Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit du Carrefour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре

Библиотека „Лъч — Избрано“

 

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Чикова

Коректор: Янка Събева

 

Френска. Първо и второ издание.

Дадена за набор м. март 1988 година.

Подписана за печат м. август 1988 година.

Излязла от печат м. септември 1988 година.

Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 17,5.

Издателски коли 17,50. УИК 20,17.

Цена 2,90 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Нощта на кръстопътя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощта на кръстопътя
La nuit du carrefour
АвторЖорж Сименон
Първо издание1931 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Chien jaune
СледващаUn crime en Hollande

„Нощта на кръстопътя“ (на френски: La nuit du carrefour) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 7-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1931 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1988 г. от издателство „Народна младеж“ в поредицата „Лъч – избрано“, в превод на Майя Калудиева.

Сюжет

В продължение на 17 часа Мегре и помощникът му Лука разпитват безуспешно датчанина Карл Андерсен, във връзка с убийството на холандския търговец на диаманти Исак Голдберг, който е намерен мъртъв в неговия гараж, в новия автомобил на неговия съсед Емил Мишоне. Андерсен невъзмутимо отрича всички обвинения. Той живее в уединена къща близо до Арпажон, на кръстопътя на трите вдовици, заедно със своята сестра Елзе Андерсен. Mегре отива до кръстопътя на трите вдовици, на който са разположени три къщи – на Андерсен, на застрахователя Мишоне, и гаража на бившия боксьор Оскар. Мегре разпитва Елзе Андерсен, но тя също твърди, че не знвае нищо. Г-жа Голдберг пристига в Арпажон и е застреляна пред очите на Мегре. Карл заключва сестра си и заминава за Париж за да получи хонорара си, но не се появява във фирмата, а колата му е намерена изоставена в близост до границата с Белгия. Елзе отказва да повярва, че брат и е избягал, и предполага че той има психично заболяване.

Междувременно Оскар и жена му заминават за Париж, и Mегре звъни за подкрепление за охрана на района. Той открива в гаража на Оскар укрити крадени вещи и наркотици, и арестува механика Жожо. Той не желае да издаде останалите членове на бандата. От преминаващ автомобил стрелят по Мегре, но комисарят остава невредим. В автомобила е и съдържателят на гаража Оскар. Полицията започва преследване на автомобила. Карл Андерсен се появява, но е прострелян за втори път – първия път докато е бил в колата си, и втория път – пред дома си. Мишоне се опитва да убие Елзе ... Елзе и Мишоне са задържани, а скоро към тях се присъединяват и арестувания Оскар, италианския стрелец Гуидо Ферари и останалите членове на бандата.

Елзе всъщност се оказва бившата престъпничка Берта Крул, която е съпругата на Карл. Тайно от съпруга си, който се опитва да я откъсне от предишния и начин на живот, тя се свързва с Голдберг, и му възлага да донесе откраднати диаманти на Оскар. Голдберг е убит, колата му укрита, а тялото му поставено в колата на Мишоне, която е разменена с тази на Карл, с цел вината да бъде хвърлена върху Карл или да бъде той подтикнат да се самоубие. Мишоне, съблазнен от Елзе, също е станал член на бандата. Ферари е убиецът. Всички, с изключение на Карл, са арестувани и осъдени – Ферари – на смърт, а Елзе на 4 години затвор. Семейството на Карл го настанява в клиника, но една година по късно, след смъртта на майка му, той получава наследство, и се завръща в Париж, за да посещава жена си и да чака освобождаването и.

Край на разкриващата сюжета част.

Екранизация

По романа през 1932 г. е заснет едноименният филм „Нощта на кръстопътя“. Режисьор на филма е Жан Реноар, а в ролята на комисар Мегре е актьорът Пиер Реноар.

Външни препратки

II
Едно перде се раздвижва

Люка се подаде от банкета за пешеходци край шосето, чиито дървета го прикриваха, и се приближи към Мегре, който остави куфара до краката си. Тъкмо когато щяха да си стиснат ръцете, се чу нарастващо свистене и мигновено някаква състезателна кола профуча с пълна сила досами полицаите, толкова близо, че куфарът отхвръкна на три метра.

Нищо повече не се видя. Колата с турбодвигателя задмина една талига за слама и изчезна на хоризонта.

Мегре се смръщи.

— Често ли минават такива?

— Тази е първата… Човек може да се закълне, че нас целеха, не смятате ли така?

Следобедът беше мрачен. Зад един прозорец на вилата на Мишонетови пердето леко се раздвижи.

— Има ли къде да се спи тук?

— Да, в Арпажон или в Авренвил… До Арпажон са три километра, Авренвил е по-близо, но там има само една странноприемница…

— Занеси там куфара ми и запази стаи. Нещо за отбелязване?

— Нищо… Наблюдават ни от вилата… Там е госпожа Мишоне, която разпитах преди малко… Една доста закръглена брюнетка, която едва ли има добър характер.

— Знаеш ли защо наричат мястото тук Кръстопътя на трите вдовици?

— Осведомих се за това… Заради къщата на Андерсенови… Тя е още от времето на революцията… Някога е била единствената сграда на този кръстопът… Последни, може би отпреди петдесет години, там живеели три вдовици, майка с двете си дъщери. Майката била на деветдесет години и немощна. По-възрастната дъщеря била на шейсет и седем, а другата — на шейсет и няколко отгоре. Три стари маниачки, толкова стиснати, че нищо не купували отвън, а се препитавали само от своята зеленчукова градина и птичия си двор… Щорите на прозорците никога не се отваряли… По цели седмици никой не ги виждал… По-възрастната дъщеря си счупила крака, което открили чак когато тя умряла… Шантава история!… Дълго време не се чувал и най-малък лум откъм Къщата на трите вдовици… Хората взели да приказват… Кметът на Авренвил се решил да дойде да види какво става… Заварил ги и трите мъртви, умрели отпреди повече от десет дена!… Казаха ми, че вестниците доста писали за това тогава… Един местен учител, силно заинтригуван от тази загадка, даже издал брошурка, в която твърдял, че дъщерята със счупения крак от злоба към все още подвижната си сестра я отровила, а заедно с нея и майка си… Тя умряла по-късно край двата трупа, защото не можела да се движи и да се храни!…

Мегре бе насочил поглед към къщата, от която се виждаше само покривът, после огледа новата вила на Мишонетови, още по-новия гараж, колите, които пътуваха с осемдесет километра в час по главното шосе.

— Иди да запазиш стаите… После се върни…

— Какво ще правите?

Комисарят вдигна рамене, тръгна първо към желязната порта на Къщата на трите вдовици. Постройката беше просторна, обградена от три-четири хектара парк, където имаше няколко чудесни дървета.

Спускаща се под лек наклон алея ограждаше една зелена поляна и извеждаше от едната страна до площадката пред къщата, а от другата — до гараж, приспособен в един стар обор, на чийто покрив имаше закрепена макара.

Нищо не помръдваше. Освен струйката дим от комина, нищо не подсказваше, че зад спуснатите пердета има живот. Започваше да се здрачава и някъде далеч коне прекосяваха полето, за да се приберат във фермата.

Мегре забеляза един дребен човек, който се разхождаше по шосето, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на фланеления си панталон, с лула между зъбите, с каскет на главата. Човекът се приближи свойски към Мегре, както на село се заговарят между съседи.

— Вие ли ръководите следствието?

Той беше без колосана яка, по пантофи. Сакото му обаче беше от скъп английски сив плат, а на ръката му имаше пръстен с голям скъпоценен камък.

— Аз съм собственикът на гаража на кръстопътя… Забелязах ви отдалеч…

Беше явно бивш боксьор. Носът му е бил чупен. По лицето му сякаш още личаха нанасяните от юмруци удари. Провлеченият му глас беше прегракнал, груб, но съвсем самоуверен.

— Какво ще кажете за тази история с колите?…

Като се засмя, се видяха златни зъби.

— Ако не беше трупът, за мен случката би била смешна… Вие не можете да разберете!… Нямате представа за оня тип насреща, гос’ин Мишоне, както ние го наричаме… Човек, който не обича фамилиарностите, носи ей такива колосани яки и излъскани обувки… А пък госпожа Мишоне!… Нима още не сте я видели?… Оо! Тези хора се дърлят за щяло и нещяло, готови са да викат полиция, задето колите вдигали много шум, когато спират пред моите помпи за бензин…

Мегре гледаше събеседника си, като нито го насърчаваше, нито го обезкуражаваше. Просто го гледаше, което винаги объркваше дърдорковците, но не можеше да смути собственика на гаража.

Една кола за разнасяне на хляб мина и човекът по пантофи извика:

— Здравей, Клеман!… Клаксонът ти е готов!… Поискай си го от Жожо!… — после продължи, обърнат към Мегре, като му предлагаше цигара: — От месеци говореше, че ще си купува нова кола и досаждаше на всички продаващи коли, включително и на мен!… Искаше отстъпка!… Разиграваше ни!… Каросерията била ту много тъмна, ту много светла… Искаше да е плътно бордо, но не съвсем бордо и все пак да е бордо… Накрая купи от един колега от Арпажон… но признайте, че е голяма минавка само няколко дни по-късно да намери колата си в гаража на трите вдовици!… Какво ли не бих дал да се порадвам на вида на нашия добър приятел на сутринта, когато е видял старата бричка на мястото на своята шестцилиндрова кола… Жалко за мъртвеца, който обърка всичко!… Защото в края на краищата един мъртвец си е мъртвец и с такова нещо шега не бива!… Слушайте, защо не прескочим до къщи да пийнем по чашка? На кръстопътя няма кръчми… Но и това ще стане! Само да намеря някой кадърен мъж да я върти, пък аз ще го финансирам…

Той сигурно забеляза, че приказките му не намират никакъв отзвук, та подаде ръка на Мегре.

— До скоро виждане…

Отдалечи се със същата крачка, после се спря, за да поговори с един селянин, който караше двуколка. Зад завесите на Мишонетови продължаваше да се крие нечие лице. Сега, вечерта, полето от двете страни на шосето изглеждаше спокойно, неподвижно, само някъде отдалеч се чуваха шумове, конско цвилене, камбанният звън на някаква църква на десетина километра оттук.

Мина първата кола със запалени фарове, но те мъждукаха в полуздрача.

Мегре протегна ръка към шнура на звънеца, висящ вдясно от входа на зиданата ограда. Приятни ниски звуци от удари върху бронз отекнаха в градината, последвани от доста продължителна тишина. Вратата на каменната площадка не се отвори. Но едрият пясък, с който бе покрита алеята зад къщата, изскърца. Оформи се висок силует с млечнобяло лице, черен монокъл.

Без видимо вълнение Карл Андерсен се приближи до желязната порта, отвори я и кимна с глава.

— Предполагах, че ще дойдете… Навярно искате да видите гаража… От прокуратурата го запечатаха, но вие сигурно имате право да го…

Беше облечен в същия костюм, както по време на разпита в Ке дез Орфевр: подчертано елегантен костюм, започнал да се излъсква.

— Сестра ви тук ли е?…

Вън вече не беше толкова светло, за да можеше да се забележи някакво трепване на лицето му, но Андерсен беше принуден да намести монокъла си.

— Да…

— Бих искал да се видя с нея…

Леко колебание. Ново кимване с глава.

— Последвайте ме, ако обичате…

Заобиколиха постройката. Зад нея се простираше широка поляна, а отпред имаше тераса. Всички стаи на партера излизаха направо на тази тераса чрез високи френски врати-прозорци.

Нито една стая не светеше. В дъното на парка воали мъгла забулваха стволовете на дърветата.

— Ще позволите ли да водя аз?

Андерсен бутна една остъклена врата и Мегре го последва в голям салон, цял потънал в полумрак. Вратата остана отворена и вътре проникна свежият и натежал вечерен въздух, както и мирисът на мокра трева и листа. Само една цепеница в камината искреше леко…

— Ще отида да повикам сестра си…

Андерсен не светна, дори сякаш не бе забелязал, че вече се стъмва. Останал сам, Мегре обиколи бавно стаята и се спря пред един триножник, на който се виждаше скица с гваш. Беше проект за щампа на модерен плат със смели тонове и странен десен.

И все пак рисунката беше по-малко странна от обстановката, в която Мегре си представи някогашните три вдовици.

Някои мебели сигурно са били техни. Имаше фотьойли стил ампир с олющена боя по рамките и с изтъркана коприна и рипсени завеси, които сигурно не са били разтваряни от петдесет години насам.

За сметка на това обаче по протежението на едната стена имаше библиотека от бяло дърво с полици, върху които бяха натрупани неподвързани книги на френски, немски, английски и на датски навярно.

Бели, жълти и пъстри покривки контрастираха с една остаряла мека табуретка, с нащърбените вази, с килима, в средата на който бе останала само основата.

Полумракът се сгъстяваше. Някъде далече измуча крава. От време на време леко бръмчене на мотор разкъсваше тишината, усилваше се, по шосето минаваше кола с натиснат клаксон, а шумът на мотора отминаваше и заглъхваше.

В къщата никакъв шум. Само слабо подраскване, пукане! Едва долавящи се неопределени шумове, по които можеше да се съди, че в къщата има живот.

Карл Андерсен влезе пръв. Белите му ръце издаваха известна нервност. Той не каза нищо и остана за миг неподвижен до вратата.

Лек шум от плъзгащи се стъпки по стълбите.

— Сестра ми Елзе — обяви най-сетне той.

Тя се появи с неопределени очертания в полумрака. Движеше се като филмова звезда, или по-скоро като идеалната жена от юношески мечти.

От черно кадифе ли беше роклята? Тя продължаваше да бъде по-тъмно петно в сравнение с всичко останало — една дълбока, пищна сянка. А малкото останала във въздуха разпиляна светлина се концентрира върху нежните й руси коси и върху матовото лице.

— Казаха ми, че искате да разговаряте с мен, господин комисар… Но най-напред заповядайте, седнете…

Тя повече говореше с акцент от брат си. Пеещият й глас се понижаваше на последната сричка на думите.

Брат й се държеше край нея като роб пред господарката си, която е длъжен да охранява.

Тя пристъпи малко напред и чак когато дойде съвсем наблизо, Мегре забеляза, че е висока колкото Карл. Тесният ханш подчертаваше още повече източената й фигура.

— Цигара! — каза тя, обръщайки се към брат си.

Той забърза към нея смутен, непохватен. Тя щракна със запалка, която взе от някаква маса, и за миг червеният пламък надви на тъмносиния цвят на очите й.

След това тъмнината стана още по-осезателна, дотолкова, че комисарят, недоволен, потърси ключа за осветлението, но не го намери и промърмори:

— Може ли да ви помоля да светнете?

Той трябваше да пусне в ход цялата си самоувереност. Струваше му се, че разигралата се сцена беше твърде театрална. Театрална ли? По-скоро твърде необичайна, като парфюма на Елзе, който бе изпълнил стаята, откакто беше влязла тя.

И главното твърде непривична за ежедневния живот. Може би просто съвсем непривична!

Този чужд акцент… Безупречното поведение на Карл и черният му монокъл… Цялата смесица от пищност и отвратителни вехтории… Та чак и роклята на Елзе, която човек не би могъл да види по улицата, нито в театъра, или дори в светския живот…

На какво се дължеше това? Без съмнение на начина, по който тя носеше роклята си. Защото кройката й беше съвсем обикновена. Платът прилепваше точно по тялото, обвиваше и врата й, та се виждаха само лицето и ръцете…

Андерсен се наведе над някаква маса и извади стъклото на една газена лампа от времето на трите вдовици — с висока порцеланова стойка, украсена с имитация на бронз.

Лампата освети кръг с диаметър два метра в единия ъгъл на салона. Абажурът беше оранжев.

— Извинете… Не съм видял, че всички столове са отрупани…

Андерсен освободи един фотьойл стил ампир от нахвърляните върху него книги, които наслага без ред върху килима. Елзе пушеше права, с изопнато тяло, обвито в кадифе.

— Вашият брат, госпожице, твърди, че не е чул нищо особено през нощта в събота срещу неделя… Навярно има прекалено дълбок сън.

— Да, прекалено — повтори тя, изпускайки малко дим.

— Вие също ли не сте чули нищо?

— Нищо особено, нищо!

Тя говореше бавно, като чужденка, която мисли на родния език и след това превежда мислено изреченията си.

— Виждате, че ние живеем на главно шосе. Нощем движението почти не намалява. Всеки ден от осем часа вечерта камиони пътуват към халите и вдигат голям шум… В събота към него се добавят и колите на излетниците, които отиват край Лоара или Солон… Сънят ни постоянно се прекъсва от бръмчене на мотори и свистене на гуми, от човешки гласове. Ако къщата не беше толкова евтина…

— Да сте чували нещо за някой си Голдберг?

— Никога…

Навън още не се беше стъмнило съвсем. Зеленината на поляната беше толкова наситена, че сякаш можеше да се преброят всички стръкчета трева, така ясно се открояваха те едно от друго.

Паркът, макар и неподдържан, хармонираше добре като декор в опера. Всяка група дървета, всяко отделно дърво, дори всеки клон си беше на мястото. Полята наоколо, простиращи се чак до хоризонта, и покривът на някаква далечна ферма завършваха тази симфония на тукашния край Ил дьо Франс.

В салона, напротив, сред старите мебели и гърбовете на книгите, надписани на чужди езици, се чуваха думи, които Мегре не разбираше. Пък и тия двама чужденци, братът и сестрата, и най-вече сестрата, хвърляха някаква нотка на дисхармония.

Не беше ли това нотка на сладострастие, на похотливост? Впрочем девойката не се държеше предизвикателно. Жестовете и поведението й бяха съвсем естествени…

Естествени, но неподходящи за този декор. Комисарят би разбрал по-лесно трите старици с чудовищните им страсти!

— Бихте ли ми позволили да разгледам къщата?

Никакво колебание нито у Карл, нито у Елзе. Той взе лампата, а тя седна в един фотьойл.

— Последвайте ме, ако обичате…

— Предполагам, че прекарвате по-голямата част от времето в салона?

— Да… Аз работя тук, а докато е светло, и сестра ми остава долу…

— Прислуга нямате ли?

— Вие вече знаете колко припечелвам. Твърде малко, за да мога да си позволя прислуга…

— Кой готви?

— Аз…

Той го каза просто, без смущение, без срам и докато вървяха по някакъв коридор, Андерсен отвори една врата, протегна лампата към кухнята и рече с безразличие:

— Извинете за безпорядъка…

Там цареше повече от безпорядък. Беше отвратително. Върху масата, покрита с парче мушама, имаше спиртник със засъхнало по него изкипяло мляко, някакъв сос, мазнина. Крайчета хляб. Остатък от шницел в един тиган, сложен направо върху масата, а в мивката мръсни съдове.

Когато се върнаха в коридора, Мегре хвърли поглед към салона, където все още беше тъмно и святкаше само цигарата на Елзе.

— Не ползуваме столовата и малкия хол в предната част на къщата. Искате ли да ги видите?…

Лампата освети някакъв много красив паркет, скупчени мебели, разстлани по пода картофи. Щорите на прозорците бяха спуснати.

— Нашите стаи са горе…

Стълбището беше широко. Едно стъпало изскърца. Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силна ставаше миризмата на парфюм.

— Тук е моята стая…

Обикновен матрак, сложен направо на земята, представляваше нещо като диван. Скромна тоалетна масичка. Голям гардероб стил Луи XV. Един препълнен с фасове пепелник.

— Много ли пушите?

— Сутрин в леглото… Трийсетина цигари, докато чета…

Пред вратата, разположена срещу неговата, той каза много бързо:

— Стаята на сестра ми…

Но не я отвори. Лицето му помрачня, когато Мегре завъртя бутона на дръжката и бутна вратата.

Андерсен продължаваше да държи лампата и не приближи светлината. Въздухът беше така наситен с миризма на парфюм, че човек направо се задавяше.

В цялата къща липсваше стил, ред, разкош. Някакъв временен лагер, в който използуваха извехтели вещи.

В полумрака обаче тази стая напомни на комисаря топъл приятен оазис. Паркетът не се виждаше, защото беше покрит с кожи от различни животни, между които и една разкошна тигрова кожа, служеща за килимче пред леглото.

Леглото беше от абаносово дърво, покрито с черно кадифе. Върху кадифето имаше разхвърляно омачкано копринено бельо.

Андерсен се отдалечи неусетно с лампата в коридора и Мегре го последва.

— Има още три стаи, които са празни…

— Впрочем излиза, че само стаята на сестра ви гледа към шосето…

Карл не отговори и посочи едно тясно стълбище.

— Вътрешното стълбище за прислугата… Ние не го ползуваме… Ако искате да видите гаража?…

Слязоха един подир друг на светлината на движещата се газена лампа. В салона святкаше все още само червеният край на запалена цигара.

Колкото повече Андерсен навлизаше в стаята, толкова повече я обвиваше светлината. Двамата видяха Елзе полуизлегнала се в един фотьойл, насочила безразличен поглед към тях.

— Не предложихте чай на господин комисаря, Карл!

— Благодаря, никога не пия чай…

— Аз обаче бих изпила един. Уиски желаете ли? Или може би… Карл! Моля ви…

И Карл, смутен, нервен, остави лампата и запали един малък спиртник, върху който имаше сребърен чайник.

— Какво да ви предложа, господин комисар?

Мегре не можеше да определи причината за лошото си настроение. Атмосферата край него беше едновременно интимна и объркваща. Големи цветове с виолетови тичинки цъфтяха върху платното на триножника.

— И така — каза той, — най-напред някой е откраднал колата на господин Мишоне. Голдберг е бил убит в същата кола, която по-късно някой е откарал във вашия гараж. Вашата кола пък е била преместена в гаража на застрахователя…

— Просто невероятно, нали?

Елзе говореше с приятно пеещ глас, докато палеше нова цигара.

— Брат ми твърдеше, че ще заподозрат нас, защото убитият е намерен в нашия гараж… Искаше да избяга… Само че аз не исках… Бях убедена, че всеки ще разбере, че ако ние сме убийците, не бихме имали никакъв интерес да…

Тя млъкна изведнъж и потърси с очи Карл, който тършуваше в един ъгъл…

— Хайде де, нищо ли няма да предложите на господин комисаря?…

— Извинете… аз… аз току-що видях, че не е останало никакво питие…

— Все сте такъв! За нищо не мислите!… Ще трябва да ни извините, господин…

— Мегре.

— … господин Мегре… Ние пием много малко алкохол и…

Чуха се стъпки в парка и Мегре успя да разпознае силуета на инспектор Люка, който го търсеше.