Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (5)

Пета глава

Ученият наблюдаваше спътницата си. Искаше да разбере: ще се изплаши ли тя, като види отблизо чудаците? Ще забрави ли какво се наговориха, ще забрави ли фокусите?

Докато слизаха по стълбичката, лицето на маймунката беше спокойно, но когато се приближиха до редиците, тя се вкопча в рамото му.

— Усмихни се! — прошепна й командирът.

— Колко е неподвижен господин Тигър! Кажи, чичо Хорс, наистина ли е жив?

— Не се тревожи за него. И нека това му бъде за урок!

— А защо тия тук са толкова смешни? Погледни им тумбаците, главите, пръстите…

— Смешни, а като че ли се изплашихме?

— Не съм се изплашила — засегна се Зорничка. — Само ми дожаля за господин Тигър. Никога не съм го виждала такъв.

Посрещачите не бяха се помръднали от местата си. Стърчаха като посадени в сребристия пясък. Командирът скришом даде знак на Зорничка и двамата се отправиха към странните същества. Тя им се поклони, усмихна се. Онези незабавно й отвърнаха със същото. После седна на земята седнаха и те. Пое въздух и запя песен за Земята. Запяха и те.

Звуците на отдавна неслушаната скъпа мелодия напълниха чуждия простор. Капитан Хорс усети, че очите му парят. Изпита гордост каквато никога не бе чувствал досега — та и чудаците пееха за Земята! Погледът му се рейна към розовите планини в далечината. Прозрачните разноцветни шалове сякаш танцуваха. Заприличаха му на празнични знамена.

Когато Зорничка престана да пее, престанаха да пеят и чудаците. Командирът даде знак за тръгване — неочаквано бе станал нетърпелив. Нещо властно го примамваше към розовите планини и техните приказно чудни шалове. Командата му бе изпълнена на часа. Той се зарадва безмерно; рече си: ако всичко върви, както трябва, планът им ще бъде изпълнен. Разбира се, това не изключваше нови изненади и трудности. Та те още не са обиколили тайнствената Атеналп!… Но каквото и да им се случеше, щяха да го понесат мъжествено, както подобава на истински пионери — изследователи.

— Напред! — извика той бодро.

— Напред! — повториха бързо чудаците.

Скоро на сребристата поляна остана да лежи само господин Тигър, ако не се сметне, разбира се, белият космически кораб, кацнал встрани като чужда птица на чуждо място. Капитан Хорс не се тревожеше за животните в кораба — бронята беше непробиваема, вратите херметически затворени. Никаква опасност не ги застрашаваше.

Ето и розовите планини. В подножието им се открояваха три свода. От тях излитаха различни светлини — извиваха се нагоре и прегръщаха върховете. Командирът едва сега разбра какви бяха тия шалове. Без да се двоуми, той се запъти към свода със зелената светлина. Маймунката го настигна и заситни мълчаливо до него. Зад двамата, както се полага, задрънчаха стъпките на тукашните жители. Като минаха през свода, пред очите им се ширна светлозелена поляна. Само че тревите й не бяха като тия на Земята — изглеждаха стъклени, чупливи. „Интересно, дали пожълтяват!“ — помисли си ученият. Повъртяха се насам–натам, но не посмяха да навлязат в поляната. И понеже не откриха нищо друго интересно, върнаха се обратно и поеха към свода със синята светлина…

Пред тях заблестя синьо езеро; полъхът донасяше необичайни аромати. Водите на езерото бяха толкова прозрачни, че се виждаше дъното, покрито с разноцветни плочки. Ученият тутакси забеляза, че облеклото на някои от чудаците е направено именно от такива плочки. Прошепна на Зорничка за откритието си. Тя се наведе над езерото, сетне погледна към третата редица й подсвирна учудено. Подсвирнаха и чудаците. „Те пък за какво има да се чудят!“ — развесели се командирът.

Оставаше им последният свод — с червената светлина. Кой знае защо, капитан Хорс изведнъж стана неспокоен. Може би предчувствие за нещо лошо?… Погледна към Зорничка. Тя се усмихваше безгрижно, не се взираше вече в чудаците. Изглеждаше съвсем дребничка до тях.

„Няма какво, трябва да вървим“ рече си Хорс и се насочи към червения свод.

Видяха огромен дворец от червен, кристал. Островърхите му кули сякаш бяха изплетени от копринени върви. Прозорци й врати не се виждаха.

Като приближиха, забелязаха върху предната стена редица копчета, които ту светваха, ту угасваха.

Чий ли е този замък? Живее ли някой в него?

Командирът посочи чудаците и прошепна на Зорничка:

— Защо не ги попиташ?

Зорничка оголи зъбки, но се спря. Предварително знаеше какво ще последва. Обитателите на Атеналп щяха само да повторят въпроса, и толкова. За първи път я хвана яд на тях. Кой сега ще им каже как се влиза в замъка? Как ще научат какво има вътре? Тези копчета служат ли за нещо?…

Капитан Хорс се взираше в слепите стени и също мислеше за копчетата, които не преставаха да светват и гаснат. Нима са поставени само за украса?… Не му се вярваше. И макар че лошото му предчувствие растеше със секунди, реши да опита. Приближи стената — приближиха я и чудаците. После протегна ръка към най-долното копче…

Стената се отвори безшумно. Откри просторна пуста зала. Ученият пристъпи навътре… Изведнъж чу ясно някакво съскане зад себе си. Обърна се рязко и видя, че стената се е затворила. Беше сам — пленник на тайнствения замък. Маймунката и чудаците бяха останали от другата страна.

* * *

В първия момент Зорничка не се изплаши, но след като почака малко, обхвана я силна тревога и започна да натиска копчетата подред — от най-долното до последното. Защо? Мраморната стена не мръдваше. А като си представи, че командирът може изобщо да не се върне, чудаците, които до тоя момент само я забавляваха с вида си, изведнъж й се сториха опасни. Стъклените очи, пружинените вратове, триъгълните глави, плочките по гърбовете им — сякаш люспи на змейове — просто я ужасиха. Поиска да избяга, но краката не я слушаха. Тогава заплака тихо.

Заплакаха и чудаците.

Това малко я поуспокои — та нали знаеше, че нищо лошо няма да й сторят, щом самата тя е добра. И отново почна да разглежда странния замък…

Наистина нямаше врати и прозорци! Да изтича ли до кораба и да се опита да събуди пътниците? Проклети хапчета! Реши да чака тук, пред червения замък, докато животните сами се пробудят от тежкия сън. Ако през тия пет денонощия командирът не се появи, ще се прибере в кораба и ще вдигне тревога. Всички трябва да участвуват в търсенето. Нощта дойде без предупреждение. Големи звезди, изрязани като от станиол, се спуснаха ниско над замъка. Толкова беше тихо, че Зорничка чуваше ускореното си дишане. Пак я хвана страх. За да го прогони, запя. Естествено, запяха и жителите на Атеналп. Тя се ободри — сега командирът, ако е някъде наблизо, няма как да не чуе… песента за Земята, носеща се тъй волно над чуждата планета, ще му каже, че не е забравен, ще го мобилизира на борба срещу тайнствените сили, които от свободен човек го превърнаха в затворник, ще му вдъхне вяра в щастливия изход.