Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (6)

Шеста глава

В утрото на шестия ден Зорничка се прибра в кораба. Пътниците още не бяха се събудили. Тя седна в креслото да си почине и тъй като беше много уморена, веднага се унесе.

По едно време я стреснаха виковете на господин Тигър:

— Ще им дам да разберат! Ще ме запомнят!

— Отново сред нас! Жив и здрав! — наскачаха пътниците.

— Никой досега не се е осмелявал да ме удари — не спираше да крещи господин Тигър. — Никой. Отмъщението ми ще бъде страшно!

Леля Котана започна да му се кара:

— Не можеш ли малко да млъкнеш? Само ти ли ще биеш? Ние, да си признаем, бяхме те вече отписали. Въпреки думите на капитан Хорс, че си само приспан от тежките удари на чудаците. — Тя се озърна: — Той пък къде ли се е запилял? Ти обади ли му се? Я виж да не е в кабината си!

Като продължаваше да размахва юмруци, отмъстителят бутна с рамо вратичката на кабината и влезе вътре. Но само след минута се върна и взе да наднича под леглата, да размества багажа. Ежка попита с очи мъжа си какво му е, да не се е умопобъркал след дългия сън.

— Нищо ми няма, не бой се — улови погледа й господин Тигър. — Работата е там, че нашият командир липсва!

Животните го наобиколиха.

— Как така липсва?!

— Ей така, на…

— Майчице–е! Какво ще правим без него? — писна госпожица Белка.

Всички се разтичаха из кораба… Къде ли не погледнаха, но от командира им ни следа.

— Той ни е изоставил… избягал е, докато сме спали! — продължаваше да нарежда Белка. — Доведе ни тук само за мъки.

— Запазете спокойствие! — пресече я строго чичо Кенгур. — Ние всички добре знаем капитан Хорс. Той не е способен на такава постъпка. Навярно му се е случило нещо изключително, нещо непредвидено, нещо… но какво?

Настъпи мълчание.

И тогава се чу тих плач. Всички извърнаха глава към маймунката. По лицето й се стичаха едри сълзи. Леля Котана отиде при нея и я прегърна.

— Ти май се изплаши, а? И таз добра! Че засрами се от Врабчетата! Чичо ти Хорс си знае работата — той няма да ни изостави — погледна тя към госпожица Белка.

— Не съм се изплашила — рече Зорничка, — но вие нищо не знаете. Вие не знаете, че отвлякоха капитан Хорс!

— Отвлякоха ли?! Който е отвлякъл? — скочи господин; Тигър.

Маймунката сви рамене.

— Не знам.

— Като не знаеш, какво приказваш?

— Тя е сънувала. Признай, че си сънувала!

— Тигре, остави Зорничка — намеси се авторитетно чичо Кенгур. — Нека първо се успокои. После ще ни разкаже какво знае, какво е видяла. Щом командира го няма тук при нас, значи, не измисля. Кажи, Зорничке — обърна се той към маймунката, — от кораба ли го отмъкнаха? Ти защо не ни събуди веднага? Защо не вдигна тревога?

Маймунката престана да плаче, разказа им всичко от край докрай: как двамата с учения слезли при чудаците, как пели заедно с тях, как всички отишли до розовата планина с трите свода и как стената на червения замък се отворила и затворила пред очите й.

— Че от това по-лесно няма! — светнаха очите на господин Тигър. — Чисто и просто ще разбием стената. Като се развъртя, на пух и прах ще я направя!

— Точно така! — съгласи се Ежко. — На пух и прах! Щото без командир ние сме за никъде. Искам да кажа, сто години да обикаляме, пак няма да се върнем на Земята.

— Какво ти сто — хиляда! — извика Ежка.

Чичо Кенгур започна да клати глава усмихнат тъжно.

— Мислите само за себе си! Да, така излиза. Търсим го, защото не можем без него. Бъдете спокойни. Той сам ще намери начин да се справи. Той носи глава на раменете си! Да, сигурен съм, още утре ще се обади. Но това не означава, че трябва да стоим със скръстени ръце!

— Ще се обади, ако е жив — въздъхна Котана.

— Жив е! — Маймунката ги помоли за тишина и продължи: — Тукашните жители не са лоши. И ние с чичо Хорс начертахме цял план, но тая проклета стена обърка всичко. Искахме, като се събудите, да ви изненадаме…

— Тайнствена история! — отбеляза замислено чичо Кенгур.

— Независимо от всичко ние сме длъжни да намерим и да освободим нашия командир! — обади се гузно Ежко.

Леля Котана го изгледа и каза:

— Думи, думи и пак думи! Откакто сме пристигнали, само това правим — говорим. И все доникъде не я докарваме. Няма какво — слизаме долу всички! Още сега!

— Ами ония чудовища? Ако отново ни започнат? — настръхнаха бодлите на Ежка.

— С мен ще се разправят! — потупа се по гърдите господин Тигър.

Всички се изсмяха.

— Малко му е, иска да го приспят завинаги…

— Аз нали вече предупредих, чудаците на никого нищо лошо няма да сторят — сякаш се засегна маймунката. — Мисля, че добре ги опознах. Нещо повече — станахме приятели.

— Приятели — неприятели, оттука не мърдам! — заяви госпожица Белка, ала никой не й обърна внимание.

Зорничка повторно изложи плана на командира и последните нареждания. После ги помоли да се приготвят за слизане на Атеналп. Като разбра, че ще остане сам–сама на кораба, госпожица Белка, все едно че нищо не бе казала, светкавично облече дълга рокля и извади огледалцето си…