Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (11)

Единадесета глава

Пръв пред вратата надникна Ежко:

— Защо ни правиш номера? Това на нищо не прилича!

Веднага се спуснаха към командира и останалите. Всички бързаха да го поздравят, да изразят радостта си.

И както му е редът, затрупаха го с въпроси: къде изчезна, в замъка ли прекара цялото си време? Не можа ли да се обадиш по някакъв начин? Нали вече оставаш при нас?… Такава олелия се вдигна, че капитан Хорс не знаеше на кого по-напред да отговаря. Само поклащаше глава и се усмихваше, като от време на време поглеждаше към Оранжевия и чудаците. Леля Котана улови погледа му, разпъди пътниците и попита:

— Онзи морков там кой е?

— Най-важният на Атеналп — отвърна весело капитанът.

— Той ли те държа толкова време заключен? — настръхна господин Тигър. — Ако е той, казвай! Можем да си разчистим сметките и със закъснение.

— Непрекъснато си дириш белята — сопна му се леля Котана.

От уважение към командира господин Тигър повече не се обади. Обаче тръгна изпъчени гърди към Оранжевия и почна да го разглежда недоверчиво. Госпожица Белка се присламчи до него, хвана го подръка. Гласът й звънна:

— Ако най-важният ме поиска за жена, хич няма да се замисля! Ще бъда хем богата, хем ще управлявам…

— Отдавна знаех, че не си с всичкия си! — озъби й се господин Тигър.

— Грубиянин!

По едно време Оранжевия натисна копчетата си и тутакси долетяха няколко мраморни масички, отрупани с всевъзможни лакомства. Леля Котана донесе пълна кошница с пресни плодове от градината. Разшетаха се и останалите. Незабелязани от никого, малките Врабчета изтичаха и се върнаха с много цветя: закичиха чудаците и украсиха стените на залите. Започваше празненството…

Застанал встрани, Ежко си вземаше бележки в едно тефтерче. Тук на Атеналп от него не излезе редактор, но затова пък щеше да зарадва с интересен материал стопаните си долу, на Земята. Господин Тигър тичаше насам–натам и щракаше с голям фотоапарат; ядосваше се, че чудаците не се усмихват, както трябва. Белка и Ежка кокетничеха с Оранжевия, надпреварваха се да го канят на гости. Малките Врабчета пееха, а чудаците се гонеха един друг и звънът от движенията им напомняше звън на камбани. През разтворения квадратен прозорец сияеше дъгата на новата къща…

Най-после! Уединени до прозореца, капитан Хорс и чичо Кенгур си бяха вече казали много неща, но разговорът им продължаваше все така оживено.

— Няма ли най-сетне да ми кажеш кой смъкна магията от чудаците? Защо ми се струва, че това си ти?

— Радвам се, че мислиш така — изчерви се капитанът, — но моят дял е съвсем скромен. Аз само продължих благородното дело, започнато от неизвестен млад учен. Докато чаках затворен в червения замък, често си казвах, че тук ще ми бъде краят. Много по-късно, когато прочетох писмото и разгледах уредбата на злосторниците разбрах, че не съм бил далеч от истината. Те така наредили нещата, че командирът на всяка група, дошла на Атеналп, да остави костите си в червения замък. Никак не предполагали, че младият учен е помислил и за това. Останалото знаеш. Оранжевия ще продължи да управлява чудаците, но те вече няма да повтарят всичко като автомати. Тъкмо защото ще могат да различават доброто от злото.

— А защо е нужно да бъдат управлявани?

— Ще се помъча да ти обясня. Чудаците са като невръстни деца, които занапред ще се развиват. Със своята уредба Оранжевия ще им бъде като учител.

— И те ще стигнат ли някога до съвършенство?

Командирът се позасмя.

— Самите ние не сме съвършени, но ако цялата вселена се управлява от честни и умни същества, аз вярвам, че и това ще стане някой ден!

Чичо Кенгур дълго наблюдава Оранжевия. Велика сила е заложена в стоманеното му тяло! Нима е малко, че снопът оранжеви пламъци ще сгрява завинаги тази страна?…

— Извинявай, но аз още се интересувам от онова — каза той. — Не ме смятай за тъпа глава. Просто искам видимо да си представя нещата. Значи, пристигат тук някои си преди нас, преди много–много години, и заварват местните без разум. Започват да ги използват, както навремето робите. Но работата е там, че чудаците повтарят всичко, без всъщност да разбират какво вършат. И им пълнят безплатно космическите кораби със злато и скъпоценни камъни… Чудовищна сметка! Толкова се радвам, че им я обърка!

Разговорът на двамата приятели се прекъсна от госпожица Белка. Тя дотича с развълнувано лице.

— Говорят, че ще се връщаме на Земята? Вярно ли е?

— Не се ли радваш? — на свой ред я запита командирът.

— Да си призная — не. Точно сега тук започна да става интересно.

— Така е, но времето ни изтича и ние трябва да се приготвим за далечния път.

Изведнъж край вратата се чу шум. Влязоха трима чудаци. Те носеха в триъгълните си шапки скъпоценности. Приближиха до Оранжевия, поклониха му се и изсипаха скъпоценностите пред краката му. С бавни движения той започна да кичи гостите поред, не забрави и малките Врабчета. Огърлиците, гривните, обиците засвяткаха по тях с разноцветни пламъци. И всички заръкопляскаха… След това владетелят на Атеналп приближи капитана и преви дългото си тяло — поднесе му една златна диадема, украсена в средата с чудесен светлосин камък.

— Стари приятелю — рече той, — предай това украшение на най-доброто момиче на Земята!

— На най-доброто ли? Та то е тук сред нас — усмихна се командирът и хвана Зорничка за ръката. — Нейната смелост, нейната обич и благородство — без тях свободата нямаше да се роди!

С диадемата върху главата си, нашата Зорничка изведнъж заприлича на принцеса. Чудаците започнаха да пеят песента за Земята…

На края леля Котана предложи да му дръпнат едно хорце. Пъстрата редица премина през залите на червения замък и се заизвива около новата къща. Веселбата продължи до късна нощ.

На другия ден, преди да се качат в кораба, земните пътници се сбогуваха поотделно с всички чудаци и с Оранжевия човек. Малките Врабчета напълниха човчиците си със сребрист пясък и последни затичаха по стълбичката.

Скупчени на вратичката, пътниците дълго махаха надолу. Обаче този път железните ръце на чудаците не им отвръщаха по същия начин — те хвърляха по тях цветя… И ето, вече всички са по местата си. Командирът провери здравословното състояние на всеки един и чак тогава се запъти към кабината си. Преди да отвори тапицираната вратичка, Ежка го спря:

— Искам да те запитам нещо. Не можах да разбера, защо тукашната земя се нарича Атеналп?

Капитан Хорс се усмихна добродушно и каза:

— Прочети буквите отзад напред и ще разбереш защо!