Жорж Сименон
Нощта на кръстопътя (6)

VI
Нощта на отсъствуващите

Беше пет часът следобед, когато Люка събуди Мегре и му подаде телеграма от Белгийската обществена безопасност.

Исак Голдберг наблюдаван от много месеци, защото разходите му не отговаряха на начина му на живот стоп заподозрян че се занимава главно с прехвърляне на крадени бижута стоп няма доказателства стоп заминаването за Франция съвпада с кражбата на бижута за два милиона извършена в Лондон преди петнайсет дни стоп анонимно писмо твърди, че бижутата се намират в Антверпен стоп там са видени двама международни крадци прахосващи големи суми стоп предполагаме че Голдберг е откупил от тях бижута и е пристигнал във Франция, за да ги препродаде стоп искайте описание на скъпоценностите от Скотланд ярд.

Все още сънен, Мегре пъхна хартията в джоба си и попита:

— Друго нищо ли няма?

— Не. Продължих да наблюдавам кръстопътя. Видях собственика на гаража много издокаран и го попитах къде отива. Казват, че той имал навика да вечеря с жена си в Париж веднъж седмично и да отива след това на театър. В тези случаи се връща едва на другия ден, защото спят там на хотел…

— Той замина ли?

— Сега вече трябва да е заминал, да!

— Попита ли го в кой ресторант ще вечерят?

— В „Охлюва“, на улица „Ла Бастий“. След това отиват в театър „Амбигю“. Нощуват в хотел „Рамбюто“, улица „Риволи“.

— Всичко съвсем точно! — изръмжа Мегре и прекара гребена през косата си.

— Застрахователят ми съобщи чрез жена си, че искал да приказва с вас, или по-точно да си поговорите, за да си послужа с неговия език.

— Това ли е всичко?

Мегре влезе в кухнята, където жената на собственика на странноприемницата приготовляваше блюдата за вечеря. Поръча си една пръстена паница с печена кайма, отряза си голямо парче хляб и се разпореди:

— Половинка бяло, моля…

— Няма ли да изчакате вечерята?

Той захапа, без да отговори, огромния си сандвич.

Инспекторът го наблюдаваше. Личеше му, че има желание да говори.

— Вие очаквате да се случи нещо важно тази нощ, нали?

— Хм!…

Но защо да отрича? Тази вечеря на крак не показваше ли, че той се подготвя психологически за предстояща битка?

— Размишлявах преди малко. Опитвах се да сложа ред в мислите си. Не е лесно…

Мегре го гледаше спокойно, докато челюстите му продължаваха да действуват.

— Все още девойката ме смущава най-много. Ту ми се струва, че цялото й обкръжение — собственикът на гаража, застрахователят и датчанинът — са виновни, само тя не. Ту съм готов да се закълна в обратното, да твърдя, че тя е единственият зъл дух в тази история…

Зениците на комисаря блеснаха весело, сякаш казваха:

„Продължавай в тоя дух!“

— В някои моменти тя действително прилича на девойка от аристократическите среди… В други обаче ми напомня времето, когато работех в Нравствения отдел… Разбирате ме какво искам да кажа… Всяка от тия моми може да ви разкаже най-невероятната история с най-неподправена самоувереност! А подробностите са толкова вълнуващи, че е невероятно да е могла да ги измисли… И човек се хваща на въдицата!… После откриваш под възглавницата й някой стар роман и виждаш, че тя е взела оттам всички подробности на своя разказ… Жени, които лъжат така, както дишат. И накрая сигурно започват сами да вярват на лъжите си!…

— Това ли е всичко?

— Смятате, че се лъжа ли?

— Нямам представа!

— Отбележете обаче, че аз не мисля все така и че най-често ме притеснява Андерсен… Представете си човек като него, културен, от потекло, интелигентен, който става водач на банда…

— Ще го видим тази вечер!

— Него ли?… Но щом като е минал границата…

— Хм!

— Вие мислите, че?…

— Че случаят е най-малко десет пъти по-сложен, отколкото ти си го представяш… И че е по-разумно, за да не се обърква човек, да запомни само някои най-важни обстоятелства.

— Точно така! Например, че господин Мишоне пръв бе подал жалба и че ме кани да отида при него тази вечер…

— Точно тази вечер, когато собственикът на гаража е в Париж… Всичко е прекалено демонстративно!…

Минервата на Голдберг е изчезнала. Запомни добре и това! И тъй като няма много такива коли във Франция, не е лесно да я скрият…

— Вие смятате, че господин Оскар?…

— Спокойно!… Стига ти, щом това ти доставя удоволствие, да размишляваш над тези три въпроса…

— Но Елзе?…

— Пак ли?

И като си бършеше устата, Мегре тръгна към шосето. Четвърт час по-късно той позвъни на вратата на вилата на Мишонетови, където го посрещна киселата физиономия на съпругата.

— Мъжът ми ви чака горе!

— Много любезно от негова страна…

Тя не усети иронията в думите му и поведе комисаря по стълбите нагоре. Господин Мишоне беше в спалнята си, близо до прозореца, чиито щори бяха спуснати. Седнал в един фотьойл в стил Волтер, той беше загърнал краката си с едно карирано одеяло и попита с нападателен глас:

— И така, кога ще ми върнат колата?… Нима вие смятате, че е много умно да лишавате човек от средството му за препитание?… А през същото това време вие ухажвате съседката, или си пиете аперитива със собственика на гаража!… Добра полиция си имаме! Говоря ви така, както го чувствувам, господин комисар! Да, бива си я!… Хич не я е зор за убиеца! На нея й дай да трови живота на честните хора!… Аз имам кола… Моя ли е тя, или не е?… Питам ви, вас питам! Отговорете!… Моя ли е?… Добре! С какво право я държите заключена?…

— Болен ли сте? — попита го спокойно Мегре, като погледна одеялото, с което бяха завити краката на застрахователя.

— Ако не съм, ще се разболея! Нервирам се! А мене ме удря в краката… Имам криза от подагра!… Сега ще ми се наложи да остана в този фотьойл две или три нощи, без да мигна… Ако накарах да ви извикат, то е, за да ви кажа следното: виждате в какво състояние съм! Ясно е, че съм негоден за работа, особено без кола. Това е всичко… Ще дадете свидетелски показания, когато поискам от съда обезщетение… Бъдете здрав, господине!…

Той изрече всичко с прекалената дързост на прост човек, сигурен в правото си. Госпожа Мишоне добави:

— Само че, докато вие обикаляте около нас и ни дебнете, убиецът си се разхожда свободен!… Това е то вашето правосъдие!… Нападай бедните, уважавай големците!…

— Това ли е всичко, което имахте да ми кажете.

Господин Мишоне се смъкна по-надолу във фотьойла си, като гледаше ожесточено. Жена му тръгна към вратата.

Подредбата на къщата съответствуваше на фасадата: серийни мебели, хубаво излъскани, съвсем чисти, заковани на мястото си, сякаш никога не ги ползуват.

В коридора Мегре се спря пред един телефонен апарат, стар модел, окачен на стената. И в присъствието на възмутената госпожа Мишоне завъртя ръчката.

— Тук криминалната полиция, госпожице! Можете ли да ми кажете дали сте свързвали някого този следобед с Кръстопътя на трите вдовици?… Казвате, че сте свързвали два номера, гаража и дома на Мишонетови?… Добре!… Е, и?… Гаражът се е свързал с Париж към един часа и след това към пет часа? А другият пост?… Само един разговор… С Париж?… В пет часа и пет минути?… Благодаря ви.

Той погледна госпожа Мишоне с хитри искрици в очите и се поклони.

— Желая ви лека нощ, госпожо.

Отвори спокойно, като постоянен посетител, желязната порта на Къщата на трите вдовици, заобиколи сградата и се изкачи на първия етаж.

Силно възбудена, Елзе Андерсен тръгна насреща му.

— Моля да ме извините, задето ви притиснах, господин комисар! Сигурно ще сметнете, че прекалявам… Но аз много съм възбудена… Страх ме е, без да знам защо… След нашия разговор преди няколко часа ми се струва, че единствено вие можете да ме спасите от някакво надвиснало нещастие… Сега вие сам познавате не по-зле от мен този зловещ кръстопът, тези три къщи, които сякаш взаимно се заплашват… Вярвате ли на предчувствия? Аз вярвам, като всички жени… Усещам, че тази нощ ще се случи някаква драма…

— И ме молите отново да ви пазя?

— Прекалявам, нали?… Но нима съм виновна, че ме е страх?…

Погледът на Мегре се беше спрял върху една картина, представяща снежен пейзаж, която висеше накриво. Миг след това обаче комисарят се извърна към младата жена, която очакваше отговора му.

— Не се ли страхувате, че ще ви излезе лошо име?

— Нима това има някакво значение, когато човек го е страх?

— В такъв случай ще се върна след един час… Имам да дам някои разпореждания…

— Наистина ли?… Ще се върнете?… Обещавате?… Освен това имам да ви кажа още цял куп неща, които изплуваха в спомените ми малко по малко…

— Във връзка с нашия случай ли?…

— Във връзка с моя брат… Но това сигурно няма никакво значение… Ще ви кажа! Спомням си например, че след самолетната катастрофа, която той преживя, лекуващият го лекар каза на баща ми, че отговарял за физическото здраве на ранения, но не и за психическото му състояние… Никога не съм се замисляла над тази фраза… Има и някои други подробности… Това му желание да живее далеч от града, да се крие… Ще ви разкажа за всичко това, когато се върнете…

И тя му се усмихна с благодарност, примесена все още с лека тревога.

* * *

Минавайки покрай каменната вила, Мегре погледна машинално към прозореца на първия етаж, който се очертаваше светложълт в мрака. Върху осветената отвътре щора се виждаше силуетът на господин Мишоне, седнал в своя фотьойл.

В странноприемницата комисарят даде няколко разпореждания на Люка без никакви обяснения.

— Извикай пет-шестима инспектори, които да дежурят около кръстопътя. Ще се осведомяваш час след час по телефона в „Охлюва“, после в театъра, после в хотела дали господин Оскар е все още в Париж… Да се проследяват всички, които излизат от трите къщи…

— Вие къде ще бъдете?

— У Андерсенови.

— Смятате, че?…

— Нищо не смятам, драги! До скоро виждане или до утре заран!

Вече беше нощ. Запътил се към шосето, комисарят провери пълнителя на револвера си и се увери, че има в кесията си тютюн.

Зад прозореца на Мишонетови все още се виждаха сянката на фотьойла и профилът с мустаците на застрахователя.

Елзе Андерсен беше сменила кадифената си черна рокля със сутрешния пеньоар и Мегре я завари излегнала се на дивана, пушейки цигара, по-спокойна, отколкото последния път, но със сбръчкано от размисъл чело.

— Ако знаете колко се радвам, като ви виждам тук, господин комисар!… Има хора, които вдъхват доверие още от пръв поглед… Само че се срещат рядко!… Аз поне съм срещала малцина, към които да почувствувам симпатия… Можете да пушите спокойно…

— Вечеряхте ли?…

— Не съм гладна… Не знам вече от какво живея… От четири дни насам, точно след това ужасно откриване на трупа в колата, все мисля, мисля… Мъча се да си съставя собствено мнение, да разбера…

— И стигате до заключението, че брат ви е виновникът?

— Не… Не искам да обвинявам Карл… Още повече че дори и да е виновен в точния смисъл на думата, той може да го е сторил само в пристъп на лудост… Избрахте да седнете на най-неудобния фотьойл… Ако искате да си полегнете, има походно легло в съседната стая…

Тя беше спокойна и същевременно трескава. Едно външно спокойствие, съзнателно наложено с усилие. Една трескавост, която се проявяваше в даден миг.

— В тази къща някога вече се е разиграла драма, нали така. Карл ми е споменавал за това уклончиво… Страхува се да не ме разстрои… Той все се отнася към мен като към малко момиче…

Тя наведе с гъвкаво движение цялото си тяло, за да изтърси пепелта от цигарата си в порцелановата купа върху еднокраката кръгла масичка. Пеньоарът й се разтвори както сутринта. За миг се откри едната й гърда, малка и закръглена. Беше като светкавица. Въпреки това Мегре успя да забележи някакъв белег, което го накара да смръщи вежди.

— Вие сте била ранявана някога?

— Какво искате да кажете?

Тя се изчерви. Загърна инстинктивно пеньоара над гърдите си.

— Имате белег на дясната гърда…

Смущението й беше неописуемо.

— Извинете ме… — каза тя. — Тук съм навикнала да живея много леко облечена… Не предполагах, че… А що се отнася до белега… Ето на! Още една подробност, която ми хрумна изведнъж… Но това сигурно е съвпадение… Когато бяхме още малки деца, Карл и аз играехме в парка на замъка и аз си спомням, че веднъж Карл получи подарък от Дядо Мраз една карабина… Сигурно беше четиринайсетгодишен тогава… Смешно, ще кажете вие… Отначало той стреляше в мишена… После, след едно посещение в цирка, реши да си поиграе на Вилхелм Тел… Аз държах по един картон във всяка ръка… Първият куршум ме улучи в гърдата…

Мегре се изправи. Тръгна към дивана с толкова непроницаемо лице, че тя го гледаше как се приближава с такова безпокойство, че стискаше пеньоара си с две ръце.

Но той не гледаше нея. Беше вперил поглед в стената, над кушетката й, там, където снежният пейзаж сега висеше точно хоризонтално.

Той отмести с бавно движение рамката и разкри една кухина в стената, нито голяма, нито дълбока, образувана само от две извадени тухли.

В нея имаше един зареден с шест куршума автоматичен револвер, кутия за патрони, един ключ и шишенце веронал.

Елзе го проследи с поглед, но почти не се смути. Съвсем слаба розовинка върху бузите. Малко повече блясък в зениците.

— Аз и без това щях да ви покажа това скривалище след малко, господин комисар…

— Наистина ли?

Докато говореше, той пъхна револвера в джоба си, отбеляза, че половината от хапчетата веронал липсват от тубата, отправи се към вратата и изпробва в ключалката ключа, който влезе съвсем лесно.

Младата жена се изправи. Не се стараеше вече да прикрива гърдите си. Заговори с резки движения.

— Това, което току-що намерихте, е потвърждение на онова, което вече ви казах… Но вие трябва да ме разберете… Нима можех да обвиня брат си?… Ако ви бях признала още при първото ви посещение, че отдавна вече го смятам за луд, вие щяхте да приемете държането ми като скандално… Но, така или иначе, това е истината…

Чуждият й акцент, който личеше повече, когато тя говореше пламенно, подчертаваше и при най-малката фраза чуждестранния й произход.

— Ами този револвер?…

— Как да ви обясня?… Когато напуснахме Дания, ние бяхме разорени… Брат ми обаче беше убеден, че със своята култура ще успее да си създаде блестящо положение в Париж… Но не успя… От това състоянието му стана още по-обезпокояващо… Когато реши да ни погребе тук, аз разбрах, че болестта му сериозно е напреднала… Особено когато настоя да ме заключва всяка нощ в стаята ми, защото някой враг можел да ме нападне!… Представете си положението ми, затворена сред тези четири стени, без да мога да изляза оттук в случай на пожар например или на каквото и да било друго нещастие!… Въобще не можех да заспя!… Беше ме страх като в мазе…

Един ден, когато той беше в Париж, повиках един ключар, който ми направи ключ от стаята… За целта, тъй като бях заключена, трябваше да мина през прозореца…

Така си осигурих възможност да излизам… Но това не беше достатъчно! Имаше дни, в които Карл почти изпадаше в умопомрачение; често говореше, че предпочитал да убие и двама ни, вместо да претърпим пълен провал…

По време на едно друго пътуване на брат ми в Париж си купих револвер от Арпажон. И понеже спях лошо, се снабдих с веронал…

Виждате колко просто е всичко!… Той е мнителен… Никой не е по-мнителен от човек с помрачен мозък, който все пак е достатъчно бистър, за да може сам да си дава сметка за това… Една нощ си направих това малко скривалище…

— Това ли е всичко?

Тя се изненада от грубостта на въпроса му.

— Нима не ми вярвате?

Той не отвърна нищо, тръгна към прозореца, отвори го, отмести щорите и отвън го заля свежият нощен въздух.

Шосето под него приличаше на мастилена ивица, която проблясваше от минаващите коли. Фаровете се забелязваха много отдалеч, може би на около десет километра. После сякаш изведнъж премина циклон, стана силно течение, чу се бръмчене на мотор и една малка червена светлинка се отдалечи.

Помпите за бензин бяха осветени. Във вилата на Мишонетови имаше само една светлина, на първия етаж, където все така се виждаше като на екран тъмният силует на фотьойла и на застрахователя зад млечнобелите щори.

— Затворете прозореца, господин комисар!

Той се извърна. Видя, че Елзе трепереше цялата, свила се в пеньоара си.

— Сега разбирате ли защо съм неспокойна?… Вие ме принудихте да ви кажа всичко… И въпреки това за нищо на света не бих желала да се случи някакво нещастие на Карл!… Той често ми е повтарял, че ще умрем заедно…

— Моля ви да млъкнете!

Той дебнеше шумовете на нощта. За целта придърпа фотьойла си до прозореца и опря крака върху перваза.

— Но нали ви казах, че ми е студено…

— Завийте се!

— Не ми ли вярвате?…

— Тихо, по дяволите!

И той започна да пуши. Отдалече се чуваха слабите шумове от някаква ферма, мучеше крава. Движеха се неясни сенки. В гаража, напротив, се удряха стоманени предмети, после неочаквано се разнесе шумът от вибрирането на електрическия мотор за лепене на гуми.

— А аз толкова ви имах доверие!… Пък то…

— Ще млъкнете ли най-после или не?

Той беше забелязал зад едно дърво на шосето близо до къщата една сянка, сигурно беше някой от инспекторите, които той бе заръчал да дойдат.

— Гладна съм…

Той се обърна ядосан и погледна в лицето младата жена, която имаше съвсем жалък вид.

— Идете да си потърсите нещо за ядене!

— Не смея да сляза… Страх ме е…

Той вдигна рамене, увери се, че навън всичко беше спокойно, и неочаквано реши да слезе на партера. Познаваше кухнята. Край печката имаше останало парче студено месо, хляб и начената бутилка с бира.

Той качи всичко горе и остави яденето върху еднокраката кръгла масичка, близо до купата за цигари.

— Вие сте лош към мене, господин комисар…

Тя толкова много приличаше на малко момиченце! Имаше вид сякаш ей сега ще избухне в ридания!

— Нямам време да бъда лош или любезен… Яжте!

— Вие не сте ли гладен?… Сърдите ми се, задето ви казах истината ли?

Ала той вече й беше обърнал гръб и гледаше навън през прозореца. Госпожа Мишоне зад щорите тъкмо се беше навела над мъжа си и навярно му даваше да изпие някакъв сироп, защото държеше лъжичка пред лицето му.

Елзе взе парче студено телешко месо с края на пръстите си. Изгриза го с удоволствие. После си наля чаша бира.

— Не е хубава!… — заяви тя и усети, че й се повдига. — Но защо не затворите най-после този прозорец?… Страх ме е… Нямате ли милост?…

Той затвори рязко прозореца с досада и изгледа Елзе от главата до краката като човек, готов да се разсърди.

Точно в този миг видя как тя пребледня, сините й зеници се замъглиха, едната й ръка се протегна, за да търси опора. Той едва успя да се хвърли към нея и да прокара ръка зад кръста й, който се преви назад.

Мегре я пусна бавно да се смъкне на пода, повдигна клепачите, за да види очите й, хвана с другата ръка изпразнената чаша за бира, подуши я и усети остра миризма.

Върху малката масичка имаше лъжичка за кафе. Той я използува, за да разтвори зъбите на Елзе. После, без да се двоуми, напъха лъжичката навътре в устата й, допирайки я силно в дъното на гърлото и към небцето.

Лицето й се сгърчи няколко пъти. Гръдният й кош се издигаше от спазми. Елзе лежеше просната на килима. Струйка вода се стичаше от клепките й. В момента, когато главата й се наведе на една страна, тя се разтърси цялата.

Благодарение на контракцията, предизвикана от лъжичката, стомахът й се освободи. Малко жълтеникава течност изтече по пода, а няколко капки покапаха по пеньоара й.

Мегре донесе една голяма кана за вода от тоалетната и намокри лицето й.

Не преставаше да се обръща с нетърпение към прозореца.

А тя все още не можеше да дойде на себе си. Само стенеше слабо. Най-после повдигна глава.

Сетне се изправи, смутена, все още олюляваща се, и видя изцапания килим, лъжичката, чашата за бира.

Тогава тя изхлипа, хванала главата си с ръце.

— Сега видяхте ли, че имам основание да се страхувам?… Те се опитаха да ме отровят. А вие не искахте да ми вярвате!… Вие…

Тя подскочи едновременно с Мегре.

И двамата останаха неподвижни за миг, напрегнали слух.

Беше се разнесъл изстрел някъде близо до къщата, сигурно в градината. Изстрелът бе последван от дрезгав вик.

А откъм шосето се разнесе продължително остро изсвирване. Разтичаха се хора. Някой блъскаше желязната порта. Мегре видя през прозореца фенерчетата на своите инспектори, които претърсваха мрака. Само на сто метра беше прозорецът на Мишонетови и госпожа Мишоне тъкмо оправяше една възглавница зад главата на мъжа си…

Комисарят отвори вратата. Чуваше шум в партера. Люка го викаше:

— Шефе!

— Кой е?

— Карл Андерсен… Не е умрял… Бихте ли слезли?…

Мегре се извърна, видя Елзе седнала на края на дивана си, опряла лакти на коленете и брадичка на двете си ръце, тя гледаше право пред себе си със стиснати зъби, докато снагата й потреперваше конвулсивно.