Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (8)

Осма глава

Скупчени близо до кораба, пътниците все още не смееха да приближат чудаците.

Белка и леля Котана почнаха да се сговарят за връщане — не искали да имат никаква работа с тях. Малките Врабчета продължиха да се крият зад гърба на чичо Кенгур…

Ежко и господин Тигър не одобряваха плана на маймунката: по-важно било да открият изчезналия командир, а не да си губят времето в празни разходки. Всъщност всички се надпреварваха да дават съвети. А Ежка само току повтаряше никой да не се отдалечава от кораба.

Зорничка отново помоли за тишина.

— Независимо от това, колко време ще стоим тук — подзе тя, — ние сме длъжни да изпълним плана на нашия командир. След месец, два… година, когато той се завърне — а той непременно ще се завърне! — нека види, че сме свършили полезна работа. Аз също си изкарах ума, когато видях за първи път отблизо чудаците, но сега, повярвайте ми, никак не се страхувам. Дори смятам, че сме станали вече приятели. Искате ли да се уверите?

— Стой! Почакай! — сподири я Ежко, но нали си беше тромавичък, не успя да я настигне.

Маймунката спря пред редиците на чудаците и им махна за поздрав. Размахаха ръце и те. Запя. Запяха и те. Леля Котана съедини ушите си от удивление.

— Май права е нашата Зорничка. Тия страшилища не ще са много опасни, щом пеят като…

— А бе те пеят, ама…

— Тигъре, престани да всяваш раздори! — ядоса се чичо Кенгур. — Всички трябва да се засрамим от Зорничка! Хайде, какво още чакате?!

Първа на поканата се отзова леля Котана: вдигна кошницата с плодове и кимна на останалите да я последват. Макар и колебливо, те тръгнаха подире й, включително и госпожица Белка.

Маймунката пъргаво се спусна към тях; спуснаха се и чудаците. Дълго време двете групи се гледаха, без нищо да си продумат. Зорничка дяволито се усмихна, посочи розовите планини.

— Да се разходим дотам!

— Да се разходим дотам! — в един глас повториха чудаците.

И поеха нагоре. Най-напред Зорничка. Подир нея пътниците, а след тях, дрънчейки, редиците на тукашните.

Някъде по средата на пътя чичо Кенгур се изравни с маймунката и й прошепна тихо:

— Знаеш ли, малко се срамувам, че съм по-възрастен от тебе, пък трябва да те питам нещо.

— Питай. Ако мога, ще ти отговоря.

Чичо Кенгур се озърна. Искаше никой да не чуе какво си приказват.

— Нашият учен капитан Хорс беше споменал, че тукашните жители повтарят всичко. Защо ми се струва, че не е точно така? Ето ние с теб сега си приказваме, а те мълчат.

— Да, не е точно така — съгласи се Зорничка. — Те повтарят само въпросите, които са им зададени, и действията, извършени спрямо тях на тяхна земя. За съжаление, причината не ми е известна. Може би командирът знае повече.

— Интересно, много интересно!… Но аз ще направя нещо, дето да се скъсат, не могат да го повторят. Ще се засиля и скоча десет метра на дължина.

Зорничка се развесели.

— Опитай! Само гледай да не те надскочат… Като се върне, командирът много ще се смее…

— А ти откъде си толкова сигурна, че той ще се върне? Я си представи, че отдавна не е между живите.

Маймунката трепна като пред удар. Такава мисъл изобщо не й беше минавала през ума. Та на кого тук ще дотрябва животът на техния командир? Нали не се е проявил с нищо лошо, нали е невинен…

Чичо Кенгур веднага съжали, че се е изтървал, и побърза да поправи грешката си.

— Всъщност никак не се тревожа за живота на капитан Хорс. Права си — днес–утре той непременно ще изскочи отнякъде.

Но страхът в очите на маймунката остана. Не я развеселиха и глупавите желания на госпожица Белка.

— Тук е пълно с чудесии — въздишаше тя, — но аз искам само едно нещо: опашка от плочки! И няма да се върна на Земята, докато не си купя от този плат. Искам всички Белки да се пръснат от завист.

— Не виждам никакви магазини, никакви продавачи, откъде ще го купиш, глупачке? — провикна се някой.

— А костюмите на чудаците да не са паднали от небето? Повече от сигурна съм, че в червения замък продават тъкмо такива неща.

— Дано!… Аз пък ще си купя кожух от лъчи. — Ежка сръга мъжа си: — Нали това ще ми подариш?

— И нови сребърни бодли — добави Ежко сериозно.

Маймунката не ги слушаше, цялата й мисъл бе устремена към розовите планини, към червения замък, където остана капитанът. И тя започна да подтичва. Естествено, забързаха и чудаците. Щат не щат, пътниците възприеха същата стъпка.

Като стигнаха, най-напред се промъкнаха през синия свод, после през зеления и на края минаха под червения. Невижданите красоти, които се изпречваха на пътя им всяка минута, съвсем ги замаяха, ала най ги плени червеният замък — огромен колкото планина, забил островърхите си кули в синевата на бистрото небе.

Пръв забеляза святкащото копче върху една от стените му господин Тигър. Вече се канеше да го натисне, когато Зорничка увисна на лапата му.

— Само това не бива да правиш!

— Защо?

— Защото през тази стена влезе нашият командир и… повече не излезе.

Господин Тигър я изгледа недоверчиво.

— Като не ми отворят, ще я разбия. Искам да знам какво става вътре, какво става с командира.

Ежко застана до него, изпъчи се.

— Готов съм да ти помогна!

— Ако работата е до помощ — рече чичо Кенгур, — всички ще се запретнем, но това може да ни струва много неприятности. Нека не забравяме къде се намираме. Оставиха ни да слезем безпрепятствено, поразходихме се, видяхме страшно интересни неща и сега…

— И сега? — изръмжа насреща му господин Тигър. — Сега какво?

— Сега се подчиняваме на Зорничка. Каквото тя реши — това ще бъде!

— Маймунке, чакаме твоите заповеди — проточи подигравателно господин Тигър.

Тя не го чу. Занимаваше се е малките Врабчета, които я затрупваха с въпроси. Защо замъкът е толкова червен? Защо е без прозорци и врати? Кой живее в него?

Господин Тигър и Ежко тайно поглеждаха към покрива на замъка. Бяха си наумили да се покачат горе и да потърсят комин, през който да се спуснат вътре.

Чичо Кенгур разпъди малките и помоли новия командир веднага да се разпореди. Зорничка помисли малко, после даде знак отново да се върнат на поляната край кораба.