Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (1)

I
Черният монокъл

Когато Мегре въздъхна уморен и избута стола си назад от бюрото, върху което беше опрял лакти, разпитът на Карл Андерсен продължаваше вече седемнайсет часа.

През прозорците без пердета се виждаше последователно как на обяд тълпата шивашки работнички и чиновници влизаха набързо да хапнат в малките млечни барове на площад „Сен Мишел“, след това оживлението намаляваше, после в шест часа уличният човешки поток се насочваше към метрото и влаковите гари, а пред аперитивите се шляеха посетители.

Сена беше забулена в изпарения. Мина последният влекач с червени и зелени светлини, като теглеше след себе си три патрулни катера. Последният автобус. Последният влак на метрото. Накрая прибраха големите рекламни плакати на киното и затвориха железните му решетки…

А в кабинета на Мегре печката сякаш мъркаше по-силно от обикновено. На масата имаше полуизпити чаши и остатъци от сандвичи.

Сигурно някъде избухна пожар, защото се чу шумът от колите на пожарникарите. После хайка блокира за кратко улицата. Към два часа от Префектурата се върна и по-късно излезе затворническата кола през двора на ареста, където изсипа плячката си.

Разпитът продължаваше. На всеки един или два часа, в зависимост от умората си, Мегре натискаше някакъв бутон. Инспектор Люка, който дремеше в съседен кабинет, влизаше, хвърляше поглед върху записките на комисаря и продължаваше разпита.

Мегре отиваше да се изтегне на едно походно легло, за да се заеме след това с нови сили със случая.

В Префектурата беше безлюдно. На няколко пъти влизаха и излизаха полицаи от групата за борба с проституцията. Към четири часа сутринта един инспектор доведе някакъв продавач на наркотици и го обработи набързо.

Сена се обви в ореол от млечна мъгла, която постепенно избледня, раздвижи се и светлината заля пустите кейове. По коридорите отекнаха стъпки. Звъняха телефони. Другаде набираха. Тракаха врати, шумоляха метлите на чистачките.

Мегре остави силно загрятата си лула на масата, изправи се и изгледа задържания от главата до петите с лошо настроение, примесено с възхищение към него.

Да издържиш седемнайсет часа на такъв тежък разпит. Предварително му бяха свалили връзките от обувките, подвижната колосана яка и вратовръзката и му бяха изпразнили джобовете.

През първите четири часа го бяха оставили да стои прав в средата на кабинета и въпросите го засипваха като куршуми от автомат.

— Жаден ли си?…

Мегре беше вече на четвъртата половинка и затворникът леко се усмихна. Пи жадно.

— Гладен ли си?…

Караха го да сяда, после да става. Държаха го седем часа без храна, а после, докато той лакомо ядеше един сандвич, му досаждаха с въпросите си.

Разпитваха го двамата на смени. В почивките те можеха да подремнат, да се оттеглят, да се отърват от продължителността на този монотонен разпит.

И пак те не издържаха! Мегре повдигна рамене, потърси си студена лула в едно чекмедже, избърса изпотеното си чело.

Може би го удивляваха не толкова физическата и моралната устойчивост на този човек, колкото неговата смущаваща елегантност, изисканото му поведение, които той запази докрай.

Един светски човек, който излиза от стаята за обиск без вратовръзка, след това издържа цял час съвсем гол заедно със стотина злосторници в помещенията за удостоверяване на юридическата самоличност, разкарван от апарата за снимки до стола за антропометрия, блъскан от всички страни, изложен на унизителните подигравки на някои от заобикалящите го, рядко успява да си запази самоувереността, която в частния му живот е била типична за него.

А след като е изтърпял и неколкочасов разпит, е истинско чудо, ако все още нещо го отличава от който и да е скитник.

Карл Андерсен не се беше променил. Въпреки измачкания костюм си бе запазил изискания вид, какъвто служителите от Следствената полиция рядко имаха възможност да наблюдават, изискаността на аристократ, с онази нотка на сдържаност, на твърдост, с едва загатнатата надменност, присъща най-вече на дипломатическите среди.

Той беше по-висок от Мегре, с широки рамене, но гъвкав и слаб, с тесен ханш. Продълговатото му лице беше бледо, устните — малко безцветни.

Носеше черен монокъл, закрепен пред лявото му око.

— Махнете го! — му заповядаха.

Той се подчини с лека усмивка. Откри едно стъклено око, което гледаше неприятно втренчено.

— Някаква злополука ли?…

— Да, самолетна…

— Значи сте воювали?

— Аз съм датчанин. Не ми се е налагало да воювам. Но там имах самолет за туризъм…

Това изкуствено око беше толкова смущаващо на младото му лице с правилни черти, че Мегре избоботи:

— Можете да си сложите пак монокъла…

Андерсен не се беше оплакал нито веднъж независимо от това, дали го държаха прав, или забравяха да му дадат да яде или да пие нещо. От мястото си той можеше да вижда движението по улицата, преминаващите моста трамваи и автобуси, един червеникав слънчев лъч преди свечеряване, а сега — оживлението на светлата априлска утрин.

Той стоеше все така изправен, без поза, като единственият признак за умора беше тесният тъмен кръг под дясното му око.

— Поддържате ли всичките си показания?

— Поддържам ги.

— Давате ли си сметка, че те звучат неправдоподобно?

— Давам си сметка, но не мога да лъжа.

— И се надявате, че ще ви пуснем на свобода поради липса на фактически доказателства?

— На нищо не се надявам…

Поради умората сега в думите му се долавяше съвсем леко чуждият акцент.

— Държите ли да ви прочета протокола от разпита, преди да ви накарам да го подпишете?

Последва неопределено махване с ръка като на светски човек, отказващ чаша чай.

— Ще обобщя накратко написаното. „Пристигнали сте във Франция преди три години заедно със сестра си Елзе. Живели сте един месец в Париж. После сте наели една вила на главното шосе Париж — Етамп, на три километра от Арпажон, на така наричания Кръстопът на трите вдовици.“

Карл Андерсен потвърди с леко кимване.

— „От три години живеете там в такова усамотение, че местните хора не са виждали сестра ви дори и пет пъти. Никакви отношения със съседите ви. Купили сте си малък ситроен пет конски сили, стар модел, с който сам ходите да пазарувате в Арпажон. Всеки месец идвате в Париж все със същата кола.“

— За да предавам проектите си на фирмата „Дюма и Син“ на улица „Четвърти септември“, точно така!

— „Проекти за щамповане на платове за мебели. За всеки проект ви плащат по петстотин франка. Правите средно по четири проекта на месец, значи за две хиляди франка…“

Нов знак на одобрение.

— „Нямате приятели. Сестра ви няма приятелки. В събота вечер сте си легнали пак както обикновено, заключили сте сестра си в стаята и, съседна на вашата. Обяснявате това, твърдейки, че тя е много страхлива… така да е!… В седем часа сутринта в неделя господин Емил Мишоне, застрахователен агент, който живее в една вила на сто метра от вашата, влиза в гаража си и установява, че неговата кола — нова, шестцилиндрова, известна марка, е изчезнала и е била заменена с вашата бричка…“

Андерсен не помръдна. Машинално посегна към изпразнения си джоб, в който сигурно държеше обикновено цигарите си.

— „Господин Мишоне, който от няколко дни насам говори из цялата местност само за своята нова кола, приема това за лоша шега. Идва у вас, намира външната порта с желязна решетка заключена и звъни напразно. Половин час по-късно той разказва тази неприятна случка в участъка, откъдето изпращат хора на вашия адрес… Не намират там нито вас, нито сестра ви… но в замяна на това откриват в гаража ви колата на господин Мишоне, в която на мястото на шофьора лежи, паднал върху волана, мъртвец, прострелян от упор с изстрел в гърдите… Документите му не са били откраднати… Убитият се именува Исак Голдберг, търговец на диаманти от Антверпен…“

Без да прекъсва, Мегре дозареди печката.

— „Полицията проявява усърдие, обръща се към служителите на гарата в Арпажон, които са ви видели заедно със сестра ви да вземате първия влак за Париж… Залавят ви двамата, когато пристигате на гара Орсе… вие отричате всичко…“

— Отричам да съм убивал когото и да било…

— Отричате също така да познавате Исак Голдберг…

— За първи път го виждах, мъртъв, на волана на някаква кола, която не е моя, в собствения ми гараж…

— И вместо да уведомите полицията, побягвате заедно със сестра си…

— Уплаших се…

— Нищо ли нямате да добавите?

— Нищо!

— И продължавате да твърдите, че не сте чули нищо през нощта в събота срещу неделя?

— Аз спя много дълбоко.

Той повтаряше за петдесети път все същите изречения и Мегре, преуморен, натисна електрическия звънец. Влезе инспектор Люка.

— Ще се върна скоро!

* * *

Петнайсетина минути трая разговорът между Мегре и съдебния следовател Комелио, който вече беше уведомен за случая. Той сякаш още отначало биеше отбой.

— Ще видите, че това ще излезе едно от онези престъпления, каквито за щастие се случват по едно на десет години и никога не се разкриват напълно докрай!… И тъкмо на мен да се случи!… Всичките подробности въобще не се връзват!… Защо е била тази замяна на колите?… И защо Андерсен не взема колата от своя гараж, за да избяга, ами слиза пеша до Арпажон, за да се качи оттам на влака?… Каква работа е имал този търговец на диаманти на Кръстопътя на трите вдовици?… Повярвайте ми, Мегре! И за вас, и за мен отсега започва серия от неприятности… Освободете го, ако искате… Може би не грешите, като смятате, че щом той е издържал на този седемнайсетчасов разпит, няма да успеете да изкопчите нищо повече от него…

Клепачите на комисаря Мегре бяха леко зачервени, защото беше спал твърде малко.

— Видяхте ли сестрата?

— Не! Когато ми доведоха Андерсен, девойката вече е била върната вкъщи от хората на полицията, които искали да я разпитат на място. Оставили са я там. Под наблюдение е.

Двамата си стиснаха ръце. Мегре се върна в кабинета си, където Люка наблюдаваше вяло задържания, който беше опрял чело на стъклото на прозореца и чакаше без напрежение.

— Свободен сте! — изрече Мегре още с влизането си.

Андерсен не потрепна дори, но посочи с леко движение голия си врат и обувките без връзки.

— Ще получите нещата си в канцеларията. Естествено, ще трябва да бъдете на разположение на полицията. При най-малкия опит за бягство ще ви пратя в затвора Ла Санте…

— Какво става със сестра ми?…

— Ще си я намерите вкъщи…

Датчанинът сякаш все пак се развълнува леко, когато прекрачваше прага, защото махна монокъла си и прекара ръка върху липсващото си око.

— Благодаря ви, господин комисар.

— Няма за какво!

— Давам ви честната си дума, че съм невинен…

— Нищо не ви питам!

Андерсен се поклони и изчака Люка да го съпроводи до канцеларията.

В преддверието някой, който бе присъствувал на последната сцена, стана от мястото си, негодуващо слисан, и забърза към Мегре.

— Какво означава това?… Нима го освобождавате?… Не е възможно, господин комисар…

Беше господин Мишоне, застрахователят, собственикът на новата шестцилиндрова кола. Той влезе самоуверено в кабинета и остави шапката си върху една маса.

— Идвам най-вече по повод колата.

Дребно човече със сивеещи коси, облечено с неумело старание, той повдигаше непрекъснато крайчетата на поддържаните си мустаци.

Като говореше, издължаваше устни и правеше с ръцете си движения, за да покаже, че е категоричен, подбираше думите си.

Той именно се оплакваше! Точно него трябваше да защитава правосъдието! Не беше ли това начин да се представи за герой?

Не се съобразяваше с нищо. Цялата Префектура беше длъжна него да слуша.

— Тази нощ имах дълъг разговор с госпожа Мишоне, с която се надявам, че скоро ще се запознаете… Тя е на моето мнение… Имайте предвид, че баща й беше учител в гимназията в Монпелие, а майка й даваше частни уроци по пиано… Щом ви го казвам, значи е така… Накратко…

Това беше любимата му дума. Произнасяше я едновременно рязко и уклончиво.

— Накратко, нужно е да се вземе някакво решение в най-кратък срок… Като всеки човек, дори и като най-богатите, като граф Д’Аренвил например, и аз си купих новата кола на изплащане… Подписах осемнайсет полици… Забележете, че можех да я платя и в брой, но е излишно да се замразяват капитали… Граф Д’Аренвил, за когото току-що ви споменах, направи същото със своята кола „Испано“… Накратко…

Мегре не помръдваше, дишаше шумно.

— Не мога да се лиша от колата си, защото тя ми е крайно необходима за упражняване на професията ми… Имайте предвид, че моят район се разпростира на трийсет километра от Арпажон… Впрочем госпожа Мишоне е на същото мнение като мен… Ние не искаме повече кола, в която е бил убит човек… Правосъдието трябва да направи необходимото, за да ни снабди с нова кола, същата марка като предишната, с тази разлика, че сега искам тъмночервена, което въобще не е от значение за цената… Забележете, че моята беше разработена кола и сега ще трябва да…

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

— Простете!…

Още една дума, която той обичаше да употребява.

— Простете, господин комисар! От само себе си се разбира, че съм готов да ви помогна с всичко, което знам, и с опита, който съм натрупал за отношенията в нашия край… Но трябва спешно да получа кола…

Мегре прекара ръка по челото си.

— Добре, скоро ще дойда да разговаряме у вас…

— А с колата какво?…

— Веднага, щом приключи следствието, ще ви върнат вашата…

— Но нали ви казвам, че госпожа Мишоне и аз…

— Предайте моите уважения на госпожа Мишоне!… Довиждане, господине…

Всичко стана толкова бързо, че застрахователят няма време да се възпротиви. Отново се намери на площадката отвън, с шапката, която му бяха пъхнали в ръката, а прислужникът му обясни:

— Оттук, ако обичате! Първата стълба вляво… вратата насреща…

През това време Мегре завъртя два пъти ключа на вратата и сложи на печката да се топли вода, за да си направи силно кафе.

Колегите му смятаха, че работи. Наложи се обаче да го събудят един час по-късно, защото бе пристигнала телеграма от Антверпен, която гласеше:

„Исак Голдберг, четирийсет и пет годишен, търговски посредник за продажба на диаманти, много добре познат в областта. Средна ръка. Добра препоръка от банката. Всяка седмица пътува с влак или със самолет за Амстердам, Лондон, Париж.

Луксозна вила и Боргерхут, улица «Дьо Кампин». Женен. Баща на две деца — на осем и дванайсет години.

Госпожа Голдберг, уведомена, взела влака за Париж.“

* * *

В единайсет часа на другата сутрин иззвъня телефонът. Обаждаше се Люка.

— Ало! Намирам се на Кръстопътя на трите вдовици. Обаждам ви се от гаража, който е на двеста метра от къщата на Андерсенови… Датчанинът се върна вкъщи… Желязната врата пак е заключена… Друго нищо особено…

— А сестрата?…

— Трябва да е тук, но аз не съм я виждал…

— А трупът на Голдберг?

— Закаран е в залата за дисекции в Арпажон…

* * *

Мегре се прибра у дома на булевард „Ришар-Льоноар“.

— Изглеждаш изморен! — каза простичко жена му.

— Приготви ми куфара с дрехи и чифт обувки за смяна.

— За дълго ли заминаваш?…

На огъня вреше ядене. В спалнята прозорецът беше отворен и леглото разстлано, за да се проветри. Госпожа Мегре още не бе намерила време да махне фибите, които придържаха косата й, навита на тънки букли.

— Довиждане…

Той я целуна. Когато излизаше, тя забеляза:

— Отваряш вратата с дясната ръка…

Това не беше обичайно за него. Винаги отваряше с лявата ръка. Госпожа Мегре не криеше, че е суеверна.

— Какъв е случаят този път?… Някаква банда ли?…

— Още не знам.

— Далече ли заминаваш?

— Все още не знам.

— Ще се пазиш, нали?…

Но той вече слизаше по стълбите и едва се обърна да й махне с ръка. На булеварда спря едно такси.

— До гара Орсе… Или всъщност… Колко струва едно отиване до Арпажон?… Триста франка заедно с връщането?… Потегляйте тогава!…

Рядко му се случваше такова нещо. Но сега беше изтощен. Едва прогонваше съня, клепачите го смъдяха.

Освен това може би беше малко смутен. Не толкова, задето бе отворил вратата с дясната ръка. Още по-малко от тази необичайна история с откраднатата кола на Мишоне, открита по-късно с мъртвец на волана в гаража на Андерсен.

Всъщност именно личността на последния го беше потиснала така.

„Седемнайсет часа под такъв обстрел!“

Опитни бандити и тарикати, преминали през полицейските участъци на цяла Европа, не можеха да издържат на такова изпитание.

Може би именно заради това Мегре беше освободил Андерсен!

Независимо от тези мисли, след като минаха Бур-ла-Рен, той заспа на задната седалка на колата. Шофьорът го събуди в Арпажон, където бе спрял пред стария пазар със сламен покрив.

— В кой хотел ще отседнете?

— Продължете до Кръстопътя на трите вдовици…

Колата се плъзна нагоре по лъскащите от машинно масло павета на главния път, от двете страни на който имаше огромни реклами за Виши, за Довил, на големи хотели или на марки бензин.

Стигнаха до един кръстопът. Гараж с пет помпи за бензин, боядисани в червено. Вляво табела с надпис сочеше пътя за Авренвил.

Наоколо, докъдето стига погледът — поля.

— Тук е! — каза шофьорът.

Имаше само три сгради. Първо къщата на собственика на гаража, облицована с гипсови плочи, построена набързо поради напиращата работа в гаража. Зареждаха с бензин голяма спортна кола с алуминиева каросерия. Механици поправяха една камионетка за пренасяне на месо и колбаси.

Отсреща друга, каменна къща, тип вила, с тясна градинка и желязна ограда, висока два метра. Месингова табелка с надпис: Емил Мишоне, застраховки.

Третата къща отстоеше на двеста метра. Стената, която обграждаше парка, позволяваше да се видят само първият етаж на къщата, покритият с плочи покрив и няколко хубави дървета.

Къщата сигурно беше строена преди век. Една от ония хубави някогашни селски вили с малка къщичка за градинаря, барака, курник, обор и външна каменна площадка с пет стъпала, от двете страни на които имаше големи бронзови фенери.

Малкото циментирано езерце беше сухо. От комина с похлупак се издигаше право нагоре тънка струя пушек.

И друго нищо. Оттатък полята се виждаше една скала, покриви на селскостопански ферми, изоставен към края на изораните площи плуг.

А по гладкото шосе минаваха коли, натискаха клаксоните си, разминаваха се, задминаваха се.

Мегре слезе от колата с куфара в ръка, плати на шофьора, който, преди да поеме към Париж, купи бензин от гаража.