Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (9)

Девета глава

И виждате ли, тази малка палавница иска да замести командира?…

Това се четеше в насмешливите погледи на пътниците, когато Зорничка грабна от кошницата на леля Котана една ябълка и взе да я подхвърля, сякаш да провери колко тежи. Детска работа! Най-добре е да остане с малките Врабчета и да се наиграе.

Маймунката не се смути от поведението им.

— Предлагам да посадим ябълки — каза тя ясно и точно. — Тук, на Атеналп!

— Ябълки ли?! Глупости, никога няма да се прихванат! — изсмя се гръмовито господин Тигър. — Тук земята е като че ли от стрити стъкла.

— Ти кога най-сетне ще престанеш! — въздъхна Зорничка. — Само теб ли ще слушаме? Още сега трябва да решим кой и какво ще върши!

— Аз ще изкопая дупките — пръв се обади Ежко.

— Аз пък ще донеса вода от синьото езеро — каза бързо Ежка.

Весел смях избухна на поляната. Веднага — като ехо — се чу и кикотът на чудаците. Този път Ежка наистина се засегна. И тъй като не можа да разбере какво толкова смешно е казала, наложи се да й обяснят, че водата ще се изпари, докато тя я пренесе. Посъветваха я да се запретне и да пресее пясък.

— Ще си помисля! — отвърна сърдито Ежка.

Мъжът й Ежко остави пътниците да се разправят, отдалечи се и мълчаливо почна да копае дупка. Изведнъж той чу зад гърба си тъпи удари. Обърна се и що да види — чудаците също копаеха с железните си пръсти. Скоро зейнаха десетки дупки нито по-малки, нито по-големи от неговата. Просто да се смаеш. Как така повтарят нещата, без да грешат?! Някаква машина ли ги управлява?

Зорничка се наведе и пусна ябълката в първата дупка, после я зари с пясък. В същия миг плодовете от кошницата изчезнаха — разграбиха ги чудаците; метнаха ги в другите дупки, затрупаха ги с пясък и пак се подредиха в прави редици, сякаш в очакване на нова команда.

— Сега ни остана да ги напоим — обади се леля Котана. — А това вече е само моя работа. Ежке, не се сърди!

— Твоя ли? — изгледа я Ежко. — А чудаците с триъгълните шапки за какво са? Ще използуваме шапките им за кофи.

Ненадейно малките Врабчета силно изписукаха:

— Гледайте, гледайте, гледайте!

Всички едновременно извърнаха глави.

Над сребристия пясък бавно се издигаха тънки зелени стръкчета, извисяваха се все по-нагоре и нагоре…

Скоро поляната се покри с истински дръвчета. Но това не беше всичко. По клоните им оживяха бели и розови цветове. Те потрептяха миг–два и се превърнаха в лъскави ябълки, в череши и вишни.

Леля Котана приближи дръвчетата с прострени напред лапи, но не посмя да ги докосне. Само промълви:

— Какво чудо!

— Какво чудо! — Ехото дойде от редицата на посрещачите.

Ежко притича до чичо Кенгур, покатери се по дългите му крака и го погъделичка по издутия корем. Чичото подскочи:

— Какво те прихвана бре?

— Искам да се уверя, че не сънувам — рече Ежко.

Думите му изкараха от вцепенението всички останали. Всички се оживиха и кой знае защо, почнаха да се поздравяват един друг. После дадоха пълна воля на радостта си. Малките Врабчета се подгониха между дърветата, госпожица Белка разтвори клоните на едно дърво и вдъхна с наслаждение, господин Тигър и чичо Кенгур заподскачаха по сребристия пясък; чудаците тичаха неуморно насам–натам, повтаряха всяко тяхно действие и вече не можеше да се разбере кой накъде е тръгнал. Отвред се чуваха радостни крясъци. Единствено леля Котана не вземаше участие. Застанала встрани, тя гледаше разсеяно, цъкаше с език и се питаше:

— Каква ли ще да е тая почва?! Още не си боцнал пръчката, и яж до насита…

По едно време маймунката забеляза, че Врабчетата все по-често се застояват на отрупаните с плодове клони. След известно колебание тя им разреши да опитат вкуса им. Малчуганите не чакаха нова покана и скоро сладък сок потече от човчиците им.

Новият командир не забрави да покани и възрастните да си хапнат плодове. Естествено, нахвърлиха се и чудаците: тракаха със зъби, като че ли мелят камъни, и лакомо преглъщаха.

Веднага след тази вкусна закуска Зорничка събра двете групи, раздаде на всички по едно цвете от още свежия букет и каза:

— Хайде да посадим цветята! Защо да няма и цветя на Атеналп?

— Защо да няма и цветя на Атеналп? — веднага се съгласиха чудаците.

И израсна прелестна градина. Розите, божурите, лалетата, теменугите, разтвориха цветовете си и изпълниха въздуха с нежен аромат.

Лицата на пътниците засияха. Сякаш бяха пренесли най-хубавия кът от Земята! Да, времето им не беше отишло напразно…

Внезапно Ежка се спусна към мъжа си:

— Къде ти е ряпата? Давай бързо да я посадим!

Отново смях огласи простора. Но този път Ежко не се разсърди на жена си. Сви бодлите си уж виновно и каза:

— Да бях знаял, никога нямаше да я стържа по време на пътя! В замяна на това ви предлагам нещо много по-интересно — да построим къща! На няколко етажа и с широки прозорци — да блести отдалече. Не ме гледайте така! Ще я построим от плочките на синия свод. Ръководството на строежа ще поеме чичо Кенгур. Е, нещо да кажете? По-специално ти, маймунке?

Новият командир се извърна към чичо Кенгур с въпрос в очите. Разбира се, той се съгласи, но помоли да му дадат малко време — лесно ли се прави план за нова къща?

Изобщо пътниците приеха с радост предложението на Ежко. Всъщност не се наложи дълго да чакат. След като няколко пъти чичо Кенгур черта и разчертава пясъка с пръчка, планът беше готов. После той нареди господин Тигър да изкопае основите, Ежка да пресее пясък, Ежко да обработи дървения материал, леля Котана да пренесе вода, а останалите, наредени един до друг, да си подават плочки. За чудаците нищо не спомена. Беше ясно, че и те ще помагат.

— Да почваме ли? — запита чичо Кенгур.

— Да почваме ли? — както винаги, повториха чудаците.

— Тогава — на добър час!

— … на добър час?

И всички здравата се захванаха за работа.

Как се построи къщата — не е толкова важно. По-важно е, че я издигнаха невероятно бързо и че тя стана наистина много хубава. Ежко само току повтаряше, че такава къща никой досега не е виждал. Като в приказките! Първият етаж от сини плочки, вторият от жълти, третият от червени, четвъртият, петият… погледната от разстояние, къщата сияеше като пролетна дъга.

И всичко щеше да бъде наред, ако Белка и Ежка отново не бяха се скарали.

— Аз първа си избрах червения етаж! — викаше Белка. — О, да направя прием в червени салони! Това винаги е било най-голямата ми мечта! Каня всички ви на танц!

— Не, аз и моят мъж ще живеем там! Червеният цвят винаги е бил любимият ми цвят.

— Извинявай, вие с Ежко ще се настаните на последния, да гледате отвисоко.

Господин Тигър побесня.

— Като се развъртя, само на етажи ще ми станете!

А в същото време Зорничка мислеше за командира: „Как ли ще се зарадва, като види какво сме свършили! Колко горд ще бъде с нас…“