си стъкло с обичайната си любезност:

— Исках на всяка цена да ви помоля да ми разрешите да замина за Париж… Надявах се, че ще ви срещна тук някъде… Ще ви кажа какво ме принуждава за това… Днес е 15 април… Това е денят, когато получавам хонорара за работата си от „Дюма и Син“… Освен това днес трябва да платя наема…

Опита се да се извини с бегла усмивка.

— Твърде жалки причини, както виждате, но наложителни… Имам нужда от пари…

После той сне за миг черния си монокъл, за да го намести по-добре, и Мегре извърна глава, защото не обичаше да среща вторачения поглед на стъкленото му око.

— А сестра ви?…

— Именно… Исках да поговоря с вас и за това… Ще бъде ли нахално, ако ви помоля да наредите да наглеждат от време на време дома ми?…

Три тъмни коли се изкачиха по склона откъм Арпажон и свърнаха наляво към Авренвил.

— Какво означава това?…

— Хората на Прокуратурата… Госпожа Голдберг беше убита тази нощ в момента, когато слизаше, от една кола пред вратата на странноприемницата…

Мегре дебнеше реакцията му. От другата страна на шосето господин Оскар се разхождаше лениво пред гаража си.

— Убита!… — повтори Карл.

После добави с неочаквана нервност:

— Вижте какво, господин комисар… Аз трябва да замина за Париж… Не мога да остана без пари, и то в деня, когато доставчиците представят фактурите си… Но искам, щом като се върна, да помогна за откриването на виновника… Ще ми разрешите, нали?… Не знам нищо определено… Но усещам нещо… Как да ви кажа?… Предугаждам някакъв заговор…

Наложи се той да приближи колата си досами тротоара, тъй като един идващ откъм Париж камион натискаше силно клаксона да му сторят път.

— Заминавайте! — каза Мегре.

Карл поздрави, забави се колкото да запали една цигара, преди да натисне амбреажа, и бричката му се спусна по склона, после бавно се заизкачва по отсрещния скат.

Три коли бяха спрели пред входа на Авренвил и наоколо се движеха силуети.

— Не искате ли да пийнете нещо?

Мегре смръщи вежди, като видя усмихнатия собственик на гаража, който продължаваше да му предлага да се почерпят.

Тъпчейки лулата си, той се отправи към Къщата на трите вдовици, където в големите дървета на градината прехвърчаха и кряскаха птици. Наложи се да мине пред вилата на Мишонетови.

Прозорците бяха отворени. На първия етаж, в спалнята, се виждаше госпожа Мишоне с шапчица на главата, която изтърсваше китено килимче.

На партера застрахователят, без подвижна колосана яка, небръснат, почти невчесан, гледаше пътя с едновременно мрачен и разсеян поглед. Той пушеше лула с тръба от черешово дърво. Щом забеляза комисаря, се престори, че изтърсва лулата си, за да не го поздрави.

Няколко мига по-късно Мегре звънеше на желязната порта на къщата на Андерсенови. Чака напразно десет минути. Всички щори на прозорците бяха спуснати. Не се чуваше никакъв шум освен непрекъсващият шепот на птиците, които превръщаха всяко дърво в отделен възбуден мир.

Най-после той вдигна рамене, огледа ключалката, избра един шперц, с който повдигна езичето на бравата. И както предишната вечер, заобиколи сградата, за да се приближи до големия френски прозорец на салона.

Почука на вратата, но и оттам никой не му отговори. Тогава влезе вътре, упорит, мърморещ, погледна към отворения грамофон с плоча върху диска.

Защо му трябваше да го пуска? Не би могъл да отговори. Иглата заскърца. Някакъв аржентински оркестър засвири танго, докато комисарят тръгна нагоре по стълбите.

На първия етаж стаята на Андерсен беше отворена. До една закачалка Мегре забеляза чифт обувки, които явно бяха излъскани, защото четката и кутията с боята стояха още до тях, докато подът беше покрит с прах от кал.

Комисарят си беше пречертал върху лист хартия контурите на отпечатъците, открити в полето. Сравни ги. Бяха съвсем еднакви.

И все пак той дори не трепна. Сякаш не се зарадва. Продължаваше да пуши, все така мрачен, както при събуждането си сутринта.

Чу се женски глас:

— Ти ли си?…

Той се подвоуми. Не виждаше кой приказва. Гласът идваше откъм стаята на Елзе, чиято врата беше затворена.

— Аз съм… — произнесе най-после той колкото се може по-неясно.

Последва доста дълга тишина. После изведнъж:

— Кой е там?…

Късно беше да се опита да лъже.

— Комисарят, който идва снощи… Бих желал да ви кажа няколко думи, госпожице…

Пак тишина. Мегре се мъчеше да предугади какво ли правеше тя от другата страна на тази врата, очертана от тънка ивица светлина.

— Слушам ви… — каза тя най-после.

— Бъдете любезна да ми отворите… Ако не сте облечена, мога да почакам…

Все тази дразнеща тишина. После кратък смях.

— Искате от мен трудно нещо, господин комисар.

— Защо?

— Защото съм заключена… Ще се наложи да разговаряте с мен, без да ме виждате…

— Кой ви е заключил?

— Брат ми Карл… Аз го моля за това, когато излиза, защото много се страхувам от скитници…

Мегре не каза нищо, извади шперца от джоба си и го пъхна безшумно в ключалката. Гърлото му се сви леко. Може би някакви смущаващи мисли му минаха през главата.

Когато езичето на бравата щракна, той не бутна вратата веднага и предпочете да предупреди:

— Ще вляза, госпожице…

Странно усещане. Той стоеше в неосветен коридор с мрачни стени и сега неочаквано попадна в едно залято от светлина помещение.

Щорите на прозорците бяха затворени. Но хоризонталните летви пропускаха широки снопове слънчева светлина.

От това цялата стая представляваше детска мозайка от тъмни и светли картончета. Стените, предметите, дори лицето на Елзе сякаш бяха нарязани на сияйни райета.

Към всичко това се прибавяше и лекият парфюм на младата жена, както и някои други неясни детайли: копринено бельо, хвърлено върху едно кресло със странични облегалки, една цигара от ориенталски тютюн, която пушеше в широка порцеланова купа върху еднокрака лакирана кръгла масичка и накрая Елзе в червен пеньоар, изтегнала се върху черното кадифе на дивана.

Тя гледаше приближаващия се Мегре с широко отворени зеници, които изразяваха развеселено учудване, примесено с лека нотка на страх.

— Какво правите?

— Исках да говоря с вас. Извинете ме, ако ви смутих…

Тя се изсмя като хлапачка. Едното й рамо се показа изпод пеньоара и тя го придърпа нагоре. Беше останала почти сгушена върху дивана, който беше раиран от слънчевата светлина, както и цялата стая.

— Както виждате… Не вършех кой знае какво… Впрочем аз никога не върша нищо!…

— Защо не съпроводихте брат си до Париж?

— Той не желае. Твърди, че присъствието на жена пречело, когато се върши работа…

— Никога ли не излизате от къщи?

— А, излизам, за да се поразходя из парка…

— И само толкова?

— Градината е три хектара… Достатъчно, за да си размърдам краката, нали?… Но седнете, господин комисар… Интересно ми е да ви видя тук тайно…

— Какво искате да кажете?

— Че брат ми доста ще се учуди, когато се върне… Той е по-ужасен и от майка… По-ужасен и от ревнив любовник!… Той именно бди над мен и можете да си представите колко сериозно се отнася към това си задължение…

— Аз предполагах, че вие искате да ви заключва, защото се страхувате от бандити…

— И това е вярно… Така съм свикнала със самотата, че накрая започнах да се страхувам от хората…

Мегре беше седнал в един дълбок фотьойл с възглавница и бе оставил бомбето си върху килима. Всеки път, когато Елзе го погледнеше, той извръщаше глава, защото не успяваше да свикне с нейния поглед.

Предишната вечер тя му се беше стопила само мистериозна. В полумрака, в който я беше видял почти величествена, тя му бе заприличала на героиня от екрана и срещата бе оставила у него спомена за известна театралност.

Сега той се опитваше да открие човешката страна у това същество, но имаше нещо друго, което го притесняваше: именно интимността на срещата им.

В парфюмираната стая — тя, излегнала се по пеньоар, поклащайки пантофката на върха на босия си крак, и Мегре, мъж на средна възраст, с леко зачервено лице, оставил бомбето си на пода…

Не беше ли това подходяща литография за „Ла ви паризиен“?

Мегре пъхна неловко лулата си в джоба, макар че не беше изсипал пепелта.

— С една дума, вие се отегчавате тук?

— Не… да… не знам… Ще изпушите ли една цигара?…

Тя му посочи кутия изискани цигари, която струваше 20,65 франка, и Мегре си спомни, че братът и сестрата живееха с двете хиляди франка на месец и че Карл беше принуден да ходи да получава парите си един час преди да плати наема и дължимото на доставчиците си.

— Много ли пушите?

— Една или две кутии на ден…

Тя му подаде изкусно гравирана запалка и въздъхна, издувайки гръдния си кош, от което деколтето й се разтвори.

Комисарят обаче не бързаше да я съди. Той беше виждал сред посетителите на луксозните хотели пищни чужденки, които някой скромен човек би взел за леки жени.

— Брат ви излезе снощи, така ли?

— Ами?… Аз не знам…

— Не сте ли се карали цялата вечер с него?…

Тя се усмихна и показа великолепните си зъби.

— Кой ви е казал такова нещо?… Той ли?… Ние се караме понякога, но прилично… Всъщност ето как стои въпросът. Снощи аз го упреквах, че ви посрещна лошо… Той е толкова нескопосан!… Още когато беше съвсем млад…

— Вие живеехте в Дания ли?…

— Да, в един голям замък на брега на Балтийско море… Един доста тъжен замък, който се белееше сред сивкавата зеленина… Познавате ли тази страна?… Много е мрачна… И все пак е красиво…

Погледът й натежа от носталгия. Тялото й потрепера с копнеж.

— Ние бяхме богати… Родителите ни обаче бяха много строги, както повечето протестанти… Аз нямам отношение към религията… Но Карл все още е вярващ… Малко по-малко от баща си, който изгуби цялото си състояние, защото робуваше на скрупулите си… Карл и аз напуснахме страната…

— Преди три години ли?

— Да… Имайте предвид, че брат ми беше предопределен да стане висш сановник в двора… А сега е принуден да припечелва прехраната си, рисувайки тия ужасни проекти за тъкани… В Париж, във второстепенните, дори и в третостепенни хотели, където трябваше да отсядаме, той беше страшно нещастен… Навремето го беше учил възпитателят на принца престолонаследник… А той предпочете да се погребе тук…

— И да погребе едновременно и вас.

— Да… Но аз съм свикнала… В замъка на родителите си също бях затворница… Отстраняваха всички момичета, които можеха да ми станат приятелки, под претекст, че били от твърде ниско потекло…

Изразът на лицето й се смени неочаквано бързо.

— Нима вие смятате — попита тя, — че Карл действително е станал… как да ви кажа… ненормален?…

И тя се наведе, сякаш за да долови по-бързо отговора на комисаря.

— Вие се страхувате да не би?… — изненада се Мегре.

— Не съм казала такова нещо! Нищо не съм казала! Простете… Вие ме предразполагате да говоря… Не мога да си обясня защо изпитвам такова доверие към вас… Та…

— Той е понякога странен, така ли?

Тя повдигна вяло рамене, прехвърли крак през крак, после го свали и се изправи, показвайки за миг между полите на пеньоара си ивица бяла плът.

— Какво да ви кажа?… Сама не знам вече… След тази история с колата… Защо ще седне да убива той човек, когото не познава?…

— Вие сигурна ли сте, че никога не сте виждали Исак Голдберг?…

— Да… Така поне ми се струва.

— Никога ли не сте ходили двамата в Антверпен?…

— Спряхме там за една нощ на идване от Копенхаген, има вече три години оттогава… Но не, моят брат не е способен на такова нещо… Ако е станал малко по-странен, аз съм убедена, че това се дължи по-скоро на сполетялата го злополука, отколкото на разорението ни… Той беше красив… И сега е красив, когато сложи монокъла си… Но без него, сам разбирате, нали?… Представяте ли си го да прегръща жена без парчето черно стъкло пред окото си?… Това втренчено око посред зачервената кожа…

Тя потрепера.

— Сигурно това е главната причина, поради която той се крие…

— Но фактически той вас крие!

— Какво значение има това?

— Вие сте пожертвувана…

— Такава е ролята на жената, и то главно на сестрата… Тук, във Франция, нещата не стоят точно така… У нас, също както и в Англия, семейството държи само на първородния син, който е продължител на рода…

Тя изведнъж стана нервна. Всмукваше дима по-начесто, по-дълбоко. Крачеше из стаята и ивиците светлина ту я заливаха, ту гаснеха.

— Не, Карл не може да убие човек. Тук има някакво недоразумение… Нали и вие сте го разбрали и затова сте го освободили?… Освен ако…

— Ако какво?…

— Вие все пак няма да признаете! Аз знам, че поради липса на доказателства понякога полицията пуска на свобода някой обвиняем, за да го изобличи по-сигурно след това… Това би било ужасно!…

Тя смачка цигарата си в порцелановата купа.

— Ако не бяхме избрали този злокобен кръстопът… Горкият Карл, който търсеше усамотение!… Но тук ние сме по-малко сами, господин комисар, отколкото в най-гъсто населения парижки квартал!… Заобиколени сме от тези хора, тия невъзможни и смешни дребни буржоа, които непрекъснато ни дебнат… Особено оная с бялото си боне сутрин и с кривия кок следобед… После гаражът малко по-нататък… Три групи, три лагера, бих казала, на еднакво разстояние един от друг…

— Поддържахте ли връзки с Мишонетови?

— Не! Мъжът идва веднъж за някаква застраховка. Карл го отпрати…

— А собственикът на гаража?

— Неговият крак никога не е стъпвал тук…

— Брат ви ли пожела да избяга в неделя сутринта?

Тя помълча известно време с наведена глава, с порозовели бузи.

— Не… — отвърна най-после с едва чута въздишка.

— Тогава вие ли?

— Да, аз… Още не бях обмислила. Щях да полудея при мисълта, че Карл е могъл да извърши престъпление… Предишната вечер ми се беше сторил тревожен… Тогава го принудих…

— Той не ви ли се закле, че е невинен?

— Закле ми се…

— Вие не му ли повярвахте?

— Не веднага.

— А сега?…

Тя се позабави, докато заговори, наблягайки на всяка сричка:

— Аз смятам, че въпреки всички сполетели го нещастия Карл не е способен по свое убеждение да извърши някаква лоша постъпка… Но знаете ли, господин комисар… Той сигурно ще се върне скоро… Ако ви завари тук, господ знае какво ще си помисли…

Тя се усмихна въпреки всичко с леко кокетство, дори малко предизвикателно.

— Вие ще го защитите, нали?… Вие ще го измъкнете от тази история? Ще ви бъда толкова благодарна!…

Тя му подаде ръка, при което пеньоарът й за сетен път се разтвори.

— Довиждане, господин комисар…

Той си взе шапката и си излезе полуизвърнат към нея.

— Можете ли да заключите отново вратата, за да не забележи той нищо?

Няколко мига по-късно Мегре слизаше по стълбата, прекоси салона с разностилни мебели и излезе на обляната във вече топлещите слънчеви лъчи тераса.

По пътя бръмчаха автомобили. Желязната порта не изскърца, когато той я затвори.

Минавайки пред гаража, нечий насмешлив глас му подвикна:

— Я виж ти! Вас от нищо не ви е страх!

Беше господин Оскар, който добави, просташки засмян:

— Е, какво, решавате ли да влезете да пийнем по нещо? Господата от Прокуратурата вече си отидоха. Имате време!

Комисарят се подвоуми и се намръщи леко, защото един механик стържеше с пила парче стомана, захванато в менгеме.

— Десет литра! — извика един шофьор, спрял пред една от помпите. — Никой ли няма тук вътре?

Господин Мишоне, който беше още небръснат и не беше сложил колосаната си яка, стоеше сред малката си градинка и гледаше към шосето над желязната ограда.

— Най-после — възкликна господин Оскар, като видя, че Мегре е склонен да го последва. — Аз такива хора обичам, дето не си придават важност! Не като оня, аристократа, от Къщата на трите вдовици!…