Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (7)

Седма глава

След като стената на червения замък се затвори, командирът се огледа безпомощно. Разбра, че няма как да излезе — от вътрешната страна не се виждаха нито копчета, нито врати и прозорци.

Изплаши се — не за себе си, а за маймунката, която бе останала отвън заедно с чудаците.

И макар да знаеше, че тя едва ли ще го чуе, развика се: „Зорничке, върни се на кораба! Върни се при останалите!“ Почака малко, дано отнякъде долети гласът й, но напразно. Надвисналата тишина съвсем го обърка и отчая. Тръгна из пустия замък без никаква надежда да намери изход. Никаква — защото нямаше никакъв признак на живот.

Изведнъж по мраморния под се зададе едно кресло, също от червен мрамор. То спря зад гърба му и сякаш невидими ръце го придърпаха да седне. А щом седна, креслото се понесе със страшна бързина… профуча край гладките стени и се мушна в дълъг тъмен тунел. После, още по-светкавично, премина няколко празни зали и се спря в една, досущ като първата, само че с желязна врата. Капитан Хорс скочи от креслото и хукна нататък. Рече си, че тая врата непременно ще го изведе навън. Само дано не е заключена! Натисна дръжката и вратата се отвори. Пред очите му се разкри просторен салон, по тавана му трептяха хиляди разноцветни лампички. Загледан нагоре, ученият не видя масичката с две панички, която внезапно изникна пред него. В първата паничка червенееше някаква течност, а във втората имаше бистра вода. Усети жажда, но не посмя да пие; стана му смешно — с такива ли панички си служат гигантите? Все едно човек да пие вода от напръстник…

Изведнъж съзвездието на тавана угасна. Непрогледен мрак. Но това не трая дълго — светлината се върна още по-ослепителна и капитанът видя до себе си легло, покрито със завивки от бели облаци. Не, вече нищо не можеше да го изненада… И все пак се стресна, когато отнякъде прогърмя глас:

— Ако си жаден, защо не пиеш? Ако си уморен, защо не легнеш?

Гласът сякаш идваше от всички страни.

— Кой си ти? Откъде се обаждаш? — помъчи се да запази спокойствие командирът.

— Не се плаши. Скоро няма да ме видиш. Дори може би никога!

— Да не би да си владетелят на Атеналп?

— Скоро и това няма да научиш. Дори може би никога! — още по-тайнствено отвърна гласът.

— Но аз искам да знам: в плен ли съм? Поне това ми кажи!

— Не, ти не си в плен, но засега не можеш да излезеш.

— Който и да си ти, господар или не, чуй ме! — развика се командирът. — Мен ме чакат пътниците от Земята. Те сами не могат да се справят. Те имат нужда от помощ.

Обаче тайнственият глас повече не се обади. Капитан Хорс остана неподвижен, като внезапно събудил се човек, чийто сън е прекъснат на най-интересното място. И какъв сън… Изведнъж той се почувствува безкрайно уморен. Седна върху мекия облак на леглото и почна да разтрива с пръсти челото си: „Не съм в плен, а трябва да стоя тук! Водя разговор, а не знам с кого! Искам да се обадя на животните — не мога!“ А тревогата по тях не му даваше мира. Вече са се събудили и сега навярно се чудят какво да правят. Ами Зорничка? Дали се е върнала на кораба? Дали им е разказала за плана?… Кой ще обуздае господин Тигър, ако налети отново да се бие с чудаците? Капитан Хорс протегна машинално ръка към първата паничка й изпи на един дъх червената течност. Това сякаш го поободри. И точно тогава, някъде иззад мраморните стени, тайнственият глас отново прогърмя:

— Ти пи от еликсира. По нашите закони това значи, че си приятел!

— Да, разбира се! — отвърна бързо командирът.

— В такъв случай приготви се за среща с мене!

— С тебе? Но аз не знам къде да те намеря?

— Седни в креслото, то ще те доведе.

— Готово, сядам.

И креслото понесе капитан Хорс по гладкия мрамор.

Не след дълго спряха пред една врата, обсипана с копчета–бутони. До нея стърчеше на пост един от онези чудаци с триъгълните глави. Той мълчаливо отвори вратата, капитанът му кимна и влезе в зала, която по нищо не се различаваше от предишната. В десния й ъгъл стърчеше много висок и много тънък железен човек. По оранжевата му ризница от горе до долу се редяха копчета — също като ония по вратата. Главата му не се виждаше, а може би изобщо нямаше глава, но затова пък от отвора на ризницата блестяха навити като стружки метални коси. Командирът веднага съобрази, че всички тези копчета имат някаква връзка, помежду си. Приближи се до железния човек и склони глава за поздрав.

— И таз добра! Защо ми се кланяш?! — изсмя се учудено Оранжевия.

— Та малка ли е честта да се срещна и запозная с владетеля на Атеналп?

Смехът на железния човек отново прокънтя из празната зала. Но и този път той остана неподвижен в ъгъла — като прикачен за стената.

— Ние сме стари приятели и няма защо да се кланяш.

— Приятели?! — смая се капитанът.

— Много добри при това!

Капитан Хорс набързо прекара през мисълта си всички странности, с които се бе сблъсквал през живота си, но нищо такова не можа да си спомни.

— Да си призная, позабравил съм някои неща — рече той уклончиво. — Всъщност, уморен съм и не мога да мисля. Откъде се познаваме?

— Щом си уморен, трябва веднага да си легнеш! — каза Оранжевият и едно синьо копче замига върху ризницата му; миг по-късно леглото от бели облаци долетя отнякъде и спря пред госта с отметнати завивки.

— Благодаря, но аз нямам време за сън — подмина леглото командирът. — Искам да ми помогнеш. Искам да узная час по-скоро какво става с моите животни! Навярно те ме търсят мога да си представя как са се объркали.

— Добре, ще ги видиш! — отсече високият. — На нашият приятел нищо не се отказва.

Приятели?! Командирът беше повече от сигурен, че за първи път вижда тоя чудак. Можеше да се каже, че са станали или ще станат приятели, но че са били, и при това стари — в никакъв случай. Той остави разрешението на новата загадка за по-късно, сега трябваше да се възползува от доброто настроение на Оранжевия, за да излезе на свобода. И подхвана уж безгрижно:

— Трогнат съм от добрия прием, но аз трябва да вървя!

— Защо бързаш? — попита малко сухо Оранжевият.

— Не ме ли разбра? Трябва да узная какво става с моите животни.

— Не ти ли е интересно тука?

— Всичко е безкрайно интересно. Но мога ли да ги оставя сами? Не, не мога, нямам това право…

Най-после железният човек се раздвижи и тръгна, обаче без да се отделя от стената. Всички копчета по ризницата му святкаха с различни светлини. Обиколи стената и спря близо до вратата. С отсечено движение повдигна едната си ръка и натисна първото бутонче. Тозчас на стената просветля квадрат на нещо като прозорец. Нахлу ярка светлина.

— Приближи се, стари приятелю. Нали искаше да видиш твоите животни? Аз държа на обещанието си.

Командирът се изправи пред малкия екран, откъдето се виждаше цялата Атеналп. Цялата, защото се въртеше в кръг; всъщност той никак не можеше да разбере замъкът ли се върти, или самата планета. Гледаше и не вярваше на очите си. Тъкмо в тоя момент по малката стълбичка на кораба слизаха пътниците — най-напред Зорничка, скрила главата си между цветовете на огромния букет. Подир нея ситнеха малките Врабчета, следваха ги: Белка, пременена с разкошна рокля, леля Котана, понесла пълна кошница с плодове, Ежка и най на края мъжете, предвождани от Ежко.

Капитан Хорс усети, че се просълзява. Значи, все пак маймунката е успяла да се върне жива и здрава! Нещо повече: опитва се да го замести! Но за къде ли са се запътили? Нали вече знаят какво ги очаква при чудаците… Разбира се, те нищо лошо няма да им сторят, само ще повтарят. Изведнъж съвсем ясно чу гласовете им. Огледа стените на залата, но никъде не видя високоговорител.

— Хайде, не се плашете! — говореше им маймунката, сочейки подредените чудаци. — Те не са опасни.

— Какичко, и страшните ли могат да бъдат добри? — попитаха Врабчетата, като за всеки случай се криеха зад гърба на чичо Кенгур.

Страх се четеше по лицата на останалите. Скупчени, нашите земни пътници стояха на прилично разстояние от чудаците — никой не се решаваше да ги приближи. Леля Котана остави кошницата с плодовете върху сребристия пясък и сви опашка.

— С тия няма да се разберем!

— Права си — каза Ежко. — Остави другото, но и за описване са страшни. Плочки, квадрати, лъчи… да полудееш!

— Опиши тогава планините — намеси се Ежка. — Хем са розови, хем високи, небето опират…

Госпожица Белка се завъртя край господин Тигър.

— С тези ли се би?… Ти не си с всичкия си!

Героят се обиди. Какво излиза? Вместо да го поздравят за силата и смелостта, изкарват го малоумен.

— Искам да кажа, че се боя от друго — додаде госпожица Белка. — Я си представи, че наистина някое от тези страшилища; се влюби в мене?! Мамичко, цяла нощ ще го сънувам…

Маймунката подаде букета на Ежка и ги изгледа строго:

— Ще престанете ли най-после? Нали обещахте да ме слушате? На когото не му харесва, по-добре да се върне на кораба. Още сега!

Ученият, който за миг не изпущаше из очи какво става извън замъка, не можа да потисне усмивката си: „Това се казва заместник! Щом и господин Тигър й се подчинява…“

— Стари приятелю — чу се гласът на Оранжевия, — чувствам, че си доволен. Както сам разбираш, прозорецът се върти и обхваща всичко наоколо. Така че ти, докато пътниците са наши гости, ще ги виждаш и чуваш. По всяко време.

Силна светлина заслепи очите на капитана. Тя извираше от ризницата на Оранжевия, по-точно — от безбройните копчета по нея; сякаш сто слънца грееха. Командирът си рече, че тоя чудак умее много неща, бива го и мисли да чете. Той затули очите си и тръгна към ъгъла, където стърчеше бляскавото чудовище.

— Владетелю на Атеналп, вече разбрах, че съм ваш пленник. Разбрах, но не съжалявам. Има нещо славно в тези часове, дори да са последните ми. Аз ти повярвах, че сме стари приятели! Не знам защо, но повярвах! Сега имам само една молба: да помогнеш на животните да се върнат на Земята. Те заслужават свободата си: маймунката — заради доброто си сърце; Врабчетата — заради детската си вяра в нас, големите: работливата Котана, моят верен чичо Кенгур, милото семейство Ежови и всички останали… С тях съм работил и експериментирал дълги години.

Този път Оранжевия дълго мълча. После пак тръгна покрай стената, като че бе зашит о нея. Обиколи залата няколко пъти и спря до квадратния прозорец. Гласът му себе променил:

— Още щом се видяхме, аз ти казах, че не си наш пленник. Сега отново ти повтарям същото. Предлагам да погледаме какво става на Атеналп! Ние всички ще виждаме и ще чуваме, а нас никой няма да ни вижда и чува. След това ще ти разкрия моята тайна… Избързах. Или ще я разкрия, или ще замълча и ти никога няма да научиш повече от това, което знаеш до този момент.