Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Nuit du Carrefour, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2013)

Издание:

Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре

Библиотека „Лъч — Избрано“

 

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Чикова

Коректор: Янка Събева

 

Френска. Първо и второ издание.

Дадена за набор м. март 1988 година.

Подписана за печат м. август 1988 година.

Излязла от печат м. септември 1988 година.

Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 17,5.

Издателски коли 17,50. УИК 20,17.

Цена 2,90 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Нощта на кръстопътя от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Нощта на кръстопътя
La nuit du carrefour
АвторЖорж Сименон
Първо издание1931 г.
Франция
Издателство„A. Fayard“ (Париж)
Оригинален езикфренски
Жанркриминална литература
Видроман
ПоредицаКомисар Мегре
ПредходнаLe Chien jaune
СледващаUn crime en Hollande

„Нощта на кръстопътя“ (на френски: La nuit du carrefour) е полицейски роман на белгийския писател Жорж Сименон, 7-и поред от серията за комисар Мегре. Романът е издаден през 1931 г. от издателство „A. Fayard“ в Париж. На български език е издаден през 1988 г. от издателство „Народна младеж“ в поредицата „Лъч – избрано“, в превод на Майя Калудиева.

Сюжет

В продължение на 17 часа Мегре и помощникът му Лука разпитват безуспешно датчанина Карл Андерсен, във връзка с убийството на холандския търговец на диаманти Исак Голдберг, който е намерен мъртъв в неговия гараж, в новия автомобил на неговия съсед Емил Мишоне. Андерсен невъзмутимо отрича всички обвинения. Той живее в уединена къща близо до Арпажон, на кръстопътя на трите вдовици, заедно със своята сестра Елзе Андерсен. Mегре отива до кръстопътя на трите вдовици, на който са разположени три къщи – на Андерсен, на застрахователя Мишоне, и гаража на бившия боксьор Оскар. Мегре разпитва Елзе Андерсен, но тя също твърди, че не знвае нищо. Г-жа Голдберг пристига в Арпажон и е застреляна пред очите на Мегре. Карл заключва сестра си и заминава за Париж за да получи хонорара си, но не се появява във фирмата, а колата му е намерена изоставена в близост до границата с Белгия. Елзе отказва да повярва, че брат и е избягал, и предполага че той има психично заболяване.

Междувременно Оскар и жена му заминават за Париж, и Mегре звъни за подкрепление за охрана на района. Той открива в гаража на Оскар укрити крадени вещи и наркотици, и арестува механика Жожо. Той не желае да издаде останалите членове на бандата. От преминаващ автомобил стрелят по Мегре, но комисарят остава невредим. В автомобила е и съдържателят на гаража Оскар. Полицията започва преследване на автомобила. Карл Андерсен се появява, но е прострелян за втори път – първия път докато е бил в колата си, и втория път – пред дома си. Мишоне се опитва да убие Елзе ... Елзе и Мишоне са задържани, а скоро към тях се присъединяват и арестувания Оскар, италианския стрелец Гуидо Ферари и останалите членове на бандата.

Елзе всъщност се оказва бившата престъпничка Берта Крул, която е съпругата на Карл. Тайно от съпруга си, който се опитва да я откъсне от предишния и начин на живот, тя се свързва с Голдберг, и му възлага да донесе откраднати диаманти на Оскар. Голдберг е убит, колата му укрита, а тялото му поставено в колата на Мишоне, която е разменена с тази на Карл, с цел вината да бъде хвърлена върху Карл или да бъде той подтикнат да се самоубие. Мишоне, съблазнен от Елзе, също е станал член на бандата. Ферари е убиецът. Всички, с изключение на Карл, са арестувани и осъдени – Ферари – на смърт, а Елзе на 4 години затвор. Семейството на Карл го настанява в клиника, но една година по късно, след смъртта на майка му, той получава наследство, и се завръща в Париж, за да посещава жена си и да чака освобождаването и.

Край на разкриващата сюжета част.

Екранизация

По романа през 1932 г. е заснет едноименният филм „Нощта на кръстопътя“. Режисьор на филма е Жан Реноар, а в ролята на комисар Мегре е актьорът Пиер Реноар.

Външни препратки

VII
Двете рани

Пренесоха Карл Андерсен в стаята му. Един инспектор ги следваше, носейки лампата от партера. Раненият не хъркаше, не се движеше. Само когато го положиха върху леглото му и Мегре се наведе над него, видя, че клепачите му са полуотворени.

Андерсен го позна, сякаш се поуспокои и промълви, протягайки ръка към комисаря:

— Елзе?…

Елзе стоеше на прага на стаята, със сини кръгове под очите, застинала в неспокойно очакване.

Гледката беше впечатляваща. Карл беше изгубил черния си монокъл и редом със здравото му око, което гледаше трескаво, стъкленото око беше все така изкуствено втренчено.

Газеното осветление придаваше на обстановката някаква мистериозност. Отвън се чуваха полицаите, които претърсваха парка и ровеха в едрия пясък.

Колкото до Елзе, тя едва се осмели да се приближи до брат си, съвсем скована, но Мегре й заповяда да влезе.

— Смятам, че е засегнат много зле! — рече полугласно Люка.

Тя навярно чу. Погледна го, поколеба се да се приближи повече до Карл, който я изпиваше с поглед и се мъчеше да се изправи в леглото.

Тогава тя избухна в ридания и побягна вън от стаята, върна се в своята и се хвърли разтреперана върху дивана.

Мегре даде знак на инспектора да я наблюдава, а той се зае с ранения и му съблече ловко сакото и жилетката като човек, навикнал да върши подобни неща.

— Не се страхувайте… Отидоха за лекар… Елзе е в стаята си.

Андерсен мълчеше, сякаш смазан от необяснимо безпокойство.

Гледаше около себе си с израз на човек, който се мъчи да разкрие някаква загадка, да разбули тежка тайна.

— Ще ви разпитам малко по-късно… Но…

Комисарят се беше навел над разголения гръб на датчанина и смръщи вежди.

— Вие сте улучен от два куршума… Тази рана на гърба ви съвсем не е толкова прясна…

Впрочем тя беше ужасна! Едно парче от десетина сантиметра кожа въобще липсваше. Плътта беше направо накълцана, обгоряла, подпухнала и по нея бяха залепнали корички засъхнала кръв. Тази рана не кървеше вече, което доказваше, че е нанесена преди няколко часа.

Напротив, един куршум съвсем наскоро беше смазал лявата му плешка и докато промиваше раната, Мегре успя да извади обезформеното парче олово.

Не беше куршум от револвер, а от карабина, както онзи, с който бяха убили госпожа Голдберг.

— Къде е Елзе? — промълви раненият, който бе успял да се въздържи да не разкриви лицето си от болката.

— В стаята си е… не се движете… Успяхте ли да видите последния си нападател?

— Не…

— А първия?… Къде се случи това?…

Лицето на Андерсен се смръщи. Той отвори уста, за да проговори, но се отказа, уморен, докато лявата му ръка се опита с едва доловимо движение да обясни, че няма повече сили да говори.

* * *

— Вашето заключение, господин докторе?…

Ужасно беше да се живее в този полумрак. В къщата имаше само две газени лампи: едната, която беше в стаята на ранения, а другата — при Елзе.

Долу бяха запалили свещ, която не осветяваше дори и една четвърт от салона.

— Ако няма непредвидени усложнения, той ще се справи с раните… По-страшна е първата рана… Сигурно е нанесена в началото на следобеда или към обяд… С куршум от броунинг, изстрелян от упор в гърба му. Съвсем от упор!… Питам се дори, дали цевта на оръжието не е била опряна о кожата… Жертвата е направила погрешно движение… Куршумът се е извил и е засегнал почти единствено ребрата… Синините на рамото, на мишницата, издрасканите места по ръцете и по коленете също са оттогава…

— А другият куршум?…

— Плешката е смазана. Трябва още утре да го види хирург… Мога да ви дам адреса на една клиника в Париж… Има и местна болница, но ако раненият има средства, препоръчвам ви да се обърнете към парижкия лекар…

— Могъл ли е да се движи след първата злополука?

— Вероятно… Тъй като никой важен орган не е бил засегнат, всичко е било само въпрос на воля, на енергия… Страх ме е само, че рамото му може да остане завинаги схванато.

В парка инспекторите не бяха открили нищо, но така се бяха разположили, че още на разсъмване образуваха плътна хайка.

Няколко мига по-късно Мегре се върна в стаята на Андерсен, който явно изпита облекчение, като го видя.

— Елзе?…

— В стаята си е, казах ви го вече два пъти.

— Защо?

И все това болезнено безпокойство, което прозираше в погледа на датчанина, в сгърчването на лицето му.

— Знаете ли дали имате врагове?

— Не.

— Не се вълнувайте… Разкажете ми само къде и как ви улучи първият куршум… Спокойно… Щадете се…

— Отивах при „Дюма и Син“…

— Въобще не сте влизали там…

— Исках!… На влизане в Орлеан един мъж ми даде знак да спра колата…

Той помоли да му дадат да пие, погълна цяла чаша вода и продължи, гледайки към тавана:

— Каза ми, че бил от полицията. Дори показа някаква карта, която аз въобще не погледнах. Заповяда ми да прекося Париж и да изляза на пътя за Компиен, като твърдеше, че трябвало да ме срещне с някакъв свидетел.

— Как изглеждаше той?…

— Едър, с мека сива шапка на главата. Малко преди Компиен главното шосе прекосява една гора… На един завой усетих удар в гърба… Нечия ръка хвана волана, който аз държах, и ме изтика вън от колата… Изгубил съм съзнание… Когато дойдох на себе си, видях, че се намирам в канавката… Колата я нямаше…

— Колко часът беше?

— Може би единайсет часът сутринта… Не знам… Часовникът на колата не работи… Навлязох в гората, за да се посъвзема и да имам време да размисля… Виеше ми се свят… Чух, че минават влакове… Накрая се добрах до една малка гара… В пет часа бях в Париж, където наех стая в хотел. Погрижих се да измия раната, пооправих си дрехите… После пристигнах тук…

— Криейки се?…

— Да.

— Защо?

— Не знам.

— Срещнахте ли някого?

— Не! Влязох през парка, без да прекосявам главното шосе… В момента, когато се приближавах към площадката пред къщата, някой стреля… Искам да видя Елзе…

— Знаете ли, че се опитаха да я отровят?

Мегре съвсем не очакваше, че думите му ще имат такова въздействие. Датчанинът се изправи с едно-единствено усилие и като впери поглед в него, промълви:

— Наистина ли?

И сякаш беше доволен, освободен от някакъв кошмар.

— Искам да я видя, кажете й!

Мегре излезе в коридора и намери Елзе в стаята й, излегнала се върху дивана, с празен поглед, а край нея Люка я пазеше мрачен.

— Искате ли да дойдете?

— Какво каза той?

Тя беше неспокойна, колебаеше се. В стаята на ранения пристъпи две несигурни крачки, после се хвърли към Карл, прегърна го и заговори на техния език.

Люка беше мрачен, дебнеше Мегре.

— Разбирате ли им нещо?

Комисарят повдигна рамене и вместо да отговори, се разпореди:

— Трябва да се убедиш дали собственикът на гаража не е напускал Париж… Ще телефонираш в Префектурата, за да изпратят хирург съвсем рано сутринта… Ако е възможно, дори и тази нощ…

— Вие къде отивате?

— Хич не знам. Колкото до охраняването на парка, нека продължат, макар че няма да има никакъв резултат от това…

Той слезе на партера, после по стъпалата на площадката и излезе на шосето съвсем сам. Гаражът беше затворен, но се виждаха осветените млечнобели дискове на помпите за бензин.

На първия етаж във вилата на Мишонетови имаше светлина… Зад щорите силуетът на застрахователя си беше все на същото място.

Нощта беше хладна. Лека мъгла се беше спуснала над полето и приличаше на вълни, издигнали се на един метър над земята. Някъде откъм Арпажон се чу усилващ се шум на мотор и тракащи железа. Пет минути по-късно един камион, разнасящ стока, спря пред гаража, натисна клаксона.

В желязната рулетка пред гаража се отвори една малка портичка и вътре се видя запалената електрическа лампа.

— Двайсет литра!

Разбуденият механик пусна помпата, докато шофьорът въобще не слезе от високата седалка на кабината. Комисарят се приближи с ръце в джобовете, захапал лулата между зъбите си.

— Господин Оскар не се ли е върнал?

— Ха! Вие тук ли сте?… Не е! Когато ходи в Париж, той се връща чак на другата заран…

Кратко колебание, после:

— Слушай, Артюр, добре ще бъде да си вземеш резервното колело, сменил съм ти гумата…

И механикът влезе в гаража, откъдето вдигна едно колело с джанта, потъркаля го и го закачи с мъка отзад на камиона.

Колата потегли. Червените й светлинки се изгубиха в далечината. Прозявайки се, механикът въздъхна:

— Продължавате да търсите убиеца ли?… По това време? Мен пък само да ме оставят, кълна ви се, веднага ще си легна и нищо не може да ме спре да захъркам!…

Разнесоха се два удара на камбана. На хоризонта летеше влак с огнена грива.

— Ще влизате ли?… Или няма да влизате?…

И монтьорът се протегна, забързан да си легне отново.

Мегре влезе, огледа измазаните с вар стени, по които висяха, закачени на пирони, издути червени вътрешни гуми, всякакъв модел автомобилни колела, повечето съвсем износени.

— Я кажете! За какво му е на оня шофьор колелото, което му дадохте?…

— Ами… да го сложи на камиона си, за какво друго!

— Така ли мислите?… Не знам как ще си кара след това камиона!… Колелото, което му дадохте, въобще не беше същият калибър като неговите.

В погледа на монтьора блесна безпокойство.

— Ами може да съм сбъркал… Я чакайте да си спомня… Да не би случайно да съм му дал колелото на камионетката на чичо Матиьо?…

Чу се гърмеж. Мегре стреля към една от вътрешните гуми, закачени на стената. Гумата започна да омеква и от разкъсаното място потекоха малки пликчета от бяла хартия.

— Не мърдай, малкият!

Защото механикът, присвил се одве, се готвеше да побегне с главата напред.

— Внимавай!… Ще стрелям…

— Какво искате от мене?

— Горе ръцете!… По-живо!…

И Мегре се приближи бързо до Жожо, опипа джобовете му и прибра един револвер с шест куршума в пълнителя.

— Легни там на походното си легло…

Мегре ритна вратата и я затвори. Гледайки покритото с лунички лице на механика, той разбра, че оня няма да се предаде лесно.

— Лягай!

Той не можа да види никакво въже около себе си, но забеляза едно руло електрическа жица.

— Дай си ръцете!…

Тъй като Мегре трябваше да остави револвера си, работникът се раздвижи, но комисарят го удари с юмрук право в лицето. От носа му потече кръв. Устната му се поду. Механикът изкрещя разярен. Ръцете му бяха вече вързани, а веднага след това и краката.

— На колко си години?

— На двайсет и една…

— Откъде си дошъл?

Тишина. Мегре му показа юмрука си.

— От наказателната колония в Монпелие.

— Добре се насади! Знаеш ли какво има в тия пликчета?

— Наркотик.

Гласът му беше пълен с омраза. Механикът напрегна мускули, надявайки се да скъса електрическата жица.

— Какво имаше в онова резервно колело?

— Не знам…

— Тогава защо го даде на тази кола, а не на друга?

— Няма да отговарям повече!

— Толкова по-зле за тебе!

Мегре продупчи една след друга пет вътрешни гуми, но не във всичките имаше кокаин. В една от тях, където голяма лепенка закриваше дълга цепнатина, Мегре откри сребърни прибори за хранене с коронка на маркизка фамилия. В друга имаше дантелен плат и няколко старинни бижута.

В гаража имаше десет коли. Когато Мегре се опита последователно да ги изпробва, се оказа, че само една може да запали. Тогава, въоръжен с английски ключ и помагайки си при нужда с един чук, той се зае да демонтира моторите, разряза бензиновите резервоари.

Механикът го следеше насмешливо с поглед.

— Тука не липсва стока, а?! — рече той.

Резервоарът на един ситроен четири конски сили беше напълнен с чекове, платими на приносителя. Грубо пресметнато, имаше за около триста хиляди франка.

— Това от обира на Шконтовата банка ли е?

— Възможно е.

— Ами тези старинни монети?

— От де да ги знам…

Стоката беше по-разнообразна, отколкото в склад на оказионен магазин. Имаше какво ли не: перли, бонове, американски банкноти и служебни печати за оформяне на фалшиви паспорти.

Мегре не можеше да разбие всичко. Но когато се зае да изтърбуши изтърканите седалки на една затворена кола откри сребърни гулдени, от което се увери, че в този гараж всичко е замаскирано.

По шосето мина камион, без да спира. Четвърт час по-късно друг също мина досами гаража и комисарят сбърчи вежди.

Бе започнал да разбира механизма на предприятието. Гаражът се намираше край главното шосе, на петдесет километра от Париж, близо до големите провинциални градове Шартр, Орлеан, Льо Манс. Шатодьон…

Никакви съседи освен обитателите на Къщата на трите вдовици и на вилата на Мишонетови.

Какво можеха да видят те? Минаваха по хиляда коли на ден. Най-малко сто от тях спираха пред помпите за бензин. Някои влизаха в гаража за поправка. Продаваха им или сменяха гуми, колела. Бидони с масло, туби с газьол минаваха от ръка на ръка.

Най-интересното беше една подробност: всяка вечер тежкотоварни камиони слизаха към Париж, натоварени със зеленчуци за халите. В края на нощта или сутрин те се връщаха празни.

Празни ли?… Дали именно те не пренасяха в празните кошове или каси за зеленчуци крадените стоки?

Всичко това навярно представляваше редовна ежедневна служба. Едно-единствено колело, онова, което беше пълно с кокаин, беше достатъчно, за да илюстрира значението на този трафик, защото наркотикът струваше повече от двеста хиляди франка.

Ами на всичкото отгоре дали гаражът ме служеше също за префасониране на крадени коли?

Никакви свидетели. Господин Оскар на прага с двете ръце в джоба! Механиците, работещи с английски ключове или оксижени! И петте помпи за бензин, боядисани в червено и в бяло, които служеха за честно прикритие!

Нима месарят, хлебарят и туристите не спираха тук като всички останали?

Отдалеч се разнесе камбанен звън. Мегре погледна часовника си. Беше три часът и половина.

— Кой е шефът ти? — попита той, без да поглежда арестанта си.

Оня отговори с приглушен смях.

— Много добре знаеш, че накрая ще проговориш… Господин Оскар ли?… Как е истинското му име?…

— Оскар…

Малко оставаше механикът да се задуши.

— Господин Голдберг идва ли тук?

— Кой е тоя?…

— Знаеш го по-добре от мен! Белгиецът, когото са застреляли…

— Стига смешки!…

— Кой се зае да свети маслото на датчанина на пътя за Компиен?

— Нима са светили маслото на някого?…

Нямаше никакво съмнение. Първото впечатление на Мегре се потвърди. Той беше изправен пред банда професионалисти с безупречна организация.

Последва ново доказателство. По пътя се чу усилващ се шум от мотор, после една кола спря пред ламаринената решетка, спирачките й изсвистяха, а клаксонът й даде знак.

Мегре се втурна навън. Преди още да отвори вратата обаче, колата излетя с такава скорост, че той не можа да забележи дори каква беше.

Стиснал юмруци, той се върна при механика.

— Как го предупреди?

— Аз ли?…

И младежът показа подигравателно овързаните си с електрическата жица юмруци.

— Казвай!

— Навярно им е замирисало на провал, а пък другарите имат добро обоняние…

Мегре стана неспокоен. Обърна рязко походното легло, като изсипа Жожо на земята, защото може би имаше контакт, чрез който младежът включваше някакъв предупредителен сигнал навън.

Но комисарят изправи отново леглото, без да открие нищо. Остави механика на пода и излезе навън, огледа петте помпи за бензин, които бяха осветени, както обикновено.

Мегре започна да се вбесява.

— Няма ли телефон в гаража?

— Търсете!

— Знаеш ли, че накрая все пак ще проговориш?…

— Дрънкай си ти!…

Нищо не можеше да се измъкне от този тип, който беше олицетворение на самонадеян мръсник от престъпна банда. В продължение на четвърт час Мегре сновеше напразно петдесетте метра на шосето, търсейки какво можеше да служи за сигнал.

Светлината на първия етаж на вилата на Мишонетови беше изгасена. Само Къщата на трите вдовици беше все още осветена и Мегре успя да забележи инспекторите, заобиколили парка.

Една лимузина мина с натиснат клаксон.

— Каква кола има шефът ти?

На изток зората се показа като бледа мъгла, която едва се издигаше на хоризонта.

Мегре изгледа ръцете на механика. Тези ръце не можеха да се доберат до нищо, което би задвижило някакъв автомат.

От отворената малка врата в къдравата ламаринена рулетка пред гаража влизаше свеж въздух.

В момента, когато крачеше към шосето, Мегре чу шум на мотор и видя едно четириместно торпедо да минава с трийсет километра в час, сякаш искаше да спре, но в този миг от колата затрещя истинска канонада.

Няколко души стреляха и куршумите трещяха върху къдравата ламарина.

Не се забелязваше нищо друго освен светещите фарове и неподвижните сенки, по-скоро глави, издигащи се над каросерията. После моторът забръмча…

Издрънчаха счупени стъкла…

Бяха от прозореца на първия етаж на Къщата на трите вдовици. От колата продължиха да стрелят…

Мегре, прилепил се към земята, се изправи с пресъхнало гърло, с изгаснала лула.

Той беше сигурен, че бе познал господин Оскар на волана на колата, изчезнала в нощта.