Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (3)

Трета глава

Възможно ли е такива да са жителите на Атеналп?

Земният командир често се бе запитвал как ще изглеждат, но видяното надхвърли и най-смелите му представи. Непознатите същества тъй го смаяха с вида си, че той се спъна и залитна — едва се удържа да не падне.

Тези от първата редица имаха квадратни фигури и бяха облечени в сребристи панталони и ризи, по които блестяха безброй виолетови звездички. Зад тях надничаха други — с кръгли кореми, с триъгълни прозрачни шлемове; вместо пръсти от ръцете и краката им се разперваха дълги лъчи. Най-отзад стърчаха още по-странни същества — пружинените им вратове се свиваха и удължаваха, едва придържаха огромните глави с по едно бляскаво око в средата, по дрехите им сякаш някой бе полепил разноцветни плочки.

Пълното мълчание на чудаците съвсем обърка нашия командир. Но това не трая дълго. Той се посъвзе и тръгна смело срещу редиците. Спря на прилично разстояние, поклони се с достойнство и започна:

— Имаме високата чест да ви гостуваме.

— Имаме високата чест да ви гостуваме — повториха в хор чудаците.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна.

— Ние с радост дойдохме във вашата страна — пак повториха те.

Капитан Хорс се взря в тях озадачен, словото заседна в гърлото му. Какво означава всичко това? Подиграват ли се с него, или са замислили нещо още по-лошо?

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — продължи той с усилие.

— Безкрайно сме щастливи, че живеете в такава прекрасна страна — отекнаха думите им като ехо.

Командирът притихна: „Ясно — подиграват ми се!“ Погледна в далечината. Там се издигаха розови върхове, от време на време прелетяваха сякаш разноцветни шалове, увиваха се около тях, после отново политваха и се стопяваха в безкрая. Всичко беше толкова красиво, че без да иска, гостът извика възторжено:

— Какви розови върхове, какви пъстри шалове!

Посрещачите не закъсняха: същите думи, същият възторг.

Сега вече командирът истински се ядоса. Беше му на устата да запита докога ще продължи цялата тая комедия, но се въздържа. Доброто му възпитание го бе научило на търпение и на уважение към чуждите навици, колкото и странни да са те.

Изведнъж му се стори, че чува шум зад гърба си. Обърна се стреснато. Нищо опасно — приятелите му от кораба не бяха устояли на любопитството си. Купчеха се на вратичката и питаха със знаци какво става. Да ги повика ли? Не, разбира се, още е рано, още никой не ги е приел. Тогава какво му остава да направи? Да опита за последен път, пък каквото ще да става.

Той пристъпи към чудаците и им се усмихна. Стори му се, че и те се усмихват.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята.

— Искам да ви поднеса приветствие от Земята — безжалостно повториха квадратите, шлемовете и пружините.

Капитан Хорс се върна в кораба и се свлече на пластмасовото кресло.

— Нечувана история! Скандална! — устните му потреперваха от възмущение.

Чичо Кенгур се надвеси над креслото и запита:

— Какво се е случило? Кажи!

— Как какво? Не разбрахте ли? Не чухте ли, не видяхте ли?

— Е, малко са особени на вид, поне така ми се стори отдалече, но нищо чудно, нали сме в чужд свят.

Господин Тигър вирна дивата, си глава и се закани:

— Мен лично не ми изглеждат толкова страшни и само да посмеят!

— По-кротко, Тигъре — смъмри го командирът. — Никой още не ни заплашва. Работата е там, че те повтарят всичко, което им кажеш. Като папагали. Просто да се побъркаш.

— Че да повтарят, тяхна си работа. Важно е, като слезем, да ни оставят на спокойствие.

Госпожица Белка се завъртя грациозно, без ни най-малка следа от тревога, и обвини приятелите си, че не разбират от космическо посрещане.

— Може и така да е — замисли се командирът. — Не, не, според мен няма начин да се разберем. Аз им казвам, че сме гости от Земята, те повтарят същото. Какво да правим при това положение?

— Я да си обираме крушите оттука! — измяука леля Котана. — То не те ли посрещнат в началото, както трябва…

Капитан Хорс стана, изправи се пред библиотеката, взе дебела книга и започна внимателно да я прелиства, да се взира в рисунките. Пътниците чакаха с притаен дъх. Само Врабчетата, безгрижни, както винаги, се гонеха по пътеката, завираха се под леглата, писукаха с тънките си гласчета.

— Слушайте, не е ли по-добре всички да слезем? — неочаквано предложи Ежко.

Последваха и други предложения. Госпожица Белка заяви, че ако тя отиде при чудаците, непременно ще оправи нещата. Не е имало случай да не й окажат добър прием.

— Това е друг свят, глупачке! — изръмжа господин Тигър.

Командирът не ги слушаше, беше се вдълбочил в книгата. Господин Тигър надникна в нея и поклати глава.

— Слушай, капитане, тая работа с книжки няма да я оправим. Позволи ми аз да сляза долу. Ще ги попитам направо: приемате ли гости, или не? Какво ще си играем повече. Ако не ни щат, много им здраве! Разходихме се из Космоса — стига ни. Връщаме се обратно.

— Обратно?! — засмя се тъжно ученият. — Обратно може чак след две години!

— След колко? — изви опашката си в питанка леля Котана. — Хубаво се наредихме!

Единствено чичо Кенгур стоеше настрани с тъжно изражение на лицето. Това, че владетелите на Атеналп показваха папагалски характер, го дразнеше, но само толкова — повече го болеше за капитан Хорс. Лесно ли е да преминеш такъв дълъг път, да нямаш никаква авария и на края да не знаеш как да постъпиш?

Врабчетата наобиколиха командира. Взеха да плачат — не им се стояло повече в кораба! Ежка, скришом от Ежко, отиде при господин Тигър и го запита:

— Ти сериозно ли си решил да отидеш при ония долу?

— Разбира се! — високо заяви той. — Нали знаеш, че от нищо си нямам страх.

— Тогава какво още чакаш? Наблегни на това, което предложи мъжът ми.

— Много помня какво е казал.

— Че идваме с мирни намерения! — подсети го Ежка.

Командирът върна книгата на мястото й в библиотеката и подхвана уморено:

— Имайте още малко търпение, много ви моля. Сега ще се заключа в кабината — налага се отново да прегледам всички трудове за Атеналп. Може нещо съществено да съм изпуснал. След това ще ви съобщя решението си.

— Разбрано — кимна чичо Кенгур.

— Аз пък мисля, че господин Тигър трябва да опит с тукашните — обади се Ежко. — Ако не постигне нещо, поне ще ги сплаши с вида си.

Капитан Хорс пусна дръжката на вратата и рече:

— Добре, нямам нищо против. Все пак смятам, че ключът на тайната, е другаде… Тигре, готов ли си?

Погледите на всички се насочиха към смелчагата, който си придаваше важност и напрегнато мислеше какво да им каже на раздяла. Искаше да бъде нещо такова — хем да покаже колко е мъжествен, хем да ги трогне до сълзи.

— Хайде, тръгвам — подзе той. — Ако нещо се случи и не се върна, спомняйте си за мене с добро. Пазете малките Врабчета! Пазете честта на Земята!

Ежко се просълзи.

— Ще пиша във вестника за тебе. И ето какво заглавие ще сложа — „Безстрашният“. Ти напълно заслужаваш това!

— Пиши, пиши — махна нехайно господин Тигър и се поклони на всички. — До скоро виждане!

Пътниците се спуснаха да го изпращат; вече никой не мислеше за речи, цветя и подаръци.

Новият пратеник слезе по стълбите и стъпи върху сребристия пясък. И той затаи дъх от изненада, когато видя отблизо посрещачите. Помисли си: „Тия пък какви са? Хора или играчки? Я Да ги разгледам по-добре!“ — И с твърди крачки тръгна към редиците.

— Вижте какво — започна направо господин Тигър, — имате гости от Земята.

— Вижте какво, имате гости от Земята — повториха те дословно.

— Хайде, без шеги! Ние сме гости от Земята, а не вие!

— Хайде, без шеги! Ние сме гости от Земята, а не вие! — върнаха му ония без изменения.

Господин Тигър ги изгледа вбесено. Идеше му да се размаха, че да им даде да се разберат, но изведнъж се сети за думите на Ежко и продължи, като скърцаше със зъби:

— Ние идваме с мирни намерения.

— Ние идваме с мирни намерения.

— Ама, слушайте! Почвам да губя търпение!

— Ама, слушайте! Почвам да губя търпение!

Пред очите на земния пратеник се спусна тъмна завеса. Забравил за миг къде се намира, той замахна и със страшна сила стовари лапа по триъгълната глава на първия от редиците. Мъглата съвсем, се сгъсти пред очите му, защото мигновено една ръка се протегна и също му нанесе силна плесница. Останал без дъх от болка и обида, господин Тигър почна да раздава удари наляво и надясно, нагоре и надолу, да хапе и да ръмжи. Но боят не продължи дълго: ударите се връщаха върху него с математическа точност и след минута той вече лежеше безжизнен на пясъчната поляна.

— Убиха го! — пръв извика чичо Кенгур и закри очите си.